Джефри Арчър
Каин и Авел (31)

31.

Докладът на Тадиъс Коен за следващото тримесечие разкри, че Авел Розновски е преустановил покупката и продажбата на акции на търговски дружества, свързани с банка „Лестър“. По всичко личало, че е насочил всичките си усилия към изграждането на нови хотели в Европа. Според Коен полякът изчаквал Комисията по ценните книжа и борсите да вземе някакво решение по случая с „Интерстейт“.

Хора от Комисията бяха идвали многократно при Уилям в банката. Той бе напълно откровен с тях, те обаче така и не разкриха докъде са стигнали с разследването. Накрая го приключиха и благодариха на банкера за съдействието. Той не ги видя повече.

Наближаваха президентските избори, Труман бе насочил всичките си стрели към Дюпон и Уилям започна да се притеснява, че Авел Розновски ще се измъкне сух от водата. Бе почти сигурен, че Хенри Осбърн се е разтърчал и е задвижил връзките си в Конгреса. Сети се как веднъж Коен му е подчертал вестникарско съобщение, че хотелска верига „Барон“ е дарила за кампанията на Хари Труман петдесет хиляди долара, и не се изненада, когато прочете в последния доклад на адвоката, че и този път Розновски не само се е изръсил със същата сума за Адлай Стивънсън, кандидата за президент, издигнат от Демократическата партия, но е дал точно толкова и на щаба на Айзенхауер.

Уилям открай време подкрепяше само републиканци, кандидатирали се за държавен пост, и си мечтаеше генерал Айзенхауер, избран на конгреса на Републиканската партия в Чикаго за неин кандидат за президент, да разгроми Адлай Стивънсън, макар и да съзнаваше, че дойдат ли на власт, републиканците няма да са така склонни, както демократите, да разследват измама с акции.

Когато на 4 ноември 1952 година генерал Дуайт Д. Айзенхауер — както личеше, нацията го харесваше много — бе избран за трийсет и четвърти президент на Съединените щати, Уилям реши, че на Авел Розновски му се е разминало. Не му оставаше друго, освен да се надява, че покрай случилото се полякът ще се откаже да мъти и занапред водата на „Лестър“. На тези избори единствената утеха на Уилям бе, че Хенри Осбърн се е кандидатирал отново за Конгреса, но е загубил от кандидата на републиканците. Оказа се, че и Айзенхауер бърза да вреди свои хора във властта и сред тях е и съперникът на Осбърн. Тадиъс Коен бе склонен да мисли, че Хенри Осбърн вече няма такова силно влияние върху Авел Розновски. В Чикаго се мълвеше, че се бил развел с богатата си жена, дължал огромни суми на поляка и отново се бил пристрастил към комара.

От доста време Уилям не се бе чувствал тъй спокоен и щастлив и очакваше страната да навлезе във време на благоденствие и мир, каквото Айзенхауер бе обещал при встъпването си в длъжност.

През първите години от управлението на новия президент Уилям все по-рядко се сещаше за заплахите, отправени му от Розновски, и дори си мислеше, че те вече са минало. Сподели с Тадиъс Коен, че според него няма да се занимават повече с проклетия поляк. Адвокатът не каза нищо. Не го и попитаха.

Уилям се посвети изцяло на „Лестър“, за да наложи още повече доброто име на банката и да разшири дейността й, съзнавайки все по-остро, че сега го прави колкото за себе си, толкова и за своя син. Някои от подчинените му в банката вече го наричаха Стареца.

— Неминуемо е — каза Кейт.

— Защо тогава не се случва и на теб? — отвърна мъжът й.

Тя го погледна и се усмихна.

— Сега вече знам как си успял да сключиш толкова много сделки със суетни мъже.

Уилям се засмя.

— И с една красива жена — добави той.

Само след година Ричард щеше да стане на двайсет и една, затова Уилям написа ново завещание, според което оставяше пет милиона на Кейт, по два на дъщерите си, а всичко останало — на Ричард. Причерня му при мисълта какъв тлъст данък „Наследство“ щеше да плати синът му на държавата. Завеща един милион и на Харвардския университет.

В Харвард Ричард не си губеше времето. Последната година всички вече бяха убедени, че ще завърши с отличие, освен това свиреше в университетския оркестър на виолончело и бе питчър в бейзболния отбор, неща, заради които дори Уилям му се възхищаваше. Както Кейт често питаше риторично, колцина студенти играеха в събота следобед за Харвард срещу отбора на Йейл, а в неделя вечер свиреха на виолончело в струнния квартет на университета, изнасящ поредния си концерт в зала „Лоуел“?

Последната година отлетя бързо, Ричард завърши с отличие, въоръжен с диплома по математика, с виолончело и бейзболна бухалка. Единственото, което му трябваше, преди да се запише в Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет от другата страна на река Чарлс, бе хубавата почивка. Той замина за Барбадос заедно с едно момиче на име Мери Бигелоу, за чието съществуване родителите му тънеха в блажено неведение. Наред с другото госпожица Бигелоу бе учила във Васар и музика и когато два месеца по-късно те се завърнаха, по-черни и от туземците, Ричард я заведе у тях да я представи на майка си и баща си. Уилям одобри госпожица Бигелоу — в края на краищата тя бе далечна племенница на Алан Лойд.

На 1 октомври 1955 година Ричард се върна в Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет. Отиде да живее в Червената къща, изхвърли ратановите мебели на баща си, смени пъстрите тапети, които навремето Матю бе смятал за последен писък на модата, и сложи в хола мокет, в трапезарията дъбова маса, в кухнята миялна машина и — доста често — госпожица Бигелоу в спалнята.