Джефри Арчър
Каин и Авел (15)

15.

Когато през септември 1928 година постъпи на работа като младши директор в „Каин и Кабът“, Уилям за пръв път през живота си имаше усещането, че върши нещо наистина стойностно. Започна кариерата си в тесен кабинет с дъбова ламперия точно до кабинета на Тони Симънс, финансовия директор на банката. Без да се налага някой да му го обяснява, още първата седмица след постъпването си Уилям разбра, че Тони Симънс се надява да наследи Алан Лойд като председател на управителния съвет.

Симънс отговаряше за всички инвестиции на банката. Веднага прехвърли на Уилям част от работата, по-точно, частните инвестиции в малки предприятия и парцели, както и сделките с външни предприемачи. Сред задълженията на Уилям бе да изготвя ежемесечен доклад за инвестициите, които препоръчва и които се разглеждаха на заседанията на управителния съвет. Членовете му, общо четиринайсет души, се събираха веднъж месечно в просторна зала с дъбова ламперия, в двата края на която се мъдреха портретите на бащата и на дядото на Уилям. Той не познаваше дядо си, но винаги бе смятал, че е „мъж и половина“, щом се е престрашил да се ожени за баба Каин. По стените имаше предостатъчно място и за портрета на самия Уилям.

Първите месеци в банката младежът се държеше предпазливо. Не след дълго колегите му — останалите членове на управителния съвет, започнаха да уважават мнението му и с малки изключения да се вслушват в неговите препоръки. Оказа се, че съветите, които отхвърлят, са сред най-добрите, давани някога от Уилям. Първия път някой си господин Майер бе поискал от банката заем, който да вложи в „говорещите картинки“, ала управителният съвет отсъди, че в това няма нито хляб, нито бъдеще. Друг път господин Пейли дойде при Уилям с амбициозен план за радиостанция „Юнайтед“. Алан Лойд, който уважаваше телеграфията точно толкова, колкото и телепатията, не искаше и да чуе да му отпуснат заем. Управителният съвет го подкрепи, но не след дълго Луис Б. Майер оглави „Метро Голдуин Майер“, а Уилям Пейли — дружеството, по-късно станало известно като Си Би Ес. Уилям обаче се осланяше на преценката си, затова подкрепи с пари от наследството си и двамата мъже, макар че подобно на баща си, така и не го разкри пред тях.

 

 

Сред най-неприятните страни във всекидневната работа на Уилям бе задължението да се занимава с ликвидациите и фалитите на клиенти, теглили големи заеми от банката, а по-късно оказали се неспособни да ги върнат. Както Хенри Осбърн бе разбрал на собствен гръб, по природа Уилям не бе мекушав, но и него сън не го ловеше нощем, ако му се наложеше някой стар уважаван клиент да разпродаде акциите си и дори да се раздели със своя дом. Не след дълго научи, че тези клиенти са два вида: първите гледаха на фалита като на част от всекидневния бизнес, вторите тръпнеха само като чуеха думата и до края на живота си се опитваха да изплатят до последния цент заема, който са теглили. Според Уилям си беше съвсем естествено да е по-рязък и твърд с първите, но почти винаги се държеше далеч по-снизходително с вторите, с което само си навличаше укорите на Тони Симънс.

Тъкмо докато се занимаваше с такъв случай, младежът наруши едно от златните правила на банката и влезе в лични отношения с клиентката. Тя се казваше Катрин Брукс, а съпругът й Макс Брукс, бе теглил от „Каин и Кабът“ над един милион долара, които да вложи през 1925 година в земя, чието търсене във Флорида се бе повишило рязко, инвестиция, която Уилям за нищо на света не би одобрил, ако по онова време работеше в банката. В Масачузетс обаче Макс Брукс си беше нещо като герой, тъй като бе сред смелчаците, престрашили се да летят с аеростати и аероплани, на всичкото отгоре бе и близък приятел на Чарлс Линдбърг. Брукс бе загинал трагично, когато самолетът, който управлявал, се издигнал на цели три метра над земята и само след стотина метра се блъснал в дърво, гибел, отразена по вестниците надлъж и шир в Щатите като тежка загуба за нацията.

