Джефри Арчър
Каин и Авел (38)

38.

Авел не се оказа съвсем точен в предвиждането си, че всички вестници ще отразят на първа страница как Кенеди е открил „Барон“. Кандидат-президентът наистина преряза лентата, но онзи ден участва в още десетина мероприятия в Лос Анджелис, а на следващата вечер му предстоеше телевизионен дебат с Никсън. Въпреки това големите издания отразиха доста подробно откриването на най-новия хотел от веригата „Барон“, а Винсънт Хоган увери на четири очи Авел, че Кенеди не е забравил и другия малък въпрос. Магазинът на Флорентина се намираше на неколкостотин метра, но баща и дъщеря така и не се срещнаха.

 

 

След като резултатите от изборите в щата Илинойс станаха известни и вече бе почти сигурно, че Джон Ф. Кенеди ще бъде трийсет и петият президент на Съединените щати, Авел вдигна наздравица за кмета Дейли и отиде да полее победата в централата на Демократическата партия на Таймс скуеър. Прибра се чак в пет на другата сутрин.

— Така де, имам доста поводи да празнувам — сподели той с Джордж. — Ще бъда следващият…

Но заспа още преди да е довършил изречението. Джордж се усмихна и го сложи да си легне.

 

 

Уилям следеше резултатите от изборите в тихия си кабинет на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд. След като станаха известни резултатите в щата Илинойс (банкерът не вярваше много-много на кмета Дейли), Уолтър Кронкайт оповести, че вече е ясно кой ще е новият президент, и Уилям набра домашния номер на Тадиъс Коен. Единственото, което каза, бе:

— Оказа се, Тадиъс, че двайсет и петте хиляди долара са вложени добре. А сега да се погрижим господин Розновски да няма меден месец. Но не предприемай нищо, докато не замине за Турция.

Уилям затвори и си легна. Беше разочарован, че Ричард Никсън така и не е успял да победи Кенеди и далечният му братовчед Хенри Кабът Лодж няма да стане вицепрезидент, но както се казва, всяко зло за добро…

 

 

Когато получи покана за един от баловете по случай встъпването на президента Кенеди в длъжност във Вашингтон, окръг Колумбия, Авел искаше да заведе със себе си един-единствен човек, който да сподели високата чест. Обсъди го с Джордж и се съгласи с него, че Флорентина няма да склони за нищо на света да го придружи, ако не е убедена, че веднъж завинаги е сложил край на враждата си с бащата на Ричард. Затова се примири, че ще отиде сам.

За да присъства на тържествата, трябваше да отложи с няколко дни поредното си пътуване до Европа и Близкия изток. Не можеше да си позволи да пропусне встъпването в длъжност, затова пък винаги можеше да изтегли малко назад датата на откриването на „Барон“ в Истанбул.

Специално за случая си поръча нов строг тъмен костюм и за деня, когато Кенеди щеше да встъпи в длъжност, си запази президентския апартамент в своя хотел във Вашингтон. С радост изслуша речта на младичкия, преливащ от жизненост президент, изпълнена с надежда и обещания за бъдещето.

— Ново поколение американци, родени през този век… — Авел се вместваше в описанието. — Калени от войната… — Той със сигурност отговаряше и на това определение. — Научени на ред от тежкия, горчив мир… — Авел влизаше и в тази категория. — Питайте не какво страната ще направи за вас. Питайте какво ще направите вие за своята страна.

Множеството се изправи на крака, никой не обръщаше внимание на снежеца, който така и не охлади ентусиазма от блестящото слово на Джон Ф. Кенеди.

На седмото небе от щастие, Авел се прибра във вашингтонския „Барон“. Взе си душ и за официалната вечеря си сложи смокинга, също ушит специално за случая. Погледна се в огледалото и ще не ще, си призна, че с тия телеса е твърде далеч от представата за изисканост. Шивачът се бе постарал — за три години беше ушил цели три смокинга на Авел, но не бе казал и дума. Флорентина щеше да скастри баща си за, както го наричаше, излишните сантиметри и ако беше до него, той сигурно щеше да се постарае да отслабне. Защо ли постоянно се връщаше в мислите си към Флорентина? Сложи си и медалите. Най-напред медала на полските ветерани, сетне ордените, присъдени му за доблестна войнска служба в пустинята и в Европа, накрая, както ги наричаше, „готварските“ отличия — за заслуги в кулинарното поприще.

Тази вечер във Вашингтон имаше общо седем бала, на поканата на Авел пишеше да се яви в сградата на Националната гвардия. Бяха го сложили на една маса с поляци демократи от Ню Йорк и Чикаго. Имаха доста поводи да празнуват. Едмънд Мъски беше сенатор, още десет демократи от полски произход бяха избрани в Конгреса. Никой не отвори и дума за двамата поляци от Републиканската партия, също избрани за конгресмени. Авел си прекара чудесно с двама свои стари приятели, които като него бяха сред учредителите на Полско-американския съюз. И двамата попитаха какво прави Флорентина.

