Джефри Арчър
Каин и Авел (10)

10.

Ан се притесняваше много за бъдещето. Първите няколко месеца от брака й бяха щастливи, единственото, което безпокоеше младата жена, бе все по-голямата неприязън на Уилям към Хенри и неспособността на новия й съпруг да започне работа. Хенри се засягаше, ако Ан отвореше дума за това, и й обясняваше, че още бил объркан от войната и не искал да се впуска необмислено в нещо, което ще върши до края на живота си. Ан обаче не можеше да преглътне подобни обяснения и накрая заради тях се скара за пръв път със съпруга си.

— Не проумявам, Хенри, защо не основаваш фирмата за недвижими имоти, за която толкова мечтаеше?

— Не мога. Сега не му е времето. Пазарът на недвижими имоти е замрял.

— Повтаряш го близо от година. Чудя се дали някога този пазар ще се оживи.

— То оставаше и да не се оживи! Да ти призная, трябва ми малко капитал, с който да започна. Ако ми дадеш назаем пари, започвам още утре.

— Невъзможно е, Хенри. Знаеш какви са условията в завещанието на Ричард — спряха да ми отпускат месечната сума, предвидена в него, веднага щом се омъжих за теб. Сега разполагам само с капитала.

— Ако ми дадеш малко от него, всичко ще тръгне като по вода. Не забравяй и че ненагледното ти отроче разполага с цели двайсет милиона, пък били те и в попечителски фонд.

— Както гледам, добре си осведомен за парите на Уилям.

— Стига, Ан, дай ми възможност да ти бъда съпруг. Не ме карай да се чувствам на гости в собствения си дом.

— А твоите пари къде са, Хенри? Нали уж твърдеше, че имаш достатъчно, за да създадеш фирмата.

— Винаги си знаела, че като финансови възможности не мога да се меря с Ричард. Навремето, Ан, се кълнеше, че това не е важно за теб. „Ще се омъжа за теб, Хенри, ако ще и да си последният бедняк“ — изимитира я той.

Ан се разплака, а Хенри се опита да я утеши. Цяла вечер тя прекара в обятията му — двамата обсъждаха въпроса. Ан успя да си втълпи, че е скъперница и не се държи както подобава на една съпруга. Имаше предостатъчно пари, надали щеше някога да ги изхарчи, толкова ли не можеше да даде малко от тях на мъжа, с когото бе свързала живота си?

Водена от тези мисли, се съгласи да даде на Хенри сто хиляди долара, с които той да регистрира фирма за недвижими имоти в Бостън. За месец съпругът й нае хубава нова кантора в един от най-скъпите квартали на града, назначи служители и започна работа. Не след дълго вече се познаваше с политиците и другите собственици на фирми за недвижими имоти в Бостън. Обсъждаха невижданото търсене на земеделски земи и това ласкаеше Хенри. Ан не държеше да общува точно с такива хора, затова пък съпругът й бе много доволен от връзките, които е създал, и като че ли жънеше успехи в новото поприще.

 

 

Уилям, който сега бе на четиринайсет, вече караше третата си година в частното училище „Сейнт Пол“ и бе шести по успех в класа и първи по математика. Утвърждаваше се все повече и в Дружеството на спорещите. Веднъж седмично пишеше на майка си писмо, в което й съобщаваше за успехите си — задължително го адресираше до госпожа Ричард Каин и отказваше да признае на Хенри Осбърн дори че съществува на този свят.

Ан се колебаеше дали да го обсъди със сина си и всеки понеделник вадеше крадешком писмото от пощенската кутия, така че Хенри да не види плика. Надяваше се, че с времето Хенри ще спечели симпатиите на Уилям, после обаче разбра колко напразни са надеждите й. В едно от писмата синът й искаше разрешение да прекара лятната ваканция у своя приятел Матю Лестър. Молбата му бе тежък удар за Ан, тя обаче реши да не й отдава голямо значение и склони, нещо, което съпругът й подкрепи.

Уилям мразеше от дън душа Хенри Осбърн. Радваше се, че той не стъпва в пансиона — само това оставаше, другите момчета да видят майка му с този тип. На Уилям му стигаше, че волю-неволю трябва да живее под един покрив с него в Бостън.

 

 

За пръв път, откакто майка му се беше омъжила повторно, Уилям очакваше с нетърпение ваканцията.

Семейният пакард на Лестърови ги откара с Матю до летния лагер във Върмонт. По пътя Матю попита нехайно своя приятел какво ще прави, когато завърши „Сейнт Пол“.

— Как какво! Ще бъда отличникът на класа и вече ще съм спечелил стипендията по математика „Хамилтън“ за Харвардския университет — отвърна без колебание Уилям.

— Защо отдаваш такова значение на това? — попита невинно Матю.

— Защото баща ми е постигнал и трите неща.

— Щом надминеш баща си, аз ще те запозная с моя.

Уилям се усмихна.

Двете момчета прекараха във Върмонт един весел, изпълнен със забавления месец, през който играха на какво ли не, като се почне от шаха и се стигне до американския футбол. После заминаха за Ню Йорк — щяха да останат до края на ваканцията у Лестърови. На вратата ги посрещнаха икономът, който нарече Матю „господарю“, и дванайсетгодишно луничаво момиченце, което пък му викаше Шишко. Уилям прихна — приятелят му беше слаб като върлина, докато момиченцето наистина бе доста пухкаво. То му се усмихна, при което се видя шина, скрила почти изцяло зъбите.

— За нищо на света няма да повярваш, че Сюзан ми е сестра, нали? — попита презрително Матю.

— Наистина — отвърна Уилям и й се усмихна. — Тя е много по-красива от теб.

От този миг нататък момиченцето направо боготвореше Уилям.

Той пък се прехласна по бащата на Матю. Чарлс Лестър приличаше толкова много на собствения му баща, че момчето му се примоли да му покаже прочутата банка, на чийто управителен съвет беше председател. Чарлс Лестър се замисли. Досега не бяха разрешавали на никое дете, включително на сина му, да влиза в управлението на Брод стрийт номер седемнайсет, където цареше безупречен ред. Но както често се случва при банкерите, накрая склони и една събота следобед заведе хлапето, за да му покаже сградата на Уолстрийт.

Уилям разгледа очарован различните кабинети, хранилището, помещението за обмяна на чужда валута, залата, където заседаваше управителният съвет, и кабинета на председателя. В сравнение с „Каин и Кабът“ банката на Лестър бе доста по-голяма, а от малкото си лично вложение в спестовната книжка, заради което получаваше годишния отчет, Уилям знаеше, че тя разполага и с далеч по-значителен капитал. Докато се прибираха с автомобила, момчето седеше смълчано и замислено.

— Е, Уилям, доволен ли си от посещението в моята банка? — попита радушно Чарлс Лестър.

— Много, уважаеми господине — отвърна той. Помълча и добави: — Възнамерявам, господин Лестър, някой ден да стана председател на управителния й съвет.

Мъжът прихна и по време на вечерята току разказваше какво е заявил малкият Уилям Каин, при което и останалите се заливаха от смях.

Само Уилям не гледаше на думите си като на шега.

 

 

Ан беше изумена, когато Хенри й поиска още пари.

— Няма от какво да се притесняваш — увери я той. — Питай Алан Лойд. Като председател на управителния съвет на банката той отстоява всячески интересите ти.

— Да де, но четвърт милион не е ли много? — възкликна Ан.

— Отлична възможност, скъпа. Погледни на заема като на вложение, което за две години ще се удвои.

Подир поредната шумна кавга Ан отново отстъпи и животът се върна в предишния спокоен коловоз. След като провери в банката портфейла с вложенията си, младата жена установи, че парите й са намалели с четвърт милион долара, но Хенри я уверяваше, че се среща все с подходящи хора и сключва подходящи сделки. Мина й през ума да обсъди нещата с Алан Лойд, но накрая се отказа — все едно да заяви на всеослушание, че не вярва на съпруга си, въпреки че искаше светът да го уважава, пък и Хенри надали щеше да й иска заем, ако не е бил сигурен, че Алан ще одобри.

Ан започна да посещава отново и доктор Маккензи, за да разбере дали има надежда да се сдобие с второ дете, той обаче я посъветва да не зачева. Предишния път Ан бе пометнала заради високо кръвно налягане и Андрю Маккензи смяташе за неразумно на трийсет и пет години тя да мисли да става отново майка.

Младата жена спомена за това и пред бабите, те обаче се съгласиха напълно с опитния лекар. И двете не харесваха Хенри, още по-малко пък искаха в семейството да се появява негово отроче, което след смъртта им да предяви претенции към богатството на Каинови. Ан започна да се примирява, че ще си остане само с едно дете — Уилям.

Хенри се ядоса много от предателството, както го описа той, и заяви на Ан, че ако Ричард бил жив, тя сто на сто е щяла да опита повторно. Младата жена си помисли колко различни са двамата мъже — умът й не го побираше как изобщо е възможно да обикне и единия, и другия. Помъчи се да успокои някак Хенри — молеше се фирмата му да успее и той да се посвети изцяло на работата. Напоследък се заседаваше до късно в кантората.

Един понеделник през октомври, точно след като бяха отпразнували втората годишнина от сватбата, Ан започна да получава писма от не подписал се „приятел“, който й съобщаваше, че Хенри може да бъде видян в компанията на други жени и най-вече на една дама, чието име „доброжелателят“ не искал да назовава за нищо на света. В началото Ан гореше писмата още щом ги получеше и макар да я тревожеха, така и не отвори дума за тях пред Хенри. Надяваше се поредното писмо да е последното. Не събра смелост да попита мъжа си дори когато той й поиска последните сто и петдесет хиляди долара.

— Ще изпусна жизненоважна сделка, ако не получа незабавно парите — рече той на жена си.

— Но, Хенри, това е всичко, което ми е останало. Дам ли ти ги, няма да притежавам и пукнат грош.

— Само къщата струва над двеста хиляди. Би могла още утре да я ипотекираш.

— Къщата е на Уилям.

— Уилям, Уилям, Уилям! Тъкмо да успея, и някакъв си Уилям все ми застава на пътя — викна Хенри и излезе с гръм и трясък.

Прибра се разкаян след полунощ и каза на Ан, че предпочитал тя да задържи парите и той да се разори, само и само да останат заедно. Ан се успокои от думите му и по-късно двамата се любиха. На другата заран тя подписа чек за сто и петдесет хиляди долара, като се мъчеше да забрави, че сега вече е без пукната пара — поне докато Хенри не спечели от сделката. Но ще не ще, все пак се запита дали е чисто съвпадение, че мъжът й й е поискал точно сумата, останала й от наследството.

Следващия месец цикълът й се забави.

Доктор Маккензи беше разтревожен, но се постара да не го показва, бабите пък бяха ужасени и изобщо не се постараха да го крият, колкото до Хенри, той бе на седмото небе от щастие. Закле се пред Ан, че това е най-прекрасното нещо, случвало му се някога, и дори изяви желание да изгради новото детско отделение в болницата, както бе възнамерявал и Ричард, преди да загине.

Уилям научи новината от едно писмо на майка си и цяла вечер седя умислен. Не посмя да сподели дори с Матю какво го мъчи. Следващата събота сутринта с изричното разрешение на главния възпитател — господин Раглан, по прякор Сръдльото, той се качи на влака за Бостън и след като пристигна, изтегли от спестовната си книжка сто долара. Сетне отиде в юридическа кантора „Коен, Коен и Яблонс“ на Джеферсън стрийт. Старши съдружникът — господин Томас Коен, висок кльощав мъж с черна грива, бе доста изненадан, когато Уилям бе въведен в кабинета му.

