Джефри Арчър
Каин и Авел (23)

23.

На другата сутрин, докато закусваха, Кейт посочи кратката дописка на седемнайсета страница в „Глоуб“, в която се съобщаваше, че в Чикаго е бил открит хотел от веригата „Барон“.

Уилям прочете с усмивка материала. Управителният съвет на „Каин и Кабът“ бе сглупил, когато не се бе вслушал в съвета му да подкрепи хотелска верига „Ричмънд“. Беше доволен, че мнението му за Розновски се е потвърдило, макар че банката бе загубила от сделката. Усмивката му стана още по-широка, когато той прочете прякора „Чикагския барон“. Сетне най-неочаквано му причерня. Уилям се взря отново в снимката към дописката, но наистина не грешеше, а и текстът отдолу потвърди първото му впечатление: „Авел Розновски, председател на управителния съвет на хотелска верига «Барон», разговаря с Мечислав Жимчак, гуверньор в управителния съвет на Федералния резерв, и с градския съветник Хенри Осбърн“.

Остави вестника върху масата със закуската и се замисли. Веднага щом влезе в кабинета си в банката, звънна на Томас Коен от „Коен, Коен и Яблонс“.

— Отдавна не сме се чували, господин Каин — бе първото, което каза адвокатът. — Моите съболезнования за приятеля ви, Матю Лестър. Как са жена ви и синът ви? Ричард се казваше, нали?

Уилям винаги се бе възхищавал колко добре помни Томас Коен имена и роднински връзки.

— Да, казва се Ричард. Благодаря ви, господин Коен, и двамата са добре.

— С какво мога да ви бъда полезен този път, господин Каин?

Адвокатът помнеше и че Уилям не е много по празните светски разговори.

— Искам чрез вас да наема добър детектив, на когото може да се разчита. Името ми не бива да се свързва с разследването, но ми се ще да проучите още веднъж Хенри Осбърн. С какво се е занимавал, откакто е напуснал Бостън, и най-вече дали е свързан по някакъв начин с Авел Розновски от хотелска верига „Барон“.

Адвокатът помълча, пък се съгласи.

— Можете ли да ми докладвате след седмица?

— Нека да са две, господин Каин — отвърна другият мъж.

— Пълен доклад след две седмици, нали така, господин Коен?

— Точно така, след две седмици, господин Каин.

Както винаги, и този път адвокатът удържа на думата си и на петнайсетата сутрин върху писалището на Уилям лежеше изчерпателен доклад. По всичко личало, че Авел Розновски нямал никакви делови отношения с Хенри Осбърн. Смятал го за полезен с политическите му връзки, но нищо повече. Откакто напуснал Бостън, Осбърн се местел от работа на работа, докато накрая постъпил в управлението на застрахователно дружество „Грейт Уестърн“. Вероятно тъкмо заради това се познавал с Авел Розновски — старият „Ричмънд“ в Чикаго открай време бил застрахован в „Грейт Уестърн“. След като хотелът изгорял, дружеството първоначално отказало да изпрати застраховката. Някой си Дезмънд Пейси, бивш директор на хотела, си признал, че е подпалил умишлено сградата, и бил осъден на десет години затвор. Имало подозрения, че и Авел Розновски е замесен. Те обаче не били доказани и след време застрахователното дружество се видяло принудено да му изплати седемстотин и петдесет хиляди долара. По-нататък в доклада се казваше, че Осбърн се бил отдал на политиката и сега бил член на градския съвет. Било обществена тайна, че се надява да стане конгресмен от Чикаго. Наскоро се бил оженил за Мари Акстън, дъщеря на заможен производител на лекарства, и засега нямал деца.

Уилям прочете доклада още веднъж, за да се увери, че не е пропуснал нещо, пък било то и незначително. Макар на пръв поглед Авел Розновски и Хенри Осбърн да не бяха тясно свързани, и двамата го мразеха, макар и по коренно различни причини, и представляваха потенциална опасност. Уилям изпрати на Томас Коен чек и го помоли всяко тримесечие да му представя доклад. Месеците обаче минаваха, докладите не съдържаха нищо ново и Уилям престана да се безпокои. Явно бе взел твърде на сериозно снимката в „Бостън Глоуб“.

През пролетта на 1937 година Кейт го дари с дъщеря, която кръстиха Вирджиния. Уилям отново се запретна да сменя пеленки и толкова се прехласна по „малката госпожица“, че се налагаше всяка вечер Кейт да се притичва на помощ на дъщеричката си от страх, че мъжът й така и няма да я остави да заспи. Ричард, който сега бе на две и половина години, не се зарадва особено на новия член на семейството, но новото дървено войниче на конче попритъпи ревността.

В края на годината се оказа, че отделът на Уилям в „Каин и Кабът“ е донесъл на банката добра печалба. Младият банкер се бе отърсил от летаргията, обхванала го след смъртта на Матю, и бързо си възвръщаше славата на далновиден играч на фондовата борса. Дори Тони Симънс не му се бъркаше толкова и не го дразнеше постоянно. Въпреки това Уилям тайничко се притесняваше, че ще се наложи да чака още седемнайсет години, докато Симънс излезе в пенсия, за да стане председател на управителния съвет, и се замисли дали да не си потърси работа в друга банка.

 

 

Уилям и Кейт редовно гостуваха по веднъж в месеца, в края на седмицата, на Чарлс Лестър в Ню Йорк. През трите години, изминали от смъртта на Матю, старецът съвсем бе грохнал и във финансовите кръгове се мълвеше, че изобщо не се вълнува от работата си и почти не стъпва в банката. Уилям тъкмо вече се питаше колко ли му остава да живее, когато след няколко седмици той наистина почина. Младежът отиде в Ню Йорк за погребението, на което присъстваха като че ли всички, включително вицепрезидентът на Съединените щати Джон Нанс Гарнър. След погребението Уилям и Кейт се качиха на влака за Бостън покрусени. Съзнаваха, че са загубили последния човек, свързвал ги със семейство Лестър.

След около половин година Уилям получи официално писмо от прочутата нюйоркска адвокатска кантора „Съливан и Кромуел“, в което го канеха да присъства на четенето на завещанието. Уилям отиде в кантората на Уолстрийт по-скоро от преданост към семейство Лестър, отколкото от любопитство какво му е завещал Чарлс Лестър. Надяваше се все пак да получи нещо дребно, което да му напомня за Матю и което той да сложи до „Харвардското гребло“, все още окачено върху стената в голямата стая за гости в Червената къща. Искаше да се възползва от възможността и да поднови познанството си с някои представители на рода Лестър, които помнеше още от училище и от университета, когато бе идвал да прекарва ваканциите у своя приятел.

Предната вечер замина за Ню Йорк с наскоро закупения даймлер и отседна в клуб „Харвард“. Четенето на завещанието бе насрочено за десет часа на другата сутрин и когато отиде в кантора „Съливан и Кромуел“, Уилям с изненада видя, че там вече са се събрали към петдесетина души. Щом влезе в малката зала, мнозина се извърнаха към него и той поздрави братовчедите и лелите на Матю, които му се видяха доста остарели. Вероятно и те си мислеха същото за него. Затърси с очи сестрата на Матю — Сюзан. Нея обаче я нямаше. Точно в десет часа Артър Кромуел влезе в помещението, придружен от свой сътрудник, който носеше кафява кожена папка. Всички замълчаха в заредено с надежди очакване. Адвокатът започна, като обясни на събралите се наследници, че по изрично нареждане на господин Лестър завещанието му ще бъде прочетено точно половин година след неговата смърт. Тъй като нямал син, на когото да остави състоянието си, той искал прахът след кончината му да се слегне, преди да бъде огласено последното му желание.

Уилям плъзна поглед из залата, по напрегнатите лица, жадно поглъщащи всяка дума, която излизаше от устата на адвоката. Артър Кромуел чете завещанието близо час. След като изреди очакваните дарения за отделни представители на рода, за благотворителни организации и Харвардския университет, Кромуел оповести, че Чарлс Лестър е разделил личното си имущество между всички роднини — общо взето, според близостта. Дъщеря му Сюзан получи най-голям дял, останалото бе поделено по равно между петимата племенници и трите племеннички. Докато навършат трийсет години, парите и акциите им щяха да останат в попечителски фонд, управляван от банката. Мнозина други братовчеди, лели и далечни роднини получиха на място пари в брой.

Уилям се изненада, когато господин Кромуел оповести:

— Това изчерпва разпределението на известното ни имущество на покойния Чарлс Лестър.

Присъстващите взеха да се въртят на столовете, чу се припряно шушукане. Никой не искаше да признае, че е ощастливен от една нещастна смърт.

— Това обаче не е краят на завещанието на господин Чарлс Лестър — продължи невъзмутимо адвокатът и всички се укротиха, притеснени да не ги връхлети някоя неприятна изненада. Кромуел зачете нататък: — Ще продължа с думите на самия Чарлс Лестър: „Винаги съм смятал, че банката и нейното име са точно толкова добри, колкото хората, които й служат. Известно е, че се надявах синът ми Матю да ме наследи като председател на управителния съвет на «Лестър». Тази моя надежда обаче бе осуетена от трагичната му преждевременна смърт. Досега нито веднъж не съм огласявал избора си за свой наследник в банка «Лестър». Ето защо искам да се знае, че държа още на следващото заседание на управителния съвет на банка «Лестър» за негов председател да бъде утвърден Уилям Лоуел Каин, син на един от най-скъпите ми приятели, покойния Ричард Лоуел Каин, и понастоящем заместник-председател на «Каин и Кабът».“

Веднага настана страшна олелия. Всички започнаха да се озъртат и да търсят с очи из помещението тайнствения господин Уилям Лоуел Каин, за когото бяха чували малцина освен най-близките роднини на Лестър.

