Джефри Арчър
Каин и Авел (32)

32.

През октомври 1952 година Авел бе заминал за Истанбул, но се върна в Щатите веднага щом научи, че Дейвид Макстън е получил смъртоносен инфаркт. Отиде заедно с Джордж и Флорентина на погребението в Чикаго и по-късно каза на вдовицата, че докато е жива, е добре дошла във всички хотели от верига „Барон“ по света. Тя така и не разбра защо Авел е проявил подобна щедрост.

На другия ден той се върна в Ню Йорк и с радост узна от доклада на Хенри Осбърн върху писалището му, че бурята е отминала. Според Хенри администрацията на Айзенхауер надали щяла да тръгне да разследва краха с акциите на „Интерстейт Еъруейс“, още повече че близо година котировките им не били мръднали. Скандалът бил утихнал. Пък и вицепрезидентът Ричард М. Никсън се вълнувал повече от това да преследва призрачните комунисти, изплъзнали се на Джо Маккарти.

Следващите две години Авел хвърли всичките си усилия в изграждането на нови хотели в Европа. През 1953-та откри „Барон“ в Париж, в края на следващата година — в Лондон. Не след дълго предстоеше завършването и на хотелите от веригата в Брюксел, Рим, Амстердам, Женева, Бон, Единбург, Кан и Стокхолм.

Бе затънал до гуша в работа и така и не му оставаше време да мисли за Уилям Каин, който се радваше на все по-голямо благоденствие. Не се и опита да купува акции на банка „Лестър“ или на свързаните с нея търговски дружества, въпреки че не продаде и дяловете, които притежаваше, с надеждата отново да се отвори случай да нанесе удар на Уилям Каин, от който той да не се съвземе толкова лесно. Обеща си следващия път да внимава много и да не престъпва неволно закона.

Все по-често пътуваше в чужбина, поверявайки управлението на хотелската верига на Джордж, и се надяваше, че веднага щом се дипломира през юни 1955 година в „Ратклиф“, Флорентина ще стане член на управителния съвет. Бе решил да я натовари с всички магазини в хотелите, превърнали се сами по себе си в цяла империя.

Флорентина се вълнуваше много, но настоя, че преди да заработи за хотелите на баща си, трябва да понатрупа опит някъде другаде. Не смяташе, че вродената й организаторска дарба и усетът й към дизайна и цветовете са достатъчни, за да заменят опита. Авел й предложи да се запише в прочутото хотелиерско училище на господин Морис в Лозана, Швейцария. Флорентина обаче отказа и обясни, че искала да поработи две години в някой магазин в Ню Йорк — чак след това щяла да бъде подготвена да поеме магазините в хотелите. Бе решена да прави, да струва, но да е достойна за поста, при това, както сподели с Авел, „не просто защото съм дъщеря на баща си“. Той нямаше нищо против.

— Магазин в Ню Йорк, ще го уредим — рече й. — Ще звънна на Уолтър Хоувинг в „Тифани“, ще те назначат направо управителка.

— А, не — отсече Флорентина, разкривайки, че е наследила упоритостта на баща си. — Какво отговаря на младши сервитьор в хотел „Плаза“?

— Продавачка в универсален магазин — засмя се Авел.

— Точно такава и ще стана — отвърна момичето.

Усмивката застина върху устните на бащата.

— Сериозно ли говориш? С диплома от „Ратклиф“, с целия си опит и познания, които си натрупала по време на пътуванията в Европа, смяташ да станеш нищо и никаква продавачка?

— И ти си бил нищо и никакъв келнер в „Плаза“, но това не ти е попречило да създадеш една от най-преуспелите хотелски вериги в света — отвърна Флорентина.

Авел знаеше кога е победен. Бе достатъчно да се взре в стоманеносивите очи на красивата си дъщеря, за да разбере, че тя вече е решила и колкото и да я уговаря той, няма да я разубеди.

След като завърши „Ратклиф“, тя прекара с баща си един месец в Европа, където довършваха няколко нови хотела от веригата „Барон“. Откри официално хотела в Брюксел, пак там покори красив млад изпълнителен директор, когото Авел обвини, че вонял на чесън. След три дни и Флорентина би отбой, когато стана време за първата целувка, но така и не призна пред баща си, че за това отново е виновен чесънът.