— Никога досега не ме е наемал шестнайсетгодишен клиент — подхвана господин Коен. — За мен това е новост… — Той се подвоуми. — Господин Каин — произнесе адвокатът с доста голямо усилие. — Особено при положение че баща ви… Как ли да се изразя… Баща ви не бе известен като човек със симпатии към моите събратя по вероизповедание.

— Баща ми — възрази Уилям — винаги се е възхищавал на постиженията на еврейския народ и в частност уважаваше изключително много вашата кантора, когато тя представляваше интересите на негови съперници. Многократно съм го чувал да споменава името ви. Тъкмо заради това избрах вас, господин Коен, а не вие — мен. Не е ли достатъчна гаранция?

Господин Коен забрави начаса, че има насреща си шестнайсетгодишно хлапе.

— Така си е, така си е. Струва ми се, че мога да направя изключение за сина на Ричард Каин. Какво обичате?

— Бих желал да ми отговорите на три въпроса, господин Коен. Първо, искам да знам дали ако майка ми, госпожа Хенри Осбърн, роди дете, било момче или момиче, то ще има някакви законови права върху попечителския фонд на семейство Каин. Второ, имам ли по закон някакви задължения към господин Хенри Осбърн, произтичащи от това, че той е женен за майка ми, и, трето, на каква възраст мога да поискам господин Хенри Осбърн да напусне дома ми на Луисбърг скуеър в Бостън?

Пачето перо на Томас Коен препускаше шеметно по листа хартия пред него, като пръскаше сини капки върху вече зацапаното с мастило писалище.

Уилям остави пред адвоката сто долара. Той бе стъписан, но взе банкнотите и ги преброи.

— Харчете ги предпазливо, господин Коен. Щом завърша Харвардския университет, ще имам нужда от добър адвокат.

— Значи вече сте приет в университета, господин Каин! Честито! Надявам се и моят син да учи там.

— Не, още не съм приет, но и това ще стане подир две години. След седмица ще се върна в Бостън, за да се видя с вас, господин Коен. Ако чуя от някой друг, освен от вас нещичко по въпроса, можете да смятате, че познанството ни е приключило. Приятен ден, драги ми господине.

Томас Коен понечи да му пожелае същото, но още преди да е изрекъл думите, Уилям вече бе затворил вратата след себе си.

 

 

След седем дни Уилям се върна в адвокатска кантора „Коен, Коен и Яблонс“.

— А, господин Каин! — възкликна Томас Коен. — Радвам се да ви видя отново. Едно кафенце?

— Не, благодаря.

— Тогава да пратя да ви донесат кока-кола?

Лицето на момчето остана безизразно.

— Да не се отклоняваме, да не се отклоняваме — рече донякъде смутен адвокатът. — Поразпитахме тук-там, господин Каин, с помощта на една много уважавана частна детективска агенция — тя ни съдейства да открием отговорите на въпросите, които ми зададохте и които не бяха чисто академични. Със спокойна съвест мога да кажа, че разполагаме с всички отговори. Поинтересувахте се дали детето на господин Осбърн, ако вашата майка му роди такова, може да има претенции върху имуществото на семейство Каин и по-точно върху попечителския фонд, завещан ви от вашия баща. С една дума, не може, ала госпожа Осбърн е в правото си да завещае на когото реши половината милион, оставен й от вашия баща. — Адвокатът вдигна очи. — Но сигурно ще ви бъде интересно, господин Каин, да узнаете, че през последната година и половина вашата майка е изтеглила до последния цент петстотинте хиляди долара от личната си сметка в банка „Каин и Кабът“. Ние обаче не успяхме да установим какво е направила с парите. Не е изключено да е решила да ги внесе в друга банка.

Уилям изглеждаше стъписан — първият признак, че е загубил самообладанието, възхитило адвоката.

— Няма причини да го прави — отсече момчето. — Парите със сигурност са отишли у един човек.

Томас Коен продължи да мълчи. Очакваше да чуе още нещичко, ала Уилям се окопити и не каза нищо повече, затова адвокатът продължи:

— Отговорът на втория ви въпрос е, че нямате никакви лични или правни задължения към господин Хенри Осбърн. Според завещанието на баща ви, докато навършите двайсет и една години, вашата майка е попечителка на фонда заедно с господин Алан Лойд и с госпожа Мили Престън, кръстниците ви, които още са живи.

Томас Коен отново вдигна очи. Лицето на Уилям и този път беше безизразно. Адвокатът вече бе усетил, че това означава да продължава нататък.

— И трето, господин Каин, не можете да изгоните господин Осбърн от Бийкън Хил, докато той е женен за майка ви и живее с нея. След смъртта й имотът преминава по право във ваше владение. Ако той още е жив, можете да го помолите да напусне. Според мен отговорих на всичките ви въпроси, господин Каин.

— Благодаря ви, господин Коен — отвърна Уилям. — Признателен съм ви, че свършихте такава чудесна работа и не разгласихте посещението ми. А сега, може би ще ми кажете какви са хонорарите при вас.

— Стоте долара не покриват всички разходи, господин Каин, ние обаче сме убедени, че ви чака славно бъдеще и…

— Не искам, господин Коен, да съм длъжник на никого. Отнасяйте се към мен като към човек, с когото може и да не работите никога занапред. И така, колко ви дължа?

Адвокатът се замисли.

— При тези обстоятелства щяхме да ви вземем, господин Каин, двеста и трийсет долара.

Уилям извади от вътрешния си джоб шест банкноти от по двайсет долара и ги подаде на Коен. Този път той не ги брои.

— Благодарен съм ви за помощта, господин Коен. Сигурен съм, че ще се срещнем отново. Приятен ден, господине.

— И на вас, господин Каин. Разрешете да отбележа, че никога не съм имал честта да се срещна с именития ви баща, ала сега, след като работих с вас, искрено съжалявам, че не съм го познавал.

Уилям се усмихна и видимо омекна.

— Благодаря ви, господине.

 

 

Цялото време на Ан бе погълнато от подготовката за бебето — тя бързо се уморяваше и почиваше дълго. Попиташе ли Хенри как върви фирмата, той винаги й даваше някакъв правдоподобен отговор колкото да я увери, че всичко е наред, без обаче да се впуска в подробности.

Сетне една заран неподписаните писма започнаха да пристигат отново. Този път те съдържаха повече подробности, имената на жените, с които Хенри излиза, и местата, където се среща с тях. Ан ги гореше още преди да е запомнила имената и местата. Не искаше да повярва, че мъжът й изневерява точно когато тя износва детето му. Някой им завиждаше и лъжеше, за да натопи Хенри.

Писмата продължаваха да се получават, понякога съдържаха нови имена. Ан все така ги унищожаваше, но мисълта за тях я глождеше все повече. Искаше й се да обсъди с някого нещата, но не се сещаше за човек, на когото да се довери. Бабите щяха да се възмутят от дън душа, още повече че недолюбваха Хенри. Алан Лойд от банката надали щеше да разбере Ан, все пак беше стар ерген, а колкото до Уилям, той бе съвсем малък. Ан не знаеше към кого да се обърне. Веднъж присъства на една от сказките на Зигмунд Фройд и й мина през ума да отиде на психоаналитик, но не подобаваше на представителка на рода Лоуел да обсъжда семейните си неприятности с човек, когото изобщо не познава.

Накрая нещата приеха неочакван обрат, за който дори Ан не бе подготвена. Един понеделник сутринта тя получи три писма, както винаги от Уилям, който по свой обичай бе адресирал плика до госпожа Ричард Каин и който я питаше дали и тази година може да прекара лятната ваканция заедно с приятеля си Матю Лестър в Ню Йорк. Поредното неподписано писмо, в което се твърдеше, че Хенри въртял любов с… с Мили Престън, и трето от Алан Лойд, председателя на управителния съвет на банката, който я молеше да му се обадела по телефона, за да си уговорели среща.

Ан се отпусна тежко на стола и едвам си поемаше дъх, толкова зле се почувства, след което се насили да прочете още веднъж трите писма. Писмото на сина й я жегна със своята студенина. На Ан й беше неприятно, че той предпочита да прекарва ваканциите с Матю Лестър. Откакто се бе омъжила за Хенри, те двамата с Уилям се отчуждаваха все повече. Нямаше как да си затвори очите и за неподписаното писмо, в което се твърдеше, че Хенри върти любов с най-добрата й приятелка. Помнеше, че именно Мили я бе запознала с Хенри и че бе кръстница на Уилям. Третото писмо — от Алан Лойд, я стресна най-много. Той й беше писал един-единствен път — да изкаже съболезнованията си след смъртта на Ричард. Ан се притесняваше, че това второ писмо вещае само лоши новини.

Тя се обади в банката. Телефонистката я свърза начаса.

— Искали сте да ме видите, Алан.

— Да, скъпа, ще ми се да си поговорим. Кога ви е удобно?

— Някакви лоши новини ли има? — въздъхна Ан.

— Не бих казал, не искам да го обсъждаме по телефона, но няма място за притеснение. Случайно да сте свободна днес на обяд?

— Да, свободна съм, Алан.

— Хайде тогава да се срещнем в един часа в „Риц“. Изгарям от нетърпение да ви видя, Ан.

Един часът — само след три часа! Мислите й се пренесоха от Алан към Уилям, от Уилям към Хенри, но накрая спряха на Мили Престън. Нима беше истина? Ан реши да полежи повечко в топлата вана и да облече нова рокля. Не й помогна особено. Беше издута като плондер. Глезените и прасците й толкова тънки и красиви, сега бяха отекли и бяха целите на морави петна. Младата жена се уплаши на какво ли ще прилича, когато стане време да ражда. Въздъхна тежко, вторачена в отражението си в огледалото, и се постара да изглежда възможно най-добре.

 

 

— Неотразима сте, Ан. Ако не бях стар ерген, на когото не приляга да флиртува, щях да ви ухажвам най-усърдно — рече среброкосият банкер, сетне я целуна по двете бузи, сякаш бе френски генерал.

Заведе я на своята маса. По негласна уговорка масата в ъгъла винаги се пазеше за председателя на управителния съвет на „Каин и Кабът“, в случай че той реши да обядва тук, а не в банката. Навремето Ричард бе идвал в „Риц“, сега пък често наминаваше неговият приемник Алан Лойд.

Ан сядаше за пръв път с някого на масата. Келнерите започнаха да се въртят около тях, но знаеха кога точно да се появят и кога да изчезнат, за да не прекъсват поверителния разговор.

— Кога чакате детето, Ан?

— О, след още цели три месеца.

— Надявам се, няма усложнения. Ако не ме лъже паметта…

— Лекарят ме преглежда веднъж седмично — призна младата жена — и все се притеснява за кръвното ми налягане, аз обаче не виждам причини за тревога.

— Радвам се, скъпа — възкликна Алан и досущ добродушен вуйчо я докосна по дланта. — Виждате ми се уморена, дано не се претоварвате.

Банкерът вдигна леко ръка. До него изникна сервитьор и двамата с младата жена дадоха поръчката.

— Искам да се посъветвам с вас, Ан.

Тя знаеше прекрасно какъв дипломат е Алан Лойд. Не я беше поканил на обяд, за да се съветва с нея. Обратното, беше я повикал, та той да я посъветва тактично.