— Още не съм приключил — рече спокойно Артър Кромуел.

Отново се възцари тишина и присъстващите се спогледаха в очакване на поредната бомба.

Адвокатът продължи:

— Гореупоменатите наследници ще получат своя дял от имуществото и акциите на „Лестър и сие“ единствено при условие че на следващото годишно събрание на акционерите гласуват за господин Каин и продължат да го подкрепят най-малко през следващите пет години, освен ако самият господин Каин не заяви, че не желае да поеме ръководството на управителния съвет.

Отново настана врява. На Уилям му се прииска да е на милион километри оттук — не знаеше да се радва ли, или да признае, че е най-мразеният човек в залата.

— С това се изчерпва последната воля и завещанието на Чарлс Лестър — оповести господин Кромуел, но го чуха само на първия ред.

Уилям вдигна очи. Към него вървеше Сюзан Лестър. Вече не бе пълна, затова пък милите лунички си бяха останали върху лицето й. Той й се усмихна, но младата жена го подмина, сякаш изобщо не го бе забелязала. Уилям посърна.

Без да обръща внимание на шумотевицата, към него забърза снажен беловлас мъж в раиран костюм и сребриста вратовръзка.

— Вие сте Уилям Каин, нали, господине?

— Да — потвърди притеснен той.

— Казвам се Питър Парфит — представи се непознатият.

— Заместник-председателят на управителния съвет на банката.

— Точно така, господине — отвърна мъжът. — Не ви познавам, но съм чувал за вас и се смятам за щастливец, защото имах честта да се познавам с именития ви баща. Щом Чарлс Лестър е решил, че сте достоен да оглавите банката, аз ще се съобразя с волята му.

Никога през живота си Уилям не бе изпитвал такова облекчение.

— Къде в Ню Йорк сте отседнали? — продължи Питър Парфит още преди младежът да е казал нещо.

— В клуб „Харвард“.

— Прекрасно. Разрешете да попитам дали случайно сте свободен довечера?

— Възнамерявах да се прибера в Бостън — поясни Уилям, — но вероятно се налага да остана няколко дни в Ню Йорк.

— В такъв случай заповядайте на вечеря у нас. В осем удобно ли ви е? — Банкерът връчи на Уилям визитната си картичка, върху която с калиграфски шрифт бе написан адресът. — Ще ми бъде драго да си побъбрим в по-приятна обстановка.

— Благодаря ви, господине — отвърна Уилям и прибра картичката, а около него започната да се трупат и други хора.

Някои го гледаха враждебно, други чакаха да го поздравят. Когато накрая Уилям успя да се измъкне и да се върне в клуб „Харвард“, първото, което направи, бе да се обади по телефона на Кейт и да й съобщи новината.

— Матю щеше да се радва много за теб, скъпи — пророни тя едва чуто.

— Знам — рече Уилям.

— Кога се прибираш?

— Един бог знае. Довечера съм канен на вечеря у господин Питър Парфит, заместник-председател на управителния съвет на „Лестър“. Подкрепи ме, така ми е значително по-леко. Ще пренощувам тук, в клуба, а утре по някое време ще ти звънна, за да ти кажа какво става.

— Добре, скъпи.

— Всичко спокойно ли е по Източното крайбрежие?

— На Вирджиния й расте зъбче, затова си мисли, че може и да се поглези. Пратих Ричард да си легне по-рано, защото се държеше грубо с бавачката. На всички ни е мъчно за теб.

Уилям се засмя.

— Утре ще ти се обадя.

— Да, много те моля. А, между другото, честито! Одобрявам избора на Чарлс Лестър, въпреки че не ми се иска да живея в Ню Йорк.

Чак сега Уилям се сети, че ще му се наложи да се премести тук.

 

 

Същата вечер в осем отиде у Питър Парфит, който живееше на Шейсет и четвърта улица в Ийст Сайд, и стъписан и притеснен, видя, че домакинът е облечен официално. Побърза да обясни на домакинята, че е смятал още днес да се прибере в Бостън. Даяна Парфит, както се оказа, втора съпруга на Парфит, се държеше изключително мило и не скри радостта си, че Уилям ще бъде следващият председател на управителния съвет. По време на чудесната вечеря младежът не се сдържа и попита Питър Парфит как останалите членове на съвета ще посрещнат последната воля на Чарлс Лестър.

— Всички ще се съобразят — отвърна Парфит. — Вече съм разговарял с повечето. За понеделник сутринта е насрочено заседание, на което да одобрим назначението ви, и лично аз виждам само едно малко облаче на хоризонта.

— Какво? — трепна Уилям, макар че се опита да не издава тревогата си.

— Между нас да си остане, но другият заместник-председател — Тед Лийч, очакваше той да оглави съвета. Бих стигнал дори дотам да твърдя, че беше сигурен в назначението си. Всички бяхме уведомени, че никой не може да бъде издиган за длъжността, докато не прочетат завещанието, но последната воля на Чарлс Лестър вероятно ще се окаже удар за Тед.

— Дали ще се съпротивлява? — попита Уилям.

— Опасявам се, че да, но вие не се безпокойте.

— Да ви призная, никога не ми е бил любимец — подметна Даяна Парфит, както изучаваше безвкусното суфле пред себе си.

— Да не говорим, скъпа, зад гърба на Тед — укори я мъжът й, — нека господин Каин получи възможност сам да си състави мнение. Лично аз не се и съмнявам, че на заседанието в понеделник съветът ще потвърди назначаването на господин Каин, няма да се учудя и ако Тед Лийч подаде оставка.

— Не искам никой да смята, че заради мен трябва да подава оставка — намеси се Уилям.

— Това е похвално — отвърна домакинът. — Но вие не се притеснявайте, няма място за безпокойство. Убеден съм, че владеем положението. Утре се върнете в Бостън, а аз ще ви държа в течение какво става.

— Не е ли по-разумно на сутринта да се отбия в банката? Колегите ви сигурно ще се учудят, ако не се опитам да се срещна поне с някои от тях.

— Не, според мен при тези обстоятелства не е препоръчително. Мен ако питате, най-разумно е да не се появявате, докато не приключи заседанието на управителния съвет в понеделник. На никого не му се ще да изглежда кукла на конци, нека сами вземат решението. Вслушайте се в съвета ми, Бил, върнете се в Бостън, а в понеделник още преди обяд аз ще ви се обадя, за да ви съобщя добрата новина.

Уилям последва без особено желание предложението на Питър Парфит и се впусна да обсъжда с домакините къде те с Кейт да се настанят за постоянно в Ню Йорк. Беше донякъде изненадан, че Парфит не изгаря от желание да говорят за банкерство, и реши, че е заради присъствието на жена му. В края на чудесната вечер попрекалиха с брендито и вече бе минало един след полунощ, когато Уилям се прибра в клуб „Харвард“.

Веднага щом се върна в Бостън, докладва на Тони Симънс какво се е случило в Ню Йорк. Само това оставаше — да го научи от друг. Симънс посрещна изненадващо добре новината.

— Жалко, че ни напускаш, Уилям. Банка „Лестър“ може и да е два-три пъти по-голяма от нашата, но наистина ще ми е трудно да ти намеря заместник, пък и се надявам да помислиш добре, преди да приемеш назначението.

Уилям се учуди и не успя да го прикрие.

— Да ти призная, Тони, очаквах да се зарадваш, че най-после си се отървал от мен.

— Кога най-после ще повярваш, Уилям, че на първо място поставям банката? И за миг не съм се съмнявал — ти си един от най-прозорливите специалисти по инвестициите в Щатите. Ако сега напуснеш „Каин и Кабът“, съвсем естествено ще те последват и мнозина от най-важните клиенти на банката.

— За нищо на света няма да прехвърля парите си в „Лестър“ — увери го младежът, — надявам се да не го сторят и клиентите.

— То се знае, че няма да седнеш да ги убеждаваш да прехвърлят сметките си при теб, Уилям, въпреки това някои със сигурност ще държат и занапред да управляваш банковите им портфейли. И те като баща ти и Чарлс Лестър са убедени, и то с право, че важното в една банка са хората и доброто име.

 

 

Краят на седмицата бе за Уилям и Кейт доста напрегнат — те очакваха с нетърпение понеделника и решението на управителния съвет в Ню Йорк. В понеделник сутринта Уилям не мръдна от кабинета си и при всяко иззвъняване на телефона вдигаше сам слушалката, но до следобед така и не научи нищо. Дори не отиде да обядва. Някъде след шест часа Питър Парфит най-сетне се обади.

— Опасявам се, Бил, че се появиха неочаквани спънки — бяха първите му думи.

Уилям трепна.

— Вие обаче не се притеснявайте, смятам, че владея положението. Но членовете на управителния съвет настояват за правото да противопоставят на издигането ви свой кандидат. Някои стигнаха дотам да твърдят, че съответната точка в завещанието нямала правна стойност. Възложиха ми неприятната задача да ви попитам дали сте готов да участвате в избори и да се състезавате с кандидата на управителния съвет.

— А кой ще бъде той? — поинтересува се младежът.

— Засега никой не споменава имена, но мен ако питате, ще издигнат Тед Лийч. Никой освен него не проявява и най-малко желание да се състезава с вас.

