Джефри Арчър
Каин и Авел (6)

6.

Уилям Каин растеше бързо и всички, които имаха досег с него — в началото главно прехласнати роднини и грижовни слуги, — го смятаха за възхитително дете.

Горният етаж в дома на семейство Каин, строен още през осемнайсети век и разположен на Луисбърг скуеър на Бийкън Хил, беше отделен специално за Уилям и бе задръстен с какви ли не играчки. За новоназначената бавачка бяха обзаведени отделна стая и всекидневна. Етажът се намираше доста далеч и Ричард Каин така и не разбра какво е дете да плаче, тъй като му никне зъбче, какво е да се подмокря и да пищи вироглаво, защото е гладен. Майката на Уилям — Ан, отбелязваше надлежно в родовата книга кога синчето й е издало първия си звук, кога е проходило и проговорило, а също с колко сантиметра е порасло и колко килограма е наддало. Беше изненадана, че тази статистика почти не се различава от статистиката на всяко друго дете, с което тя имаше допир на Бийкън Хил.

Бавачката, повикана чак от Англия, наложи на момчето ред, от който би останал доволен дори кавалерийски офицер прусак. Всеки ден в шест вечерта бащата на Уилям се качваше да го види. Тъй като отказваше да му говори на бебешки език, накрая престана изобщо да общува с него — двамата само се гледаха. Уилям се вкопчваше в показалеца на баща си, в същия, с който той проверяваше отчетите. Ричард си позволяваше да се усмихне. В края на първата година този обичай бе леко видоизменен — вече разрешаваха на момченцето да слиза долу при баща си. Ричард седеше в тапицирания с винена кожа стол с висока облегалка и наблюдаваше как първородният му син пълзи и току се показва иззад крака на някой фотьойл точно когато очакваш най-малко, заради което отсъди, че детето със сигурност ще стане сенатор. Уилям проходи на година и един месец, докато се държеше за пешовете на балтона на баща си. Първата дума, която изрече, беше „тати“ — за всеобщо удоволствие. На това се зарадваха и баба Каин, и баба Кабът, които редовно наминаваха да си видят внучето. Не че тикаха количката, с която разхождаха Уилям из Бостън, но все пак в четвъртък следобед благоволяваха да вървят една крачка зад бавачката и да гледат недоумяващо невръстните деца, на които им липсваше възпитанието на Уилям. Докато другите малчугани хранеха патиците в обществения парк, Уилям успя да заплени лебедите в лагуната край пищния дворец във венециански стил на господин Джак Гарднър.

След като минаха две години, бабите взеха да подмятат — кога тактично, кога недотам тактично, че е крайно време за още едно отроче, та Уилям да не седи сам. Ан се вслуша в препоръката и зачена, ала стъписана, установи, че след като е навлязла в четвъртия месец на бременността, става все по-бледа и се чувства все по-зле.

Усмивката върху лицето на доктор Маккензи помръкна, след като той прегледа корема на обнадеждената бъдеща майка, а когато на шестнайсетата седмица от бременността Ан пометна, той изобщо не се изненада, но не я остави и да се отдаде на мъката. Записа в картона съответната диагноза и рече на младата жена:

— Драга ми Ан, не се чувстваше добре, защото кръвното ти налягане беше много високо и с напредването на бременността сигурно е щяло да се покачва още. За жалост лекарите все още не умеят да противодействат на високото кръвно налягане, за което всъщност не знаем почти нищо, освен че е опасно за всекиго, особено за бременни.

Ан се пребори някак със сълзите и се замисли какво ли й вещае бъдеще без още деца.

— Но следващия път, когато зачена, едва ли пак ще вдигна кръвно, нали? — попита тя така, че лекарят да й отговори с нещо обнадеждаващо.

— Бих се изненадал много, ако не го вдигнеш, драга. Мъчно ми е, че трябва да ти го кажа, но не бих те съветвал да зачеваш отново.

— Нямам нищо против някой и друг месец да съм бледа, стига да…

— Тук не става въпрос за бледост, Ан. Става въпрос, че не бива да излагаш на излишна опасност живота си.

Това бе ужасен удар за Ричард и Ан, и двамата единствени деца главно заради преждевременната смърт на бащите си. И двамата се бяха надявали да създадат семейство, каквото приляга на огромната им къща и съответства на техните отговорности към идното поколение.