— Имате ли представа как вървят нещата във фирмата за недвижими имоти на Хенри?

— Не, нямам — призна Ан. — Не му се бъркам в работите. Както сигурно помните, не го правех и с Ричард. Защо? Да няма някакви неприятности?

— Не, не, поне ние в банката не знаем. Тъкмо обратното, научихме, че Хенри участва в търга на кметството за голям проект — изграждането на нова болница. Питам само, защото съпругът ви поиска от банката заем от половин милион долара.

Ан беше стъписана.

— Виждам, изненадана сте — рече банкерът. — От банковото ви извлечение знаем, че разполагате с малко под двайсет хиляди долара в сметката от наследството и че сте на червено със седемнайсет хиляди долара в личната си сметка.

Ужасена, Ан остави приборите. Чак сега разбра колко е задлъжняла.

Алан забеляза смущението й.

— Не съм ви поканил на обяд заради това, Ан — побърза да добави той. — Ние в банката на драго сърце ще ви финансираме до края на дните ви. От лихвите от попечителския фонд Уилям печели над един милион годишно, не се притеснявайте, че сте излезли малко на червено, нито че Хенри иска заем от половин милион. Стига, разбира се, вие като законна настойница на Уилям да подкрепите съпруга си.

— Не знаех, че мога да се разпореждам с парите на сина си в попечителския фонд — каза младата жена.

— Нямате право да пипате основната сума, която Уилям е наследил, но по закон, докато той навърши двайсет и една години, лихвите от фонда могат да се влагат във всяко начинание, стига то да е изгодно за Уилям и стига да разрешите вие като настойница на сина си и ние с Мили Престън като негови кръстници. Като председател на попечителския фонд съм готов да отпусна този половин милион, но искам да имам одобрението ви. Мили вече ми съобщи, че на драго сърце ще подпише, така че при вашите два гласа моят е без значение.

— Значи Мили Престън вече е дала одобрението си, така ли, Алан?

— Да. Не ви ли е споменавала?

Ан не отвърна веднага.

— А вашето мнение какво е? — попита тя накрая.

— Не съм виждал отчетите на Хенри, тъй като той е регистрирал фирмата само преди година и половина и сметката му е в друга банка, затова нямам представа дали приходите за тази година превишават разходите и каква възвръщаемост е предвидена за 1923 година.

— Нали знаете, че през последната година и половина съм дала на Хенри половин милион от парите си? — поинтересува се Ан.

— Главният касиер ме уведомява за всяка голяма сума, теглена от която и да е сметка. Нямам представа за какво са отишли парите, а и не ми е работа да питам, Ан. Ричард ви ги е завещал и вие сте в правото си да ги харчите както намерите за добре. Вижте, по-различно е с лихвите от семейния фонд. Ако бяхте решили да теглите от него половин милион, който да вложите във фирмата на Хенри, банката щеше да е длъжна да прегледа книжата на съпруга ви, тъй като сумата щеше да се разглежда като поредното вложение от портфейла на Уилям. В завещанието си Ричард не е разрешил на попечителите да отпускат заеми, дал им е правото само да инвестират суми от името на сина му. Вече го обясних на Хенри и ако все пак решим да направим подобна инвестиция, попечителите трябва да пресметнат какъв процент от стойността на фирмата на съпруга ви покрива петстотинте хиляди долара. Уилям, разбира се, е в течение какво правим с приходите от неговото наследство — нямаше причини да не се съобразим с молбата му всяко тримесечие да му предоставяме банково извлечение от инвестиционната програма, каквото предоставяме и на попечителите. Не се и съмнявам, че и той ще има мнение по въпроса, след като получи извлечението за следващото тримесечие. Сигурно ще ви е забавно да узнаете, че откакто навърши шестнайсет години, синът ви ми праща становището си за всяко вложение, което правим. В началото ги преглеждах мимоходом, като добронамерен попечител. Напоследък обаче се запознавам най-подробно с мнението му, което буди само уважение. Когато Уилям заеме полагащото му се място в управителния съвет на „Каин и Кабът“, нашата банка може да се окаже твърде тясна за него.

— Никога досега не са ми искали съвет за фонда на Уилям — отбеляза посърнала Ан.

— Вие четете извлеченията, които банката ви праща всяко тримесечие на първо число, и като попечителка винаги сте имали възможността да оспорите едно или друго вложение, направено от името на сина ви.

Алан Лойд извади от джоба си лист хартия, но не каза нищо, докато келнерът не им донесе ястията и не се отдалечи достатъчно, та да не ги чува.

— Докато навърши двайсет и една години, Уилям има двайсет и един милиона, вложени в банката при лихва четири и половина на сто. От своя страна, всяко тримесечие ние влагаме лихвата в акции и дялове. Никога досега не сме инвестирали в частно търговско дружество. Сигурно ще ви изненадам, Ан, но влагаме тези лихви така, че петдесет на сто са съобразени със становището на банката, а другите петдесет на сто — с предложенията на самия Уилям. Сега-засега за огромно удоволствие на Тони Симънс, шефа на дирекция „Инвестиции“, изпреварваме сина ви, но Уилям му е обещал по един ролс-ройс за всяка година, когато вложенията, направени от банката, донесат десет на сто повече печалба от инвестициите, направени по предложение на момчето.

— Но ако Уилям загуби облога, откъде ще вземе десет хиляди долара за ролс-ройс? Нали няма право да пипа наследството във фонда, докато не навърши двайсет и една години?

— Не знам, Ан, отговора на този въпрос. Знам обаче, че синът ви е нямало да сключи облога, ако не може да го изпълни. Случайно да сте виждали напоследък прочутата му счетоводна книга?

— Онази, която му подариха бабите ли?

Алан Лойд кимна.

— Не, не съм я виждала, откакто отиде в пансиона. Не знаех, че още съществува.

— Съществува, и още как! — възкликна банкерът. — Бих дал едномесечната си заплата само и само да надзърна в графата „Печалби“ в нея. Вероятно знаете, че Уилям държи парите си не при нас, а в банка „Лестър“ в Ню Йорк? А там не откриват лични влогове за суми, по-малки от десет хиляди долара. Почти сигурен съм, че не правят изключения — дори за сина на Ричард Каин.

— Синът на Ричард Каин — повтори младата жена.

— Извинявайте, Ан, не исках да прозвучи грубо.

— Не, не се притеснявайте, няма съмнение, че Уилям е син на Ричард Каин. Знаете ли, че откакто е навършил дванайсет години, не ми е искал и цент? — Известно време тя мълча. — Редно е да ви предупредя, Алан, че момчето няма да подскочи от радост, когато му кажете, че трябва да вложи половин милион от наследството си във фирмата на Хенри.

— Не се ли погаждат? — вдигна вежди банкерът.

— Опасявам се, че не — потвърди Ан.

— Колко жалко! Нещата наистина ще се усложнят, ако Уилям е против отпускането на заема. Макар и да няма право да пипа парите във фонда, докато не навърши двайсет и една години, установихме от свои източници, че момчето не се притеснява да потърси адвокат, който да му изясни нещата от гледна точка на закона.

— Божичко, сигурно се шегувате! — възкликна Ан.

— Не, изобщо не се шегувам, вие обаче не се безпокойте. Да ви призная, ние в банката се постъписахме, но щом разбрахме кой всъщност се интересува, предоставихме сведения, които, ако не бяха предназначени за Уилям, нямаше да разгласим за нищо на света. Момчето явно си има причини да не се обърне направо към нас.

— Господи, какъв ли ще стане, когато навърши трийсет! — рече Ан.

— Зависи дали ще извади късмета да се влюби в жена като вас — отвърна Алан. — Силата на Ричард бе именно в това.

— Вие, Алан, сте стар ласкател. Искате ли първо да обсъдя с Хенри въпроса за петстотинте хиляди и едва тогава отново да се върнем на него?

— Разбира се, скъпа, обсъдете го. Вече ви обясних, дошъл съм да се посъветвам с вас. — Алан поръча кафе и хвана нежно Ан за ръката. — И се пазете, чухте ли? Вашето здраве е много по-важно от съдбата на някакъв си половин милион.

 

 

След обяда Ан се прибра и веднага започна да се притеснява за другите две писма, които бе получила сутринта. От онова, което бе чула от Алан Лойд за сина си, вече бе убедена в едно: щеше да постъпи разумно, ако не му се сърди и му разреши да прекара наближаващата ваканция със своя приятел, Матю Лестър.

Връзката на Хенри с Мили създаваше проблем, на който Ан не бе в състояние да намери просто решение. Тя седна в тапицирания с виненочервена кожа фотьойл — любимия на Ричард, и започна да мисли, загледана през огромния прозорец в красивата леха с червени и бели рози. Трябваше ли да вземе решение, Ан го обмисляше дълго, след това обаче рядко се отказваше от него.

Вечерта Хенри се прибра по-рано от обикновено и Ан се запита защо. Не след дълго разбра.

— Чух, че днес си обядвала с Алан Лойд — рече мъжът й веднага след като влезе в стаята.

— Кой ти каза, Хенри?

— Имам си съгледвачи навсякъде — засмя се той.

— Точно така, Алан ме покани на обяд. Питаше ме какво мисля, дали банката да вложи във фирмата ти половин милион от наследството на Уилям.

— И ти какво отговори? — поинтересува се Хенри, като се постара да прикрие притеснението си.

— Казах, че първо смятам да обсъдя нещата с теб, но защо, за бога, не си ми споменавал, че си искал заем от банката? Почувствах се като кръгла глупачка, задето го научавам от Алан.

— Мислех, че не се интересуваш от фирмата, скъпа, пък и научих по чиста случайност, че именно ти, Алан Лойд и Мили Престън сте попечители на фонда и имате право на глас, когато се решава къде да се вложат приходите от наследството на Уилям.

— И как научи? Самата аз не знаех.

— Защото не четеш, скъпа, дребния шрифт. Да ти призная, и аз узнах наскоро. Съвсем случайно Мили Престън, нали е кръстница на Уилям, ми разкри някои подробности от завещанието, а както се разбра, е и попечителка на фонда. Бях доста изненадан. А сега да видим дали можем да се възползваме от положението. Мили обеща да ме подкрепи, стига ти да нямаш нищо против.

На Ан й призля само като чу името на Мили.

— Според мен не бива да пипаме парите на Уилям — рече тя. — Никога не съм смятала, че имам нещо общо с фонда. Предпочитам и занапред да не се занимавам с него и да оставя банката сама да влага лихвите, както е било досега.

— Защо да се задоволяваме с инвестициите на банката, при положение че от кметството ми предлагат такъв изгоден договор — изграждането на болница? От моята фирма Уилям ще спечели много повече. Сигурен съм, че и Алан е на същото мнение.

— Не знам на какво мнение е. Както винаги, бе много сдържан и предпазлив, макар и да подчерта, че договорът е твърде изгоден и ще бъде чудесно, ако го спечелиш ти. Смята, че имаш големи шансове.

— Точно така.

— Но настоя първо да види счетоводните ти книги и чак тогава да вземе окончателно решение. Попита и какво е станало с моя половин милион.

— С нашия половин милион, скъпа, всичко върви по вода, както много скоро ще се убедиш сама. Утре сутринта ще изпратя книгите на Алан, нека сам ги прегледа. Можеш да бъдеш сигурна, че ще бъде във възторг.

— Дано, Хенри, заради нас двамата — отвърна Ан. — Нека изчакаме и да видим какво ще каже, знаеш, че винаги съм му се доверявала.