— Дайте ми малко време да помисля — отвърна Уилям. — За кога е насрочено следващото заседание на съвета?

— След седмица — отговори Парфит. — Но вие не се плашете от Тед Лийч. Убеден съм, че ще победите с лекота. През седмицата ще ви държа в течение.

— Искате ли, Питър, да дойда в Ню Йорк?

— Засега не. Според мен това няма да помогне.

Уилям му благодари и затвори. Прибра книжата в старото кожено куфарче и си тръгна доста потиснат от банката. На служебния паркинг го настигна Тони Симънс, който носеше куфар.

— Не знаех, че заминаваш, Тони.

— Отивам на месечната вечеря на банкерите в Ню Йорк. Утре следобед се връщам. Смятам, че преспокойно мога да оставя за двайсет и четири часа „Каин и Кабът“ в кадърните ръце на следващия председател на управителния съвет на „Лестър“.

Уилям се засмя.

— Нищо чудно вече да съм бившият председател — отвърна той и обясни на Симънс какво е станало.

И този път се изненада от реакцията му.

— Вярно е, че Тед Лийч очакваше да оглави „Лестър“ — отбеляза замислено той. — Знаят го всички финансисти. Същевременно обаче той е верен служител на банката и не ми се вярва да тръгне срещу изрично изразената воля на Чарлс Лестър.

— Дори не знаех, че го познаваш — рече младежът.

— Съвсем бегло — уточни Тони. — Беше един курс преди мен в Йейлския университет и сега се виждаме по тия проклети банкерски вечери, на които и ти, щом станеш председател на съвета, ще бъдеш принуден да ходиш. Лийч ще присъства и довечера. Ако искаш, ще поговоря с него.

— Да, ако обичаш, но бъди предпазлив, чу ли?

— Драги ми Уилям, забрави ли, че посвети близо десет години от живота си на това да ме обвиняваш в прекалена предпазливост.

— Извинявай, Тони. Странна работа, когато човек е погълнат от проблемите си, не разсъждава трезво. Ще се оставя в твоите ръце и ще следвам съветите ти.

— Точно така, остави на мен. Ще чуя какво ще ми каже Лийч и утре сутрин ще ти се обадя.

 

 

Тони звънна от Ню Йорк малко след полунощ и изтръгна Уилям от дълбокия сън.

— Събудих ли те?

— Да. Кой се обажда?

— Тони Симънс.

Уилям щракна лампата върху нощното шкафче и погледна будилника. Десет минути след полунощ.

— Да де, обеща на заранта да ми звъннеш.

Тони се засмя.

— Опасявам се обаче, че онова, което имам да ти казвам, не е особено смешно. Човекът, който ти оспорва председателското място в „Лестър“, се казва Питър Парфит.

— Моля? — разсъни се на мига Уилям.

— Зад гърба ти се опитва да убеди членовете на съвета да подкрепят него. Както и очаквах, Тед Лийч иска ти да оглавиш съвета, но другите са се разделили наполовина.

— Ох, по дяволите! Първо, Тони, благодаря ти и, второ, какво да правя оттук нататък?

— Ако искаш да станеш следващият председател на управителния съвет на „Лестър“, идвай веднага, докато членовете на съвета не са започнали да се питат защо се спотайваш в Бостън.

— Спотайвам се в Бостън ли?

— Поне това Парфит втълпява от няколко дни на колегите си.

— Ах, копелето му с копеле!

— Понеже отвори дума за това, и аз вече не съм готов да се обзаложа дали наистина не е копеле — пошегува се Тони.

Уилям се засмя.

— Тръгвай незабавно към Ню Йорк. Отседни в клуб „Йейл“. Утре сутрин ще обсъдим всичко.

— Ще дойда възможно най-бързо — обеща Уилям.

— Когато пристигнеш, сигурно ще спя. Събуди ме, твой ред е.

Уилям затвори и погледна Кейт, която и не подозираше за новите му неприятности. Жена му бе спала блажено през цялото време, докато той говореше по телефона. Де да можеше и той да спи така сладко. Беше достатъчно пердето да се издуе от вятъра, и Уилям се будеше. Кейт сигурно щеше да проспи и Второто пришествие. Драсна й бележка, която остави на нощното шкафче, облече се, приготви си багажа — този път си сложи и официални дрехи — и се отправи към Ню Йорк.

Пътищата бяха безлюдни и с новия даймлер Уилям пристигна само за пет часа. Влезе в града заедно с чистачите, пощальоните, вестникарчетата и сутрешното слънце и точно когато часовникът във фоайето отброи шест и петнайсет, се настани в клуб „Йейл“. Разопакова си багажа и реши да си почине един час, преди да буди Тони. Беше се унесъл, когато чу, че някой чука настойчиво на вратата. Стана от леглото и сънен, отиде да отвори. На прага стоеше Тони Симънс.

— Хубава пижама имаш, Уилям — ухили се той.

Беше облечен в делово облекло.

— Явно съм заспал. Почакай малко, ей сега ще се приготвя — рече Уилям.

— А, не, трябва да хвана влака за Бостън. Ще поговорим, докато се къпеш и обличаш.

Младежът влезе в банята и остави вратата отворена.

— И така, основният ти проблем… — подхвана Тони.

Уилям надзърна от банята.

— Не те чувам от водата.

Тони изчака той да я спре.

— Та основният ти проблем е Питър Парфит. Предполагал е, че ще оглави банката, и е очаквал да чуе в завещанието на Чарлс Лестър своето име. Откакто е чул последната воля на Лестър, настройва членовете на съвета срещу теб. Тед Лийч ще ти разкаже повече подробности, кани те днес на обяд в клуб „Метрополитън“. Вероятно ще доведе още двама-трима членове на съвета, на които можеш да се опреш. Между другото, както личи, съветът още е разцепен на две.

Уилям се поряза с бръснача.

— Ах, по дяволите! Та в кой клуб?

— „Метрополитън“ на Шейсета улица в Ийст Сайд, на две крачки от Пето авеню.

— Защо там, а не някъде на Уолстрийт?

— Когато си имаш вземане-даване с типове като Питър Парфит, не разтръбяваш на всеки срещнат какво смяташ да предприемеш. Действай разумно и не си хаби патроните. От онова, което ми каза Лийч, останах с впечатлението, че още можеш да спечелиш.

Уилям се върна в стаята, препасан през кръста с хавлиената кърпа.

— Ще се опитам — рече той. — Да не си хабя патроните де.

Тони се усмихна.

— Е, аз се връщам в Бостън. Влакът ми тръгва след десет минути. — Той си погледна часовника. — Ужас, след шест! — На вратата се спря. — Да знаеш, баща ти никога не се е доверявал на Питър Парфит. Все повтаряше, че бил хлъзгав. Не казваше нищо повече, само че е хлъзгав. — Той вдигна куфара. — Успех, Уилям!

— Как ли да ти се отблагодаря, Тони?

— Никак. Приеми, че го правя в замяна на гадното си държание към Матю.

Уилям видя как вратата се затваря, сетне си сложи колосаната яка и си оправи вратовръзката. Не проумяваше едно: години наред беше работил с Тони Симънс, а чак сега бе разбрал що за човек е той. Трябваше да изпадне в беда, за да установи, че този мъж, с когото доскоро е бил на нож, изведнъж му е станал симпатичен и му се доверява безпрекословно. Слезе в ресторанта и закуси, каквото закусват всички по хотелите: студено варено яйце, филийка твърд хляб, малко мармалад, останал сигурно от нечия маса. Портиерът му донесе брой на „Уолстрийт Джърнъл“, където на една от вътрешните страници се намекваше, че след издигането на Уилям Каин за следващ председател на управителния съвет на „Лестър“ не всичко в банката вървяло по вода. Пак добре, че вестникът не разполагаше с вътрешна информация.

Уилям се върна в стаята си и помоли телефонистката да го свърже с един номер в Бостън. Накараха го да чака няколко минути.

— Извинявайте, господин Каин. Не знаех, че се обаждате вие. Честито за назначението ви като председател на „Лестър“. Дано това означава, че в бъдеще ще бъдете много по-чест посетител в нюйоркския ни клон.

— Зависи от вас, господин Коен.

— Нещо не разбирам — отвърна адвокатът.

Уилям му обясни какво е станало последните няколко дни и му прочете съответните места в завещанието на Чарлс Лестър.

Томас Коен си записа всичко до последната дума и после го проучва доста дълго.

— Как мислите, съдът ще признае ли последната му воля? — попита Уилям.

— Знае ли човек! Не се сещам за прецедент. Навремето, през деветнайсети век един член на английския парламент е завещал мястото си там и никой не го е оспорил, а после наследникът е станал министър-председател. Това обаче се е случило преди повече от век, и то в Англия. В този случай, ако управителният съвет реши да оспори завещанието на господин Лестър и вие го дадете под съд, не се наемем да предскажа какво ще реши съдията. Лорд Мелбърн не е трябвало да се бори със съдия по наследствените дела от Нюйоркския съдебен окръг. При всички положения казусът е доста любопитен, господин Каин.

— Какво ще ме посъветвате? — рече Уилям.

— Аз, господин Каин, съм евреин. В началото на века съм пристигнал с кораб от Германия и винаги съм бил принуден да се боря със зъби и нокти за всичко, каквото съм поискал. Достатъчно силно ли искате да станете председател на управителния съвет на „Лестър“?

— Да, господин Коен.