— За какво друго е създадена една млада жена? — попита баба Кабът баба Каин.

Никой не отвори повече дума за това и цялото внимание се насочи към Уилям.

Ричард, поел през 1904 година, след смъртта на баща си, ръководството на управителния съвет на банка и тръст „Каин и Кабът“, открай време живееше с делата на банката, която, възправила се на Стейт стрийт като бастион на архитектурната и финансовата стабилност, имаше клонове в Ню Йорк, Лондон и Сан Франциско. Малко след раждането на Уилям последният клон бе създал доста главоболия на Ричард, тъй като по време на голямото земетресение от 1906 година беше рухнал заедно с банки „Крокър Нашънъл“, „Уелс Фаргоу“ и Калифорнийската банка, но не финансово, а в буквалния смисъл на думата. По природа предпазлив, Ричард си беше направил пълна застраховка в „Лойдс“ в Лондон и англичаните, нали си бяха джентълмени, му бяха платили до последния цент, така че той изгради наново клона. Въпреки това цяла година му се налагаше да прекосява надлъж и шир Щатите и да прави доста често четиридневния преход с влак от Бостън до Сан Франциско, за да наглежда строежа. Откри новия клон, разположен на Юниън скуеър, през октомври 1907 година, тъкмо навреме, за да насочи вниманието си към проблемите по Източното крайбрежие. Нюйоркските банки изживяваха известни затруднения, с които по-малките не успяха да се справят, тъй като хората масово си теглеха парите, и бяха притиснати до стената. Дж. П. Морган, легендарният директор на могъщата банка със същото име, покани Ричард в консорциума, създаден, за да се пребори с кризата. Ричард прие, храброто начинание се увенча с успех и трудностите започнаха да се преодоляват, първо обаче се наложи Ричард да прекара доста безсънни нощи.

Виж, Уилям спеше като къпан и дори не подозираше за земетресенията и рухналите банки. Така де, имаше си лебеди, които трябваше да храни, и безкрайни пътувания до Милтън, Бруклин и Бевърли, където да бъде показван на отбрани роднини.

 

 

Следващата година, в началото на пролетта Ричард се сдоби с нова играчка в замяна на предпазливите вложения, които бе направил в мъж на име Хенри Форд, твърдящ, че можел да произвежда автомобили за народа. Банката покани господин Форд на обяд и Ричард беше убеден срещу доста тлъстата сума от осемстотин и петдесет долара да закупи автомобил „Модел Т“. Хенри Форд го увери, че стига банката да му помогне, до няколко години цената ще падне на триста и петдесет долара и всеки ще купува автомобилите му, което ще донесе на подкрепилите го големи печалби. Ричард реши да му отпусне пари и така за пръв път вложи немалък капитал за човек, който се стремеше изделието му да струва два пъти по-малко.

В началото Ричард се притесняваше да не би хората да отсъдят, че не приляга на председател на управителен съвет на банка да се придвижва с автомобил, пък бил той и черен на цвят, но не след дълго опасенията му се разсеяха — всички по тротоарите се извръщаха и го гледаха възхитени. Автомобилът развиваше шестнайсет километра в час и вдигаше повече шум, отколкото коня, затова пък не се облекчаваше насред Маунт Върнън стрийт. Единствените разногласия между Ричард и господин Форд възникнаха заради това, че той не искаше и да чуе „Модел Т“ да се продава и в други цветове. Твърдеше, че всички автомобили трябвало да бъдат черни, инак цената щяла да се покачи. Ан, която държеше повече от мъжа си на одобрението на изисканото общество, отказа да се качи на автомобила, докато и Кабътови не се сдобиха с такъв.

Колкото до Уилям, той беше в див възторг и начаса отсъди, че автомобилът е закупен, за да замени вече отеснялата немеханизирана бебешка количка. Освен това шофьорът — с очила и фуражка, му беше по-симпатичен от бавачката.

Баба Каин и баба Кабът се кълняха, че за нищо на света нямало да се качат на такава страхотия, и си удържаха на думата, трябва да отбележим обаче, че баба Каин все пак отиде години по-късно на погребението си именно с автомобил, въпреки че никой не я уведоми за това.