— Доверяваш се на Алан, но не и на мен.

— Няма такова нещо. Не исках да…

— Само се пошегувах. То оставаше да не се доверяваш на собствения си съпруг!

На Ан й се доплака. Пред Ричард винаги бе сдържала сълзите си. Сега пред Хенри дори и не се опита.

— Дано всичко е наред. Никога не ми се е налагало да мисля за пари, а сега не ми е до това. От бременността е, чувствам се много уморена и потисната.

Хенри веднага се престори на загрижен.

— Знам, знам, скъпа. Не искам да се притесняваш за фирмата, остави това на мен, сам ще се оправя. Виж какво, защо не си легнеш по-рано, ще ти донеса вечерята в кревата. Тъкмо ще мога да се върна в кантората — да взема счетоводните книги, та да ги покажа още утре сутринта на Алан.

Ан наистина си легна, но щом Хенри излезе, дори не се опита да заспи и въпреки умората седна в леглото и зачете един от романите на Синклер Луис. Знаеше, че мъжът й ще стигне в кантората за четвърт час, затова изчака цели двайсет минути и чак тогава набра телефонния номер. Телефонът звъня близо минута.

След двайсетина минути младата жена опита отново, но и този път не вдигна никой. Продължи да набира номера през двайсет минути — все така безуспешно. В съзнанието й горчиво прокънтяха думите на Хенри за доверието.

Най-сетне, някъде към полунощ мъжът й се прибра и трепна, когато видя, че Ан още седи в леглото и чете книга.

— Не биваше да стоиш будна и да ме чакаш.

Целуна я страстно. На Ан й се стори, че долавя мириса на парфюм — или може би бе станала прекалено мнителна?

— Наложи се да поостана малко повече, не успях да комплектувам книжата, които Алан ще ми поиска. Проклетата секретарка, забутала, моля ви се, папките в друго чекмедже.

— Сигурно ти е било самотно да седиш до среднощ в кантората — отбеляза Ан.

— Е, не е толкова страшно, стига работата да си струва — рече съпругът й, после си легна и й обърна гръб. — При всички положения ти спори повече, ако телефонът не звъни час по час и не те прекъсва.

След броени минути вече спеше непробудно. Ан продължи да лежи, вече твърдо решена да осъществи плана, който си бе набелязала следобед.

 

 

Когато на другата сутрин Хенри отиде на работа — всъщност Ан вече не знаеше къде точно ходи мъжът й — тя разлисти „Бостън Глоуб“ на страницата с обявите. Сетне вдигна телефона и си определи среща, отвела я малко преди обяд в южната част на Бостън. Младата жена бе изумена колко порутени са сградите тук. Никога досега не бе стъпвала в южните квартали и ако обстоятелствата не се бяха стекли така, сигурно щеше да си умре, без изобщо да знае, че те съществуват.

Тя се приближи до малко дървено стълбище, осеяно с клечки кибрит, угарки и боклуци, нахвърляни сякаш за да покажат накъде да върви, и се качи при врата с матово стъкло, на която с големи черни букви пишеше: „Глен Рикардо“, и отдолу: „Частен детектив (регистриран в щат Масачузетс)“. Ан почука тихичко.

— Влез, отключено е — провикна се някой с гърлен дрезгав глас.

Ан влезе. Зад писалището седеше мъж, който си бе изпружил краката върху него и четеше някакво списание, явно със снимки на момичета. Щом съгледа Ан, пурата насмалко да падне от устата му. За пръв път в кантората му влизаше палто от норки.

— Добро утро — поздрави човекът и скочи като попарен от стола. — Казвам се Глен Рикардо. — Надвеси се над писалището и протегна на Ан космата ръка с жълти от тютюна пръсти. Тя я пое, доволна, че е с ръкавици. — Имате ли уговорена среща? — попита мъжът, не че имаше някакво значение.

Беше готов да посъветва едно палто от норки и без предварително записан час.

— Да, имам.

— Значи вие сте госпожа Осбърн. Ще си съблечете ли палтото?

— Предпочитам да остана с него — отвърна Ан. Не виждаше къде Рикардо ще го сложи, освен може би на пода.

— Ама разбира се, разбира се.

Ан го погледна крадешком, докато той сядаше отново зад писалището и палеше поредната пура. Беше облечен в долнопробен светлозелен костюм, носеше шарена вратовръзка, косата му беше мазна. Младата жена се зачуди какво изобщо търси тук.

— Е, какво ви води насам? — подхвана Рикардо, след като се зае да остри с тъп нож късичко моливче. Стружките западаха навсякъде, само не и в кошчето за боклук. — Какво сте изгубили, кучето, накитите или съпруга си?

— Първо, господин Рикардо, искам да се уверя, че мога да разчитам на пълната ви дискретност — отвърна Ан.

— Ама разбира се, разбира се, то се знае, че можете да разчитате — рече детективът, без да вдига очи от все повече смаляващото се моливче.

Ан си помисли, че ще изпищи, ако той повтори още веднъж това „ама разбира се“. Пое си дълбоко въздух.

— Напоследък получавам анонимни писма, в които се твърди, че мъжът ми ми изневерява с моя близка приятелка. Искам да знам кой изпраща писмата и дали има някаква истина в обвиненията.

Камък й падна от сърцето, че най-сетне е изрекла за пръв път на глас опасенията си. Рикардо я погледна безучастно, сякаш постоянно чуваше подобни признания. Прокара ръка през дългата си коса, която, както Ан забеляза, бе черна точно както мръсотията под ноктите му.

— Ясно — подхвана детективът. — Със съпруга ще стане лесно. Виж, много по-сложно е да установим кой пише писмата. Запазили сте ги, нали?

— Само последното — рече Ан.

Глен Рикардо въздъхна и протегна уморено длан през писалището. Младата жена извади писмото от дамската си чанта, но за миг се подвоуми.

— Знам какво ви е, госпожо Осбърн, но няма как да си свърша работата, ако едната ръка ми е вързана.

— Ама разбира се, господин Рикардо. Извинявайте.

Не можеше да повярва, че и тя го е изтърсила това „ама разбира се“.

Детективът прочети два-три пъти писмото и чак тогава попита:

— Всичките ли бяха на такава хартия и в такъв плик?

— Доколкото си спомням, да — потвърди жената.

— Щом получите следващото, постарайте се да…

— Откъде сте толкова сигурен, че ще има следващо? — прекъсна го Ан.

— Разбира се, че съм сигурен. Та, постарайте се да го запазите. А сега ми разкажете подробно за мъжа си. Имате ли снимка?

— Да.

Тя пак се поколеба.

— Искам да погледна лицето. Само това оставаше, да погна някой друг — възкликна детективът.

Ан отново отвори дамската си чанта и му подаде фотография на Хенри в лейтенантска униформа.

— Голям красавец е нашият господин Осбърн — отбеляза мъжът. — Кога е правена снимката?

— Според мен преди около пет години — уточни Ан. — Докато е бил в армията, тогава още не съм го познавала.

Няколко минути Рикардо я разпитва къде и кога ходи през деня мъжът й. Ан бе изненадана колко малко знае за навиците и миналото на Хенри.

— Почти няма за какво да се заловя, госпожо Осбърн, но ще направя всичко по силите си. Хонорарът ми е десет долара на ден плюс разходите. Веднъж седмично ще ви предоставям писмен отчет. Платете ми, ако обичате, за две седмици напред.

Той отново протегна ръка през писалището — този път с по-голяма настойчивост.

Ан пак отвори чантата, извади две новички банкноти от по сто долара и му ги подаде. Той взе да ги проучва внимателно, сякаш се двоумеше кой знаменит американец е изобразен на тях. Бенджамин Франклин гледаше невъзмутимо Рикардо, който очевидно не го беше виждал доста отдавна. Детективът върна на Ан шейсет долара на мазни, смачкани банкноти от по пет долара.

— Излиза, че работите и в неделя, господин Рикардо — отбеляза Ан, доволна, че се е справила така добре със сметките наум.

— Ама разбира се — подвикна детективът. — Удобно ли ви е да дойдете след седмица по същото време, госпожо Осбърн?

— Естествено — отвърна жената и побърза да излезе, да не би пак да й се наложи да се ръкува с мъжа зад писалището.

 

 

Уилям прочете в тримесечното извлечение за попечителския фонд, изпратено от „Каин и Кабът“, че Хенри Осбърн — Хенри Осбърн, моля ви се!, повтори той името, дано повярва на написаното — искал заем от половин милион долара, които да вложел в частната си фирма, и целия ден ходи като буреносен облак. През четирите години, откакто беше в частно училище „Сейнт Пол“, за пръв път не бе пръв на контролното по математика. По-добре от него се беше представил Матю Лестър, който веднага го попита да не е болен.

Същата вечер Уилям се обади на Алан Лойд у дома му. Председателят на управителния съвет на „Каин и Кабът“ вече знаеше от Ан, че синът й не се погажда с Хенри, и не се учуди особено, че момчето го търси по телефона.

— Уилям, момчето ми, как си, как върви учението в „Сейнт Пол“?

— Чудесно, уважаеми господине, но аз се обаждам за друго.

„Тактичен като слон в стъкларница“, помисли си Алан.

— Не съм си и помислял, че се обаждаш за това — отвърна малко троснато банкерът. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Бих искал да ви видя утре следобед.

— Утре е неделя, Уилям.

— Да, знам, но това е единственият ден, когато мога да отсъствам от училище, ще дойда когато и където кажете — изрече момчето така, сякаш правеше голяма услуга на банкера. — Освен това майка ми не бива да узнава в никакъв случай за нашата среща.

— Виж какво, Уилям… — подхвана Алан Лойд.

— Излишно е да ви напомням, уважаеми господине — прекъсна го вече по-твърдо Уилям, — че може и да не е противозаконно да влагате пари от наследството ми в частната фирма на втория ми баща, но при всички положения е в разрез с етичните норми.

Известно време банкерът мълча — чудеше се дали да се опитва да успокоява момчето по телефона. Момчето ли! Мина му през ума да се помъчи да го убеди, но явно сега не му беше времето.

— Добре, Уилям. Защо не дойдеш да обядваме заедно в клуб „Хънт“. В един удобно ли ти е?

— Изгарям от нетърпение да ви видя, уважаеми господине.

Телефонът щракна.

„Добре поне че сблъсъкът ще стане на моя територия“ помисли Алан Лойд, докато оставяше слушалката върху вилката, сетне прокле господин Бел, задето бе изобретил тая проклетия.

 

 

Беше избрал клуб „Хънт“, тъй като не искаше срещата да бъде прекалено лична. Първото, което Уилям го попита, след като дойде в клуба, бе дали след обяда ще поиграят голф.

— На драго сърце, момчето ми — възкликна Алан и запази за три часа първа площадка.

Остана учуден, че по време на обяда Уилям изобщо не отвори дума за искането на Хенри Осбърн. И не само това — момчето бе добре осведомено и заговори за данъчната реформа, която президентът Хардинг смяташе да проведе, и колко неподготвен е финансовият му съветник Чарлс Дж. Дос. Алан вече се питаше дали Уилям не се е отказал да обсъждат заема, поискан от Хенри Осбърн, но не иска да си го признае. „Добре, щом е решил да играе така, нямам нищо против“, каза си банкерът. Вече очакваше следобедът да мине мирно и кротко и да го посветят на голфа. Похапнаха добре, изпиха почти цяла бутилка вино — Уилям се ограничи само с една чаша — преоблякоха се в клуба и отидоха на първа площадка.