Вечерята бе прекъсната от появата на Джон Ф. Кенеди и красивата му съпруга Жаклин. Двамата останаха на празненството към четвърт час, побъбриха си с неколцина старателно подбрани гости и продължиха нататък. Въпреки че беше седнал на масата точно до пътеката, Авел така и не успя да поговори с президента, затова пък си размени няколко думи с Винсънт Хоган малко преди той да си тръгне със свитата на Кенеди.

— Каква приятна изненада, господин Розновски! Не очаквах да ви срещна.

На Авел му се прииска да обясни на младока, че при него няма нищо случайно и изненадващо, но сега не му беше нито времето, нито мястото. Хоган го хвана за ръката и побърза да го отведе зад една от големите мраморни колони.

— В момента не мога да разговарям дълго, господин Розновски. Не бива да се отделям от президента, но в най-скоро време очаквайте да ви се обадим. Както сам се досещате, президентът е твърде зает.

— То оставаше да не е зает — отвърна Авел.

— Но във вашия случай се надявам — продължи Винсънт Хоган, — че до края на март, началото на април ще има потвърждение. Нека аз бъда първият, господин Розновски, който ще ви поздрави. Убеден съм, че ще служите вярно на президента.

Авел загледа как Винсънт Хоган се завтича буквално презглава, за да не изостане от свитата на Кенеди, която вече се качваше във върволицата лимузини с отворени врати.

— Изглеждаш ми доволен от себе си — отбеляза един от полските му приятели, когато той се върна на масата и се нахвърли на жилавата пържола, каквато за нищо на света няма да ви поднесат в някой от хотелите „Барон“. — Да не би Кенеди да те е поканил за държавен секретар?

Всички прихнаха.

— Още не — отвърна Авел. — Затова пък ми каза, че като обзавеждане Белият дом изобщо не можел да се мери с моите хотели.

На другата заран Авел отиде в полския параклис, където си спомни и за двете Флорентини, после хукна към летището и където цареше пълен хаос, за да хване самолета за Ню Йорк. Накрая пристигна с три часа закъснение в нюйоркския „Барон“. Джордж дойде да вечеря заедно с него и разбра, че всичко е минало по вода, когато Авел поръча голяма бутилка шампанско „Дом Периньон“.

— Днес празнуваме — оповести шефът му. — На бала видях Хоган и той ми каза, че до няколко седмици назначението ще бъде потвърдено. Щом се върна от Близкия изток, ще съобщят официално за него.

— Честито, Авел. Не познавам човек, който да заслужава повече от теб тази чест.

— Благодаря ти, Джордж. От мен да го знаеш, и твоята награда няма да е на небето — щом го оповестят официално, ще те назнача изпълняващ длъжността председател на управителния съвет на хотелска верига „Барон“.

Джордж обърна още една чаша шампанско. Вече бяха преполовили бутилката.

— Как мислиш, този път колко ще отсъстваш, Авел?

— Само три седмици. Искам да се уверя, че тия араби не ме грабят най-безогледно, после ще отскоча до Турция, за да открия хотела в Истанбул. Пътьом ще се отбия и в Лондон и Париж.

Джордж наля и на двамата още от шампанското.

 

 

Наложи се Авел да остане в Лондон три дни повече, отколкото бе предвиждал, за да се опита да реши проблемите в хотела, за които директорът винеше британските профсъюзи. Лондонският „Барон“ бе един от малкото провали на Авел, макар че той така и не проумяваше защо хотелът е вечно на загуба. На драго сърце би го затворил, но верига „Барон“ трябваше да присъства в английската столица, ето защо Авел уволни директора и назначи нов.

Затова пък в Париж положението бе коренно различно. Хотелът там беше сред най-печелившите от веригата в Европа и навремето Авел си беше признал пред Флорентина, че той му е любимият, макар и да го бе направил с половин уста, както родител признава, че има любимец сред децата си. И този път установи, че на булевард „Распай“ всичко е наред и остана във френската столица само два дни, после замина със самолет за Близкия изток.

Вече притежаваше парцели в пет от държавите в Персийския залив, но строителството беше започнало единствено в Риад. Ако беше по-млад, Авел сигурно щеше да остане година-две в Близкия изток, за да следи изкъсо арабите. Но сега не издържаше на пясъка, жегата и на това, че никога не знаеше кога може да си поръча уиски. Помисли си, че явно е остарял, щом не понася и местните хора. Натовари с тях да се занимава един от младите му заместници, след което му каза, че ще му разреши да се върне и да се разправя с неверниците в Щатите едва след като се увери, че е излязъл на глава с правоверните в Близкия изток.

Остави клетия си заместник в най-богатия частен ад на земята и замина за Турция.

 

 

Последните няколко години бе идвал често тук, за да наглежда строежа на „Барон“ в Истанбул. Градът винаги пробуждаше в душата му нежни чувства. Авел очакваше с нетърпение да открие свой хотел в страната, откъдето бе тръгнал, за да започне нов живот в Америка.