През следващите две години банката крепнеше и растеше, точно както и Уилям. Американците отново инвестираха, в „Каин и Кабът“ влизаха големи парични постъпления, които отиваха например за разширението на кожарска фабрика „Лоуел“ в града със същото име в щат Масачузетс. Ричард наблюдаваше със задоволство, но без изненада как растат и банката, и синът му.

Когато Уилям навърши пет години, той го изтръгна от ръцете на жените, като нае срещу четиристотин и петдесет долара годишно частен учител, някой си господин Мънроу, когото одобри лично от списъка с осем кандидати, предварително подбрани от неговия секретар. Господин Мънроу беше натоварен да подготви Уилям за училище „Сейнт Пол“, където той щеше да отиде, след като навърши дванайсет години. Момчето веднага хареса господин Мънроу, който, макар и на двайсет и три години, му се струваше много мъдър, едва ли не грохнал старец. Беше завършил с отличие английска филология в Единбургския университет.

Уилям се научи бързо, с лекота да чете и да пише, ала бе запален най-много по цифрите. Оплакваше се единствено, че от осемте часа, които имаше всеки ден без събота и неделя, само един е по смятане. Начаса изтъкна пред баща си, че една осма от работния ден е малко вложение на време за човек, от когото се очаква един ден да поеме управлението на банка.

За да компенсира недалновидността на своя учител, Уилям додяваше на роднините, до които имаше достъп, и ги караше да смятат наум. Баба Кабът, която така и не бе убедена, че ако разделиш на четири цяло число и умножиш полученото на една четвърт, ще стигнеш до същото число — всъщност, заемеше ли се да го прави, обикновено се получаваха различни числа — установи, че внукът й бързо я е засенчил, а колкото до баба Каин, която не искаше ум назаем, тя се справяше мъжки с простите дроби, със сложната лихва и с това да подели осем сладкиша между девет деца.

— Бабо — рече мило, но твърдо Уилям, когато тя не успя да реши поредната му главоблъсканица, — защо не вземеш да ми купиш логаритмична линийка? Тогава вече няма да ти досаждам.

Възрастната дама бе учудена колко бързо се развива внукът й, но въпреки това му купи линийка, макар и да се питаше дали той знае да борави с нея. За пръв път през живота си баба Каин излизаше от затруднение по възможно най-лесния начин.

Колкото до затрудненията на Ричард, те започнаха да се пренасят на изток. Директорът на лондонския клон умря както седеше на писалището си, и Ричард реши, че трябва на всяка цена да отиде до Ломбард стрийт. Предложи на Ан те двамата с Уилям да го придружат в Европа, тъй като смяташе, че онова, което момчето ще научи там, ще му бъде само от полза: то щеше да разгледа местата, за които господин Мънроу му говореше толкова често. Ан не беше ходила в Европа, ето защо се зарадва много и напълни три пътни сандъка с изискани скъпи нови тоалети, с които да се изправи пред Стария свят. Уилям се нацупи, задето майка му е толкова несправедлива към него и не му е разрешила и той да се подготви подобаващо за пътуването, като вземе велосипеда си.

Семейство Каин замина с влак за Ню Йорк, където щеше да се качи на „Аквитания“, поемаща за Саутхамптън. Ан се възмути от дън душа при вида на имигрантите — улични търговци, тикащи по тротоарите количките със стоката си, и бе много доволна, когато се качи на кораба и се затвори в каютата да си почине. Уилям пък беше изумен колко голям е Ню Йорк. Дотогава си беше въобразявал, че банката на баща му е най-голямата сграда в Америка, да не кажем, в света. Помоли да му купят розово-бял сладолед от мъж, облечен от глава до пети в бяло и нахлупил на главата си огромна сламена шапка. Баща му обаче не искаше и да чуе, пък и никога не носеше у себе си дребни пари.

Уилям се влюби от пръв поглед в огромния презокеански лайнер и на бърза ръка се сприятели с капитана, който му показа всички тайни на перлата на корабоплавателна компания „Кюнард“. Ричард и Ан, които — иска ли питане — седяха на капитанската маса, се почувстваха длъжни, още преди лайнерът да е напуснал Щатите, да се извинят, задето синът им отнема на екипажа толкова много време.