— Тогава слушайте един старец, който с годините започна да се отнася към вас с голямо уважение и ако мога да се изразя така, с известна обич. Ще ви кажа какво щях да направя, ако бях изпаднал във вашето затруднително положение.

 

 

След един час Уилям затвори и тъй като имаше малко време за убиване, тръгна да се разхожда по Парк авеню. Мина покрай парцел с голям строеж. На огромната чиста табела пишеше: „Следващият «Барон» ще бъде в Ню Йорк. Ако веднъж сте били гости на «Барон», и през ум няма да ви мине да отсядате другаде“. Уилям се усмихна за пръв път тази сутрин и продължи с по-напета стъпка към клуб „Метрополитън“.

Тед Лийч, нисък, изрядно облечен мъж с тъмнокестенява коса и по-светли мустаци, го чакаше във фоайето. Заведе Уилям в бара. Младежът се възхити от ренесансовия стил в клуба, построен през 1894 година от Ото Кун и Стандфорд Уайт. Клубът бе основан от Дж. П. Морган, когато един от най-добрите му приятели бе изгубил местните избори.

— Доста щедра постъпка дори за много близък приятел — отбеляза Тед Лийч колкото да става разговор. — Какво ще пиете, господин Каин?

— Сухо шери, ако обичате — отвърна Уилям.

След малко момчето в красива синя униформа се върна със сухото шери, освен това носеше уиски и вода. Не се налагаше да пита господин Лийч какво ще поръча.

— За следващия председател на управителния съвет на „Лестър“ — вдигна Тед Лийч чашата.

Уилям се подвоуми.

— Вие, господин Каин, не пийте. Нали знаете, човек никога не бива да пие в своя чест.

Уилям се засмя. Не се сещаше какво да каже.

След няколко минути към тях през бара се зададоха двама по-възрастни мъже, и двамата високи и наперени в официалните си сиви костюми с жилетки, колосани яки и тъмни едноцветни вратовръзки без шарки по тях — униформата на всички банкери. Ако ги беше срещнал на Уолстрийт, Уилям нямаше да им обърне внимание. В клуб „Метрополитън“ обаче се взря изпитателно в тях.

— Господин Алфред Роджърс и господин Уинтроп Дейвис — представи ги Тед Лийч.

Уилям се усмихна сдържано — още не знаеше кой на чия страна е. Двамата новодошли също го изучаваха внимателно. Известно време всички мълчаха.

— Откъде да започнем? — попита мъжът на име Роджърс и монокълът падна от окото му.

— От обяда — отвърна Тед Лийч.

Тримата закрачиха уверено, очевидно знаеха къде отиват, и Уилям ги последва. Ресторантът на втория етаж беше просторен, също с великолепен висок таван. Оберкелнерът ги заведе на маса при прозореца с изглед към Сентръл Парк, където никой нямаше да чува разговора.

— Дайте да поръчаме и после ще поговорим — подкани Тед Лийч.

Уилям мерна през прозореца хотел „Плаза“. В съзнанието му нахлуха спомени как с бабите си и с Матю бяха празнували там дипломирането си. Младежът се опитваше да си спомни още нещо от онова посещение в „Плаза“, но какво ли…

— Хайде да сложим картите на масата, господин Каин — подхвана Тед Лийч. — Решението на Чарлс Лестър да ви посочи за председател на съвета ме изненада. Но ако управителният съвет не зачете последната му воля, в банката може да настане хаос, изходът от който е непредсказуем. Лестър беше далновиден човек, явно е имал причини да определи вас за следващ председател и аз смятам да зачета волята му.

Уилям вече го беше чувал. От Питър Парфит.

— И тримата — намеси се и Уинтроп Дейвис — дължим всичко, което притежаваме, на Чарлс Лестър и ще изпълним желанието му, ако ще това да е последното, което ще сторим като членове на управителния съвет.

— Няма да се учудя и това да стане — рече Тед Лийч, — ако Питър Парфит все пак успее да се пребори за председателското място.

— Извинявайте, господа, че заради мен си имате такива главоболия — вметна Уилям. — Ако издигането ми за председател на съвета е било изненадващо за вас, за мен то бе като гръм от ясно небе. Очаквах да наследя нещо малко за спомен от Матю, а не да бъда натоварен с отговорността да ръководя цяла банка.

— Разбираме в какво положение сте изпаднали, господин Каин — увери го Тед Лийч, — и ви молим да ни вярвате, когато казваме, че сме тук, за да ви помогнем. Съзнаваме, трудно ви е да ни имате доверие след онова, което направи Питър Парфит, и тактиката, която прилага зад гърба ви, за да се добере до председателския стол.

— Нямам друг избор, господин Лийч, освен да ви вярвам, да се оставя в ръцете ви и да се посъветвам с вас как виждате нещата.

— Благодаря — рече Лийч. — За мен положението е ясно. Питър Парфит е подготвил добре кампанията си и сега смята, че действа от позицията на силата. Затова, господин Каин, трябва да бъдем пределно откровени един с друг, ако искаме да имаме поне някакъв шанс да го победим. В случай, разбира се, че смятате да водите такава битка.

— Нямаше да съм тук, ако не смятах, господин Лийч. След като изложихте толкова ясно нещата, сигурно нямате нищо против да ме изслушате какво смятам да направим, за да разгромим господин Парфит.

— Ама разбира се! — възкликна Тед Лийч.

Тримата заслушаха напрегнато.

— Безспорно сте прав, когато изтъквате как Парфит е убеден, че държи нещата в свои ръце, понеже досега винаги е нападал той и е знаел какво ще се случи оттук нататък. Според мен е крайно време да преобърнем нещата и сами да се впуснем в настъпление, при това на място и по време, когато той го очаква най-малко — в собствената му заседателна зала.

— Как предлагате да го направим, господин Каин? — поинтересува се доста изненадан Уинтроп Дейвис.

— Ще ви кажа, но първо разрешете да ви задам няколко въпроса. От колко членове с право на глас се състои управителният съвет?

— От шестнайсет — отвърна на мига Тед Лийч.

— И сега за кого е всеки от тях? — попита Уилям.

— Въпросът ви не е от най-лесните — намеси се Уинтроп Дейвис. Извади от вътрешния си джоб смачкан плик и зачете нещо, написано върху обратната му страна, сетне продължи: — Според мен можем да разчитаме на шест сигурни гласа, докато за Питър Парфит ще гласуват петима. Тази сутрин бях стъписан да узная, че Рупърт Корк-Смит, най-близкият приятел на Чарлс Лестър, не желае да ви подкрепи, господин Каин. Наистина странно — знам, че Парфит не му е особено симпатичен. Така подозирам, че гласовете ще се разделят по равно — шест за всеки от двамата.

— Излиза, че до четвъртък трябва да разберем как останалите четирима членове приемат издигането ви — добави Тед Лийч.

— Защо до четвъртък? — учуди се Уилям.

— За тогава е насрочено следващото заседание на управителния съвет — отговори Лийч и приглади мустаците си, нещо, което, както Уилям бе забелязал, правеше всеки път, когато започваше да говори. — И което е по-важно, точка първа от дневния ред е изборът на нов председател.

— Казаха ми, че следващото заседание ще бъде чак в понеделник — възкликна смаяно младият банкер.

— Кой ви каза? — попита Дейвис.

— Питър Парфит — отвърна Уилям.

— Не е много изискан в похватите — отбеляза Тед Лийч, — не се свени и от удари под кръста.

— Вече знам достатъчно за този господин — подметна младежът, като натърти върху последната дума, — хич не си поплюва. Но и аз няма да се дам току-така.

— Лесно е да се каже, господин Каин. Сега кормилото е в ръцете на Парфит — напомни Уинтроп Дейвис, — и да ви призная, не знам как ще му го отнемем.

— Ще превключим светофара на червено, ето как — усмихна се Уилям. — Кой има право да свиква заседания на управителния съвет?

— Докато сме без председател, всеки от двамата заместник-председатели — уточни Тед Лийч. — Което ще рече или Питър Парфит, или аз.

— Колко от членовете трябва да присъстват, за да има кворум?

— Деветима — вметна Дейвис.

— Щом вие, господин Лийч, сте един от двамата заместник-председатели, кой тогава е главен секретар?

— Аз — обади се Алфред Роджърс, който дотогава почти не бе отварял уста, качество, каквото Уилям ценеше много у един отговорен главен секретар.

— Какъв е най-краткият срок, в който можете да свикате извънредно заседание, господин Роджърс?

— Всеки член на управителния съвет трябва да бъде уведомен най-малко двайсет и четири часа предварително, макар че това не се е случвало нито веднъж, ако не броим финансовия крах през двайсет и девета. Чарлс Лестър винаги се стремеше да предупреждава хората най-малко три дни предварително.

— Но по правилника на банката е възможно да свикате извънредно заседание с предизвестие едва от двайсет и четири часа, нали? — поинтересува се младежът.

— Да, възможно е, господин Каин — потвърди Алфред Роджърс — този път монокълът му бе добре закрепен на мястото си и банкерът се бе вторачил през него в Уилям.

— Чудесно! В такъв случай ние ще свикаме заседание на управителния съвет.

Тримата се втренчиха в него, сякаш не го бяха чули добре.

— Помислете, господа! — продължи Уилям. — Като заместник-председател на управителния съвет вие, господин Лийч, ще свикате заседанието, а господин Роджърс като главен секретар ще уведоми директорите.

— Кога искате да се проведе заседанието? — поинтересува се Тед Лийч.

— Утре следобед. — Уилям си погледна часовника. — В три часа.