Докато разопаковаше багажа си в поредния президентски апартамент, намери петнайсет покани, очакващи отговора му. Както при откриването на всеки хотел, мнозина го канеха на вечери и приеми — все навлеци, които изникваха сякаш с вълшебна пръчица и окачваха той на свой ред да ги покани на празненството по случай откриването на „Барон“. Този път обаче две от поканите за вечеря изненадаха приятно Авел. Бяха от хора, които трудно се вместват в описанието „навлеци“ — посланиците на Щатите и на Великобритания. Беше му невъзможно да устои най-вече на поканата от британското посолство, където бе влизал преди близо четирийсет години.

 

 

Същата вечер Авел бе гост на сър Бърнард Бъроус, посланик на Нейно Величество кралицата на Великобритания в Турция. За свое учудване видя, че го слагат отдясно на жената на посланика, почест, на каквато не се беше радвал в никое посолство досега. След вечерята стана свидетел на чудноватия английски обичай жените да се оттеглят и да оставят мъжете да си пият сами портвайна или брендито и да пушат пури. Сър Бърнард покани Авел в кабинета си, където ги чакаше американският посланик Флечър Уорън. Домакинът взе на подбив Уорън, задето е допуснал той да покани пръв на вечеря Чикагския барон.

— Вие, британците, открай време сте си самонадеяно племе — рече Флечър, докато палеше дебелата кубинска пура.

— Едно знам за американците — вметна сър Бърнард. — Така и не разбират кога са победени.

Авел заслуша добродушните им шеги — не проумяваше защо са го включили в този тесен кръг. Сър Бърнард му предложи отлежал портвайн и американският посланик вдигна чаша.

— За Авел Розновски — каза той.

Британският посланик също вдигна чаша.

— Доколкото разбирам, време е за поздравления — рече той.

Авел се изчерви и стрелна с поглед Флечър Уорън с надеждата той да му помогне и да го насочи.

— Май оплесках всичко, Флечър, и пуснах котката от торбата — възкликна сър Бърнард и също се извърна към американския посланик. — Каза, стари ми приятелю, че знаели всички.

— Е, почти всички — поправи го Флечър Уорън. — Не че британците са в състояние да пазят дълго тайна.

— Затова ли ви трябваше толкова време, за да разберете, че сме във война с Германия? — заяде се Бърнард.

— А после дойдохме, за да подсигурим победата ли?

— И своята слава — подхвърли англичанинът.

Американският посланик прихна.

— Казаха ми, че до няколко дни ще излезе и официалното съобщение.

Двамата погледнаха Авел, който продължаваше да мълчи.

— В такъв случай нека аз съм първият, който ви честити, Ваше Превъзходителство — възкликна сър Бърнард. — Желая ви много успехи на новия пост.

Авел пламна, когато чу да се обръщат към него със звание, което от няколко месеца бе нашепвал толкова често пред огледалото.

— Трябва да свиквате да ви наричат „Ваше Превъзходителство“ — продължи британският посланик, — а също с куп други неща, най-вече с проклетите мероприятия, на които ще ви се наложи да ходите постоянно. Ако сега си имате проблеми с теглото, те ще ви се сторят шега в сравнение с килограмите, които ще натрупате в края на мандата. Нищо чудно да благодарите, че има студена война. Това е единственото, което ще вкара светския ви живот в някакви релси.

Американският посланик се подсмихна.

— Честито, Авел, разрешете да ви поздравя за успеха. Кога за последно сте били в Полша? — попита той.

— Преди няколко години посетих за пръв път от много време своята родина, но за съвсем кратко — отговори Авел. — Оттогава все ми се ще да отида отново.

— Е, завръщате се победоносно — отбеляза Флечър Уорън. — Виждали ли сте посолството ни във Варшава?

— Не, не съм — призна Авел.

— Сградата не е лоша — обясни сър Бърнард. — Покрай това се сетих, че вие, колониалисти такива, стъпихте в Европа чак след Втората световна война. Но храната е отвратителна. Очаквам да предприемете нещо, господин Розновски. Опасявам се, че единственото, което можете да сторите, е да построите и във Варшава хотел от веригата „Барон“. Щом станете посланик, това е най-малкото, което ще очакват от един стар поляк.

Авел беше в еуфория — смееше се и се радваше на недодяланите шегички на сър Бърнард. Усети, че е попрекалил с портвайна и се чувства доволен от себе си и от света. Изгаряше от нетърпение да се прибере в Щатите и сега, след като назначението бе потвърдено, да съобщи новината на Флорентина. Тя щеше да е много горда с него. Реши, че от Ню Йорк ще замине незабавно за Сан Франциско, за да се помири с дъщеря си. Открай време бе искал да го направи, а сега си имаше и оправдание. Дори младият Каин вече му беше симпатичен — един дявол знае защо. Трябваше да престане да го нарича „младия Каин“. Как ли му беше името — а, да, Ричард. Точно така, Ричард. Най-неочаквано му олекна от това решение.

Тримата отидоха при дамите в гостната и Авел докосна британския посланик по рамото.