Като представител на банката Уилям веднага се зае с имуществото на Брукс, който още преди смъртта си бе неплатежоспособен, и се опита да намали загубите на „Каин и Кабът“, като разпродаде цялата земя във Флорида, освен двата акра, където се намираше семейният дом. Въпреки това загубите на банката пак възлизаха на триста хиляди долара. Някои от директорите укориха, макар и с половин уста, Уилям, задето е побързал да разпродаде земята, решение, което Тони Симънс не бе подкрепил. Уилям настоя това да се впише в протокола на заседанието и след няколко месеца напомни на финансовия директор, че ако са задържали земята, банката е щяла да изгуби почти изцяло първоначалната инвестиция, възлизаща на един милион. С тази си прозорливост не му стана по-симпатичен, затова пък останалите членове на управителния съвет си дадоха сметка колко напред в бъдещето вижда той.

След като разпродаде всичко, с което Макс Брукс бе обезпечил заема си от банката, Уилям насочи вниманието си към госпожа Брукс, която бе сред поръчителите на покойния си съпруг. Младежът винаги се опитваше да осигури такива поръчители на заемите, теглени от банката, но за нищо на света не препоръчваше приятелите му да стават поръчители, колкото и сигурни да бяха те в начинанието: провалът почти задължително създаваше големи неприятности на поръчителя.

Уилям написа на госпожа Брукс официално писмо, в което й предлагаше да се срещнат, за да обсъдят нещата. Беше изчел най-прилежно папката с документите на Брукс и знаеше, че вдовицата е едва двайсет и две годишна, че е дъщеря на Андрю Хигинсън, глава на стар прочут бостънски род, и разполага със значителни лични средства. Никак не му се искаше да я кара да плаща с тях просрочения заем към банката, но както никога, те с Тони Симънс бяха единодушни, че нямат друг изход, затова младежът се подготви за неприятна среща.

Но не беше включил в сметките самата Катрин Брукс. След време щеше да си спомня най-подробно какво точно се е случило оная сутрин. Двамата с Тони Симънс си бяха разменили доста резки думи заради голяма инвестиция в мед и калай, която младежът искаше да препоръча на управителния съвет. В промишлеността имаше все по-голямо търсене на двата метала и Уилям беше убеден, че не след дълго ще има недостиг на мед и калай в цял свят. Тони Симънс не искаше да го подкрепи и настояваше да влагат повече пари във фондовия пазар. Младежът още бе погълнат от това, когато секретарката доведе в кабинета госпожа Брукс. С плахата си усмивка тя в миг разсея мислите му за медта, за калая и за всеки друг недостиг по света. Още преди да е седнала, Уилям отиде от другата страна на писалището и придърпа към нея стола, сякаш се опасяваше, че погледне ли я по-отблизо, тя ще изчезне като мираж. Никога досега не бе срещал жена, тъй прелестна като Катрин Брукс. Дългата й руса къдрава коса се спускаше на буен водопад по раменете, няколко кичура се бяха измъкнали при слепоочията и се подаваха чаровно изпод шапката. Жената още беше в траур, това обаче ни най-малко не прикриваше красотата на стройното й тяло. Посетителката бе с тънък кокал, залог, че ще изглежда добре на всяка възраст. Беше с огромни кафяви очи. В тях се четеше стъписване и уплаха.

Уилям се помъчи да говори делово.

— Моите съболезнования, госпожо Брукс. Много се натъжих, когато научих за кончината на съпруга ви, и наистина съжалявам, че се наложи да ви каня днес тук.

В едно-единствено изречение — две лъжи, които допреди пет минути щяха да бъдат истина. Младежът зачака посетителката да каже нещо.

— Благодаря ви, господин Каин. — Имаше нежен гърлен глас. — Знам за задълженията си към банката и ви уверявам, че ще сторя всичко по силите си, за да ги изплатя.

Уилям продължи да чака — надяваше се госпожа Брукс да каже още нещо. Тя обаче замълча, затова младежът й обясни как е разпродал имуществото на съпруга й. Тя го изслуша със сведени очи.

— А сега, госпожо Брукс, тъй като сте поръчителка на заема, теглен от мъжа ви, стигаме до въпроса за личното ви имущество. — Той разлисти папката. — Разполагате с около осемдесет хиляди долара в инвестиции — това, струва ми се, са пари на родителите ви, а също със седемнайсет хиляди четиристотин петдесет и шест долара на личен влог.