— Какво ще кажете, господине, дали да не заложим по десет долара на дупка? — попита Уилям.

Алан Лойд се поколеба — помнеше, че голфът е от игрите, които момчето играе много добре.

— Нямам нищо против — отвърна накрая.

Не казаха нищо повече на първата дупка, която Алан улучи от четвъртия удар, а момчето — от петия. Банкерът спечели сравнително леко и втората, и третата и се поотпусна, доволен от играта. Когато отидоха при четвъртата дупка, вече се бяха отдалечили на около седемстотин-осемстотин метра от клуба.

Уилям изчака банкерът да вдигне стика.

— В никакъв случай няма да давате на заем от моите пари половин милион на фирма или човек, свързани с Хенри Осбърн.

Алан замахна накриво и топката отлетя в неравната част на игрището. Ударът му имаше едно-единствено достойнство — заради него Алан се отдалечи достатъчно от момчето, за да обмисли какво да прави и с него, и с топката. След като нанесе още три удара, двамата се срещнаха на зелената площадка. Банкерът призна, че е изгубил дупката.

— Знаеш, Уилям, че като попечител имам само един от общо три гласа, пък и би трябвало да си наясно, че по закон нямаш право да отменяш решения на попечителите, точно както и да се разпореждаш с парите, докато не навършиш двайсет и една години. Би трябвало да съзнаваш и че не е редно изобщо да обсъждаме въпроса.

— Наясно съм със закона, уважаеми господине, но тъй като и двете други попечителки спят с Хенри Осбърн…

Алан Лойд онемя.

— Само не ми казвайте, че сте единственият човек в Бостън, който не знае, че Мили Престън е любовница на втория ми баща.

Банкерът не отвърна нищо.

Уилям продължи:

— Искам да съм сигурен, че ще гласувате „против“ и ще направите всичко по силите си, за да повлияете и на майка ми да отхвърли молбата, дори и това да означава да стигнете до крайност и да й кажете истината за Мили Престън.

Алан удари топката още по-слабо. Докато Уилям я запрати така, че тя тупна право в дупката. Следващият удар на банкера бе още по-несполучлив — топката се скри в храсталак, който Алан бе забелязал едва сега, и той изруга за пръв път от четирийсет и три години!

— Искаш прекалено много — отбеляза мъжът, след като отиде при Уилям на петата зелена площадка.

— Молбата ми е нищо в сравнение с онова, което щях да направя, ако не бях сигурен в подкрепата ви, господине.

— Според мен, ако беше жив, баща ти нямаше да одобри, че прибягваш до заплахи, Уилям — подметна банкерът, докато гледаше как момчето улучва дупката от цели пет метра.

— Единственото, което баща ми нямаше да одобри, е Осбърн — тросна се момчето. Алан Лойд отново не уцели. — При всички положения, уважаеми господине, би трябвало да знаете, че баща ми е включил в завещанието си условие, според което всички вложения от фонда са анонимни и получателят на парите не бива да научава, че са отпуснати от рода Каин. Приживе като банкер той никога не е престъпвал това правило. Така е бил сигурен, че няма да възникне конфликт на интересите между инвестициите на банката и вложенията, правени от семейния фонд.

— Както личи, майка ти е на мнение, че правилото все пак може да бъде нарушено заради член на семейството.

— Хенри Осбърн не е член на моето семейство и когато поема управлението на фонда, и аз подобно на баща си задължително ще спазвам това правило.

— Дано някой ден не съжаляваш, че си толкова непреклонен, Уилям.

— Нямам за какво да съжалявам, господине.

— Опитай се да си представиш за миг как подобно отношение ще се отрази на майка ти — допълни банкерът.

— Майка ми вече изгуби, уважаеми господине, половин милион от своите пари. Това не е ли достатъчно за един съпруг? Защо и аз да губя половин милион от парите си?

— Може и да не ги изгубиш, Уилям. Не е изключено инвестицията да донесе огромна печалба, още не съм имал възможност да прегледам счетоводните книги на Хенри.

Уилям се свъси, когато чу, че Алан Лойд нарича втория му баща „Хенри“.

— Мога да ви уверя, уважаеми господине, че вече е пропилял до последния цент парите на майка ми. За да бъда по-точен, ще ви кажа, че от първоначалната сума са му останали трийсет и три хиляди четиристотин и дванайсет долара. Предлагам ви да не се занимавате надълго и нашироко с книжата на Осбърн и вместо това да се запознаете по-подробно с неговото минало и със съдружниците му. Да не говорим пък че е заклет комарджия.

От осмата площадка Алан запрати топката в езерцето точно срещу тях, което не би направил и новак. Призна, че е изгубил и тази дупка.

— Откъде черпиш сведения за Хенри? — поинтересува се Алан, почти сигурен, че момчето ги е получило от кантората на Томас Коен.

— Предпочитам да не разкривам източника си, господине.

Но банкерът знаеше кой е източникът, затова си помисли, че вероятно ще му се наложи да използва този коз по-нататък в живота на Уилям.

— Ако твърденията ти са верни, моето момче, ще се видя принуден, разбира се, да посъветвам майка ти да не гласува за заема за фирмата на Хенри, ще бъда длъжен и да обсъдя открито всичко със самия Хенри.

— Както решите, господине.

Този път Алан удари по-точно топката, но пак усети, че няма да спечели.

— Сигурно ще ви бъде любопитно да узнаете и че Осбърн се домогва до петстотинте хиляди от моето наследство не за да финансира строежа на болницата, а за да изплати в Чикаго свой стар дълг — продължи Уилям. — Доколкото разбирам, чувате това за пръв път.

Алан не отвърна нищо — наистина го чуваше за пръв път.

Уилям спечели поредната дупка.

Когато излязоха при осемнайсетата дупка, банкерът вече бе изгубил осем дупки — не помнеше някога да е играл по-зле. Удари лекичко топката с късия стик с надеждата ако не друго, то поне да подели тази дупка с момчето.

— Подготвил ли си ми още бомби? — попита той.

— Кога предпочитате да ги пусна, преди или след като ударите топката, господине?

Алан се засмя.

— Преди удара, Уилям — отговори той и се подпря на стика.

— Осбърн няма да спечели договора за строежа на болницата. Хората, които взимат решенията, са на мнение, че той подкупва дребните чиновници в градската управа. Нямат намерение да го разгласяват, но за да не избухне скандал, фирмата е извадена от окончателния списък. Договорът всъщност ще бъде даден на „Къркбрайд и Картър“. Последното, уважаеми господине, е поверително. Дори Къркбрайд и Картър ще узнаят следващия четвъртък, затова ще ви бъда признателен, ако не го огласявате и вие.

Алан отново не уцели дупката. Уилям обаче бе точен, след което отиде при председателя на управителния съвет на банката и му стисна сърдечно ръката.

— Благодаря ви, господине, за играта. Сигурно вече сте пресметнали, че ми дължите деветдесет долара.

Банкерът извади портфейла си и даде на момчета банкнота от сто долара.

— Мисля, Уилям, че е крайно време да престанеш да се обръщаш към мен с това „господине“. Както знаеш, казвам се Алан.

— Благодаря, Алан — рече той и му върна десет долара.

 

 

Когато в понеделник сутринта отиде в банката, Алан Лойд имаше да върши повече неща, отколкото бе предвиждал преди събота и неделя. Начаса възложи на началниците на пет отдела да проучат доколко твърденията на Уилям отговарят на истината. Опасяваше се, че вече знае какво ще разкрие проверката, и заради положението на Ан в банката се постара никой началник на отдел да не узнава с какво са натоварени другите. Нареждането, което даде, бе повече от ясно: всички доклади са строго поверителни и са предназначени единствено за председателя на управителния съвет.

В сряда същата седмица петте предварителни доклада вече бяха върху писалището му. Всички те като че ли се покриваха с преценката на Уилям, макар че всеки началник на отдел поиска още време, за да провери някои подробности. Алан реши да не безпокои Ан, докато не разполага с по-конкретни доказателства. Сега-засега единственото, което можеше да стори, бе да се възползва от това, че същата вечер семейство Осбърн устройва празненство, да отиде на него и да посъветва младата жена да не бърза с решението за заема.

Когато отиде на увеселението, бе изумен колко уморена и притеснена е Ан, което го накара да бъде още по-мек и предпазлив. Най-сетне тя остана сама и банкерът се приближи, но не посмя да разговаря с нея повече от няколко минути.

Ан се обърна и му се усмихна.

— Много мило, Алан, че сте успели да дойдете. Сигурно сте много зает в банката.

— За нищо на света не бих пропуснал някое от празненствата, които устройвате. Те, скъпа, продължават да са най-пищните в Бостън.

Младата жена се усмихна.

— Дали някога казвате нещо неуместно?

— Доста често, Ан. Имахте ли време да помислите за заема? — попита той уж нехайно.

— Не, опасявам се, че не. Затънала съм в други грижи, Алан. Какво ще кажете за счетоводните книги на Хенри?

— Изрядни са, но съдържат данни само за една година, затова според мен не е зле да ги погледнат и нашите счетоводители. Така постъпваме с всеки, който не е развивал дейност в продължение най-малко на три години. Сигурен съм, че Хенри ще разбере и няма да има нищо против.

— Ан, скъпа, какво прекрасно увеселение — избоботи някой над рамото на жената. Банкерът не го познаваше — очевидно бе от политиците, приятели на Хенри. — Как е бъдещата ни майчица? — продължи гръмогласният мъж.

Алан се измъкна с надеждата, че е спечелил малко време за банката. На празненството бяха дошли мнозина политици от кметството и дори от Конгреса и банкерът се запита дали пък Уилям не греши за изгодния договор. Добре поне че не се налагаше банката да разследва и това — следващата седмица кметството щеше да обяви официално кой е спечелил търга. Алан се сбогува с домакина и домакинята, взе от гардероба дългия си черен балтон и си тръгна.

— След седмица по същото време всичко вече ще бъде ясно — каза той на глас, сякаш за да се поуспокои, докато се прибираше по Честнът стрийт.

По време на празненството Ан намери време да държи под око Хенри всеки път, когато той се приближеше до Мили Престън. Поне на пръв поглед по нищо не личеше тя да му е любовница, Хенри дори обръщаше повече внимание на Джон Престън. Ан започна да си мисли, че няма основания да подозира съпруга си, и се зачуди дали да не отмени срещата си с Глен Рикардо, насрочена за следващия ден. Празненството завърши два часа по-късно, отколкото тя бе очаквала — дано това означаваше, че всички са се забавлявали добре.

— Беше страхотно, Ан, благодаря, че ни покани — произнесе се гласовитият непознат, когато най-после си тръгна.

Ан не помнеше как се казва, май беше от кметството. Мъжът се скри по пътеката пред къщата.

Тътрейки нозе, тя тръгна нагоре по стълбите и още преди да е влязла в спалнята, започна да разкопчава роклята си. Зарече се, следващите десет седмици, когато трябваше да роди, да не устройва повече празненства.

Хенри вече се събличаше.

— Успя ли да поговориш с Алан, скъпа?

— Да, успях — отвърна Ан. — Каза, че счетоводните книги са изрядни, но че сте представили данни само за една година, затова щял да помоли счетоводителите на банката да прегледат още веднъж книжата. Доколкото разбрах, такъв бил редът.

— Дрън-дрън, такъв бил редът! Толкова ли не разбираш, че пръст в това има Уилям? Опитва се, Ан, да ми попречи да получа заема.