— Трябва да си тръгвам, Ваше Превъзходителство.

— Значи се връщате в „Барон“ — каза сър Бърнард. — Разрешете, драги ми приятелю, да ви изпратя до колата.

Жената на посланика се сбогува на вратата със своя гост.

— Лека нощ, лейди Бъроус, благодаря за незабравимата вечер.

Тя се усмихна.

— Знам, че не би трябвало да знам, господин Розновски, но нека ви поздравя за назначението. Сигурно се гордеете много, че се връщате в своята родина като висш представител на държавата.

— Наистина съм много горд — отвърна непринудено Авел.

Сър Бърнард слезе заедно с него по мраморното стълбище на английското посолство и го изпрати до чакащия автомобил. Шофьорът отвори вратата.

— Лека нощ, Розновски — пожела посланикът, — и успех във Варшава. Между другото, надявам се да сте останали доволен от храната в английското посолство, все пак я опитвате за пръв път.

— Всъщност за втори, сър Бърнард.

— И друг път ли сте идвали тук, приятелю? Проверихме в книгата на посетителите, но не открихме името ви.

— Няма как да го откриете — потвърди Авел. — Последния път вечерях в кухнята на вашето посолство. Там надали си водят книга на посетителите, но да ви призная, от години не бях хапвал толкова вкусно.

Авел се усмихна и се качи на задната седалка на автомобила. Сър Бърнард явно се чудеше дали да му вярва. Шофьорът подкара към „Барон“, а Авел забарабани с пръсти по страничния прозорец и си затананика. Искаше му се още сутринта да се върне в Щатите, но нямаше как да откаже на Флечър Уорън, поканил го утре на вечеря в американското посолство. Сякаш чуваше как сър Бърнард му напомня, че не подобава на един бъдещ посланик да отказва покана за вечеря.

Прекара чудесно и у американския посланик. Отбраните гости го помолиха да разправи как е станало така, че се е хранил в кухнята на британското посолство. Когато им каза истината, всички го зяпнаха изумени и възхитени. Май не му повярваха, когато спомена и как насмалко да му отсекат ръката, затова пък се прехласнаха по сребърната гривна. И тази вечер всички го наричаха „Ваше превъзходителство“.

 

 

На другия ден Авел стана рано за полета до Щатите. Самолетът кацна в Белград и докато зареди гориво, чакаха цели шестнайсет часа. Обясниха на Авел, че трябвало да отстранят някаква повреда в колесника. Той седеше в чакалнята на летището и отпиваше от югославското кафе, което, общо взето, не ставаше за пиене. Забеляза, че разликата между британското посолство и барчето на летището в една завладяна от комунистите страна е както между небето и земята. Накрая самолетът излетя и ги откара в Амстердам, където отново чакаха сякаш цяла вечност. Този път прехвърлиха Авел на друг самолет.

Най-сетне подир близо трийсет и шест часово пътуване той пристигна на летище „Айдълуайлд“ в Ню Йорк. Едвам се държеше на крака. След митническата проверка най-неочаквано бе обкръжен от журналисти, камери и фотоапарати, които защракаха срещу него. Той веднага грейна в усмивка. Реши, че вече са обявили официално назначението му. Изпъчи се и закрачи гордо и бавно, за да не му личи толкова много, че куца. Фоторепортерите и операторите се заблъскаха най-безогледно, за да са сигурни, че ще го снимат. От Джордж нямаше и следа.

Накрая Авел го зърна точно зад тълпата, беше пребледнял като мъртвец. На Авел му призля, когато веднага след бариерата един от журналистите, вместо да го попита как се чувства като първия американски посланик от полски произход в Полша, изкрещя:

— Как ще отговорите на нападките?

Фотоапаратите продължиха да щракат, въпросите долитаха от всички страни.

— Има ли нещо вярно в обвиненията, господин Розновски?

— Колко всъщност сте платили на конгресмена Осбърн?

— Отхвърляте ли обвиненията?

— Защо се завърнахте в Щатите, за да застанете пред съда ли?

Записваха си отговорите на Авел, макар че той не бе отворил уста.

— Измъкни ме оттук! — провикна се той над навалицата.

Джордж успя да се промуши през блъсканицата и да го заведе при чакащия кадилак. Авел се наведе и затули с длани лицето си, за да се скрие от светкавиците на фотоапаратите, а Джордж изкрещя на шофьора да кара.

— В „Барон“ ли, господине?

— Не, в жилището на госпожица Розновски на Петдесет и седма улица.

— Защо? — учуди се Авел.

— Защото тия проклетници, журналистите, са плъзнали из целия хотел.

— Нищо не разбирам — сопна се Авел. — В Истанбул се държаха с мен така, сякаш вече съм утвърден за посланик, а когато се прибирам в Щатите, какво заварвам — изкарват ме престъпник. Какво, да го вземат мътните, става тук, Джордж?

— От мен ли искаш да го научиш, или ще изчакаш да се видиш с адвоката си? — попита неговият заместник.

— Кого си наел? — подвикна Авел.