— Не се притеснявайте — отвърна белобрадият капитан. — Ние с Уилям станахме големи приятели. Жалко само, че не мога да отговоря на всичките му въпроси за времето, скоростта и разстоянията. Всяка вечер се виждам принуден да се допитвам до първия механик с надеждата да преживея някак следващия ден.

Подир шестдневно пътуване „Аквитания“ навлезе в пристанището на Саутхамптън. На Уилям никак не му се искаше да слиза от лайнера и той беше на път да се разплаче, добре че зърна приказно красивия сребрист ролс-ройс с шофьор, който ги чакаше на кея, за да ги откара в Лондон. Ричард тутакси реши, че в края на престоя им ще поръча да натоварят автомобила за Ню Йорк, най-необичайното за него решение, което той щеше да вземе до края на живота си. Обясни не особено убедително на Ан, че искал да покаже автомобила на Хенри Форд.

При посещенията си в Лондон всички от рода Каин отсядаха в „Риц“ на Пикадили, само на две крачки от клона на банката, което бе твърде удобно за Ричард. Докато мъжът й беше зает, Ан показваше на Уилям лондонския Тауър, Бъкингамския дворец и смяната на караула. Момченцето отсъди, че тук било „върхът“, само да не бил този ужасен английски акцент, който то не разбирало.

— Защо, мамо, не говорят като нас? — попита Уилям и изненадан чу как обикновено англичаните, а не американците задавали този въпрос, тъй като „те“ били първи.

Обичаше най-много да гледа гвардейците в яркочервени униформи с големи лъскави месингови копчета, които стояха на пост пред Бъкингамския дворец. Опита се да подхване разговор с тях, ала те гледаха вторачено право напред и дори не мигаха.

— Може ли да си занесем един у дома? — попита малчуганът майка си.

— Не, миличкото ми, те трябва да останат тук и да охраняват краля — Едуард VII.

— Да де, но той си има много, не може ли и ние да си вземем един?

По думите на Ан Ричард си позволи „малкото удоволствие“ един следобед да не отиде в клона на банката, за да заведе жена си и сина си в Уест Енд, на традиционната английска пантомима, наречена „Джак и Дългуча“, която се играеше на хиподрума в Лондон. Уилям хареса много Джак и начаса реши, че ще отсече всяко дърво, изпречило се пред погледа му, да не би в него да се спотайва чудовище. След представлението пиха чай във „Фортнъм и Мейсън“ на Пикадили, а Ан разреши на Уилям да изяде две кифли със сметана и някакво ново изобретение, наречено поничка. От този миг нататък Уилям настояваше да го водят всеки ден в чайната на „Фортнъм“, та да си похапне от поничките.

По мнението на Уилям и майка му дните в Лондон отминаваха прекалено бързо, докато Ричард, доволен от напредъка на Ломбард стрийт и от новоназначения директор на банковия клон, вече изгаряше от нетърпение да се приберат. Всеки ден от Бостън пристигаха телеграми, заради които той бързаше да се върне в кабинета си. Накрая, когато от една от тях узна, че стачкуват двайсет и пет хиляди работници в тъкачница в Лорънс, щата Масачузетс, на която банката бе отпуснала много пари, Ричард пресметна с облекчение, че до заминаването на лайнера остават някакви си три дни.

Уилям също бързаше да се прибере, за да разкаже на господин Мънроу за всички вълнуващи неща, които е правил в Англия, и отново да бъде при своите баби. Беше сигурен, че никога през живота си те не са изживявали такива приключения като например да отидеш на истински театър, при това заедно с обикновените простосмъртни. Ан също се радваше, че си тръгват, макар и да бе прекарала почти толкова добре, както и Уилям. Обикновено сдържаните островитяни от Северно море се прехласваха вкупом по тоалетите и хубостта й. Накрая, ден преди заминаването Ан реши да зарадва за последно сина си и го заведе на тържество в Итън скуеър, у жената на новоназначения директор на лондонския клон на банката на Ричард. Тя също имаше син, Стюарт, който беше на осем години. За половин месец, откакто си играеха заедно, Уилям бе започнал да гледа на него като на по-големия приятел, без когото не може. Ала увеселението мина доста вяло, защото Стюарт не се чувстваше добре, и за да не остане по-назад от новото си другарче, Уилям оповести, че също се разболявал. Ан се върна с него в хотел „Риц“ по-рано от предвиденото. Не беше кой знае колко огорчена, тъй като така щеше да разполага с повечко време за багажа и бе убедена, че Уилям само се прави на болен, колкото да достави удоволствие на Стюарт. Ала вечерта, когато го сложи да си легне, видя, че детето не се преструва — беше вдигнало температура. По време на вечерята Ан сподели тревогата си с Ричард.