Веднага след като се прибраха в Ню Йорк, подаде молба да бъде назначена на вакантното място за (както пишеше в обявата) „младши помощник продавач“ в „Блумингдейл“. Във формуляра, в графата „Име“ вписа Джеси Ковач — беше наясно, че няма да я оставят на мира, ако разберат, че е дъщеря на Чикагския барон.

Въпреки мърморенето на баща си се изнесе и от апартамента в хотел „Барон“ и тръгна да си търси жилище. Авел отново се предаде и за двайсет и втория й рожден ден й подари малък, но изискан апартамент в жилищна сграда на Петдесет и седма улица, недалеч от река Ийст.

Флорентина вече познаваше на пръсти Ню Йорк и имаше много приятели, но отдавна бе решила да не им казва, че се хваща на работа в „Блумингдейл“. Опасяваше се, че ще наминават да я виждат и за нищо време ще опропастят хитроумния й план да се представя за най-обикновена начинаеща продавачка.

Приятелите й все пак я попитаха какво ще прави оттук нататък и тя им каза, че ще помага на баща си в магазините в хотелите. Никой така и не заподозря каква всъщност е истината.

Джеси Ковач — трябваше да мине известно време, докато тя свикне с името — започна на щанда за козметика. След половин година вече я направиха управителка на щанда. Момичетата в „Блумингдейл“ работеха по две и Флорентина веднага побърза да извлече полза от това, като си избра най-мързеливата колежка — приказно красива простовата блондинка на име Мейзи, която се вълнуваше в този живот само от две неща: кога часовникът ще покаже края на работното време и от мъже. Първото ставаше по веднъж на ден, второто — непрекъснато.

Не след дълго двете момичета се сближиха, без обаче да стават първи приятелки. Флорентина усвои от колежката си как да не работи, без да я забележи управителят на етажа, а също как да сваля мъж.

В края на шестте месеца, откакто Флорентина работеше заедно с Мейзи на козметичния щанд, оборотът скочи, макар че през повечето време Мейзи всъщност опитваше стоката, вместо да я продава. Беше в състояние по цели два часа да си лакира ноктите. За разлика от нея Флорентина бе родена търговка, нещо, което не се усвоява във вечерни курсове. Само след няколко седмици това, съчетано с изумителната й схватливост, създаде у работодателите й чувството, че тя е в магазина не от няколко седмици, а от години.

За Флорентина бе само добре дошло, че са я сложили да работи с Мейзи, и когато я прехвърлиха на щанда за луксозно дамско облекло, с нея по взаимно съгласие се премести и Мейзи, която по цял ден мереше роклите, докато Флорентина ги продаваше. Мейзи привличаше мъжете — ведно със съпругите и любимите им. На който и щанд да работеше, бе достатъчно да ги погледне, за да дойдат. После Флорентина довършваше започнатото и успяваше да им продаде нещо. На пръв поглед сякаш беше невъзможно комбинацията да проработи и на щанда за луксозно дамско облекло, но Флорентина убеждаваше жертвите на Мейзи да купят нещичко и малцина се измъкваха, без да са се бръкнали в кесията.

Печалбата от първата половин година се увеличи рязко и управителят на етажа отсъди, че двете момичета явно са се сработили. Флорентина не го опроверга. Другите продавачки вечно роптаеха, че колежките им клинчат, докато Флорентина не можеше да нахвали Мейзи, научила я толкова много за работата в голям магазин. Не спомена, че тя й е дала полезния съвет как да се отървава от прекалено влюбчиви мъже.