Посетителката вдигна очи.

— Похвално е, господин Каин, че сте запознат толкова добре с финансите ми. Но трябва да добавите и Бъкхърст Парк — къщата ни във Флорида, която се води на името на Макс, а също накитите ми, които струват доста пари. По мое мнение всичко това възлиза на триста хиляди долара, точно колкото ви дължим, и съм се постарала възможно най-бързо да разпродам каквото имам и да се разплатя.

Гласът й трепереше едва доловимо. Уилям погледна захласнато и възхитено жената.

— Госпожо Брукс, банката няма намерение да ви отнеме всичко до последната вещ, която притежавате. С ваше съгласие бихме искали да продадем акциите и дяловете ви. Нашето становище е, че всичко останало, което споменахте, включително къщата, трябва да останат ваше притежание.

Посетителката се поколеба.

— Признателна съм за проявената щедрост, господин Каин. И все пак не желая да остана в дълг към банката ви, смятам и да разсея сянката, паднала върху името на съпруга ми. — Отново лекото трептене, което обаче бързо бе потиснато. — При всички положения съм решила да продам къщата във Флорида и час по-скоро да се върна в дома на родителите си.

Сърцето на Уилям заби по-учестено, когато той чу, че младата жена смята да се върне в Бостън.

— Все пак може би ще се споразумеем за продажбата на къщата — рече той.

— Защо да не го направим още сега! — отбеляза с равен глас жената. — Можете да приберете цялата сума.

Уилям се опита да си уговори още една среща.

— Хайде да не избързваме с решението. Според мен е разумно да се посъветвам с колегите си и отново да го обсъдя с вас.

Посетителката вдигна лекичко рамене.

— Както искате. При всички положения не държа аз да осъществя продажбата, но не бих искала и да ви създавам неудобства.

Младежът премигна.

— Трябва да ви призная, госпожо Брукс, че съм изненадан от великодушното ви отношение. Поне ми разрешете удоволствието да ви поканя на обяд.

Тя се усмихна за пръв път — върху дясната й буза се образува трапчинка, за която Уилям не бе и подозирал. Той я загледа като омагьосан и се постара по време на дългия обяд в „Риц“ да я види отново. Когато се върна в кабинета си, отдавна беше минало три часът.

— Дълъг обяд, Уилям — отбеляза Тони Симънс.

— Да. Проблемът с Брукс се оказа по-заплетен, отколкото бях очаквал.

— Докато преглеждах книжата, ми се видя доста прост — възрази другият мъж. — Вдовицата не роптае срещу предложението ни, нали? Мен ако питаш, сме доста щедри при така стеклите се обстоятелства.

— Да, и тя е на такова мнение. Наложи се да я убеждавам да не се разделя и с последния си цент колкото да напълни трезорите ни.

Тони Симънс го зяпна невярващо.

— Сякаш говори не Уилям Каин, когото познаваме и обичаме, а друг човек. Всъщност банката никога не е имала по-изгоден случай да се покаже великодушна.

Уилям се свъси. Още откакто беше постъпил в банката, те двамата с Тони Симънс застъпваха различно мнение за бъдещето на фондовия пазар. От ноември 1928 година, когато Хърбърт Хувър бе избран за президент, индексът Дау Джоунс непрекъснато се покачваше. Само десет дни по-късно Нюйоркската фондова борса бе отбелязала рекордния обем от над шест милиона акции, изтъргувани за един ден. Но Уилям бе повече от сигурен, че това покачване, подхранвано от големия приток на пари, идващи от автомобилостроенето, ще доведе до инфлация и нестабилност. Тони Симънс пък бе убеден, че покачването ще продължи, затова и когато на заседанията на управителния съвет Уилям препоръчваше да са по-предпазливи, всички неизменно се опълчваха срещу него. Виж, с парите от наследството той разполагаше със свободата да следва шестото си чувство, ето защо започна да влага големи суми в земя, злато, стоки и дори в старателно подбрани картини на импресионисти и остави едва петдесет на сто от парите си в акции.

