Джефри Арчър
Каин и Авел (4)

4.

През нощта Ан Каин спа като къпана. На заранта след закуската синът й Уилям бе предаден на грижите на една от медицинските сестри и майката изгаряше от нетърпение да го притисне отново до себе си.

— Е, госпожо Каин — подхвана бодро-бодро сестрата в бяла престилка, — ще дадем ли и на новороденото да закуси?

Помогна на Ан, най-неочаквано усетила колко натежали са гърдите й, да седне в леглото и показа на двамата новаци как се кърми. Ан не искаше да издава смущението си, да не би да си помислят, че е лоша майка, затова се вторачи в сините очи на Уилям — по-сини, отколкото на баща му, и си наложи да се вживее в новата си роля, която не би трябвало да я притеснява. Беше на двайсет и една години и не можеше да се оплаче, че й липсва нещо. Беше издънка на рода Кабът, беше се омъжила за представител на рода Лоуел, а сега се бе родила и първата й рожба — син, който да продължи традицията, толкова добре изобразена върху картичката, която й прати една нейна приятелка още от училище:

Блажен да бъде град Бостън,

земя на парите и на рибата,

където Кабътови разговарят единствено с Лоуелови,

а Лоуелови — единствено с Бога.

Половин час Ан приказва на Уилям, ала почти не получи отклик. Сетне го отнесоха да поспи по същия начин, както го бяха донесли. Ан храбро устоя на изкушението да похапне от плодовете и бонбоните, струпани върху нощното шкафче. Беше решена до лятото отново да носи старите си дрехи и да си възвърне полагащото й се по право място в модните списания. Така де, та нали не друг, а принцът на Гарона бе възкликнал, че тя е единственото красиво нещо в Бостън! Дългата й златиста коса, изящните черти и стройното тяло будеха възхищение в градове, където Ан не бе и стъпвала. Тя се погледна в огледалото — по лицето й нямаше издайнически бръчки, хората щяха да се чудят и маят, че е майка на припкащо момченце. Слава богу, че бе родила момче!

След вкусния лек обяд се приготви за посетителите, които щяха да се изсипят следобед — списъкът с имената им вече бе проверен от личния й секретар. В първите дни бяха разрешили на свиждане да дойдат само роднините и представителите на най-изтъкнатите семейства, а на останалите щяха да кажат, че Ан още не е готова да ги приеме. Но Бостън бе последният град в Щатите, където всеки си знаеше мястото в обществената стълбица, затова се надяваха да няма натрапници.

В стаята, където бе настанена Ан, можеха да се поберат още цели пет легла, стига тя да не бе задръстена с букети. Някой случаен минувач би отсъдил, че тук се провежда малка изложба на цветя, ако не беше младата жена, седнала в леглото. Ан включи електрическото осветление, все още новост за нея — те двамата с Ричард бяха изчакали ток да си прокарат първо Кабътови, нещо, което цял Бостън изтълкува като оракулски знак, че електромагнитната индукция вече е приемлива за обществото.

Първа на свиждане на Ан дойде свекърва й — госпожа Томас Лоуел Каин, глава на семейството от миналата година, когато бе починал мъжът й. Беше много изискана, вече на зряла възраст, и бе довела до съвършенство умението да нахълтва в помещението така, сякаш то й принадлежи, докато всички присъстващи се чувстваха натрапници. Беше облечена в дълга широка рокля чак до глезените — единственият мъж, който ги бе виждал, вече беше на онзи свят. Откакто се помнеше, госпожа Каин беше стройна и слаба. Смяташе, че ако една жена е дебела, това издава лошо хранене и още по-лошо възпитание. Сега бе най-възрастната в рода Лоуел, всъщност и в рода Каин. Затова очакваше да види първа новородения си внук — и другите го очакваха от нея. Така де, нали тъкмо тя бе сватосала Ан и Ричард! За госпожа Каин любовта нямаше особено значение. Важни бяха богатството, общественото положение и престижът. Не че достолепната дама имаше нещо против любовта, просто бе на мнение, че за разлика от другите три неща тя обикновено трае ден до пладне. Госпожа Лоуел Каин целуна одобрително снаха си по челото. Ан докосна бутона върху стената, при което се чу тихо бръмчене. Госпожа Каин бе изненадана от звука — и досега не й се вярваше, че електричеството ще влезе в постоянна употреба.

Медицинската сестра се появи с наследника на ръце. Госпожа Каин го огледа от глава до пети, изсумтя доволно и махна да го изнесат.