Най-голямата похвала за продавачка в „Блумингдейл“ беше да я сложат на някой щанд при вратата откъм авеню „Лексингтън“ — така клиентите, влизащи през централния вход, виждаха първо нея. Да те пратят на такъв щанд, се смяташе за малко повишение, затова рядко прехвърляха там момиче, работило в магазина по-малко от пет години. Мейзи бе постъпила тук едва седемнайсетгодишна, точно преди пет години, докато Флорентина бе в магазина от една година. Но работата им бе тъй добра, че директорът реши да ги пробва на партера, в щанда за канцеларски материали. Мейзи не можеше да извлече никакви лични облаги от този щанд, тъй като не си падаше по четенето, още по-малко — по писането. Флорентина работеше с нея вече година, а не беше сигурна дали тя изобщо знае да чете и пише. Въпреки това Мейзи бе неописуемо щастлива, тъй като обичаше да е център на вниманието. Така съвършеното сътрудничество между двете момичета продължи.

Авел сподели с Джордж, че веднъж се е промъкнал в „Блумингдейл“, за да погледа как Флорентина работи, и трябва да й признае колко е добра. Увери своя заместник, че очаква с нетърпение да приключи двегодишното обучение на дъщеря му, за да я назначи на работа при себе си. Двамата се бяха споразумели, щом напусне „Блумингдейл“, Флорентина да стане заместник-председател на управителния съвет на веригата „Барон“ и да отговаря за магазините в хотелите. Както бяха установили и в „Блумингдейл“, тя бе от стара коза яре и Авел не се и съмняваше, че ще се справи със задачите, които смяташе да й възложи.

 

 

Последната половин година в „Блумингдейл“ Флорентина прекара на партера, където отговаряше за шест щанда и бе нещо като заместник-управител. Сега в задълженията й влизаше да проверява стоката и касите и да ръководи общо осемнайсет продавачи. В „Блумингдейл“ вече бяха решили, че от Джеси Ковач ще стане чудесна снабдителка.

Флорентина още не бе съобщила на работодателите си, че в скоро време ще напусне, за да постъпи при баща си и да стане заместник-председател на управителния съвет на хотелска верига „Барон“. Последните шест месеца вече изтичаха и Флорентина се питаше какво ли ще стане с Мейзи, след като тя напусне. Мейзи бе убедена, че Джеси цял живот ще работи в „Блумингдейл“. Нали който постъпеше тук, гледаше да се задържи! На Флорентина дори й хрумна да я вземе на работа в някой от магазините на нюйоркския „Барон“. Мейзи нямаше цена, стига да стоеше зад щанд, където мъжете на драго сърце се охарчваха.

Един следобед, докато обслужваше клиентите — сега бе на щанда за ръкавици, шалове и вълнени шапки, Мейзи дръпна Флорентина настрани и й показа младеж, който уж разглеждаше ръкавиците с един пръст.

— Какво ще кажеш? — попита я тя и прихна.

Както обикновено, Флорентина погледна без особен интерес поредния мъж, на когото приятелката й бе хвърлила око, този път обаче призна, че момчето е доста симпатично, и както никога, дори завидя на Мейзи.

— Всичките, Мейзи, искат само едно.

— Знам — отвърна другото момиче, — но този може да си го получи.

— Сигурна съм, че ще се зарадва да го чуе — отвърна Флорентина през смях и отиде да обслужи клиентка, която вече нервничеше заради безразличието на Мейзи.

Мейзи само това и чакаше и веднага хукна при младежа, останал без ръкавици. Флорентина ги гледаше с крайчеца на окото си. Развеселена, тя забеляза, че мъжът току й хвърля по някой поглед, за да провери явно дали шефката на Мейзи не я следи. Мейзи се скъса да се смее и младежът си тръгна с чифт тъмносини кожени ръкавици.

— Е, оказа ли се на висотата на упованията ти? — подметна Флорентина, усетила, че изпитва известна ревност за поредното завоевание на Мейзи.

— Не — отвърна другото момиче. — Но съм сигурна, че ще цъфне пак — добави тя през кикот.

Оказа се права. Още на другия ден младежът отново се появи на щанда и започна да разглежда още по-притеснен ръкавиците.

— Иди да го обслужиш — подкани я Флорентина.

Мейзи забърза покорно. На Флорентина й идеше да прихне, когато след няколко минути момчето си тръгна с поредния чифт тъмносини ръкавици.