Банката на Федералния резерв в Ню Йорк обяви с указ, че няма да приспада от капитала заемите, взети от банки, отпускащи на клиентите си пари единствено с цел борсови спекулации, и Уилям си каза, че това е първият пирон, забит в ковчега на спекулантите. Без да губи и миг, провери какви заеми са одобрявани в „Каин и Кабът“ и видя, че банката е отпуснала над двайсет и шест милиона долара за спекулации. Помоли Тони Симънс да си ги приберат, защото при такава държавна политика цените на акциите рано или късно неминуемо ще паднат. На месечното заседание на управителния съвет двамата само дето не се сбиха, но предложението на Уилям бе отхвърлено с дванайсет гласа „против“ и само два „за“.

На 21 март 1929 година от „Блеър и сие“ обявиха, че се сливат с „Банк ъф Америка“, третото подобно обединение, което като че вещаеше още по-светло бъдеще, а на 25 март Тони Симънс изпрати на Уилям паметна записка, в която наблягаше, че котировките на борсата са счупили поредния рекорд за всички времена, след което вложи още от парите на банката в ценни книжа. По онова време Уилям беше прехвърлил капитала си едва двайсет и пет на сто от него беше в акции, стъпка, вече струвала му над два милиона долара и разтревожен упрек от страна на Алан Лойд.

— Дано знаеш какво правиш, Уилям.

— От четиринайсетгодишен играя, Алан, на фондовата борса и винаги съм вървял срещу течението.

Но през лятото на 1929 година котировките на акциите продължиха да се покачват и дори Уилям спря да продава и се запита дали пък Тони Симънс все пак не е бил прав в преценката си.

Наближаваше денят, когато Алан Лойд щеше да излезе в пенсия, и ясното намерение на Симънс да го наследи като председател на управителния съвет вече се възприемаше като fait accompli^[1]. Това безпокоеше Уилям, според когото Симънс мислеше далеч по-закостеняло. Винаги изоставаше от другите играчи на борсата, в което нямаше нищо лошо в добри години, когато всичко вървеше по вода, но бе твърде опасно за една банка в по-мизерни времена, когато и конкуренцията беше по-ожесточена. Уилям беше на мнение, че далновидният инвеститор не тича непременно със стадото, а го изпреварва и определя посоката, в която то ще поеме. Вече бе решил, че си е рисковано да влагат още пари във фондовия пазар, докато Тони Симънс бе убеден, че Щатите навлизат в златен век.

Другото, което смущаваше Уилям, бе, че Тони Симънс беше едва на трийсет и девет години, което означаваше, че младежът има да чака още най-малко двайсет и шест години, докато и на него му се усмихне щастието да стане председател на управителния съвет. Това обаче не се вместваше в представата за професионално израстване, отстоявана в Харвардския университет.

 

 

Междувременно мислите на Уилям постоянно го връщаха към образа на Катрин Брукс. Той й пишеше доста често — доколкото го позволяваше благоприличието — във връзка с продажбата на нейните акции и дялове: официални, напечатани на машина писма, след които човек не можеше да очаква друго, освен също тъй официални, но написани вече на ръка отговори. Госпожа Брукс сигурно вече си мислеше, че Уилям е най-съвестният банкер на белия свят. Ако имаше откъде да разбере, че папката с книжата й е набъбнала като всички други, за които Уилям отговаря, младата жена вероятно щеше да се замисли по-внимателно за делата си — или най-малкото за младежа. В началото на есента тя му писа, че е намерила фирма, готова да купи къщата във Флорида. В отговора си Уилям я помоли да разреши от името на банката именно той да уговори условията по продажбата и вдовицата прие.

В началото на септември 1929 година младежът замина за Флорида. Госпожа Брукс го чакаше на гарата и той бе изумен. На живо тя бе много по-красива, отколкото в спомените му. На перона подухваше лек ветрец, черната й рокля се бе прилепила до тялото и открояваше силует, който всеки мъж, освен Уилям, би се обърнал да погледне още веднъж. Колкото до Уилям, той не сваляше очи от него.