— Х. Трафорд Джилкс, най-добрия адвокат по наказателни дела в Щатите.

— И най-скъпия.

— Не очаквах, че в такъв момент ще мислиш за пари, Авел.

— Прав си, Джордж. Извинявай. Къде е той сега?

— Оставих го в съда, но обеща, веднага щом приключи, да дойде в жилището на Флорентина.

— Вече не издържам, Джордж. Кажи, за Бога, каква е тая дандания? Започни от най-лошото.

Джордж въздъхна тежко.

— Издадена е заповед за задържането ти — рече той.

— В какво ме обвиняват?

— В подкупване на държавни служители.

— Никога през живота си не съм си имал вземане-даване с държавни служители — възропта Авел.

— Знам, знам, затова пък Хенри Осбърн си е имал и както личи, разполага с документи все с твоето име.

— Божичко! — завайка се Авел. — За какво ми трябваше да се хващам с тоя непрокопсаник! Позволих общата омраза към Каин да ми замъгли разсъдъка. Още не мога да повярвам, че Хенри ме е натопил, защото в крайна сметка най-много ще загази той.

— Да де, но е изчезнал сякаш вдън земя — уточни Джордж, — освен това най-неочаквано дълговете му са изплатени по доста загадъчен начин до последния цент.

— Уилям Каин — изсъска Авел.

— Не открихме нищо, което да води към него — възрази Джордж. — Няма доказателства, че Каин има пръст във всичко това.

— Притрябвали са ми доказателства! Ти ми кажи друго — как властите са се добрали до подробностите?

— Това поне го знаем — отвърна другият мъж. — В Министерството на правосъдието във Вашингтон е пристигнал пакет, съдържаш папка.

— С пощенското клеймо на Ню Йорк, нали? — подметна Авел.

— Не. На Чикаго.

Известно време Авел мълча.

— Изключено е да го е пратил Хенри — рече накрая. — Няма никаква логика.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Джордж.

— Сигурен съм, защото ми каза, че дълговете му са платени, а Министерството на правосъдието няма да се бръкне чак с такава сума, освен ако не е решило да залови Ал Капоне. Хенри явно е продал папката на друг. Но на кого ли? Едно е ясно: за нищо на света не би предоставил подобна информация направо на Каин.

— Направо ли? — възкликна Джордж.

— Да, направо — повтори Авел. — Вероятно не я е продал на Каин. Няма да се учудя, ако Каин е узнал, че Хенри е затънал в дългове и букмейкърите са го хванали за гушата, а после е пратил трети човек, който да се договори с него.

— Сигурно е станало точно това, Авел. Дума да няма, не е нужно да наемаш обигран детектив, за да разбереш колко е закъсал Хенри. За дълговете му знаят всички по кръчмите в Чикаго. Въпреки това не избързвай със заключенията. Нека чуем какво ще каже адвокатът.

Кадилакът спря пред предишното жилище на Флорентина, което Авел бе задържал и бе поддържал в безупречен ред с надеждата, че някой ден дъщеря му ще се върне. Джордж отвори вратата и двамата влязоха вътре. Х. Трафорд Джилкс вече ги чакаше. Седнаха и Джордж наля на Авел голямо уиски. Той го изпи на един дъх и подаде чашата на приятеля си да я напълни отново.

— Кажете ми най-страшното, господин Джилкс. Дайте да не протакаме.

— Много съжалявам, господин Розновски — подхвана адвокатът. — Господин Новак ми спомена за Варшава.

— Това вече е минало, нека забравим за „ваше превъзходителство“. Можете да бъдете сигурни, че ако попитате сега Винсънт Хоган дали ме познава, той ще се направи, че не помни дори името ми. Хайде, господин Джилкс, какво ме чака?

— Към вас е отправено обвинение от седемнайсет точки, че сте подкупвали държавни служители в четиринайсет различни щата. Уговорих се с Министерството на правосъдието утре сутринта да ви задържат тук, в това жилище, не възразяват после да ви пуснат под гаранция.

— Чудничко, няма що! — възкликна Авел. — Ами ако докажат обвиненията?

— О, със сигурност ще докажат поне някои — потвърди делово Х. Трафорд Джилкс, — но докато Хенри Осбърн се укрива, ще им бъде доста трудно да ви осъдят по повечето от тях. Все пак, господин Розновски, трябва да се примирите, че независимо дали ви осъдят, името ви вече е опетнено.

— Това ми е ясно като бял ден — рече Авел и погледна към снимката си на първа страница в „Дейли Нюс“. — Узнайте, господин Джилкс, кой е купил папката от Хенри Осбърн. Наемете колкото хора ви трябват. Цената е без значение. Само разберете кой стои зад всичко това, и то бързо, защото ако се окаже, че е Уилям Каин, смятам да си разчистя окончателно сметките с този негодник.

— Не си навличайте още неприятности, имате си предостатъчно — предупреди го Х. Трафорд Джилкс.

— Не се притеснявайте — успокои го Авел. — С Каин всичко ще бъде законно.

