Джефри Арчър
Каин и Авел (28)

28.

Хотелска верига „Барон“ спечели много от следвоенния разцвет в американската икономика. За пръв път от двайсетте години човек можеше да натрупа бързо пари — в началото на петдесетте хората вече започнаха да вярват, че сега това ще трае дълго. Но Авел не се задоволяваше само с финансовите успехи. С годините се притесняваше все повече за мястото на Полша в следвоенния свят и смяташе, че успехът не му позволява да е страничен наблюдател на онова, което става на шест хиляди и четиристотин километра. Как се беше изразил Павел Залески, консулът на Полша в Турция? А, да, че Авел може би ще доживее деня, когато родината му отново ще възкръсне от пепелищата.

Той правеше всичко по силите си, за да повлияе на Конгреса на САЩ и да го убеди да е по-настъпателен и да не се примирява с това, че Русия държи в желязна хватка сателитите си от Източна Европа. Докато гледаше как марионетните правителства се сменят едно подир друго, Авел започна да си мисли, че е рискувал напразно живота си. Запретна се да лобира сред политиците във Вашингтон, да се среща с журналисти, да дава вечери в Чикаго, Ню Йорк и други градове, където живееха много преселници поляци, докато всички не започнаха да слагат знак за равенство между Чикагския барон и полската кауза.

Доктор Теодор Шимановски, навремето професор по история в Краковския университет, помести в списание „Фрийдъм“ огромен материал, който бе посветен на „Битката за признание“, водена от Авел, и това го накара да се свърже с вече възрастния професор и да го попита с какво още може да помогне. Когато влезе в кабинета на Шимановски, бе изумен колко крехък изглежда старецът и същевременно колко яростен е в убежденията си. Той посрещна Авел много радушно и му наля водка „Данциг“.

— Барон Розновски — каза, докато му подаваше чашата, — отдавна се възхищавам на устрема, с който години наред отстоявате нашата кауза, и макар че не бележим особен напредък, вие сякаш не губите надежда.

— Защо да губя? Винаги съм смятал, че в Щатите е възможно всичко.

— Аз обаче се опасявам, бароне, че именно мъжете, на които се опитвате да повлияете, са допуснали това да се случи. Няма да си мръднат и пръста, за да освободят народа ни.

— Не ви разбирам, професоре — призна си по-младият мъж. — Защо да не ни помогнат?

Професорът се облегна на стола.

— Сигурно знаете, бароне, че американските войски са получили изричната заповед да не продължават настъплението на изток и да оставят руснаците да заграбят възможно най-много от Централна Европа. Патън щеше да навлезе в Берлин много преди руснаците, но Айзенхауер му е наредил да отстъпи назад. Колкото до самия Айзенхауер, той е получил такава заповед именно от нашите водачи във Вашингтон — същите, които се опитвате да убедите да върнат в Европа американските войски и оръжие.

— По онова време обаче те не са знаели в какво ще се превърне СССР. Тогава руснаците ни бяха съюзници. Признавам, през 1945 година се показахме прекалено слаби и направихме много отстъпки, но не американците предадоха полския народ.

Шимановски пак се облегна, затвори уморено очи и чак тогава каза:

— Жалко, барон Розновски, че не познавахте брат ми. Миналата седмица ми съобщиха, че преди половин година е умрял в съветски лагер като онзи, от който сте избягали.

Авел пристъпи към стареца, за да му изкаже съболезнованията си, той обаче го спря с ръка.

— Не, не казвайте нищо. Били сте в лагерите, знаете какво е там. Би трябвало пръв да разберете, че състраданието вече е неуместно. Докато другите дремят, бароне, трябва да променим света. — Известно време Шимановски мълча. — Именно американците пратиха брат ми в Русия.

Авел го погледна изумен.

— Американците ли? Как е възможно? Ако брат ви е бил пленен в Полша от руските войски…

— Брат ми не е бил пленяван в Полша. Беше пуснат от германски лагер край Франкфурт. Американците го държаха един месец, после го предадоха на руснаците.

— Не може да бъде! Защо ще го правят?

— Руснаците настояваха всички славяни да бъдат репатрирани колкото после да ги изтребят или поробят. Онези, които оцеляха по чудо при Хитлер, бяха избити от Сталин. Мога да докажа, че брат ми е бил цял месец в американския сектор.