Тя още бе в траур и се държеше с него толкова порядъчно и сдържано, че първоначално той се отчая — явно никога нямаше да му обърне внимание. Протака възможно най-дълго с разговорите с фермера, решил да купи Бъкхърст Парк, и убеди Катрин Брукс да приеме една трета от уговорената продажна цена, а банката да прибере останалите две трети. Накрая, след като подписа всички книжа, Уилям не успя да си измисли други оправдания, за да не се върне в Бостън. Покани Катрин Брукс на вечеря в хотела си, готов да разкрие поне отчасти чувствата си към нея. Тя го изненада не за пръв път. Още преди Уилям да е зачекнал въпроса, младата жена взе да върти чашата, само и само да не го поглежда в очите, и го попита има ли нещо против да поостане няколко дни в Бъкхърст Парк.

— Нещо като почивка и за двамата.

Тя се изчерви, Уилям продължи да мълчи.

Накрая жената набра смелост и продължи:

— Сигурно ще ви прозвучи налудничаво, но вероятно си давате сметка, че съм самотна. Най-странното е, че никога досега не съм се чувствала така добре, както през последната седмица с вас. — Тя отново се изчерви. — Не се изразих добре, сигурно ще си помислите нещо лошо за мен.

Сърцето на Уилям трепна.

— От девет месеца, Кейт, и на мен ми се иска да ви кажа нещо, не по-малко притеснително от това.

— Значи ще поостанете няколко дни, нали, Уилям?

— Да, Кейт, ще остана.

Същата вечер тя го настани в голямата стая за гости в Бъкхърст Парк. След време Уилям винаги щеше да си спомня за онези няколко дни като за златната интерлюдия към живота му. Яздеше заедно с Кейт и тя винаги се оказваше по-бърза. Плуваше с нея и тя винаги стигаше по-надалеч. Разхождаше се с младата жена и винаги се уморяваше пръв, затова накрая се видя принуден да поиграе покер с Кейт — за три часа и половина спечели точно толкова милиона долара.

— Може ли да се издължа с чек? — попита високопарно младата жена.

— Забравяте, госпожо Брукс, че знам точно колко пари притежавате, но ви предлагам ето какво: да играем, докато си върнете парите.

— Сигурно ще ни отнеме няколко години — засмя се Кейт.

— Нямам нищо против да почакам — отвърна младежът.

Хвана се, че й разказва случки, отдавна погребани в миналото, неща, които не бе споделял дори с Матю — колко много е уважавал баща си, колко е обичал майка си, колко сляпо е мразел Хенри Осбърн, какви дръзки мечти има за „Каин и Кабът“. На свой ред тя му разправи за детството си в Бостън, за това как е ходела на училище във Вирджиния и се е омъжила съвсем млада за Макс Брукс.

След пет дни се сбогува на гарата с Уилям, а той я целуна за пръв път.

— Сигурно се изхвърлям, Кейт, но се надявам някой ден чувствата ти към мен да са по-силни, отколкото са били към Макс.

— Вече са по-силни — пророни тя едва чуто.

Уилям се взря в лицето й.

— Гледай да не изчезваш от живота ми за още девет месеца.

— Няма как да го направя, нали ми продаде къщата.

 

 

Младежът не помнеше след смъртта на баща си да се е чувствал толкова спокоен и щастлив и докато се прибираше в Бостън, се зае да съставя отчета за продажбата на Бъкхърст Парк, мислите му обаче постоянно го връщаха към Кейт и последните пет дни. Тъкмо преди влакът да навлезе в Южната гара, написа с красивия си, но нечетлив почерк кратко писъмце.

Кейт,

Вече ми липсваш. А сме се разделили само преди няколко часа. Много те моля, пиши ми кога ще се върнеш в Бостън. Междувременно ще се заема с делата на банката. Установявам, че успявам да не мисля за теб доста дълго (плюс-минус 5 минути).

С обич,

Уилям

Тъкмо пусна писмото в пощенската кутия на Чарлс стрийт, когато вниманието му бе привлечено от виковете на вестникарчето и той съвсем забрави за Кейт.

— Срив на Уолстрийт!

Грабна един от вестниците и прегледа набързо уводната статия на първа страница. За една нощ котировките се бяха сринали — според някои финансисти пазарът просто се намествал, според Уилям обаче това бе началото на краха, който той бе предрекъл още преди няколко месеца. Веднага се върна в банката и отиде право в кабинета на председателя на управителния съвет.

— Сигурен съм, че в крайна сметка нещата ще се уталожат — опита се да го успокои Алан Лойд.