— А сега, господин Розновски, слушайте ме внимателно. Забравете за Уилям Каин и помислете, че в скоро време ще застанете пред съда. Това ще е най-важното събитие в живота ви, освен ако не смятате да лежите десет години зад решетките. Днес не можем да направим почти нищо, лягайте си и се наспете. Междувременно аз ще пусна кратко изявление за пресата, в което ще отхвърля обвиненията и ще обясня, че разполагаме с данни, които напълно ви оневиняват.

— А разполагаме ли с такива данни? — намеси се обнадежден Джордж.

— Не — отвърна адвокатът, — но така ще спечеля малко време, през което да помисля. Няма да се учудя, ако господин Розновски прегледа имената в папката и установи, че никога не е имал преки отношения с хората, споменати в нея. Напълно възможно е Хенри Осбърн да е действал като посредник, без дори да уведомява господин Розновски какво точно прави. В такъв случай моята задача ще бъде да докажа, че като член на управителния съвет на хотелската верига Осбърн е превишил правата си. Ако все пак, господин Розновски, сте се срещали с хората, споменати в папката, трябва на всяка цена да ми кажете, защото можете да бъдете сигурен, че от прокуратурата ще ги призоват да свидетелстват срещу вас. А сега лягайте и поспете. Сигурно сте изтощен от пътуването. Утре рано сутринта ще бъда при вас.

 

 

В осем и половина на другата заран Авел бе задържан без много шум в жилището на дъщеря си от съдебния изпълнител към Южния съдебен окръг в Ню Йорк. По случай Деня на свети Валентин витрините на магазините бяха пъстро украсени и от това Авел се почувства още по-самотен. Джилкс се надяваше да е уредил всичко така, че да не се разчува за задържането, пресата обаче беше надушила отнякъде и когато пристигна в съда, Авел отново бе обкръжен от фотографи и репортери. Запроправя си път през навалицата — Джордж вървеше пред него, Джилкс — след тях. Седнаха в преддверието и зачакаха да ги повикат в съдебната зала.

Съдебното заседание трая само няколко минути и мина учудващо спокойно. Приставът прочете обвиненията, Х. Трафорд Джилкс ги отхвърли и настоя клиентът му да бъде пуснат под парична гаранция. Както се бяха споразумели, обвинението не възрази. Джилкс поиска от съдията Прескот най-малко три месеца, през които да подготви защитата. Съдията насрочи делото за седемнайсети май — поне привидно не прояви никакъв интерес, и премина към следващия случай.

Авел отново беше на свобода — свободата да застане пред журналистите и фотографските светкавици. Джордж бе наредил на шофьора да спре със запален двигател в долния край на стълбището и да остави вратата отворена. Той трябваше да прояви доста голямо умение, за да се отскубне от вироглавите репортери, решили да правят, да струват, но да се доберат до сензация. Свърна към Петдесет и седма улица в Ийст Сайд чак когато се увери, че те не са по петите им. По време на гонитбата Авел не пророни и дума. Щом пристигнаха, се обърна към Джордж и отпусна длан върху рамото му.

— Виж какво, Джордж, поемаш хотелската верига най-малко за три месеца, докато ние с господин Джилкс подготвим защитата. Дано не се налага да я управляваш сам и след това — рече той и се опита да се засмее.

— Няма да се наложи, Авел, сигурен съм. Господин Джилкс ще те измъкне, ще видиш. — Джордж взе дипломатическото куфарче и докосна своя приятел по ръката. — Усмихни се — заръча му той и си тръгна.

— Направо не знам какво щях да правя без Джордж — сподели Авел с адвоката, след като двамата седнаха в хола. — Преди близо четирийсет години пристигнахме с един кораб в Щатите и оттогава сме преживели заедно какво ли не. Сега над главите ни са надвиснали още по-черни облаци. Да се захващаме за работа, господин Джилкс. Има ли някакви вести за Хенри Осбърн?

— Не, но съм пуснал по дирите му шестима души. Доколкото разбрах, и от Министерството на правосъдието го търсят още толкова, така че рано или късно ще го намерим, дано обаче онези от министерството не ни изпреварят.

— А на кого е продал папката? — поинтересува се Авел.

— Натоварил съм свои хора в Чикаго да проучат.

— Добре — рече Авел. — Сега да видим имената в папката, която ми оставихте снощи.

Джилкс започна с това, че изчете точка по точка обвинителния акт.

След близо три седмици, през които двамата се срещаха едва ли не всеки ден и Джилкс се увери, че Авел няма какво повече да му каже, той остави клиента да си почине. През тези три седмици и хората на Джилкс, и Министерството на правосъдието така и не се натъкнаха на нищо, което да им подскаже къде е Хенри Осбърн. Адвокатът не се добра и до човека, на когото Хенри бе продал информацията, и се питаше дали Авел не греши в догадките си.