— Добре си се справила, Ан — отбеляза възрастната дама, сякаш снаха й бе спечелила някакво незначително спортно състезание. — Всички се гордеем много с теб.

След няколко минути се появи и майката на Ан — госпожа Едуард Кабът. И тя подобно на госпожа Каин бе вдовица от няколко години — двете си приличаха външно толкова много, че отдалеч често ги бъркаха. Но няма как да не се признае на госпожа Кабът, че тя прояви значително по-голям интерес към новородения си внук и дъщеря си. После огледът се прехвърли върху цветята.

— Колко мило от страна на Джаксънови, че са се сетили — пророни госпожа Кабът.

Госпожа Каин не се вживя чак толкова. Плъзна поглед по крехките цветчета, сетне се зае с картичките на хората, пратили букетите. Взе да изрежда през шепот имената, които й действаха като благ мехлем: Адамс, Лорънс, Лодж, Хигинсън. И двете баби не казаха и думица за имената, които не знаеха — бяха прехвърлили възрастта, когато на човек му се иска да научава нещо ново или да опознава нови хора. И двете си тръгнаха доволни — беше им се родил наследник, който поне на пръв поглед бе момченце за чудо и приказ. И двете бяха на мнение, че последният им дълг към семейството е изпълнен успешно — макар и от друг, и оттук нататък те могат да се оттеглят на заден план.

Но не бяха познали.

Същия следобед близките приятели на Ан и Ричард се изсипаха на цели тумби с подаръци и благопожелания: първите във вид на злато и сребро, вторите — на пискливи брамински възгласи.

Когато след края на работното време се появи и мъжът й, Ан вече бе капнала от умора. На обяд за пръв път през живота си Ричард бе пийнал шампанско, но само защото старият Еймос Кърбс настоя много, а всички в клуб „Съмърсет“ бяха вперили очи в тях и не вървеше младият баща да откаже. Жена му отсъди, че за разлика от обикновено той не е така скован. Беше висок метър и осемдесет и пет и изглеждаше много представителен в черното дълго сако и панталоните на тънки райета, а разделената му на среден път черна коса лъщеше на светлината на голямата електрическа крушка. Малцина биха познали, че е на трийсет и три години — Ричард никога не бе държал на младостта, единственото важно нещо за него бяха парите. Уилям Лоуел Каин бе донесен за пореден път за оглед, сякаш бащата искаше да провери банковия отчет след края на работния ден. Момченцето си имаше всичко: две крачета, две ръчички, по десет пръстчета на ръцете и на краката, и бащата не откри нищо, което да го притесни, затова Уилям бе отпратен наново.

— Снощи звъннах на директора на „Сейнт Пол“. Уилям е записан за учебната година през 1918-а.

Ан не отвърна нищо. Ричард очевидно се бе заел да чертае жизнения път на своя син.

— Е, драга, днес възстанови ли се напълно? — поинтересува се той, понеже никога през живота си не бе лежал и ден в болница.

— Не… Всъщност да… Струва ми се, че да — изпелтечи смутена жена му и едвам преглътна избилите в очите й сълзи, за които знаеше, че ще вбесят мъжа й.

Ала Ричард не можеше и да се надява да разбере отговора й. Той целуна жена си по бузата и се върна с двуколката в семейния дом — така наречената Червена къща на Луисбърг скуеър. Заедно с прислугата, новороденото и бавачката сега имаше да храни девет гърла. Но изобщо не се притесняваше от това.

Уилям Лоуел Каин получи благословията на църквата и имената, които баща му му беше дал още преди той да се роди, в протестантския храм „Сейнт Пол“, където присъстваха всички важни бостънчани и неколцина не толкова важни. Службата беше отслужена от грохналия епископ Лорънс, кръстници на детето бяха Дж. П. Морган и Алън Лойд, банкери с безупречно име, и най-добрата приятелка на Ан, Мили Престън. Негово Светейшество поръси със светена вода главицата на Уилям, който дори не трепна. Вече усвояваше малко по малко браминския, с други думи кастовия подход към живота.

Ан благодари на Бога, задето синът й се е родил здрав и читав, Ричард също му благодари, задето му е дал син, на когото да остави състоянието си, макар и да гледаше на Всевишния като на ревизор, който поколение след поколение само отразява делата в рода Каин. Все пак си помисли, че няма да е зле да се презастрахова и да се погрижи да му се роди още един син. Както бе коленичил, стрелна с поглед жена си. Беше много доволен от нея.