— Два чифта — оповести Флорентина. — От името на „Блумингдейл“ мога да заявя, че те заслужава.

— Но пак не ми определи среща — натърти Мейзи.

— Моля? — възкликна уж невярващо Флорентина. — Явно е някой фетишист, щом купува толкова много ръкавици.

— Ужасно разочарована съм — сподели Мейзи. — Бях му хвърлила око.

— Да, бива си го — съгласи се Флорентина.

На другия ден младежът отново дойде на щанда и Мейзи заряза насред изречението една старица, за да изприпка при него. Флорентина побърза да застане на мястото й и пак я проследи с крайчеца на окото си. Този път двамата с младежа подхванаха дълъг разговор и накрая той си тръгна с поредния чифт тъмносини кожени ръкавици.

— Работата май е дебела — подметна Флорентина.

— Да, този път наистина е сериозно — потвърди Мейзи, — но той пак не ми определи среща.

Флорентина бе изумена.

— Знаеш ли какво? — допълни отчаяна Мейзи. — Ако утре дойде отново, нали ще го обслужиш ти. Май го е страх да ме покани да излезем. Може би чрез теб по-лесно ще ми определи среща.

Флорентина се засмя.

— Една Виола при твоя Орсино.

— Моля? — не я разбра Мейзи.

— Нищо, не е важно — рече другото момиче. — Интересно дали ще успея да му продам чифт ръкавици.

Какъвто и да беше непознатият, едно не можеше да му се отрече — беше много упорит, поне така й се стори на Флорентина, когато на другия ден точно по същото време влезе в магазина и се насочи право към щанда за ръкавици. Мейзи побутна Флорентина и тя реши, че е време да се позабавлява.

— Добър ден, господине.

— А, добър ден! — изненада се младежът. Или може би бе разочарован?

— Какво обичате? — подхвана Флорентина.

— Нищо, всъщност чифт ръкавици — добави той не особено убедително.

— Разбира се, господине. Може би тъмносини? Кожени? Сигурна съм, че имаме вашия размер — освен ако не сме го продали.

Младежът я погледна подозрително, когато тя му подаде ръкавиците. Пробва ги. Бяха му големи. Флорентина му предложи други, те пък му бяха малки. Той погледна за вдъхновение Мейзи, която бе наобиколена от цяло море мъже, без обаче да се дави в него, тъй като току се извръщаше към младежа и му се усмихваше. Той също й се усмихна притеснено. Флорентина му даде поредния чифт ръкавици. Ставаха му.

— Намерихме каквото търсехме — рече тя.

— Всъщност търсех друго — възрази смутено купувачът.

Флорентина реши, че е крайно време да помогне на клетото момче и му прошепна:

— Ще отида и ще спася Мейзи. Защо не й определяте среща? Сигурна съм, че ще се съгласи.

— А, не — каза младежът. — Не разбирате. Искам да поканя на среща не нея, а вас.

Флорентина направо онемя. Най-после момчето набра смелост.

— Ще вечеряте ли днес с мен?

Тя се чу да казва:

— Да.

— От вас ли да дойда да ви взема?

— Не — изрече прекалено категорично Флорентина. Само това оставаше да дойде в жилището й. Там всеки щеше да разбере, че не е никаква продавачка. — Да се срещнем направо в ресторанта — побърза да добави тя.

— Къде бихте искали да…

Тя се опита да се сети за място, където няма да бие на очи.

— „Алан“ на кръстовището на Седемдесет и трета улица и Трето авеню става ли? — набра смелост да попита младежът.

— Да — потвърди Флорентина и си помисли, че Мейзи щеше да се справи далеч по-добре в подобна ситуация.

— Около осем удобно ли ви е?

— Около осем — повтори тя.

Младежът си тръгна усмихнат. Флорентина загледа как той върви към улицата и най-неочаквано си даде сметка, че не е купил ръкавици.

 

 

Избира дълго роклята, с която да излезе. Не искаше да личи от сто километра, че е купувана от скъп магазин. Специално за „Блумингдейл“ си беше набавила доста по-обикновени дрехи, но те не ставаха да ходи с тях на ресторант. Защо да разочарова момчето, поканило я на среща — божичко, тя дори не знаеше как се казва — ако то я смяташе за продавачка! Изведнъж се усети, че се вълнува повече, отколкото е редно.