С наближаването на делото Авел вече си мислеше, че не е изключено наистина да се озове зад решетките. Беше на петдесет и пет години и се плашеше и срамуваше, че може би ще прекара последните няколко години от живота си по същия начин, както и първите. Както бе изтъкнал Х. Трафорд Джилкс, ако от прокуратурата се доберяха до доказателства, в папката на Осбърн имаше достатъчно данни, за да лепнат на Авел доста тежка присъда. Той го смяташе за несправедливо и беше много ядосан. Злоупотребите, които Хенри Осбърн бе извършил заради него, наистина бяха тежки, затова пък си бяха и твърде разпространени. Авел се съмняваше, че е възможно фирмата ти да се развива или да тръгнеш от нулата и да спечелиш, ако не даваш подкупи, описани влудяващо точно и подробно в папката на Трафорд Джилкс. Той си спомни с горчивина гладкото, безизразно лице на младия Уилям Каин, всичките тия години седял в кабинета си в Бостън върху камарата наследени пари, чийто позорен произход беше погребан под няколко поколения почтеност. После Флорентина му прати трогателно писмо, в което беше пъхнала и няколко снимки на сина си и в което казваше, че още обича и уважава баща си и е убедена в невинността му.

Три дни преди началото на делото от Министерството на правосъдието откриха Хенри Осбърн в Ню Орлиънс. Надали щяха някога да го издирят, ако той не се беше озовал с два счупени крака в местната болница. Някакъв усърден полицай установил, че Хенри е получил нараняванията заради неплатени дългове на комар. В Ню Орлиънс такива неща не се прощават. Полицаят веднага се досетил за кого става въпрос и по-късно същата вечер, след като гипсирали краката на Осбърн, хората от Министерството на правосъдието го качили на самолета за Ню Йорк.

На другия ден Хенри Осбърн бе обвинен в измама в особено големи размери и съдията отказа да го пусне под гаранция. Х. Трафорд Джилкс си издейства разрешение да го разпита, но остана твърде неудовлетворен от разговора си с него. Беше очевидно, че Осбърн вече се е споразумял с прокуратурата и е обещал, ако към него бъдат предявени по-леки обвинения, да свидетелства срещу Авел.

— Господин Осбърн със сигурност ще установи, че го обвиняват в съвсем невинни неща — отбеляза кисело адвокатът.

— Виж го ти него каква игра играе! — възкликна Авел. — Ще се измъкне сух от водата, а аз ще има да търкам наровете. Така и няма да разберем на кого е продал проклетата папка.

— Тук грешите, господин Розновски. Това е единственото, за което Осбърн пожела да говори — поясни Джилкс. — Каза, че не я е продал на Уилям Каин и не би го направил при никакви обстоятелства. Някакъв тип от Чикаго на име Хари Смит платил в брой на Осбърн за изобличителните материали. Както би могло да се очаква, представил се е под чуждо име, защото в Чикаго и околността има десетки харисмитовци и никой от тях не отговаря на описанието.

— Намерете го — отсече Авел. — И то преди началото на делото.

— Вече работим по въпроса — успокои го Джилкс. — Ако е още в Чикаго, ще го пипнем до седмица. Осбърн уточни и че така нареченият Смит го е уверил, че папката му трябвала за лични цели и нямал намерение да разкрива съдържанието й пред властите.

— И за какво му е притрябвала тая папка? — тросна се Авел.

— Уж за да ви изнудва. Хенри Осбърн е изчезнал яко дим точно заради това — за да избяга от вас. Като се замисли човек, господин Розновски, по всяка вероятност казва истината. В края на краищата документите изобличават и него и той вероятно е бил не по-малко притеснен от вас, когато папката се е озовала в Министерството на правосъдието. Нищо чудно, че се укри, а после, когато го хванаха, прие да свидетелства срещу вас.

— Знаете ли — поде Авел, — единствената причина да се хвана с Осбърн е, че той мрази не по-малко от мен Уилям Каин, а ето че сега Каин ни закопа и двамата.

— Няма доказателства, че Каин е замесен във всичко това — възрази адвокатът.

— Не ми трябват доказателства.

 

 

Делото бе отложено по искане на прокурора — трябвало му още време, за да разпита Хенри Осбърн, сега основен свидетел на обвинението. Трафорд Джилкс се възпротиви категорично и изтъкна пред съда, че клиентът му, вече човек на години, се е поболял заради лъжливите обвинения. Това не трогна ни най-малко съдията Прескот, който прие искането на обвинението и отложи делото с още един месец.

За Авел той мина мъчително бавно и два дни преди поредната дата той вече се бе примирил, че ще го признаят за виновен и ще го пратят за дълго в затвора. Точно тогава един от хората, наети в Чикаго от Х. Трафорд Джилкс, откри човека, представил се като Хари Смит — оказа се местен частен детектив, използвал чуждо име по категорично настояване на клиента си, адвокатска кантора от Ню Йорк. На Джилкс му струвало хиляда долара и още двайсет и четири часа, докато Хари Смит разкрие, че въпросната кантора се казва „Коен, Коен и Яблонс“.

— Адвокатът на Каин! — възкликна тутакси Авел.