— Не говори така! Алан не е споменавал нищо за Уилям.

— Виж ти! — подвикна Хенри. — Значи не си е направил труда да ти каже, че в неделя, докато ние стояхме тук сам-сами, той е обядвал с Уилям в голф клуба.

— Моля? — ахна Ан. — Не мога да повярвам! Уилям за нищо на света не би дошъл в Бостън, без да ми се обади. Сигурно грешиш, Хенри.

— Половината град е бил там, скъпа, а лично аз не си представям Уилям да бие цели осемдесет километра път колкото да поиграе голф с Алан Лойд. Слушай, Ан, на всяка цена трябва да получа заема, инак ще ме изключат от търга за строежа. Налага се да решиш, и то в близко бъдеще, на кого да вярваш, на Уилям или на мен. След седмица, смятано от утре, трябва да получа парите, защото, ако не докажа на кметството, че разполагам със средствата, просто ще ме зачеркнат от списъка. И то само защото на Уилям не му харесва, че си се омъжила за мен. Много те моля, Ан, звънни утре на Алан и му кажи да преведе сумата.

Гласът му ечеше в главата на Ан. Прилоша й и й се зави свят.

— Нека да не е утре, Хенри. Толкова ли не може да почака до петък? Утре имам тежък ден.

Хенри се насили да се поуспокои и отиде при жена си, която стоеше гола пред огледалото и гледаше отражението си. Прокара длан по издутия й корем.

— Искам този малък приятел да има същите възможности, както Уилям.

 

 

На другия ден Ан си повтори сто пъти, че няма да ходи при Глен Рикардо, ала малко преди пладне вече спираше такси. Тръгна нагоре по скърцащата дървена стълба, притеснена какво ли й предстои да научи. Още можеше да се върне. Поколеба се, сетне почука тихо на вратата.

— Влез.

Тя отвори.

— А, госпожо Осбърн, радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете де!

Тя се намести на стола и двамата с детектива се изгледаха вторачено.

— Опасявам се, че новините не са добри — подхвана Глен Рикардо и прокара пръсти през дългата си черна коса.

Ан усети как сърцето й се свива и й причернява.

— През последните седем дни господин Осбърн не е бил засечен да се среща с госпожа Престън или с друга жена.

— Но нали казахте, че новините не са добри? — изненада се Ан.

— Да, така казах, госпожо Осбърн, защото предположих, че търсите основания за развод. Ядосаните съпруги обикновено не идват при мен с надеждата да докажа, че мъжете им са невинни.

— Не, не — рече Ан и усети как я плисва облекчение. — Това е най-добрата новина, която съм чувала от седмици.

— Чудесно — рече постъписан господин Рикардо. — Да се надяваме, че няма да открием нищо и през втората седмица.

— Можете още сега да прекратите следенето, господин Рикардо. Сигурна съм, че и другата седмица няма да се натъкнете на нищо съществено.

— Надали е разумно, госпожо Осбърн. Мен ако питате, си е прибързано да правим изводи въз основа на някаква си седмица.

— Добре, щом смятате, че така ще затвърдите онова, което вече сте установили, но съм убедена, че и през следващата седмица няма да откриете нищо.

— При всички положения сте си предплатили за две седмици — натърти детективът и запафка пурата, която сега се стори на Ан по-голяма и благоуханна, отколкото предната седмица.

— Ами писмата? — сети се най-неочаквано тя. — Сигурно ги пише някой, който завижда на успехите на съпруга ми.

— Както вече ви обясних и преди седмица, госпожо Осбърн, с писмата нещата не са така прости. Трудно е да установиш кой праща неподписано писмо. Все пак разбрахме от кой магазин е купена хартията, тъй като марката не е много разпространена, но сега-засега не мога да ви съобщя на този фронт нищо повече. След седмица вероятно ще разполагам с повече сведения. Получавали ли сте напоследък още такива писма?

— Не, не съм.

— Чудесно, значи всичко се нарежда възможно най-добре. Да се надяваме, че другата седмица ще се срещнем за последен път.

— Дано — изчурулика щастлива Ан. — Може ли да се разплатим следващия четвъртък?

— Ама разбира се, разбира се.

Ан почти бе забравила това „ама разбира се“, сега обаче, вместо да се подразни, се засмя. Докато се връщаше с таксито към къщи, реши, че Хенри трябва да получи заема от половин милион долара и възможността да докаже, че Уилям и Алан грешат. Още беше ядосана, задето синът й е идвал в Бостън, а не й се е обадил — може би Хенри беше прав в предположението, че Уилям се опитва да му слага прът в колелата.

 

 

Хенри се зарадва много, когато вечерта Ан му каза за решението си за заема, и още на другата заран й поднесе документите — да ги подпише. Ан се учуди, че мъжът й явно е подготвил отдавна всички книжа, още повече че подписът на Мили Престън вече се мъдреше върху тях, после се укори, че отново става мнителна, и на бърза ръка подписа.

 

 

Следващия понеделник сутринта, когато Алан Лойд я потърси по телефона, тя бе напълно готова да му даде отпор.

— Ан, разрешете ми поне да задържа нещата до четвъртък. Тогава ще разберем кой е спечелил търга за строителството на болницата.

— Не, Алан, решението не търпи отлагане. Хенри има нужда от парите сега. Трябва да докаже в кметството, че разполага със средства да изпълни договора, пък и вече имате подписите на двама от тримата попечители, значи не носите никаква отговорност.

— Банката винаги може да гарантира за Хенри, без задължително да превежда парите. Сигурен съм, че това ще удовлетвори кметството. Пък и нямах време да прегледам отчетите на фирмата на Хенри.

— Затова пък сте намерили време да обядвате миналата неделя с Уилям, без да ме уведомите.

В другия край на линията настана кратко мълчание.

— Ан, аз…

— Само не ми казвайте, че не сте имали възможност. В сряда бяхте у нас на празненството, можехте да ми споменете. Предпочели сте да не го правите, затова пък намерихте време да ме посъветвате да не бързам с решението за заема на Хенри.

— Извинявайте, Ан. Разбирам как изглежда отстрани и защо сте разстроена, но наистина имаше причина, повярвайте! Може ли да дойда и да ви обясня всичко?

— Не, Алан, не може. Всички сте се съюзили срещу съпруга ми. Никой не иска да му даде възможност да се докаже. Е, аз ще го направя.

Тя затвори, предоволна от себе си — беше защитила Хенри както подобава на вярна съпруга, и това напълно изкупваше вината й, че се е усъмнила в него.

Алан Лойд се опита да се свърже отново с младата жена, тя обаче нареди на прислужницата да казва, че е излязла и ще отсъства цял ден.

Когато вечерта се прибра, Хенри с радост изслуша разказа й как се е държала с банкера.

— Ще видиш, всичко ще бъде за наше добро, скъпа. В четвъртък сутринта ще получа договора и тогава вече можеш да целунеш Алан и да се сдобрите, дотогава обаче не се меси. Всъщност защо в четвъртък да не отидем на празничен обяд в „Риц“, тъкмо ще помахаш на онова приятелче от другия край на салона.

Ан се усмихна и прие. Сети се, че същия ден в дванайсет трябва да се срещне за последно с Рикардо. Но пак имаше време да иде до един часа в „Риц“ — така щеше да ознаменува едновременно и двете си победи.

Алан се опита отново и отново да се свърже с Ан, прислужницата обаче все му поднасяше някакви извинения. Документът беше подписан от двама попечители, затова банкерът не можеше да задържи плащането повече от двайсет и четири часа. Личеше си, че завещанието е съставяно от Ричард Каин, който не бе оставил никакви вратички за измъкване.

След като във вторник следобед чекът за половин милион долара напусна банката по нарочен човек, Алан седна и написа на Уилям дълго писмо, в което му изложи събитията, довели до прехвърлянето на парите, като премълча само непотвърдените данни, съдържащи се в докладите на началниците на отдели. Прати копие от писмото на всички директори на банката със съзнанието, че се е държал съвсем изрядно. Може да се обвинява само в едно — че е премълчал някои неща.

 

 

Уилям получи писмото на Алан Лойд в „Сейнт Пол“ в четвъртък сутринта, докато закусваше с Матю.

 

 

В четвъртък сутрин на Бийкън Хил закусваха както обикновено яйца с бекон, препечени филийки, студена овесена каша и каничка кафе, над което се виеше пара. Хенри беше напрегнат, но и весел: ту подвикваше на прислужницата, ту пускаше шеги, докато разговаряше с някакъв дребен чиновник от градската управа, обадил се да съобщи, че някъде в десет сутринта името на търговското дружество, спечелило търга за строителството на болницата, ще бъде изнесено върху дъската за обяви в кметството. Ан очакваше едва ли не с нетърпение последната си среща с Глен Рикардо. Разлистваше нехайно „Вог“ и се опитваше да не забелязва, че ръцете на Хенри, който държеше вестник „Бостън Глоуб“, треперят.

— Какво ще правиш днес сутринта? — попита мъжът й колкото да се намира на приказка.

— До тържествения обяд — нищо особено. Ще построиш ли детското отделение в памет на Ричард? — поинтересува се Ан.

— Не в памет на Ричард, скъпа. Успехът си е мой, затова отделението ще бъде изградено в твоя чест и ще се казва „Госпожа Хенри Осбърн“ — уточни той надуто.

— Хубаво си се сетил — усмихна му се Ан и остави списанието, — но на обяд не ми позволявай да прекалявам с шампанското, днес следобед имам цялостен преглед при доктор Маккензи. Той надали ще одобри, че само девет седмици преди раждането се разхождам пияна. Кога ще знаеш със сигурност, че си спечелил търга?

— Вече знам — отвърна Хенри. — Чиновникът, с когото току-що разговарях, е сто процента убеден в това, макар че ще го съобщят официално в десет часа.

— В такъв случай, Хенри, още сега се обади на Алан и му съобщи добрата новина. Вече ме гризе съвестта, задето миналата седмица се държах така с него.

— Не виждам защо ще се чувстваш виновна. Той дори не си направи труда да ти съобщи какви ги върши Уилям.

— Така е, после обаче се опита да ми обясни, а аз така и не го оставих да се доизкаже.

— Добре, добре, щом настояваш. Ако от това ще се почувстваш щастлива, ще му звънна в десет и пет, а ти можеш да съобщиш на Уилям, че съм му спечелил още един милион. — Хенри си погледна часовника. — Аз ще тръгвам. Пожелай ми късмет.

— Мислех, че си имаш предостатъчно — отвърна жена му.

— Така е, така е, права си. Ще се видим в един часа в „Риц“. — Той я целуна по челото. — Довечера ще можеш да се смееш и на Алан, и на Уилям, и на разните там търгове. Смятай ги за нещо отминало. Довиждане, скъпа.

— Дано си прав, Хенри.

 

 

Закуската си стоеше непокътната пред Алан Лойд. Той четеше финансовите страници на „Бостън Глоуб“, където в кратък абзац в дясната колонка се казваше, че същата сутрин в десет часа кметството ще обяви кое търговско дружество е спечелило търга за строителството на болницата, възлизащо на пет милиона долара.

Алан Лойд вече бе решил какво да предприеме, в случай че Хенри не спечели търга и всичко, което Уилям твърди, се окаже истина. Щеше да направи онова, което, стига да беше жив, би сторил при тези обстоятелства и Ричард: да отстоява интересите на банката. Бе силно разтревожен от последните доклади на началниците на отдели за състоянието на личните финанси на Хенри Осбърн. Оказа се, че той наистина е безогледен комарджия и че от половината милион, прехвърлен от попечителския фонд в неговата фирма, няма и следа.