— Той изключение ли е, или има и други като него? — поинтересува се Авел.

— Не, не е изключение, има много други — отвърна Шимановски, без да дава воля на чувствата си. — Стотици хиляди. Може би дори милион. Според мен така и няма да узнаем истинския им брой. Съмнявам се американците да са съхранили някакви документи от операцията.

— Защо никой не говори за това? Всички ще се ужасят, ако разберат, че ние, американците, сме изпращали освободените концлагеристи на сигурна смърт в Русия.

— Няма доказателства, от операцията не са се запазили никакви документи. Марк Кларк, Бог да го поживи, не се е подчинил на заповедта, някои от концлагеристите са били предупредени от приятелски настроени военни и са успели да се измъкнат, преди американците да ги пратят в лагерите. Сега обаче мълчат като гроб и няма да си признаят за нищо на света. Сред онези, които не са извадили такъв късмет, е и брат ми. Всъщност било каквото било, вече е твърде късно.

— Но американският народ трябва да научи истината. Ще създам комитет, ще издам брошури, ще държа речи. Конгресът със сигурност ще ни послуша, ако обясним какво точно е станало.

— Според мен, барон Розновски, тази лъжица е прекалено голяма дори за вашата уста.

Авел стана от стола.

— Не, не ви подценявам, приятелю. Но вие явно не сте наясно с начина на мислене на световните водачи. Щатите са се съгласили да предадат онези несретници, защото го е поискал Сталин. Сигурен съм, и през ум не им е минавало, че ще последват съдебни процеси, трудови лагери и екзекуции. Но сега вече навлизаме в следващото десетилетие, никой ли няма да признае, че косвено са виновни? Не, няма и след сто години. Дотогава всички, освен шепа историци, ще са забравили, че Полша е дала във войната повече жертви от която и друга държава на белия свят, включително Германия. Надявах се да стигнете до неизбежния извод, че трябва да участвате по-пряко в политиката.

— Мислил съм за това, но още не съм решил как да го направя.

— Имам мнение по въпроса, бароне, затова ще държим връзка. — Старецът се изправи бавно и прегърна Авел. — Междувременно не жалете сили, борете се всячески за нашата кауза, само не се изненадвайте, ако се натъкнете на затворени врати.

Веднага щом се върна в „Барон“, Авел вдигна телефона и каза на телефонистката да го свърже с кабинета на сенатор Пол Дъглас. Беше от Демократическата партия, бе спечелил в Илинойс именно благодарение на партийния апарат в Чикаго и досега винаги беше откликвал на молбите на Авел, тъй като помнеше, че в избирателния му окръг живее най-многобройната полска общност в страната. За избирателите на сенатора сред поляците отговаряше Адам Томашевич, негов сътрудник.

— Здравейте, Адам. Безпокои ви Авел Розновски. Искам да обсъдя със сенатора нещо много тревожно. Можете ли да ми уредите среща?

— Днес, господин Розновски, сенатор Дъглас отсъства от града. Сигурен съм, че когато се върне в четвъртък, ще поговори на драго сърце с вас. Ще го помоля да ви се обади. Да му кажа ли за какво става въпрос?

— Да. Като поляк ще ви бъде интересно. Научих от сигурни източници, че американските власти в Германия са спомогнали поляците, освободени от нацистките лагери, да бъдат пращани в завзети от Съветския съюз територии, после мнозина от тези полски граждани са били откарани в руски трудови лагери и оттогава от тях няма ни вест, ни кост.

Известно време мъжът в другия край на линията мълча.

— Ще предам на сенатора, щом се върне, господин Розновски. Благодаря, че се обадихте — каза Адам Томашевич.

В четвъртък сенаторът не се свърза с Авел. Не опита да го направи и в петък, събота и неделя. В понеделник сутринта Авел отново се обади в кабинета му. И този път вдигна Адам Томашевич.

— О, да, господин Розновски — подхвана той и Авел едва ли не усети как се изчервява. — Сенаторът остави съобщение за вас. Нали знаете, твърде зает е, Конгресът има да приема куп закони, преди да излезе в почивка. Сенаторът ме помоли да ви предам, че ще се свърже с вас при първа възможност.

— Обяснихте ли му за какво става въпрос?