— Божичко, няма да разполагаме с никакво време — завайка се Алфред Роджърс.

— Наистина, не избързваме ли?…

— Питър Парфит със сигурност ще каже, че избързваме, но на нас това ни е само добре дошло — уточни Уилям.

— Така си е — подкрепи го Тед Лийч, — стига да сте наясно какво точно ще предприемете на заседанието.

— Оставете заседанието на мен. Вие само се постарайте да е свикано според изискванията и всички директори да бъдат надлежно уведомени.

— Какво ли ще направи Питър Парфит? — възкликна Тед Лийч.

— Не се притеснявайте от Парфит — натърти Уилям. — Тъкмо това е грешката, която допускахме досега. Нека за разнообразие той се попритесни от нас. Няма от какво да се страхуваме, стига той да бъде уведомен преди двайсет и четири часа и да бъде последният член на управителния съвет, научил за заседанието. Само това оставаше да му предоставяме време, през което да подготви ответен удар. И, господа, не се изненадвайте от онова, което ще кажа и ще направя утре. Разчитайте на мен и се явете на всяка цена, за да ме подкрепите.

— Не смятате ли за нужно да ни съобщите какво точно смятате да правите?

— Не, господин Лийч, трябва да се явите на заседанието като безпристрастни членове на съвета, които просто изпълняват дълга си.

Тед Лийч и двамата му колеги вече започваха да разбират защо Чарлс Лестър е избрал именно Уилям Каин за следващ председател на съвета. Тръгнаха си от клуб „Метрополитън“ много по-спокойни, отколкото бяха дошли, макар че нямаха и представа какво точно ще се разиграе на заседанието, което им предстоеше да свикат. От своя страна, Уилям бе изпълнил първата част от напътствията на Томас Коен и сега очакваше с нетърпение да осъществи и втората, по-трудната.

Прекара почти целия следобед и вечерта в хотелската стая в клуб „Йейл“. Обмисляше най-старателно тактиката си за следващия ден и само веднъж си позволи да си даде кратка почивка колкото да звънне по телефона на Кейт.

— Къде си, скъпи? — попита тя. — Измъкваш се посред нощ на пръсти и дори не ми казваш къде отиваш.

— Как къде, при любовницата си в Ню Йорк! — възкликна Уилям.

— Клетото момиче — завайка се, уж преизпълнена със съжаление, Кейт. — Само да знае какво му се пише! Какво те посъветва за онзи двуличник господин Парфит?

— Не ми остана време да я питам, бяхме заети с други неща. И след като си на телефона, ти какво би ме посъветвала?

— Не прави нищо, което при тези обстоятелства не биха направили Чарлс Лестър и баща ти — отвърна вече сериозно жена му.

— Те сигурно играят на осемнайсетото облаче голф и от време на време ни хвърлят по някое око.

— Каквото и да правиш, Уилям, знам, че няма да сбъркаш, ако помниш, че те те наблюдават.

 

 

Щом се зазори, Уилям вече беше на крак. Почти не бе мигнал през нощта. Стана малко след шест, взе си студен душ, излезе на дълга разходка из Сентръл Парк, та мислите му да се избистрят, и се върна да хапне в клуб „Йейл“. Във фоайето го чакаше съобщение от жена му. Уилям се засмя, когато прочете за втори път краткото изречение: „Ако не си много зает, нали ще се сетиш да купиш на Ричард бейзболна ръкавица?“. Взе броя на „Уолстрийт Джърнъл“, където още се занимаваха с проблемите в управителния съвет на банка „Лестър“, възникнали покрай избора на нов председател. Бяха отразили гледната точка на Питър Парфит и намекваха, че назначаването му начело на банката вероятно ще бъде потвърдено на заседанието в четвъртък. Уилям се запита към чия ли гледна точка ще се придържат утре. Какво не би дал, само и само да надзърне в утрешния брой на вестника! Цяла сутрин чете регистрацията и вътрешния правилник на банка „Лестър“, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Не му остана време за обяд, затова пък успя да отскочи до спортния магазин и да купи на сина си бейзболна ръкавица.

В два и половина взе такси, което да го откара до банката на Уолстрийт, и беше там в три без нещо. Младичкият портиер го попита има ли уговорена среща.

— Аз съм Уилям Каин.

— О, да, уважаеми господине, отивате в заседателната зала на управителния съвет.

„Майко мила — притесни се Уилям, — дори не помня къде се намираше.“

Младежът забеляза смущението му.

— Тръгнете, господине, по коридора вляво, после на втория етаж завийте надясно.

— Благодаря ви — рече Уилям и тръгна възможно най-уверено по коридора.

Усети, че сърцето му бие по-силно и от часовника във фоайето. Нямаше да се учуди, ако го чуеше да отброява три часа.

Тед Лийч стоеше сам на вратата на заседателната зала.

— Ще си имаме неприятности — бяха първите му думи.

— Няма страшно — успокои го Уилям. — На Чарлс Лестър щеше да му хареса, той не се боеше от неприятности.

Влезе във внушителното помещение с дъбова ламперия — не му се налагаше да брои главите, за да се увери, че присъстват всички членове на управителния съвет. Това бе от заседанията, които никой от съвета не би си позволил да пропусне. Още щом той се появи, всички млъкнаха и го загледаха, както стояха прави в тягостната тишина. Младежът зае председателското място на дългата махагонова маса още преди Питър Парфит да се е усетил какво става.

— Заповядайте, седнете, господа — каза младежът с надеждата, че гласът му не трепери.

Тед Лийч и неколцина от останалите директори седнаха веднага, други го сториха малко по-късно без особено желание. Чу се шушукане. Уилям видя, че двама от членовете на съвета, които не познаваше, се канят пак да се изправят и да го прекъснат.

— Преди да сме чули изказванията, бих искал с ваше разрешение да кажа няколко встъпителни думи, пък после вие ще решите какво да правим оттук нататък. Според мен това е най-малкото, което можем да сторим, за да изпълним волята на вече покойния Чарлс Лестър.

Двамата пак си седнаха на местата.

— Благодаря ви, господа. Като начало бих искал да заявя недвусмислено пред всички присъстващи, че нямам никакво желание да оглавявам вашата банка. — Той помълча — за по-голямо въздействие. — Освен ако такава не е волята на мнозинството членове на управителния съвет. — Сега всички в помещението бяха впили очи в него. — Понастоящем, господа, съм заместник-председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“, където притежавам петдесет и едно на сто от акциите. Банка „Каин и Кабът“ е основана от моя дядо и според мен може да се мери с „Лестър“ ако не по размери, то поне по уважението, с което се ползва. Ако в изпълнение на последната воля на Чарлс Лестър ми се наложи да напусна Бостън и да се преместя в Ню Йорк, за да стана следващият председател на управителния съвет на „Лестър“, то това, признавам, ще бъде тежко и за мен, и за семейството ми. Въпреки това такова е изричното желание на Чарлс Лестър и аз ще му се подчиня, тъй като Лестър не беше от хората, които правят с лека ръка подобни предложения, и аз смятам да погледна сериозно на него. Бих искал да добавя и че в продължение на петнайсет години неговият син — Матю Лестър, ми бе най-добрият приятел и според мен е истинска трагедия, че аз, а не той се обръщам днес към вас като човека, издигнат за отговорната длъжност.

Някои от членовете на управителния съвет закимаха одобрително.

— Господа, ако днес имам щастието да спечеля вашата подкрепа, ще жертвам всичко, което имам в Бостън, само и само за да ви служа вярно. Струва ми се излишно да ви запознавам надълго с опита си като банкер. Предполагам, всички директори, които днес присъстват и които са прочели завещанието на Чарлс Лестър, са си направили труда да проверят защо той е сметнал, че тъкмо аз съм достоен да го наследя на неговия пост. Председателят на управителния съвет на моята банка — Антъни Симънс, когото мнозина от вас със сигурност познават, ме помоли да остана в „Каин и Кабът“. Вчера възнамерявах да уведомя господин Парфит за окончателното си решение и щях да го направя, стига той да си бе направил труда да се свърже по телефона с мен и да потърси тази информация. Миналия петък имах удоволствието да вечерям у госпожа и господин Парфит и тогава господин Парфит ми каза, че нямал намерение да оглавява тази банка. По негово мнение единствен мой съперник за длъжността бил господин Едуард Лийч, другият заместник-председател на вашия съвет. Поговорих лично с господин Лийч и той ме уведоми, че винаги съм имал подкрепата му за длъжността. Така отсъдих, че и двамата заместник-председатели стоят зад мен. Тази сутрин обаче прочетох „Уолстрийт Джърнъл“ и макар че още от осемгодишна възраст не се осланям на предвижданията им… — Тук-там в залата се чу смях. — Реших, че не е зле да присъствам на днешното заседание и да се уверя, че още се радвам на подкрепата и на двамата заместник-председатели и дописката в „Джърнъл“ не е точна. Заседанието е свикано от господин Лийч и аз се чувствам длъжен да го попитам именно сега дали все още ме подкрепя като наследник на Чарлс Лестър, като следващия председател на съвета на банката.

Уилям погледна към Тед Лийч, който все още бе свел глава. Направо осезаемо се усещаше, че всички очакват неговата присъда. Накрая той вдигна бавно глава и оповести:

— Поддържам безусловно господин Каин.