Алан Лойд отпи от портокаловия сок, остави закуската недокосната, извини се на икономката и тръгна към банката. Денят беше хубав.

 

 

— Днес следобед ще изиграем ли партия тенис, Уилям?

Матю Лестър се бе надвесил над приятеля си, който за втори път четеше писмото на банкера.

— Моля?

— Да не си оглушал? Или въпреки крехката възраст си изкуфял? Искаш ли да те попилея на тенис днес следобед?

— Не, Матю, днес следобед няма да бъда тук. Имам по-важна работа.

— Да де, и аз съм един! Да ми изхвърчи от главата, че пак ще отскочиш до Белия дом. Но защо е тази тайнственост? Знам, че президентът Хардинг си търси нов финансов съветник, а ти си най-подходящият човек да замениш оня тъп фукльо Чарлс Дж. Дос. Кажи му, че приемаш, но при условие че покани Матю Лестър за следващ министър на правосъдието и главен прокурор.

Уилям продължи да мълчи.

— Знам, шегата бе доста дебелашка, но все можеше да кажеш нещо — укори го Матю, след което седна до приятеля си и се взря изпитателно в лицето му. — Вкиснал си се заради яйцата, нали? Сякаш са ги взели от някой военнопленнически лагер в Русия.

— Имам нужда от помощта ти, Матю — рече Уилям и прибра писмото на Алан в плика.

— Получил си писмо от сестра ми, която се кълне, че поне на първо време можеш да заместиш Рудолф Валентино.

Уилям се изправи.

— Остави шегичките, Матю. Ако са ограбили банката на баща ти, ще пускаш ли майтапи?

Уилям определено бе доста посърнал. Матю смени тона.

— Не, няма.

— Точно така. Хайде да тръгваме, по пътя ще ти обясня всичко.

 

 

В десет и нещо Ан излезе от къщата си на Бийкън Хил, за да пообиколи магазините, а после да отиде на последната среща с Глен Рикардо. Тъкмо се спускаше по Честнът стрийт, когато телефонът иззвъня. Вдигна прислужницата, която надзърна през прозореца и реши, че господарката й вече е далеч, за да я гони. Ако Ан се беше върнала и бе провела телефонния разговор, тя щеше да знае кой е спечелил търга за болницата в кметството, през това време обаче младата жена избираше копринени чорапи и пробваше нов парфюм. Малко след дванайсет вече бе в кантората на Глен Рикардо — надяваше се, че новият парфюм ще надделее над вонята на евтини пури.

— Дано не съм закъсняла, господин Рикардо — подхвана бодро жената.

— Седнете, госпожо Осбърн.

Детективът не изглеждаше особено весел, но Ан си каза, че той винаги си е бил намусен. Сетне забеляза, че не е запалил обичайната си пура.

Глен Рикардо отвори скъпа кафява папка, единствената нова вещ, която Ан виждаше в помещението, и извади някакви книжа, прихванати с кламер.

— Да започнем от неподписаните писма, госпожо Осбърн.

На Ан не й допаднаха нито тонът му, нито думата „да започнем“.

— Да, да, нямам нищо против — успя да пророни тя.

— Писани са от някоя си госпожа Руби Флауърс.

— Коя, коя? Ама защо? — възкликна Ан, нетърпелива да получи отговора, който всъщност не искаше да чува.

— Подозирам, че една от причините е съдебното дело, заведено от госпожа Флауърс срещу вашия съпруг.

— Е, това обяснява всичко — подметна Ан. — Тя сигурно иска да си отмъсти. Колко според нея й дължи Хенри?

— Не го съди за дългове, госпожо Осбърн.

— А за какво тогава?

Глен Рикардо се хвана за страничните облегалки на стола и стана, сякаш трябваше да приложи цялата сила на ръцете си, за да направи движението и да повдигне умореното си туловище. Отиде при прозореца и се загледа в оживеното пристанище на Бостън.

— Съди го, задето е развалил годежа им, госпожо Осбърн.

— О, не! — пророни Ан.

— Както личи, били са сгодени, когато господин Осбърн се е запознал с вас. Развалил е годежа най-неочаквано, без всякакви основания.

— Интересчийка! Вероятно се е домогвала до парите на Хенри.

— Няма такова нещо. Госпожа Флауърс е доста заможна. Е, не може да се мери с вас, разбира се, но пак си е богата. Покойният й съпруг е притежавал фирма за бутилиране на безалкохолни напитки и й е оставил доста пари.

— Покойният й съпруг ли? На колко години е жената?

Детективът се върна при писалището, отгърна няколко страници и прокара палец надолу по листа. По едно време черният нокът спря.

— Кара петдесет и третата си година.

— Божичко! — ахна Ан. — Клетата тя! Сигурно ме мрази.

— И още как, госпожо Осбърн, но това няма да ни помогне. А сега да се заемем с другите дела на съпруга ви.

Жълтият от тютюна пръст отгърна още няколко страници.

Ан усети, че й призлява. Защо изобщо беше дошла, защо не бе зарязала всичко това още преди седмица? Не искаше да научава нищо повече. За кой дявол й беше да узнава? Защо просто не станеше от стола и не си излезеше? Искаше й се Ричард да е до нея. Той щеше да й помогне да се измъкне от тази каша. Младата жена почувства, че не може да се помръдне, седеше занемяла пред Глен Рикардо и съдържанието на новичката му скъпа папка.

— Два пъти миналата седмица господин Осбърн е прекарал над три часа заедно с госпожа Престън.

— Това обаче не доказва нищо — подхвана отчаяно Ан. — Знам, че са обсъждали много важни финансови книжа.

— В хотелче на Ласал стрийт.

Този път тя не прекъсна детектива.

— И двата пъти са влезли в хотела, хванати за ръце, шепнели са си и са се смеели. Това, разбира се, пак не доказва нищо, но разполагаме със снимки, на които те влизат и излизат заедно от хотела.

— Унищожете ги — пророни едва чуто Ан.

Глен Рикардо примига невярващо.

— Както искате, госпожо Осбърн. Опасявам се, че има още. Поразпитахме и узнахме, че господин Осбърн никога не е следвал в Харвардския университет, нито пък е бил офицер в американските въоръжени сили. В Харвардския университет наистина е учил някой си Хенри Осбърн, той обаче е бил висок метър и шейсет и пет, бил е рус и е бил родом от Алабама. През 1917 година е загинал в сраженията на река Марна. Знаем, освен това, че съпругът ви е много по-млад, отколкото твърди, и че истинското му име е Виторио Тоня, служил е…

— Не искам да слушам повече — проплака Ан. — Не искам!

— Ама разбира се, госпожо Осбърн, влизам ви в положението. Съжалявам, че новините, които ви съобщих, ви разстроиха толкова много. Понякога в моя занаят…

Ан се помъчи да си възвърне поне малко самообладанието.

— Благодаря ви, господин Рикардо. Признателна съм ви за всичко, което сте направили. Колко ви дължа?

— Вече платихте предварително за двете седмици, разходите ми възлизат на седемдесет и три долара.

Ан му подаде стодоларова банкнота и стана от стола.

— Да не си забравите рестото, госпожо Осбърн.

Тя поклати глава и махна с ръка — да покаже, че сега това не я вълнува.

— Добре ли сте, госпожо Осбърн? Виждате ми се бледа. Да ви донеса ли чаша вода, нещо друго?

— Добре съм — излъга жената.

— Ще ви закарам до вас.

— Не, благодаря ви, господин Рикардо, ще се прибера сама. — Тя се обърна и му се усмихна. — Признателна съм ви, че все пак ми предложихте.

Детективът затвори тихо вратата след клиентката, отиде бавно на прозореца, отхапа крайчето на поредната голяма пура, изплю го и се прокле, че се е захванал с тази работа.

 

 

Ан спря в горния край на стълбите, вкопчи се в перилата и насмалко не припадна. Детето в утробата й риташе. Гадеше й се. На следващата пресечка намери такси, сви се на задната седалка и пряко волята си продължи да хлипа и да умува какво да прави оттук нататък. Веднага щом я оставиха пред Червената къща, се прибра в стаята, да не би някой от прислугата да я види разплакана. Тъкмо влезе, и телефонът иззвъня. Ан вдигна по-скоро по навик, отколкото защото я интересуваше кой се обажда.

— Търся госпожа Каин.

Тя веднага позна притеснения Алан. Още един уморен нещастен глас.

— Здравейте, Алан. Аз съм, Ан.

— Много съжалявам за новините от сутринта.

— Откъде сте разбрали, Алан? Кой ви каза?

— Малко след десет сутринта от кметството ми се обадиха и ми съобщиха подробностите. Опитах се да се свържа с вас, но прислужницата ми каза, че сте излезли по магазините.

— Божичко! — простена Ан. — Съвсем ми изхвърча от главата, че ще оповестят резултатите от търга.

Отпусна се тежко на стола, не можеше да си поеме дъх.

— Добре ли сте, Ан?

— Да, няма ми нищо — отвърна тя, мъчейки се безуспешно да заглуши хлипанията си. — Какво казаха от кметството?

— Търгът за строителството на болницата е спечелен от фирма „Къркбрайд и Картър“. Както разбрах, Хенри не се е наредил дори сред първите трима. Цяла сутрин се опитвам да се свържа с него, но доколкото схванах, е излязъл от службата малко след десет и оттогава не се е връщал. Вероятно и вие, Ан, не знаете къде е.

— Не, нямам представа.

— Искате ли, скъпа, да намина към вас? — рече банкерът. — Бих могъл да дойда до десет минути.

— Не, благодаря ви, Алан. — Жената млъкна, за да си поеме дъх. — Извинявайте за начина, по който се държах с вас последните няколко дни. Ако беше жив, Ричард нямаше да ми прости за нищо на света.

— Не преувеличавайте, Ан, приятели сме отдавна, такава дребна случка не може да помрачи нашата дружба.

Алан го каза толкова мило, че Ан не се сдържа и отново се разрида. Стана, олюлявайки се, от стола.

— Трябва да вървя, Алан. Чувам, че някой идва, може би е Хенри.

— Пазете се, Ан, и не се безпокойте повече. Докато съм председател на управителния съвет, банката винаги ще ви подкрепя. Ако имате нужда от нещо, не се притеснявайте, звъннете ми.

Ан затвори. Ушите й бучаха, тя нямаше сили дори да диша. Свлече се на пода, раздирана от забравено усещане. Контракциите бяха започнали.

След малко прислужницата почука тихо и надзърна вътре. Иззад рамото й надничаше Уилям. Не беше влизал в стаята на майка си от деня, когато тя се бе омъжила за Хенри Осбърн. Двамата с прислужницата се втурнаха към Ан. Тя се тресеше в гърчове и изобщо не ги забелязваше. Върху горната й устна бе избила пяна. След миг пристъпът поутихна, но тя продължи да лежи и да стене тихичко.

— Мамо — повика я притеснено Уилям. — Какво ти е?

Ан отвори очи и погледна диво сина си.

— Ричард! Слава богу, че дойде. Имам нужда от теб.

— Аз съм, мамо. Уилям.

Тя продължи да го гледа невиждащо.

— Капчица сила не ми е останала, Ричард. Трябва да си платя за грешките. Прости ми…

Ала вместо да довърши изречението, тя отново застена и се загърчи — беше я прорязала поредната силна контракция.

