Джефри Арчър
Каин и Авел (17)

17.

Авел Розновски пристигна в Бостън на четвърти януари 1930 година. Взе на гарата такси, което да го откара до „Каин и Кабът“, и подрани с няколко минути. Седна в приемната, по-просторна и добре обзаведена от която и да е стая в хотел „Ричмънд“ в Чикаго. Зачете се в „Уолстрийт Джърнъл“. Вестникът се опитваше да го убеди, че 1930-а щяла да бъде по-добра. Той се съмняваше. При него в помещението дойде строго облечена жена на средна възраст.

— Господин Каин ви очаква, господин Розновски.

Авел стана и тръгна след жената по дълъг коридор. Накрая влезе в тесен кабинет с дъбова ламперия и голямо писалище с покрит с кожа плот — зад него седеше висок красив мъж, който — поне според Авел — бе горе-долу негов връстник. Отзад на стената имаше портрет на по-възрастен мъж, на когото младежът зад писалището приличаше. „Сто на сто това е татенцето — помисли си горчиво Авел. — Няма начин да не оцелее въпреки краха. Каквото и да става — и добро, и лошо — банките винаги са на печалба.“

— Казвам се Уилям Каин — представи се другият младеж, след което стана и протегна ръка. — Заповядайте, седнете, господин Розновски.

— Благодаря — отвърна Авел.

Уилям се вторачи в дребосъка със зле скроен костюм и забеляза огромната решимост, проблеснала в очите му.

— Вероятно ще разрешите да ви запозная с положението така, както го виждам аз — продължи синеокият младеж.

— Разбира се.

— Заради трагичната преждевременна смърт на господин Лерой… — подхвана Уилям и се ужаси колко високопарно звучат думите му.

„Причинена от вашето коравосърдечие“, рече си Авел.

— Върху вас падна пряката отговорност да управлявате хотелската верига, докато банката намери купувач на хотелите. Макар че целият пакет акции сега се води на ваше име, имуществото, сиреч единайсетте хотела, заложени като гаранция за заема от два милиона, които покойният господин Лерой е теглил, по закон вече е наше. Така вие сте освободен от всякаква отговорност и ако решите да не участвате в сделката, ние съвсем естествено ще ви разберем.

„Подобно предложение е обида за мен“, помисли си полякът, макар и да съзнаваше, че банкерът е бил длъжен да го направи. Всички банкери като че ли си въобразяваха, че натъкнеш ли се на трудности, трябва час по-скоро да си плюеш на петите.

Уилям Каин продължи:

— Опасявам се, че докато на банката не бъде изплатен заемът от два милиона долара, трябва да смятаме имуществото за наша собственост. Ние в банката ценим високо усилията ви да помогнете на хотелската верига и решихме първо да разговаряме лично с вас, преди да предприемем каквото и да било и да продадем хотелите. Отсъдихме, че може би познавате човек, готов да закупи собствеността, тъй като сградите и земята очевидно струват немалко.

— Но не достатъчно, за да ме подкрепите — рече Авел и прокара уморено ръка през гъстата си черна коса. — Колко време ще ми дадете, за да намеря купувач?

Уилям се подвоуми. После мерна върху китката на Авел Розновски сребърната гривна. Беше я виждал някъде, но къде — вече не помнеше.

— Трийсет дни. Би трябвало да сте наясно, че банката търпи всекидневни загуби: от единайсетте хотела само един — „Ричмънд“ в Чикаго, е на печалба, и то незначителна.

— Стига да ми дадете време и да ме подкрепите, господин Каин, бих могъл да направя така, че всички хотели да са на печалба. Знам, че е по силите ми — натърти полякът. — Дайте ми възможност да ви го докажа, уважаеми господине — изрече той, макар че последните две думи заседнаха на гърлото му.

— И господин Лерой каза същото, когато миналата есен ни посети — обясни Уилям. — Но времената са тежки. Никой не знае дали хотелите ще си стъпят на краката, пък и ние, господин Розновски, сме банкери, а не хотелиери.

Авел вече губеше търпение. Дейвис бе прав, когато го беше нарекъл „младок с жълто около устата“.

— За хората, работещи в хотелите, времената наистина ще станат много тежки — отбеляза полякът. — Какво ще правят, ако се озоват на улицата? Каква според вас ще бъде съдбата им?

— Опасявам се, господин Розновски, че не нося отговорност за тях. Длъжен съм да отстоявам интересите на банката.

— По-точно, личните си интереси, нали, господин Каин? — избухна другият мъж.

Младият банкер пламна.

— Не сте справедлив, господин Розновски, и щеше да ми стане много неприятно, ако наистина не осъзнавах какво ви се е струпало на главата.

— Жалко, че не го осъзнахте навреме, за да спасите Дейвис Лерой — подметна Авел. — Вашето разбирате щеше да му свърши добра работа. Вие, господин Каин, го убихте, все едно го бутнахте през прозореца — вие и ония мижитурки, вашите колеги! Седите си тук, клатите си краката, докато ние се скъсваме от работа, колкото за да си напълните гушите, ако времената са добри, и да тръгнете да мачкате хората, ако играта загрубее.

Уилям също се ядоса. Но за разлика от Авел Розновски не го показа.

— Този разговор, господин Розновски, не води доникъде. Длъжен съм да ви предупредя, че ако до трийсет дни не намерите купувач на хотелската верига, нямам друг избор, освен да обявя публичен търг за хотелите.

— Сега безспорно ще ме посъветвате да поискам заем от друга банка — подметна злъчно посетителят. — Уж сте запознат с работата и миналото ми, а отказвате да ме подкрепите. И къде, по дяволите, очаквате да отида от тук?

— Опасявам се, че нямам представа — отвърна Уилям. — Вие сам си решете. Управителният съвет ми е възложил да прибера час по-скоро парите на банката, което и смятам да направя. Надявам се да бъдете така любезен да се свържете с мен най-късно до четвърти февруари и да ми съобщите дали сте успели да намерите купувач. Приятен ден, господин Розновски.

Уилям стана иззад писалището и отново протегна ръка. Този път Авел не я пое и се запъти право към вратата.

— След телефонния ни разговор, господин Каин, смятах, че ще се смутите поне мъничко и ще ми помогнете. Грешал съм. Вие сте един изпечен мръсник, затова, когато вечер си лягате, господин Каин, сещайте се за мен. Когато сутрин се будите, също се сещайте за мен, тъй като аз нито за миг няма да престана да обмислям плановете си за вас.

Уилям остана свъсен срещу затръшнатата врата. Още го глождеше мисълта за сребърната гривна. Къде ли я беше виждал?

Секретарката се върна.

— Какво ужасно човече! — възкликна тя.

— Грешите — възрази младият банкер. — Смята, че сме погубили съдружника му и че сега се опитваме да сторим също и с хотелите, без да се замисляме за работещите там, да не говорим пък за самия него. Всъщност той е доказал, че е много кадърен и оправен. При така стеклите се обстоятелства се държа удивително достойно и да ви призная, чак съжалих, че управителният съвет не пожела да му помогне. — Уилям вдигна очи към секретарката. — Свържете ме с господин Коен.