За пръв път днес Уилям погледна от упор Питър Парфит. Той бе плувнал в пот и когато заговори, не вдигна очи от жълтия тефтер пред себе си:

— Ами… някои членове на управителния съвет бяха на мнение — подхвана мъжът, — че и аз трябва да се включа в надпреварата…

— Значи сте променили мнението си и вече не ме подкрепяте, както го изисква последната воля на Чарлс Лестър? — прекъсна го уж изненадан младият банкер.

Питър Парфит надигна глава.

— Не е толкова просто, господин Каин.

— Оттегляте ли подкрепата си, господин Парфит, или все още стоите зад мен?

— Да, по време на избора ще застана срещу вас — отсече най-неочаквано Парфит с рязък тон.

— Въпреки че миналия петък ми заявихте без недомлъвки, че нямате намерение да ставате председател?

— Нека първо изложа становището си — скастри го другият мъж. — Както гледам, ставате все по-нагъл, господин Каин. Тази заседателна зала все още не е ваша.

— Определено, господин Парфит.

Дотук заседанието протичаше точно според очакванията на Уилям. Той беше подготвил много старателно речта си и бе внимавал какво точно ще каже. Сега Питър Парфит беше изгубил инициативата, да не се говори пък че на всеослушание бе обвинен в лъжа.

— Господа — поде пак Парфит, сякаш търсеше думите.

Всички бяха извърнали очи от Уилям и ги бяха вторачили в другия мъж. Така Уилям получи възможност да се поотпусне и да разгледа лицата на останалите членове на управителния съвет.

— След като вечерях с господин Каин, мнозина от вас дойдоха при мен и аз реших, че просто е мой дълг да се съобразя с желанието им и също да се включа в избора. И през ум не ми е минавало да се противопоставям на последната воля на господин Чарлс Лестър, на когото винаги съм се възхищавал и когото съм уважавал. Съвсем естествено, щях да предупредя преди насроченото за утре заседание господин Каин за намеренията си, но признавам, днешните събития ме завариха неподготвен. — Той въздъхна тежко и продължи: — Служил към на Лестър двайсет и две години, шест от които като заместник-председател. Затова съм на мнение, че имам правото да участвам в надпреварата за длъжността. Ще се радвам, ако господин Каин стане член на управителния съвет, сега обаче ми е невъзможно да подкрепя издигането му за негов председател. Надявам се колегите да подкрепят човек, работил за банката над двайсет години, вместо заради прищевките на един смазан от смъртта на единствения си син старец да изберат непознат, външен човек. Благодаря ви, господа.

Парфит седна.

Уилям бе впечатлен от словото и куража на своя противник, той обаче нямаше на своя страна такъв обигран съветник като господин Коен, наблегнал колко е важно в оспорвана надпревара да имаш последната дума. Уилям се изправи отново.

— Уважаеми господа, господин Парфит изтъкна, че не ме познавате лично. Затова не искам никой от вас да се съмнява що за човек съм. Както вече споменах, внук и син съм на банкери. Цял живот съм бил само банкер и не би било честно да твърдя, че няма да се радвам да стана следващият председател на управителния съвет на „Лестър“. От друга страна, ако след онова, което чухте днес, решите да застанете зад господин Парфит и да утвърдите него за председател, ще се съобразя с желанието ви. Ще се върна в Бостън и с удоволствие ще продължа да служа на своята банка. И не само това — ще обявя публично, че нямам желание да оглавявам „Лестър“, и така ще ви спестя нападките, че не сте се съобразили с волята на Чарлс Лестър, изрично изразена в неговото завещание. В никакъв случай обаче не бих приел да стана член на управителния съвет и да работя под ръководството на господин Парфит. По този въпрос смятам да бъда пределно откровен. Заставам пред вас, господа, в твърде неизгодното положение на, както се изрази господин Парфит, „непознат, външен човек“. Имам обаче предимството да се ползвам с подкрепата на човек, който днес не може да присъства тук. Човек, когото всички вие сте уважавали и на когото сте се възхищавали, човек, който, знае се, никога не се е поддавал на прищевки и не е взимал прибързани решения. Затова предлагам управителният съвет да не губи повече ценно време и да реши кой според него е достоен да оглави оттук нататък „Лестър“. Ако някой от вас се съмнява и най-малко в способността ми да управлявам банката, тогава нека гласува за господин Парфит. Самият аз няма да гласувам, господа, предполагам, че господин Парфит също ще се въздържи.

— Вие нямате право да гласувате — тросна се ядно Питър Парфит. — Все още не сте член на управителния съвет. Докато аз съм и затова ще гласувам.

— Така да бъде, господин Парфит. Тъкмо никой няма да може да каже, че не сте получили шанса да спечелите възможно най-много гласове.

Уилям изчака присъстващите да осмислят думите му. Един от членовете, когото младежът не познаваше, понечи да го прекъсне, затова той продължи:

— Ще помоля господин Роджърс като главен секретар на банката да проведе изборите. След като приключите с гласуването, господа, ви предлагам да предадете на него листчетата с предпочетеното от вас име.

По време на цялото заседание монокълът на Алфред Роджърс току падаше от окото му. Той връчи припряно на всички членове на управителния съвет по едно листче.

Те попълниха името на кандидата, когото подкрепят, и върнаха листчетата на главния секретар.

— При тези обстоятелства, господин Роджърс, вероятно е най-разумно да прочетете имената на глас и така да се уверим, че заради някоя неволна грешка директорите няма да поискат второ гласуване.

— Разбира се, господин Каин.

— Съгласен ли сте, господин Парфит?

Питър Парфит кимна, без да вдига поглед.

— Благодаря. Ще бъдете ли така любезен, господин Роджърс, да прочетете на глас имената?

Главният секретар разгърна първото листче.

— Парфит.

Сетне второто.

— Парфит — повтори той.

Сега вече нищо не зависеше от Уилям. След броени секунди щяха да приключат дългите години, когато той бе чакал да грабне наградата, за която толкова отдавна бе заявил на Чарлс Лестър, че ще бъде негова.

— Каин. Парфит. Каин.

Три на два гласа за Парфит. Дали Уилям не бе обречен на същата участ, както по време на надпреварата с Тони Симънс?

— Каин. Каин. Парфит.

Четири на четири гласа. Младежът виждаше, че Парфит, който седеше в другия край на масата, е притеснен до смърт — самият той не беше по-спокоен.

— Парфит.

Лицето на Уилям остана безизразно. Парфит си позволи да се подсмихне.

Пет на четири гласа.

— Каин. Каин. Каин.

Усмивката угасна.

„Още само два, още само два“, замоли се едва ли не на глас младият банкер.

— Парфит. Парфит.

Главният секретар дълго отваря листче, което някой многократно бе сгъвал и разгъвал.

— Каин.

Осем на седем гласа за Уилям.

Роджърс отвори и последното листче. Уилям загледа устните му. Главният секретар вдигна глава — в този миг той бе най-важната личност в залата.

— Каин.

Парфит се хвана за главата.

— Господа, резултатът е девет гласа за господин Уилям Каин и седем за господин Питър Парфит. И така, обявявам господин Уилям Каин за надлежно избран председател на управителния съвет на банка „Лестър“.

В залата се възцари заредено с уважение мълчание. Всички без Питър Парфит се извърнаха към Уилям и зачакаха първия ход на новия председател. Той въздъхна облекчено и отново се изправи, за да се обърне към съвета, който вече оглавяваше.

— Благодаря ви, господа, за доверието, което ми оказахте. Волята на Чарлс Лестър е именно аз да стана следващият председател на съвета и се радвам, че потвърдихте с гласовете си тази воля. Възнамерявам да служа на банката, без да жаля сили, и няма да съм в състояние да го правя без всеотдайната подкрепа на съвета. Дали господин Парфит ще бъде така любезен да…

Питър Парфит го погледна обнадежден.

— Да дойде след няколко минути при мен в кабинета на председателя? Ще му бъда признателен. След това бих искал да се видя с господин Лийч. Надявам се, господа, утре да имам възможността да се срещна поотделно с всекиго от вас. Следващото ни заседание ще бъде редовно. Закривам заседанието.

Директорите започнаха да стават от столовете и да бъбрят помежду си. Уилям побърза да излезе в коридора, като се постара да не среща погледа на Питър Парфит. Тед Лийч го настигна и го упъти към председателския кабинет.

— Поехте голям риск — отбеляза Лийч — и спечелихте на косъм. Какво щяхте да правите, ако бяхте изгубили?

— Щях да се върна в Бостън — отвърна невъзмутимо младият банкер.

Лийч му отвори вратата на кабинета. Помещението си беше почти такова, каквото Уилям го помнеше, с тази малка разлика, че в сравнение в далечните ученически години, когато той бе казал на Чарлс Лестър, че някой ден ще управлява банката, му се струваше по-малко.

Уилям се взря в портрета на достойния човек зад писалището и дори му намигна. После седна на големия стол с червена кожена тапицерия и се облакъти на махагоновото писалище. Тъкмо извади от джоба на сакото си тефтерче с кожена подвързия, когато на вратата се почука. Влезе старец, който се подпираше на черен бастун със сребърна ръкохватка. Тед Лийч ги остави сами.

— Казвам се Рупърт Корк-Смит — представи се той с едва доловим английски акцент.

Уилям се изправи да го посрещне. Корк-Смит бе най-възрастният член на управителния съвет. Бялата му коса, дългите бакенбарди и тежкият златен часовник идваха от друга епоха, затова пък в банковите среди старецът бе пословичен със своята почтеност и неподкупност. Никой не настояваше Рупърт Корк-Смит да се подписва под един или друг договор — можеше да разчита на неговата дума. Старецът се взря решително в очите на младия банкер.