— Сигурно се вълнува, задето се прибираме — отвърна той без следа от притеснение.

— Дано — рече Ан. — Само това оставаше, да пътува цели шест дни болен.

— До утре ще му мине като на кутре — отсече Ричард, сякаш даваше напътствие, но на другата заран, когато отиде да вдигне Уилям от сън, Ан видя, че телцето му е покрито с червеникави петна и той е вдигнал цели трийсет и девет градуса температура.

Лекарят на хотела определи заболяването като дребна шарка и настоя учтиво Уилям в никакъв случай да не се качва на лайнера не само за негово добро, но и заради другите пътници. Не им оставаше нищо друго, освен да държат малчугана с бутилката гореща вода в леглото и да чакат следващия параход.

Ричард не можеше да си позволи да остане още цели три седмици и реши все пак да замине. Уилям взе да умолява как ли не баща си да пътуват заедно — „Аквитания“ щеше да се върне в Саутхамптън след двайсет и един дни, което според момчето беше цяла вечност. Ричард обаче не искаше и да чуе и нае медицинска сестра, която да се грижи за сина му и да го убеди, че е тежко болен.

Ан отиде заедно с Ричард до Саутхамптън — пътуваха в новия ролс-ройс.

— Без теб, Ричард, ще се чувствам самотна в Лондон — престраши се да пророни смирено, преди да се разделят, макар и да се притесняваше, че мъжът й ще се ядоса, задето е дала воля на чувствата си.

— И аз, драга, сигурно ще се чувствам донякъде самотен без теб в Бостън — отвърна той, потънал в мисли за стачкуващите тъкачи.

Ан се върна в Лондон с влака и по пътя се запита какво ли ще прави следващите три седмици. През нощта Уилям спа по-спокойно, а на заранта петната не се червенееха толкова силно. Ала лекарят и медицинската сестра бяха единодушни в настояването момченцето да не става от леглото. Ан се възползва от свободното време и седна да пише дълги-предълги писма на роднините, а Уилям не мърдаше от леглото, макар че постоянно роптаеше. В четвъртък сутринта обаче стана рано-рано и отиде в стаята на майка си — почти беше оздравял. Легна до нея в кревата и със студените си ръчици веднага я събуди. Майката се зарадва, че детето очевидно се е оправило. Звънна да поръча закуска. Щяха да се нахранят в леглото — глезотия, която бащата на Уилям би порицал най-строго.

На вратата се почука тихо и в стаята влезе мъж в обшита със сърма червена ливрея, който носеше голяма сребърна табла със закуската. Яйца, бекон, домат, препечени филийки и сладко — същински пир. Уилям погледна стръвно храната — вече не помнеше кога е ял като хората. Ан плъзна очи по сутрешния вестник. Дойдеше ли в Лондон, Ричард задължително четеше „Таймс“ и управата на хотела очевидно бе решила, че и съпругата му ще иска да прегледа вестника.

— Виж, виж! — възкликна Уилям, вторачен в снимката върху една от вътрешните страници. — Корабът на татко. Какво е корабокрушение, мамо?

Върху половината страница се виждаше фотография на „Титаник“.

Без изобщо да се замисля, че не подобава представителка на родовете Лоуел и Кабът да се държи така, Ан избухна в сълзи, притиснала до себе си единствения си син. Дълго седяха в леглото и се държаха един за друг — Уилям не знаеше защо. Ан осъзна, че са загубили най-любимия си човек на този свят.