Излезе от жилището си на Петдесет и седма улица в Ийст Сайд в осем без нещо и се наложи да чака доста дълго, докато мине свободно такси.

— „Алан“, ако обичате — каза на таксиметровия шофьор.

— На Трето авеню ли?

— Да.

— Дадено, госпожице — отвърна мъжът.

Флорентина закъсня няколко минути. Влезе в ресторанта и затърси с очи младежа. Той стоеше на бара — махна й. Беше облечен в сив вълнен панталон и син блейзър. „Доста снобско — отбеляза наум Флорентина, — затова пък е много красив.“

— Извинявайте, че закъснях — подхвана тя.

— Няма нищо. Важното е, че дойдохте.

— Смятахте, че не трябва да идвам ли? — попита Флорентина.

— Не бях сигурен — усмихна се той. — Извинявайте, но не знам как се казване.

— Джеси Ковач — излъга Флорентина. Беше решена да не разкрива коя всъщност е. — А вие?

— Ричард Каин — отвърна младежът и протегна ръка.

Флорентина я пое и той стиска дланта й по-дълго, отколкото бе очаквала.

— И с какво се занимавате, когато не купувате ръкавици в „Блумингдейл“? — попита закачливо младата жена.

— Уча в Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет.

— Виж ти! Там не ви ли обясняват, че повечето хора имат само две ръце?

Той се смееше много дружелюбно и Флорентина съжали, задето от самото начало не му е казала коя е и че може би са се срещали в Кеймбридж, докато е учила в „Ратклиф“.

— Ще поръчваме ли? — попита Ричард, след което я хвана за ръката и я заведе на една от масите.

Флорентина не помнеше да й е било толкова приятно с някого. Ричард бъбреше за Ню Йорк, за театъра и за очевидната си голяма любов — музиката, толкова занимателно и чаровно, че младата жена се отпусна напълно. Дори и да я мислеше за продавачка, се държеше с нея така, сякаш е потомка на някой от най-старите американски родове. Флорентина се надяваше младежът да не е прекалено изненадан, че и тя е запалена по същите неща, защото, когато той взе да я разпитва, не му разправи нищо, освен че е полякиня и живее в Ню Йорк с родителите си. Непоносимо беше, че е принудена да лъже. Но си помисли, че след тази вечер може би няма да се видят повече, затова е без значение какво ще му каже.

Когато вечерта все пак свърши и двамата не бяха в състояние да изпият и капка кафе повече, си тръгнаха от ресторанта и Ричард се огледа за такси. Празни нямаше.

— Къде живеете? — попита той младата жена.

— На Петдесет и седма улица — отвърна тя, без да се замисля.

— Тогава искате ли да се поразходим? — предложи Ричард и я хвана за ръка.

Тя се усмихна — да му покаже, че няма нищо против. От време на време спираха да разгледат някоя витрина, смееха се и разговаряха. Така и не забелязаха празните таксита, профучаващи покрай тях. Разхождаха се близо час, макар че Флорентина живееше само на няколко пресечки, и накрая на нея й беше на устата да му каже истината. Но щом излязоха на Петдесет и седма улица, младата жена спря пред стар жилищен блок на неколкостотин метра от дома й.

— Тук живеят нашите — поясни тя.

Ричард се поколеба, после пусна ръката й.

— Дано излезете отново с мен.

— Ще ми бъде приятно — отвърна любезно Флорентина, сякаш й е все едно.

— Утре? — попита умърлушен младежът.

— Утре ли?

— Ами да. Искате ли да отидем в „Синия ангел“ и да погледаме Боби Шорт? — Той отново я хвана за ръката. — Все пак е по-романтично, отколкото в „Алан“.

Флорентина трепна.

— Няма да ходим там, ако не искате — добави младежът още преди тя да се е окопитила.

— Ще ми бъде приятно — отвърна едва чуто младата жена.