— Какво става? — попита безпомощно момчето.

— Сигурно майка ви е започнала да ражда — отвърна прислужницата, — макар че очаквахме детето най-малко след няколко седмици.

— Веднага се свържи по телефона с доктор Маккензи — нареди Уилям и хукна към вратата. — Матю! Идвай бързо.

Другото момче изтича нагоре по стълбите и влезе при Уилям в спалнята.

— Помогни ми да сваля мама до автомобила — рече той.

Матю коленичи. Двете момчета вдигнаха Ан и я свалиха внимателно по стълбите до автомобила. Жената едвам си поемаше въздух и стенеше, очевидно болките бяха непоносими. Уилям се върна на бегом в къщата и грабна от прислужницата телефонната слушалка, а Матю остана да чака в колата.

— Доктор Маккензи.

— Аз съм, кой се обажда?

— Казвам се Уилям Каин, не ме познавате, господине.

— И таз добра, не съм го познавал! Та нали съм те израждал, млади момко. Какво обичаш?

— Струва ми се, че мама ражда. Ще я докарам незабавно в болницата. До няколко минути сме при вас.

Тонът на доктор Маккензи се промени.

— Добре, Уилям, не се притеснявай. Ще ви чакам. Веднъж да дойдете, всичко ще бъде наред.

— Благодаря ви, драги господине. — Уилям се подвоуми. — Мама получи нещо като пристъп. Нормално ли е?

При тези думи на момчето лекарят се смрази и замълча.

— Не съвсем. Но щом роди, майка ти отново ще се почувства добре. Докарай я възможно най-бързо.

Уилям затвори, изхвърча от къщата и скочи в ролс-ройса.

Подкара автомобила само на първа, без да спира, докато не стигнаха до болницата. Двете момчета пренесоха Ан върху количката, а една медицинска сестра ги отведе в родилното отделение. Доктор Маккензи ги чакаше пред операционната. Каза на момчетата да останат отвън.

Двамата седнаха мълком на тясната пейка и зачакаха. Откъм родилното отделение долитаха смразяващи стонове и викове, каквито не бяха чували никога дотогава, сетне наставаше още по-страшна тишина. За пръв път през живота си Уилям се чувстваше напълно безпомощен. Двамата с Матю седяха близо час, без да си кажат и дума. Накрая доктор Маккензи се появи — беше капнал от умора. Момчетата станаха от пейката, а лекарят се извърна към Матю Лестър.

— Уилям? — попита той.

— Не, господине, аз съм Матю Лестър, ето го Уилям.

Лекарят отпусна длан върху рамото му.

— Съжалявам, Уилям, но майка ти почина преди няколко минути… Детето, момиченце, е мъртвородено. — Краката на момчето се подкосиха и то отново седна на пейката. — Направихме всичко по силите си, за да ги спасим, но нямаше никаква надежда. — Лекарят поклати уморено глава. — Не пожела да ме послуша, настоя да роди. Ако ме беше послушала, това нямаше да се случи никога.

Уилям продължаваше да седи като вцепенен. Думите на лекаря го шибаха неумолимо като камшик.

— Ама как така е умряла? — пророни той. — Как сте допуснали да умре?

Лекарят седна на пейката между двете момчета.

— Не пожела да ме послуша — повтори той бавно. — След като пометна, многократно съм я предупреждавал, че не бива да зачева отново. Майка ти обаче се омъжи повторно и заедно с втория ти баща не погледнаха сериозно на предупрежденията ми. При последната бременност вдигна високо кръвно налягане. Сега, като забременя, пак имаше кръвно, но то така и не се качи до опасните равнища. Днес обаче, когато я докарахте, неизвестно защо бе скочило неимоверно. Затова и майка ти получи гърчове. Има пациенти, които преодоляват не един и два такива пристъпа. Понякога обаче просто престават да дишат…

Уилям потрепери, въздъхна тежко и се хвана за главата. Матю Лестър поведе внимателно приятеля си по коридора. Лекарят тръгна след тях. При изхода погледна Уилям.

— Кръвното й налягане се е покачило внезапно. Това е твърде необичайно. А и майка ти не искаше да се бори, сякаш се бе примирила. Странна работа. Напоследък да я е притеснявало нещо?

Уилям вдигна разплакано лице.

— Не нещо, а някой — произнесе той с омраза.

 

 

Когато двете момчета се върнаха в Червената къща, Алан Лойд седеше в ъгъла на всекидневната. Щом влязоха, стана от стола.

— Уилям — каза той веднага. — Аз съм виновен за отпускането на заема.

Уилям го погледна неразбиращо. Напред излезе Матю Лестър.

— Според мен, уважаеми господине, това вече няма никакво значение — каза той тихо. — Току-що майката на Уилям издъхна при раждане.

Алан Лойд пребледня като платно, хвана се за полицата на камината, за да не падне, и се извърна. За пръв път двете момчета виждаха толкова достолепен господин да плаче.

— Аз съм виновен — повтаряше банкерът. — Никога няма да си простя. Не й казах всичко, което знам. Обичах я много, не исках да я огорчавам.

Толкова бе сломен, че това помогна на Уилям да се поуспокои.

— Нямате никаква вина, Алан — отсече той. — Знам, направихте всичко по силите си, а сега аз се нуждая от помощта ви.

Алан Лойд се окопити.

— Осбърн уведомен ли е за смъртта на майка ти?

— Нито знам, нито ме вълнува.

— Търся го от сутринта заради инвестицията. Малко след десет е излязъл от кантората и оттогава — ни вест, ни кост от него.

— Рано или късно ще се появи — рече свъсен Уилям.

След като Алан Лойд си тръгна, Уилям и Матю седяха почти цяла нощ във всекидневната и ту се унасяха, ту пак се будеха. Призори Уилям преброи, че старовремският часовник е ударил четири пъти, и по едно време му се стори, че чува откъм улицата някакъв шум. Матю гледаше през прозореца към алеята отпред. Другото момче отиде бързо при него. Двамата видяха как Хенри Осбърн върви, олюлявайки се, по Луисбърг скуеър, хванал преполовена бутилка в ръка. Доста дълго търси ключа във връзката и накрая се появи на прага и премигна замаяно срещу момчетата.

— Искам Ан, не теб. Защо не си в пансиона? Теб не те искам — изпелтечи той дрезгаво и се опита да изтика Уилям. — Къде е Ан?

— Майка ми е мъртва — изрече глухо Уилям.

Хенри Осбърн го изгледа тъпо. Чашата на търпението преля.

— Къде беше, точно когато мама имаше нужда от съпруг до себе си? — извика Уилям.

Осбърн продължаваше да стои и да се олюлява.

— Ами детето?

— Момиченце. Мъртвородено.

Мъжът се свлече на стола и по лицето му се застичаха пиянски сълзи.

— Загубила е моето дете, така ли?

На Уилям съвсем му кипна.

— Твоето дете ли? Можеш ли поне веднъж да не мислиш само за себе си? — изкрещя той. — Знаел си, че доктор Маккензи й е препоръчал да не забременява отново.

— И от това ли разбираш? Голям всезнайко си, така да знаеш! Ако не си беше пъхал гагата дето не ти е работа, щях да се погрижа за жена си, без да ми се пречкаш из краката.

— За жена си и както личи, за парите й.

— Парите, парите! Ах, ти, стиснато копеле, обзалагам се, че най-много те боли, задето си загуби парите.

— Стани! — процеди през зъби Уилям.

Хенри Осбърн се подпря и се надигна, като счупи бутилката в ръба на стола. По килима плисна уиски. Хенри залитна и се нахвърли със счупеното шише на заварения си син. Уилям дори не помръдна. Матю се втурна помежду им и с лекота изтръгна бутилката от ръката на пияния мъж.

Уилям изтика приятеля си и пристъпи напред, от лицето на Хенри Осбърн го деляха сантиметри.

— А сега ме слушай, и то внимателно. До час да си се изнесъл от къщата. Чуя ли някога през живота си отново за теб, ще възбудя разследване, за да се разбере какво е станало с половината милион на майка ми, вложен във фирмата ти, ще разпитам и какви си ги вършил в Чикаго. Но ако изчезнеш от живота ми и никога повече не чуя за теб, ще смятам, че сме си разчистили сметките и въпросът е приключен. А сега, пръждосвай се, докато не съм те убил!

Двете момчета го изчакаха да си тръгне, вбесен и разплакан.

 

 

На другата сутрин Уилям посети банката. Веднага го отведоха в кабинета на председателя на управителния съвет. Алан Лойд прибираше някакви книжа в куфарчето си. Вдигна очи и без да казва и дума, подаде на Уилям лист хартия: кратичко писмо до всички членове на управителния съвет на банката, с което той си подаваше оставката.

— Бихте ли повикали секретарката? — попита тихо момчето.

— Щом искаш.

Банкерът натисна бутона отстрани на писалището и в кабинета влезе строго облечена жена на средна възраст.

— Добро утро, господин Каин — поздрави тя, щом видя Уилям. — Моите съболезнования за майка ви.

— Благодаря — отвърна момчето. — Някой виждал ли е това писмо?

— Не, уважаеми господине — увери го секретарката. — Тъкмо се канех да го препиша на машината в дванайсет екземпляра, които господин Лойд да подпише.

— Не е нужно да го преписвате. Забравете, че е имало и чернова. Не споменавайте на никого за нея, чухте ли?

Жената се взря в сините очи на шестнайсетгодишното момче. Беше одрало кожата на баща си.

— Да, господин Каин.

Излезе и затвори тихо вратата след себе си. Алан Лойд вдигна глава.

— Точно сега, Алан, „Каин и Кабът“ няма нужда от нов председател на управителния съвет. Не сте направили нищо, което не би сторил и баща ми при така стеклите се обстоятелства.

— Де да беше толкова просто — простена банкерът.

— Точно така, просто е — отвърна Уилям. — Ще го обсъдим пак, когато навърша двайсет и една години, и нито ден преди това. Дотогава ще ви бъда признателен, ако управлявате моята банка все така дипломатично и благоразумно. Не искам случилото се да се обсъжда извън този кабинет. Унищожете всички сведения, които имате за Хенри Осбърн, въпросът е приключен. — Уилям скъса оставката, хвърли късчетата хартия в камината и прегърна Алан през раменете. — Сега вече си нямам никого, само вие ми останахте. За бога, не ме изоставяйте.

 

 

Откараха Уилям на Бийкън Хил. Икономът го уведоми, че госпожа Каин и госпожа Кабът го чакат във всекидневната. Щом момчето влезе, двете жени се изправиха. За пръв път Уилям си даде сметка, че вече е глава на семейство Каин.

 

 

Два дни по-късно Ан бе погребана без много шум в двора на Старата северна църква на Бийкън Хил. Бяха поканени единствено роднините и близките приятели, които веднага забелязаха, че Хенри Осбърн не е дошъл. Преди да се разотидат, всички изказаха съболезнованията си на Уилям. Бабите стояха досущ стражи една крачка зад него, наблюдаваха какво става и очевидно одобряваха спокойствието и достойнството, с които внукът им се държи. След като хората си тръгнаха, Уилям изпрати Алан Лойд до колата му.

Председателят на управителния съвет на банката остана много доволен от молбата, която момчето му отправи.

— Както знаете, Алан, майка ми винаги е възнамерявала да изгради в новата болница детско отделение — в памет на баща ми. Бих искал да изпълните желанието й.