— Да, разбира се. Помоли да ви уверя, че слухът, който сте чули, не е нищо повече от антиамериканска пропаганда. Сигурен е в това. Добави, че се е допитал до човек от Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ и е разбрал от него, че са получили заповед да не пращат на изток никой от концлагеристите в американската зона.

Томашевич сякаш четеше добре премислено изявление, написано предварително, и Авел усети, че се е натъкнал на първата затворена врата. Никога досега сенатор Дъглас не го беше избягвал.

Авел набра номера на друг сенатор — Джоузеф Макарти, който наистина правеше новините и не се страхуваше да изказва мнение.

— Ще се опитам да го намеря — каза млада жена, щом чу кой търси шефа й и по какъв повод.

Макарти наближаваше върха на своята мощ и Авел си даваше сметка, че пак ще извади късмет, ако сенаторът му отдели повече от няколко секунди.

— Господин Розеневски! — бяха първите думи на Макарти.

Авел се запита дали е сбъркал името му нарочно, или просто връзката е лоша.

— Какъв е този въпрос, който сте искали да обсъдите само с мен и с никой друг, и какво толкова му е спешното? — попита сенаторът.

Авел се подвоуми — бе доста изненадан, че разговаря направо с Макарти. Сенаторът долови колебанието му и рече:

— Ще бъда гроб, няма да разгласявам тайните ви.

— Добре тогава — отвърна той и замълча, за да се съсредоточи. — Вие, сенаторе, сте изразител на мнението на онези, които искат източноевропейските народи да отхвърлят игото на комунизма, и не се страхувате да го заявите.

— Стараем се, стараем се. Радвам се, че сте го забелязали, господин Розеневски.

Сега вече Авел бе сигурен, че сенаторът нарочно изрича името му погрешно, но реши да не го прави на въпрос.

— Колкото до Източна Европа — продължи Макарти, — трябва да знаете, че можем да предприемем нещо, за да освободим поробената ви родина, едва след като сме изобличили всички предатели вътре в нашето правителство и държава.

— Точно за това искам да поговорим, сенаторе. Жънете огромни успехи в разкриването на предателите в държавното управление. Но все още не е огласено едно от най-страшните престъпления на комунистите.

— Кое, господин Розеневски? Откакто съм дошъл във Вашингтон, непрекъснато се натъквам на престъпления.

— Имам предвид това — подхвана Авел и изправи гръб на стола, — че непосредствено след войната американските власти са репатрирали насилствено хиляди поляци, току-що освободени от концентрационните лагери. Невинни противници на комунизма са били пращани обратно в Полша, а оттам — в СССР, за да бъдат поробени и дори изтребени.

Авел зачака отговор, но не получи. Чу потракване. Дали още някой не слушаше разговора?

— Чуй ме, простак такъв! Как смееш да ми звъниш и да ми разправяш, че американци, верни американски воини, са пратили в Русия хиляди поляци, за които оттогава не е чувал никой? Нима очакваш да повярвам на подобни брътвежи? Дори един поляк не бива да е толкова глупав. Що за човек си — да вярваш в такава опашата лъжа, за която няма никакви доказателства? Нима искаш да повярвам и че американските воини не са били верни на родината си? Кажи де, това ли искаш? Какво ви прихваща бе, Розеневски. Толкова ли си тъп, та не виждаш, че това е гадна комунистическа пропаганда? Как смееш да губиш времето на един затрупан с работа американски сенатор и да го занимаваш с някакви слухове, които „Правда“ пуска, за да сее смут сред имигрантските общности в Щатите?

Авел не можеше да помръдне — бе вцепенен от този гневен изблик. Още преди края на истеричното словоизлияние разбра, че е безсмислено да изтъква някакви контрадоводи. Изчака сенаторът да млъкне. Пак добре че не виждаше изплашеното му, изумено лице.

— Сигурен съм, сенаторе, че сте прав, извинявайте, че ви губя времето — пророни едва чуто. — Не го бях погледнал в тази светлина.

— Това само доказва колко хитри и обиграни са тия проклети комунисти — рече вече по-меко Макарти. — Трябва да ги държим винаги под око. Дано поне си проумял пред каква огромна опасност е изправен американският народ.

— Да, сенаторе, вече съм наясно. Благодаря ви още веднъж, че си направихте труда да разговаряте лично с мен. Дочуване, сенаторе.

— Дочуване, Розеневски.

Авел чу как телефонът изщраква — същият звук, както на затваряща се врата.