— Сигурен ли сте? — учуди се Джилкс. — От онова, което знаем за Каин, оставам с впечатлението, че той е последният човек, който ще наема адвокат евреин.

— Навремето, когато купих от банката на Каин хотелите, някои от документите бяха съставени от човек на име Томас Коен. По една или друга причина банката бе наела двама адвокати, които да осъществят сделката.

— Какво да правя сега? — попита Джордж.

— Нищо — отсече Трафорд Джилкс. — Само това оставаше, в навечерието на делото да си имаме още неприятности. Чухте ли, господин Розновски?

— Да — потвърди Авел. — Ще се разправям с Каин, щом приключи делото. А сега, господин Джилкс, ме слушайте, и то внимателно. Върнете се незабавно при Осбърн и му кажете, че Хари Смит е продал папката на Уилям Каин, а той използва съдържанието й, за да си отмъсти и на двамата — наблегнете върху „и на двамата“. Обещавам ви, че щом чуе това, Осбърн няма да изрече и дума пред съда, каквото и да е обещал пред ония от Министерството на правосъдието. Хенри Осбърн е единственият човек по тая земя, който мрази Каин повече и от мен.

— Както кажете — отвърна Джилкс, който определено не бе съвсем убеден, — но ми се струва, господин Розновски, че трябва да ви предупредя: той и досега прехвърля цялата вина върху вас и не ни е помогнал с нищо.

— Обещавам ви, господин Джилкс. Разбере ли, че е замесен Каин, отношението му веднага ще се промени.

 

 

Х. Трафорд Джилкс си издейства разрешение да прекара същата вечер десет минути с Хенри Осбърн в неговата килия. Осбърн го изслуша, но не каза нищо. Адвокатът бе сигурен, че новината не е направила никакво впечатление на основния свидетел на обвинението, но реши да изчака до другата заран и чак тогава да съобщи на Авел Розновски. Предпочиташе клиентът му да се опита да поспи преди началото на делото, насрочено за следващия ден.

 

 

Четири часа преди съдебното заседание един от надзирателите, отишъл да занесе на Хенри Осбърн закуска в килията, го намери обесен. Осбърн висеше на вратовръзката с емблемата на Харвардския университет.

 

 

Заседанието започна без основния свидетел на обвинението, което отново поиска отлагане. След като изслуша поредната страстна пледоария на Х. Трафорд Джилкс за здравословното състояние на клиента му, съдията отхвърли искането. Обществеността следеше по телевизията и вестниците всяка дума от „делото срещу Чикагския барон“, за ужас на Авел в съдебната зала седеше и Зофя, дошла да позлорадства. След девет дни прения обвинението си даде сметка, че е на път да загуби, и предложи на Х. Трафорд Джилкс да се споразумеят. По време на почивката адвокатът обясни на Авел какво искат.

— Ще снемат всички обвинения в подкуп, ако се признаете за виновен по обвинението, че сте се опитвали да повлияете незаконосъобразно на държавен служител.

— А ако откажа, имам ли шансове да се измъкна?

— Да, петдесет на петдесет — обясни Джилкс.

— А ако ме осъдят, колко ще ми дадат?

— Съдията Прескот не си поплюва. Ще ви осъди най-малко на шест години.

— А ако приема предложението на прокуратурата и се призная за виновен по двете по-леки обвинения, какво ме очаква?

— Солена глоба. Ще се изненадам, ако ви осъдят на повече — поясни Джилкс.

Известно време Авел обмисля възможностите.

— Ще се призная за виновен. Хайде най-после да приключваме.

Прокурорът уведоми съдията, че се отказва от петнайсет от обвиненията срещу Авел Розновски. Х. Трафорд Джилкс се изправи и съобщи, че клиентът му желае да се признае за виновен по останалите две обвинения в злоупотреба. Съдебните заседатели бяха разпуснати и съдията Прескот тегли едно конско на Авел, напомняйки му, че правото да развива бизнес не включва правото да подкупва държавни служители. Подкупът бил престъпление, при това тежко, ако го извършвал умен, кадърен човек, на когото не му се налагало да пада толкова ниско. В други държави, натърти съдията, от което Авел отново се почувства жалък имигрант, рушветът може и да е нещо обичайно, в Съединените американски щати обаче той бил недопустим. Съдията Прескот осъди Авел на половин година условно и на глоба от двайсет и пет хиляди долара плюс разходите по делото.

Джордж заведе Авел в мансардния апартамент в „Барон“ и цял час пиха уиски, докато накрая Авел рече:

— Свържи се, Джордж, с Питър Парфит и му брой единия милион, който иска за своите два процента от банка „Лестър“: веднъж да притежавам осем на сто от банката, ще се възползвам от точка седма на правилника на „Лестър“ и ще довърша Уилям Каин в заседателната зала на собствения му управителен съвет.

Джордж кимна, без да казва нищо.

 

 

Няколко дни по-късно Държавният департамент оповести, че Полша е получила статут на най-облагодетелствана нация в търговията със Съединените щати и следващият американски посланик във Варшава се казва Джон Мурс Кабът.