— Гласувах срещу вас, драги ми господине, и съвсем естествено е да очаквате до един час оставката ми върху писалището си.

— Защо не седнете, господине? — покани го учтиво Уилям.

— Благодаря ви, драги ми господине — отвърна другият мъж.

— Ако не ме лъже паметта, познавали сте се с баща ми и дядо ми.

— Имах тази привилегия. Следвали сме заедно с дядо ви в Харвардския университет. И досега ми е мъчно за баща ви — да загине толкова трагично!

— А Чарлс Лестър? — попита Уилям.

— Той бе най-добрият ми приятел. Последната му воля още не ми дава мира, но да ви призная, страдам от угризения на съвестта. Не беше тайна, че няма да подкрепя Питър Парфит. Бих предпочел председател на управителния съвет да стане Тед Лийч, но тъй като през този живот не съм се въздържал в нищо, реших, че съм длъжен да застана зад кандидата, изправил се срещу вас — не мога да гласувам за човек, когото никога не съм виждал.

— Възхищавам се на откровеността ви, господин Корк-Смит, сега обаче ми предстои да ръководя банка. В момента аз имам много по-голяма нужда от вас, отколкото вие — от мен, и като по-млад ви моля да не напускате.

Старецът вдигна глава и се взря в очите на Уилям.

— Не знам дали ще се получи нещо, млади момко. Невъзможно е за един ден да променя становището си — каза Корк-Смит, както държеше с две ръце бастуна.

— Дайте ми половин година, драги ми господине, и ако и тогава сте на същото мнение, няма да ви спирам.

Известно време и двамата мълчаха, накрая Корк-Смит рече:

— Чарлс Лестър се оказа прав: вие сте достоен син на Ричард Каин.

— Ще продължите ли да служите на банката, уважаеми господине?

— Да, ще продължа, млади момко. Нали знаете, няма по-голям глупак от стария глупак.

Подпрян на бастуна, Рупърт Корк-Смит бавно се изправи. Уилям се завтече да му помогне, той обаче го спря с ръка.

— Успех, момчето ми. Можеш да разчиташ на безусловната ми подкрепа.

— Благодаря ви, господине.

Уилям отвори вратата колкото да види Питър Парфит, който чакаше в коридора. Двамата не си казаха нищо, докато Рупърт Корк-Смит не се отдалечи. Сетне Питър Парфит нахълта в кабинета.

— Е, опитах и загубих. Нямам какво повече да направя — заяви той през смях. — Нали не ми се сърдиш, Бил? — протегна Парфит ръка.

— Не, не ви се сърдя, господин Парфит. Както правилно се изразихте, опитахте и загубихте, а сега ще подадете оставка и ще напуснете банката.

— Моля? — не повярва Парфит.

— Ще подадете оставка — повтори Уилям.

— Не е ли малко грубичко, Бил? Постъпката ми не е лично срещу теб, просто реших, че…

— Не ви искам в банката, господин Парфит. До довечера ще напуснете и няма да стъпвате повече тук.

— А ако не напусна? Притежавам доста голям дял от акциите, пък и се ползвам с подкрепата на мнозина членове на съвета. Освен това мога да те съдя.

— В такъв случай бих ви препоръчал, господин Парфит, да прочетете вътрешния правилник на банката. Днес сутринта отделих доста време, за да се запозная подробно с него.

Уилям взе книжката с кожена подвързия, която още бе на писалището пред него, и отгърна няколко страници. Намери абзаца, който сутринта си бе отбелязал, и зачете:

— Председателят на управителния съвет има правото да отстранява от длъжност всеки служител, в когото е загубил доверие. — Той вдигна очи. — Аз изгубих доверие във вас, господин Парфит, затова ще напуснете и ще получите заплатите си за две години напред. Ако обаче ме принудите да ви уволня, ще се погрижа да напуснете банката единствено с акциите, които притежавате. Сам избирайте.

— Няма ли да ми дадеш поне някаква възможност?

— Дадох ви я миналия петък вечерта, а вие ме заблудихте и измамихте. А това не са качества, които бих искал да притежава моят заместник. Какво ще правите, господин Парфит, сам ли ще напуснете, или да ви изритам оттук?

— Да те вземат мътните, Каин! Ще подам оставка.

— Чудесно. Сядайте и пишете.

— Не, трябва ми малко време, ще я представя утре сутринта — отсече Парфит и се запъти към вратата.

— Или я подавате незабавно, или ви уволнявам — викна младият банкер.

Питър Парфит се поколеба, после се върна и се отпусна тежко на стола отстрани на писалището на Уилям. Той му връчи лист хартия с името на банката в горния край, подаде му и писалка. Парфит обаче извади своята и започна да пише. След като приключи, Уилям вдигна оставката и я прочете внимателно.

— Приятен ден, господин Парфит.

Питър Парфит си тръгна, без да казва нищо. След миг в кабинета влезе Тед Лийч.

— Викали сте ме, господин председателю.

— Точно така — потвърди младежът. — Искам да ви назнача за единствен заместник-председател на управителния съвет. Господин Парфит реши, че трябва да напусне.

— Виж ти! Пък на мен ми се струваше, че…

Уилям му подаде оставката. Тед Лийч я прочете и погледна новия си началник.

— На драго сърце ще стана единствен заместник-председател. Благодаря ви за доверието.

— Чудесно. Ще ви бъда признателен, ако през следващите два дни уредите да се срещна поотделно с всеки от членовете на управителния съвет. Започвам работа утре в осем сутринта.

— Ще имам грижата, господин Каин.

— Ще ви помоля да занесете на главния секретар оставката на господин Парфит.

— Както наредите, господин председателю.

— Казвам се Уилям, господин Парфит сгреши и тук.

Тед Лийч се усмихна плахо.

— Ще се видим утре сутринта… — Той се поколеба. — Уилям.

След като Лийч си тръгна, Уилям се разположи на стола на Чарлс Лестър и в неприсъщ за него пристъп на ликуване се въртя, докато не му прилоша. Сетне погледна през прозореца към Уолстрийт, прехласнат по гъмжилото, а също по другите големи американски банки и посреднически фирми. Сега вече беше част от всичко това.

— Божичко, вие пък кой сте? — ахна някаква жена зад него.

Уилям се обърна рязко и видя пред себе си застаряваща дама в строго облекло — изглеждаше доста раздразнена.

— Сигурно мога да ви задам същия въпрос — отвърна младежът.

— Аз съм секретарката на председателя — тросна се жената.

— Аз пък съм председателят.

 

 

През следващите няколко седмици се премести със семейството си в Ню Йорк, където нае къща на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд. Пренасянето им отне повече време, отколкото бяха очаквали. През първите три месеца, докато се опитваше да се откъсне от Бостън, за да се посвети изцяло на работата в Ню Йорк, Уилям — който мечтаеше денонощието да има четирийсет и осем часа — установи, че е трудно да прекъсне напълно пъпната връв. Тони Симънс му помогна много. Чак сега Уилям започна да проумява защо Алан Лойд го е подкрепил за председател на „Каин и Кабът“ и за пръв път бе готов да признае, че Алан е бил прав.

Не след дълго животът на Кейт в Ню Йорк бе запълнен до последната минута. Вирджиния вече пълзеше из цялата стая и още преди майка й да е обърнала глава, се озоваваше в кабинета на Уилям, Ричард пък — да не остане по-назад от всички други малчугани в града, току врънкаше да му купели ново шушляково яке. Като съпруга на председателя на управителния съвет на нюйоркска банка Кейт бе длъжна редовно да дава коктейли и вечери и винаги успяваше да извърти нещата така, че някои директори и важни клиенти да получат възможността да останат насаме с Уилям, за да се посъветват с него или да изкажат мнение. Кейт се справяше с всичко с голямо обаяние и Уилям щеше да бъде признателен до гроб на отдел „Ликвидации“ в „Каин и Кабът“, задето благодарение на него се е сдобил с най-ценното в живота. Когато жена му му каза, че отново чака дете, единственото, което той попита, бе:

— Кога ли съм намерил време?

Вирджиния бе неописуемо щастлива от новината, макар и да не разбираше докрай защо мама е станала толкова дебела, докато Ричард отказваше да го обсъжда.

До половин година всички бяха забравили за сблъсъка с Питър Парфит и Уилям се бе наложил като неоспорим председател на управителния съвет на банка „Лестър“ и като човек, с когото всички в нюйоркските финансови кръгове са длъжни да се съобразяват. Минаха още няколко месеца, и той вече се питаше накъде да насочи оттук нататък усилията си. На трийсет и три години бе оглавил „Лестър“ и така бе постигнал целта на своя живот, но за разлика от Александър Македонски чувстваше, че има още светове, които да превзема, и нямаше нито времето, нито намерението да седи със скръстени ръце и да се окайва.

В края на първата година на Уилям като председател на съвета на „Лестър“ Кейт роди трето дете, пак момиченце, което кръстиха Луси. Уилям показа на Вирджиния, която вече бе проходила, как да люлее креватчето на Луси, докато Ричард, който скоро щеше да навърши пет години и да тръгне в детската градина към училище „Бъркли“, се възползва от появата на нов член в семейството, за да убеди баща си да му купи по-голяма бейзболна бухалка.

През първата година, когато Уилям бе председател на „Лестър“, печалбите на банката се увеличиха, макар и не с много, но за втората той предвиждаше сериозно покачване.

После, на 1 септември 1939 година Хитлер нахлу в Полша.