— Ще вечерям с баща ми, удобно ли ви е да ви взема в десет?

— Не, не — възрази Флорентина. — Ще се чакаме там. Живея само на две пресечки.

— Тогава в десет. — Ричард се наведе и я целуна нежно по бузата. — Лека нощ, Джеси! — пожела й и се скри в нощта.

Флорентина продължи бавно към жилището си. Съжали, че е надрънкала толкова много лъжи за себе си. Всъщност всичко можеше да свърши до няколко дни. Но си даде сметка, че се надява то да не свършва.

 

 

На другия ден Мейзи, която още не й бе простила, взе да я разпитва надълго и нашироко за Ричард. Флорентина безуспешно се опитваше да смени темата.

Веднага щом „Блумингдейл“ затвори, си тръгна — за пръв път от близо две години преди Мейзи. Лежа дълго във ваната, облече си най-красивата рокля, с която се надяваше да не се издаде коя всъщност е, и отиде пеш в „Синия ангел“. Ричард вече я чакаше пред гардероба. Хвана я за ръка и я въведе в заведението, където кънтеше песента, изпълнявана от Боби Шорт: „Истината ли ми казваш, или аз съм поредната лъжа?“. Певецът видя Флорентина и й махна. Тя се престори, че не е забелязала. Два-три пъти господин Шорт бе пял и в „Барон“, но на нея и през ум не й беше минавало, че я е запомнил. Ричард се изненада, после реши, че певецът маха на друг. Отидоха на една от масите в слабо осветеното помещение и Флорентина седна с гръб към пианото, за да е сигурна, че това няма да се повтори.

Без да пуска ръката й Ричард поръча бутилка вино и попита как е минал денят й. Тя не отвърна. Идеше й да му каже истината от начало докрай, като започне, че иска да му признае нещо…

— Здравей, Ричард — поздрави висок красив младеж.

— Здрасти, Стив. Нека ви запозная: Джеси Ковач, Стив Мелън. Със Стив сме колеги от Харвардския университет.

Флорентина ги заслуша как бъбрят за нюйоркските „Янки“, колко слаб е на голф Айзенхауер и защо бейзболният отбор на Йейлския университет играе все по-лошо. Накрая Стив си тръгна с любезното:

— Радвам се, че се запознахме, Джеси.

На Флорентина вече не й се искаше да е откровена.

Ричард се впусна да й разправя какво смята да прави, след като завърши Института по бизнесадминистрация, и че се надява да постъпи в банката на баща си — „Лестър“, в Ню Йорк. Тя бе чувала името и друг път, но вече не помнеше във връзка с какво. Кой знае защо, това я притесни. Двамата с Ричард стояха дълго в „Синия ангел“. Смееха се, похапваха, говореха си или просто седяха, хванати за ръце, и слушаха Боби Шорт. Докато я изпращаше, Ричард спря на ъгъла на Петдесет и седма улица и я целуна за пръв път. После се разделиха — той остави Флорентина с нейните невинни лъжи и на нея й направи впечатление, че този път не е споменал нищо за утрешния ден. Домъчня й, че любовта им така и не се е състояла.

Бе стъписана колко се е зарадвала, когато в понеделник Ричард й звънна в „Блумингдейл“, за да й определи среща за петък вечерта.

 

 

Прекараха заедно почти цялата събота и неделя: концерт, филм, дори бейзболен мач. В неделя вечерта Флорентина си даде сметка, че е наговорила на Ричард толкова много лъжи за себе си и своите родители, че е започнала да се обърква като пиле в кълчища и да си противоречи, с което го озадачаваше още повече. Вече й се струваше направо невъзможно да му разкаже нещо друго, пък било то и истина. Когато Ричард си замина за Харвард, тя си каза, че невинната й измама няма да има никакво значение, след като връзката им приключи. Но Ричард й се обаждаше по телефона всеки божи ден и прекарваше заедно с нея следващите няколко съботи и недели — Флорентина осъзна, че нещата няма да приключат толкова лесно. Влюбваше се в него. След като си го призна, реши, че когато се видят в края на следващата седмица, ще му признае всичко от игла до конец.