— Друг път! — извика Уилям. — Пазарът е задръстен с дребни вложители, въобразили си, че ще забогатеят бързо. Сега ще се юрнат да си спасяват кожите. Толкова ли не виждаш, че балонът всеки момент ще се спука. Ще продам всички акции до последната. До края на годината пазарът ще се срине окончателно, предупредих те, Алан, още през февруари.

— Пак не съм съгласен с теб, Уилям, но за утре ще насроча заседание на управителния съвет в пълен състав. На него ще обсъдим по-подробно становището ти.

— Благодаря ти — рече младежът.

Върна се в кабинета си и отново се свърза с Алан по вътрешната линия.

— Забравих да ти кажа. Срещнах момичето, за което ще се оженя.

— Тя знае ли? — попита другият мъж.

— Не — отвърна Уилям.

— Всичко е ясно — подсмихна се Алан. — Значи сватбата ти ще прилича доста на твоя подход като банкер. Всички, които са пряко засегнати, ще узнаят решението ти едва след като ти вече си го взел.

Уилям също се засмя, вдигна слушалката на другия телефон и се разпореди да продадат всичките му големи пакети акции. Тони Симънс тъкмо беше отворил вратата, стоеше на прага и гледаше младежа — очевидно смяташе, че си е изгубил ума.

— Както е тръгнало, ще се докараш до просешка тояга. Бива ли да продаваш пакетите при сегашните котировки?

— Ще загубя много повече, ако ги задържа — обясни Уилям.

За седмица загуби над един милион долара, което би сломило по-неуверен човек.

На другия ден, по време на заседанието на управителния съвет също загуби — само шест души от общо четиринайсет подкрепиха предложението му банката да се отърве от пакетите акции, които притежава. Тони Симънс убеди съвета, че ще е безотговорно, ако не поизчакат още малко. Уилям все пак извоюва и една малка победа — колегите му се съгласиха с него, че не бива да купуват още акции.

Същия ден котировките се повишиха с малко, което позволи на младежа да продаде още от акциите си. В края на седмицата индексът се бе покачвал четири поредни дни и Уилям вече се питаше дали не е избързал, ала целият му опит и знания, както и шестото му чувство му подсказваха, че е взел правилното решение. Алан Лойд не каза нищо — парите, които Уилям губеше, не бяха негови, пък и той разчиташе да се пенсионира мирно и кротко.

На двайсет и втори октомври всички, които притежаваха акции, отново понесоха големи загуби и Уилям пак помоли Алан Лойд да продадат пакетите, докато все още е възможно. Този път директорът на управителния съвет го послуша и му разреши да обяви за продан някои от големите пакети, собственост на банката. На следващия ден котировките отново се сринаха и вече нямаше никакво значение от кои акции банката се опитва да се отърве — никой не купуваше. Акциите продължиха да се обезценяват главоломно, защото всички дребни вложители в Щатите се втурнаха да продават каквото имат, с надеждата да спасят каквото могат. Настана такава паника, че апаратът за отчитане на сделките на борсата не смогваше да ги отрази. Всички разбираха колко са загубили предния ден едва при отварянето на борсата на другата заран, след като чиновниците бяха работили цяла нощ.

Алан Лойд проведе телефонен разговор с Дж. П. Морган и се съгласи „Каин и Кабът“ да се включи в групата банки, обединили се, за да спрат главоломния срив в котировките. Уилям не се възпротиви — според него „Каин и Кабът“ носеше отговорността да се присъедини към общите усилия. Ако те се увенчаеха с успех, всички банки щяха да подобрят положението си. На другия ден Ричард Уитни, заместник-директор на Нюйоркската фондова борса и представител на групата банки, съюзили се по предложение на Морган, закупи пакети от акции на стойност трийсет милиона долара. Котировките се позакрепиха. Същия ден бяха продадени дванайсет милиона осемстотин деветдесет и четири хиляди и шестстотин и петдесет акции и следващите два дни пазарът се поуспокои. Всички, от президента Хувър до разсилните в посредническите къщи, бяха убедени, че най-страшното е минало.