Сър Пиърс Камбъл, бащата на невръстния Стюарт, дойде почти веднага в апартамент сто и седем на хотел „Риц“. Изчака във фоайето, докато вдовицата си обличаше костюма — единствената тъмна дреха, която притежаваше. Уилям също се облече, макар че и досега не разбираше какво е това „корабокрушение“. Ан помоли сър Пиърс да обясни на момчето какво означава новината, а малчуганът отсече:

— Исках да замина с тате, но те не ми разрешиха и не ме пуснаха на лайнера.

Не се разплака, тъй като не вярваше, че нещо може да погуби баща му. Беше сигурен, че той е сред оцелелите.

През целия си житейски път като политик, дипломат и сега директор на лондонския клон на банка „Каин и Кабът“ сър Пиърс не бе виждал невръстно дете, което да се владее до такава степен. След няколко години бе чут да отбелязва, че присъствие на духа запазват малцина. Ричард Каин го бе притежавал и сега то бе наследено и от единствения му син.

Ан проверяваше по няколко пъти списъците с оцелелите, пристигащи от дъжд на вятър от Щатите. Всеки потвърждаваше, че Ричард Лоуел Каин е безследно изчезнал в открито море и вероятно се е удавил. След още една седмица дори Уилям почти изгуби надежда баща му да се е спасил.

Ан едвам намери сили да се качи на „Аквитания“, затова пък, колкото и да е странно, Уилям изгаряше от нетърпение да поеме в открито море. Часове наред се взираше от палубата в безликия океан.

— Утре ще открия тате — обещаваше той на майка си първо самоуверено, сетне с глас, в който започна да се долавя съмнение.

— Никой, Уилям, не може да оцелее цели три седмици в Атлантическия океан.

— Дори баща ми ли?

— Дори баща ти.

Когато Ан се завърна в Бостън, и двете баби я чакаха в Червената къща — знаеха, че върху плещите им отново е паднала тежка отговорност. Младата жена не възропта, че те отново ще свирят първа цигулка. Сега животът й се бе обезсмислил, добре че беше Уилям, чиято съдба двете старици очевидно бяха решени да направляват. Уилям се държеше любезно, но хладно. През деня седеше мълком на уроците с господин Мънроу, а вечер ридаеше в скута на майка си.

— Трябва да общува с други деца — отсъдиха бабите, след което уволниха господин Мънроу и бавачката и пратиха Уилям в частно училище „Сейър“ с надеждата, че щом опознае големия свят извън дома и се озове в компанията на други малчугани, той ще се пребори с тъгата.

Ричард бе завещал почти всичко на Уилям, който щеше да го получи, след като навърши двайсет и една години — дотогава имуществото щеше да се управлява от попечители. Към завещанието имаше добавка: Ричард очаквал синът му да стане по заслуги председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“. Единствено това допълнение в завещанието на баща му вдъхновяваше Уилям, тъй като останалото му се полагаше по право. Ан получаваше еднократно половин милион долара, както и сто хиляди месечно след облагане с данъци, в случай че не се омъжи повторно. Наследяваше и къщата на Бийкън Хил, вилата на Северното крайбрежие, къщата в Мейн и малко островче край Кейп Код, които след смъртта й щяха да станат притежание на Уилям. Двете баби получиха по четвърт милион долара, както и писма, които разсейваха всякакви съмнения относно отговорностите им, в случай че Ричард умре преди тях. Попечителството върху наследството бе възложено на банката, а също на кръстниците на Уилям. Приходите от попечителския фонд трябваше ежегодно да се влагат в начинания, които не крият риск.

Бабите ходиха в траур цяла година, а колкото до Ан, макар и едва на двайсет и осем, тя за пръв прът в живота си изглеждаше точно на толкова години, на колкото бе.

За разлика от Ан бабите криеха мъката си, докато накрая Уилям не ги укори.

— Не ви ли е мъчно за баща ми? — попита той, вторачил в баба Каин сините си очи, които извикваха в съзнанието й яркия спомен за нейния син.

— Да, мъчно ми е, моето дете, но той не би желал да се самосъжаляваме.

— Аз обаче искам да го помним, докато сме живи, чухте ли! — простена през сълзи момчето.

— За пръв път, Уилям, ще разговарям с теб като с възрастен. Винаги ще пазим спомена за баща ти и ти ще спомогнеш за това, ако оправдаеш надеждите му. Сега си глава на семейството и наследник на огромно състояние. Ето защо чрез усърден труд трябва да се подготвиш за това наследство в същия дух, в който баща ти работеше, за да го увеличи.