Сред първите реакции на Уилям бе да се сети за Авел Розновски и за новия хотел от веригата „Барон“ на Парк авеню, вече налагащ се като перлата на Ню Йорк. От докладите, които Томас Коен му предоставяше на три месеца, се виждаше, че Розновски набира все по-голяма мощ, макар че последното му хрумване да разшири веригата и да обхване с нея и Европа, сигурно щеше да го върне малко назад. Коен все така не откриваше пряка връзка между поляка и Хенри Осбърн, макар и да признаваше, че му е все по-трудно да проверява всички факти, до които е успял да се добере.

Уилям беше на мнение, че Щатите никога няма да се забъркат във водена в Европа война, въпреки това обаче не закри клона на „Лестър“ в Лондон, за да покаже на чия страна е, нито пък продаде дванайсетте хиляди акра в Хампшър и Линкълншър — и през ум не му минаваше да го прави. Затова пък Тони Симънс му съобщи от Бостън, че възнамерява да затвори лондонския клон на „Каин и Кабът“. Уилям използва като повод трудностите, възникнали в Лондон заради войната, за да посети любимия Бостън и да се срещне с Тони.

Сега срещите на двамата председатели на управителни съвети преминаваха изключително непринудено и приятелски, тъй като нямаха причини да се смятат за конкуренти. Всъщност, видеха ли се, бързаха да обменят нови идеи. Както Тони бе предсказал, след като Уилям оглави „Лестър“, „Каин и Кабът“ изгуби някои от най-важните си клиенти, но Уилям винаги съобщаваше на Тони, ако някой стар клиент решеше да прехвърли банковата си сметка, и никога не го насърчаваше да го прави. Този път седнаха да обядват на ъглова маса в „Лок-Обър“ и Тони почти веднага потвърди, че смята да закрие лондонския клон на „Каин и Кабът“.

— Първата причина, която ще изтъкна, е съвсем проста — подхвана той, след като отпи от вносното бургундско, очевидно без да се замисля и за миг, че германският ботуш сигурно ще изпотъпче лозите във Франция. — Според мен банката ще загуби пари, ако не съкратим разходите и не се изтеглим от Англия.

— Дума да няма, ще претърпите известни загуби — съгласи се Уилям, — но сме длъжни да подкрепим британците.

— Защо? — учуди се Тони. — Ние все пак сме банка, а не клуб на запалянковците.

— Великобритания, Тони, не е бейзболен отбор, а народ, на който дължим цялото си наследство…

— Защо не станеш политик? — прекъсна го Тони. — Вече започвам да си мисля, че с това банкерство само си пилееш дарбите. Все пак има далеч по-важна причина да закрием клона. Ако Хитлер нахлуе във Великобритания, както нападна Полша и Франция — а аз съм сигурен, че се кани да направи точно това, — фашистите ще сложат ръка на банката и ние ще изгубим до последното пени всичко, което имаме в Лондон.

— Само през трупа ми — отсече Уилям. — Ако Хитлер посмее да стъпи на британска земя, Щатите още същия ден ще се включат във войната.

— Никога няма да се включат — възрази Тони. — Нали Франклин Д. Рузвелт заяви, че „ще помагаме всячески, но без да участваме пряко в бойните действия“. Пък и американците, ветерани в Първата световна война, ще вдигнат врява до бога.

— Не ги слушай тия политици — посъветва го Уилям. — Особено пък Рузвелт. Каже ли „никога“, това означава не днес или най-малкото не тази сутрин. Спомни си само какво ни убеждаваше и Уилсън през 1916 година.

Тони се засмя.

— Кога, Уилям, ще се кандидатираш за Сената?

— Това е въпрос, на който преспокойно мога да отговоря: „Никога!“.

— Уважавам чувствата ти, Уилям, но наистина държа да се изтеглим от Лондон.

— Ти си председател на управителния съвет — натърти другият банкер. — Ако съветът те подкрепи, можеш да закриеш още утре лондонския клон, а аз няма да се възползвам от положението си, за да се противопоставям на решение, взето с мнозинство.

— Докато не слееш двете банки и не започнеш ти да взимаш решенията.

— Казах ти вече, Тони, докато ти си председател на управителния съвет, няма да се опитвам да го правя. Нямам намерение да престъпвам дадената дума.

— Да де, но аз съм на мнение, че сме длъжни да се слеем.

— Моля? — възкликна Уилям. Направо не повярва на ушите си и разплиска по покривката бургундското. — Божичко, Тони! Едно ще ти кажа: ти си непредсказуем.

— Както винаги, Уилям, отстоявам интересите на банката. Помисли за миг какво е положението днес. Сега Ню Йорк е повече от всякога средище на американските финанси, а когато Хитлер превземе Англия, градът ще стане средище на световните финанси, затова „Каин и Кабът“ трябва да присъства там. Освен това, ако се обединим, ще създадем по-цялостна институция, защото сме се специализирали в области, които взаимно се допълват. „Каин и Кабът“ открай време финансира корабостроенето и тежката промишленост, където „Лестър“ почти не присъства. И обратното, вие често сте гарант при издаването на ценни книжа, с които ние почти не се занимаваме. Да не говорим пък че в доста градове клоновете ни се дублират.

— Съгласен съм с почти всичко, което каза, Тони, но пак държа да останем във Великобритания.

— Това само доказва мисълта ми, Уилям. Ще закрием лондонския клон на „Каин и Кабът“, но ще запазим представителството на „Лестър“. После, дори и Лондон да загази, това няма да ни повлияе особено, защото ще сме обединили усилията си и ще бъдем по-силни.

— Но как ще се почувстваш, ако ти кажа, че заради ограниченията, наложени от Рузвелт върху търговските банки, можем да имаме управление само в един щат и затова, ако искаме сливането да е успешно, двете банки ще се ръководят от Ню Йорк, а Бостън ще се превърне в най-обикновен клон.

— Ще те подкрепя — отвърна Тони и добави: — Дори можеш да помислиш дали да не се включиш в търговско-банковите операции и да не се откажеш от пряката инвеститорска дейност.

— Не, Тони, Франклин Делано Рузвелт направи така, че сега е невъзможно честен човек да се занимава и с двете, пък и баща ми беше убеден, че можеш да обслужваш или малка групичка от богаташи, или голяма група бедняци, затова, поне докато аз съм председател на управителния съвет, „Лестър“ ще продължи да се занимава с традиционните търговско-банкови операции. Ако все пак решим да слеем двете банки, предвиждаш ли някакви спънки?

— Почти никакви, а и да възникват трудности, все ще ги преодолеем, стига и от двете страни да има добра воля. Все пак помисли добре, Уилям, в новата банка ще загубиш контролния пакет от акции и ще имаш миноритарен дял, който някой може да изкупи.

— Предпочитам да рискувам. Все пак ще стана председател на управителния съвет на една от най-големите финансови институции в Щатите.

 

 

Щастлив от разговора, същата вечер Уилям се върна в Ню Йорк и свика заседание на управителния съвет на „Лестър“, за да го запознае с предложението на Тони Симънс. След като установи, че като цяло съветът одобрява сливането, възложи на всички началници на отдели да разработят по-подробно плана.

Те работиха цели три месеца, след което докладваха на съвета — всички до последния човек бяха на едно мнение: в много отношения двете банки взаимно се допълват и бе повече от разумно да се слеят. Имаха клонове навред из Америка и представителства в Европа и можеха взаимно да си бъдат полезни. И не само това: председателят на управителния съвет на „Лестър“ още притежаваше петдесет и едно на сто от акциите в „Каин и Кабът“, благодарение на което сливането нямаше да бъде нищо повече от брак по сметка. Някои членове на управителния съвет на „Лестър“ направо недоумяваха как Уилям не се е сетил да го направи досега. Тед Лийч бе на мнение, че Чарлс Лестър вероятно е имал предвид именно такова сливане, когато е предложил за свой наследник на поста Уилям.

Отне им близо година да уточнят всички подробности и юрисконсултите често се заседяваха до среднощ, само и само да съставят необходимите книжа. В новото дружество Уилям пак си остана собственик на най-големия пакет акции — държеше дял от осем на сто, и бе избран за директор на банката и председател на управителния й съвет. Тони Симънс остана негов заместник в Бостън, Тед Лийч пък бе утвърден за заместник на Уилям в Ню Йорк. Новата търговска банка бе преименувана на „Лестър, Каин и сие“, но всички продължиха да я наричат банка „Лестър“.

Уилям реши да даде в Ню Йорк пресконференция, на която да оповести успешното сливане на двете банки, и избра понеделник, 8 декември 1941 година. Но се наложи пресконференцията да бъде отменена, тъй като предната сутрин японците бяха нападнали Пърл Харбър.

Съобщението, подготвено за медиите, бе разпространено няколко дни предварително, ала сутрешните вестници, които излязоха във вторник, съвсем разбираемо отделиха на сливането съвсем малко място във финансовите страници. Но Уилям почти не обърна внимание на това.

Не можеше да реши кога и как да каже на Кейт, че смята да се запише доброволец. Щом научи новината, жена му изпадна в ужас и веднага се опита да го разубеди.

— Какво според теб можеш да направиш, а един милион други не могат? — викна тя.

— Не знам — отвърна Уилям, — знам обаче, че трябва да сторя онова, което при тези обстоятелства щяха да направят баща ми и дядо ми.

— Те със сигурност щяха да отстояват интересите на банката.

— Не — възрази припряно мъжът й. — Щяха да отстояват интересите на Съединените щати.