Уилям бе успял да разпродаде почти всичките си акции, които притежаваше, и пропорционално личните му загуби бяха по-малки от загубите на банката, разделила се за някакви си четири дни с над три милиона долара — дори Тони Симънс започна да се вслушва в предложенията на младежа. На двайсет и девети октомври — Черния вторник, както по-късно щяха да наричат този ден, котировките отново се сринаха. Бяха продадени шестнайсет милиона шестстотин и десет хиляди и трийсет акции. Всички банки в страната знаеха голата истина: че са неплатежоспособни. Ако всеки от клиентите им тръгнеше да си тегли влоговете или ако самите банки на свой ред си поискаха заемите, цялата банкова система щеше да рухне.

Заседанието на управителния съвет, насрочено за девети ноември, бе открито с минута мълчание в памет на Джон Дж. Рирдън, председател на управителния съвет на „Каунти Тръст“ и един от директорите на „Каин и Кабът“, самоубил се в собствения си дом. За половин месец това бе единайсетото самоубийство на банкер в Бостън — покойникът бе близък личен приятел на Алан Лойд. После председателят на управителния съвет обяви, че „Каин и Кабът“ е изгубила близо четири милиона долара, че Морган се е провалил в опитите да обедини банките и сега всяка трябва да се оправя сама както знае. Почти всички дребни вложители на банката се бяха разорили, повечето големи пък имаха проблеми с плащанията. Пред банките в Ню Йорк вече се трупаха гневни тълпи и се наложи възрастните пазачи да бъдат заменени с униформени полицаи. Алан натърти, че още една такава седмица, и всички ще бъдат пометени. Сетне подаде оставка, но директорите не искаха и да чуят за подобно нещо. Като председател на управителния съвет на голяма американска банка той бе в положение, не по-различно от положението на другите шефове на финансови институции. Тони Симънс също подаде оставка, но и неговата не бе приета. Беше се разминал на косъм с това да наследи Алан Лойд, ето защо Уилям си замълча великодушно. За да излязат от положението, пратиха Симънс в лондонския клон, където да отговаря за инвестициите зад океана. Така нямаше да мъти водата на Уилям, който пък бе назначен за финансов директор, натоварен с всички инвестиции на банката. Той начаса покани за свой заместник Матю Лестър. Този път Алан Лойд дори не вдигна вежда.

Матю прие да се премести в банката на Уилям веднага след Нова година, когато най-рано щеше да го пусне баща му. И банката на Лестър имаше трудности. Затова до идването на Матю Уилям ръководеше сам отдел „Инвестиции“. Зимата на 1929 година се оказа много потискаща за него. Една след друга се разоряваха фирми, малки и големи, управлявани от негови приятели, които той познаваше още от дете. По едно време дори се питаше дали и неговата банка ще оцелее.

По Коледа прекара славна седмица във Флорида — помагаше на Кейт да натовари вещите си в сандъци от чай и да се пренесе в Бостън.

— Нямам много багаж, само онова, което „Каин и Кабът“ ми остави — взе да подмята тя.

Коледните подаръци на Уилям напълниха поредния сандък и Кейт се притесни от щедростта му.

— Какво ли може да ти даде в замяна една бедна вдовица? — попита на шега младата жена.

Младежът отговори, като я грабна, сложи я в последния празен сандък и написа отгоре „Подаръкът на Уилям“.

Завърна се въодушевен в Бостън — надяваше се с престоя му при Кейт да започне по-добра година. Седна в кабинета на Тони Симънс, където се беше пренесъл, и се зае със сутрешната поща — знаеше, че иска или не иска, трябва да проведе обичайните за седмицата две-три заседания, на които щеше да се разглежда ликвидацията на едно или друго търговско дружество. Попита секретарката кого трябва да приеме най-напред.

— Опасявам се, господин Каин, че става дума за поредния фалит.

— А, да, сещам се за случая — рече Уилям. Името не му говореше нищо. — Снощи прегледах папката. Голяма трагедия. В колко часа е насрочена срещата?

— За десет, но господинът вече е тук и чака.

— Чудесно — рече Уилям, — поканете го, ако обичате, и да приключваме по-бързо.

Уилям отвори папката с документите, за да си ги припомни набързо. Името на първоначалния клиент — някой си господин Дейвис Лерой, беше зачеркнато и бе заменено с името на посетителя, дошъл тази сутрин при него: господин Авел Розновски.

Уилям си спомни дума по дума последния си разговор с този Розновски и вече съжаляваше, че изобщо го е водил.