Уилям не отвърна нищо. Така получи житейския стимул, който дотогава му беше липсвал, и се вслуша в съвета на баба си. Наложи си да живее с мъката, без да роптае, и от този миг нататък се зае да учи неуморно — беше доволен единствено ако получеше похвала от баба Каин. Беше отличник по всички предмети, а по смятане бе не само първенец в класа, но и можеше да мери сили с момчета, с няколко години по-големи от него. Беше решен да прави, да струва, но да надмине по всичко баща си. Сближи се още повече с майка си и се отнасяше подозрително към всеки, който не бе от семейството, затова често го мислеха за самотно дете, за вълк единак, дори — колкото и да бе несправедливо — за сноб.

Когато Уилям навърши седем години, бабите отсъдиха, че е крайно време момчето да разбере цената на парите. Решиха да му отпускат по един долар джобни пари седмично, при условие че се отчита за всеки похарчен цент. За тази цел му подариха зелена счетоводна книга с кожена подвързия, струваща деветдесет и пет цента — сума, която възрастните дами приспаднаха от джобните пари на момчето за първата седмица, възлизащи на един долар. От втората седмица нататък бабите отпускаха в събота сутрин по петдесет цента всяка. Уилям влагаше петдесет цента, харчеше двайсет, даряваше десет за някакво благотворително начинание, а двайсет заделяше настрани. Всяко тримесечие бабите възнамеряваха да преглеждат счетоводната книга и писмения отчет на момчето за приходите и разходите. След края на първите три месеца Уилям бе готов да се отчете. Беше дарил долар и двайсет цента на наскоро създадената организация на бойскаутите в Щатите и беше спестил четири долара, които помоли баба му Каин да внесе на книжка в банката на неговия кръстник Дж. П. Морган. Беше изхарчил три долара и осем цента, за които не трябваше да се отчита, и бе заделил един долар. Счетоводната книга се превърна за бабите в извор на огромно задоволство. Не можеше да има и съмнение, че Уилям е достоен син на Ричард Каин.

В училище Уилям почти нямаше приятели отчасти защото не искаше да си има вземане-даване с деца извън родовете Кабът и Лоуел, както и извън семейства, не така заможни като неговото. Това стесняваше неимоверно избора, ето защо той стана доста саможив и затворен, с което хвърляше в смут майка си. Ан си мечтаеше Уилям да е дете като всички останали и дълбоко в себе си не одобряваше счетоводните книги, отчетите и вложенията на сина си. Предпочиташе Уилям да има малки приятелчета, вместо стари съветници, да се цапа и да си жули коленцата, вместо да е безупречно чист и спретнат, да събира жаби и костенурки, вместо акции и счетоводни отчети — накратко, да бъде като всяко друго момче на неговата възраст. Ала така и не събра смелост да сподели с бабите опасенията си, пък и те не проявяваха интерес към никое друго момче.

На деветия си рожден ден Уилям поднесе на бабите счетоводната книга — за втората годишна проверка. От зелената тетрадка с кожената подвързия се виждаше, че за две години са спестени над петдесет долара. Момчето показа с особена гордост на бабите си бележката, която бе обозначена с „Б 6“ и от която се разбираше, че веднага щом е научило за кончината на Дж. П. Морган, детето е изтеглило парите си от банката на прочутия финансист, понеже бе забелязало, че след като са съобщили за смъртта на баща му, дяловете му в банката са се обезценили. Три месеца по-късно Уилям бе внесъл в банката на Морган същата сума, понеже хората бяха осъзнали, че тя е могъща и ще надживее всекиго.

Бабите изпаднаха във възторг и разрешиха на внук си да продаде стария си велосипед и да си купи нов, след което пак му останаха над сто долара. Тях баба Каин вложи от негово име в „Стандард Ойл“ в Ню Джърси, тъй като, както отбеляза вещо самият Уилям, нефтът може само да поскъпва. Водеше надлежно сметка в счетоводната книга за приходите и разходите си чак докато навърши двайсет и една години. Стига да бяха още живи, бабите щяха да се гордеят много с цифрата, вписана отдясно в графата „Активи“.