Джефри Арчър
Каин и Авел (12)

12.

През септември 1923 година Уилям се върна за последната си учебна година в „Сейнт Пол“ и беше избран за председател на ученическия комитет на горния клас точно трийсет и три години след като на същата чест се бе радвал и баща му. Но не спечели на изборите по обичайния начин, защото е най-добрият спортист или най-известното момче в училището. Най-верният му приятел Матю Лестър безспорно би се наредил пръв, ако изискванията се свеждаха само до това. Просто Уилям бе пръв сред съучениците си, с най-високи постижения, затова така и не успяха да убедят Матю Лестър също да се кандидатира и да се състезава с него. Управата на „Сейнт Пол“ предложи Уилям за стипендията по математика „Хамилтън“ в Харвардския университет и през първия срок момчето насочи всичките си усилия към това да я спечели.

Когато се върна за Коледа на Бийкън Хил, смяташе, че през ваканцията няма да прави друго, освен да усвоява „Principia Mathetatica“. Но сметките му излязоха криви — завари у дома множество покани за какви ли не увеселения и балове. Реши да се извини и да не отиде на повечето, един от баловете обаче нямаше как да пропусне. Организираше го не друг, а неговите баби, и то в Червената къща на Луисбърг скуеър. Уилям се запита на каква ли възраст ще бъде в състояние да защити собствения си дом от нашествието на двете достолепни дами и реши, че още не му е дошло времето. Почти нямаше близки приятели в Бостън, това обаче не попречи на бабите да съставят чудовищен списък на поканените.

За да ознаменуват случая, те подариха на внука си първия официален костюм, който, както го изискваше последната мода, беше с двуредно закопчаване. Докато получаваше подаръка, Уилям се престори, че нехае, после обаче се издокара с костюма и тръгна с напета стъпка из стаята си, та да спре пред огледалото и да почне да си се любува. На другия ден поръча разговор с Ню Йорк и покани Матю Лестър да дойде и да му погостува през съдбовната неделя. Сестрата на Матю също поиска да замине, ала майка й отсъди, че не било прилично.

Уилям отиде да посрещне приятеля си, който пристигна с влак.

— Знаеш ли, хрумна ми, че е крайно време да преспиш с жена — подметна Матю, докато шофьорът ги караше към Бийкън Хил. — В Бостън сто на сто има навити момичета.

— Да не би вече да си спал с жена, Матю?

— То се знае, че съм спал. Миналата зима в Ню Йорк.

— Какво ли съм правил през това време?

— Сигурно си зубрил трудовете на Бертран Ръсел.

— Не си ми споменавал.

— Нямаше нищо интересно за разказване. Пък и теб те занимава по-скоро банката на баща ми, отколкото първите ми стъпки в любовта. Всичко стана на едно учрежденско тържество, което баща ми организира в чест на рождения ден на Вашингтон. Всъщност, защо да си кривя душата, бях изнасилен от една от секретарките на директора, дебелана на име Синтия с огромни цици, които се полюшваха, докато…

— Хубаво ли беше?

— На мен — да, но виж, за Синтия се съмнявам. Беше се напила, клетата, до козирката, не знам дали изобщо ме е забелязала. Ала човек все започва отнякъде, а секретарката нямаше нищо против да помогне на синчето на шефа.

Уилям си представи свъсената застаряваща секретарка на Алан Лойд.

— Не мисля, че има вероятност да ме посвети тъкмо секретарката на председателя на управителния съвет — отбеляза той посърнал.

— А, знае ли човек! — възкликна Матю, сякаш бе врял и кипял в тези неща. — Именно онези, които се правят на вода ненапита, са най-дашни. Сега вече приемам всякакви покани, и официални, и неофициални, не че облеклото има някакво значение.

Шофьорът подкара автомобила към гаража, а двамата младежи изтичаха нагоре по стълбището пред къщата на Уилям.

— Доста неща си променил тук от последния път, когато ти гостувах — отбеляза Матю, възхитен от ратановите мебели, последен писък на модата, и пъстрите нови тапети.

Само фотьойлът с виненочервена кожена тапицерия си седеше на обичайното място.

— Реших да поосвежа малко — отвърна Уилям. — Все едно живеех в каменната епоха. Пък и не исках нищо тук да ми напомня за… Ела, сега не му е времето да обсъждаме покъщнината.

— Кога ще пристигнат гостите, поканени на увеселението?

— Не увеселение, Матю, а бал, бабите много държат да го наричаме така.

— А момичета за сваляне ще има ли?

— Една директорска секретарка не ти дава правото да се смяташ за пръв спец по половото възпитание в държавата.

— Божичко, каква люта ревност, и то от най-скъпия ми приятел — въздъхна уж покрусен Матю.

Уилям се засмя и си погледна часовника.

— Първият гост ще се появи след около два часа. Дай да не се мотаем, ами да се изкъпем и облечем. Сети ли се да си вземеш официално облекло?

— Да, но и да съм пропуснал, ще се издокарам с пижамата. Обикновено забравям или официалния костюм, или пижамата, но никога и двете. Дали да не се появя на бала по пижама, тъкмо ще наложа нова мода.

— Бабите няма да разберат шегата ти — отвърна другият младеж.

Хората от фирмата за организиране на тържества — общо двайсет и трима на брой, дойдоха в шест часа, бабите пък — в седем, пременени в черна коприна с шлейфове, влачещи се по земята. В осем без нещо Уилям и Матю отидоха при тях в гостната.

Уилям посегна да вземе изкусителната черешка върху великолепната охладена торта, но баба Каин подвикна зад него:

— Не пипай храната, Уилям, това не е за теб.

Той се извърна рязко.

— Тогава за кого е? — попита той и я млясна по бузата.

— Не ми се прави на интересен, Уилям, това, че си цял метър и осемдесет, няма да ми попречи да те шляпна.

Матю прихна.

— Нека те запозная, бабо, с най-добрия ми приятел, Матю Лестър.

Възрастната дама го огледа през пенснето от глава до пети, сетне рече одобрително:

— Драго ми е, млади момко.

— За мен е чест да ви се представя, госпожо Каин. Струва ми се, че сте познавали моя дядо.

— Дали съм познавала дядо ти ли? Кейлъб Лонгуърт Лестър? Навремето, преди петдесетина години, ми поиска ръката. Отказах му. Обясних му, че е пияница и това ще го вкара доста бързо в гроба. Оказах се права, затова и двамата недейте да пиете. Не забравяйте, алкохолът убива мозъка.

— Какво ти пиене при този сух режим! — възкликна невинно Матю.

— Опасявам се, че скоро ще го отменят — изпуфтя баба Каин. — Президентът Кулидж забравя какво възпитание е получил. На куково лято щеше да стане президент, ако онзи кретен Хардинг не умря толкова глупаво.

Уилям се засмя.

— Доста късопаметна си, бабо. По време на полицейската стачка не даваше и дума да се издума срещу него.

Госпожа Каин замълча.

Гостите започнаха да пристигат — домакинът не познаваше повечето от тях и се зарадва, когато сред първите видя Алан Лойд.

— Изглеждаш добре, момчето ми — рече банкерът и установи, че за пръв път през живота си гледа Уилям от долу нагоре.

— И ти, Алан. Много мило от твоя страна, че дойде.

— Мило ли? Забрави ли, че ме е поканил не друг, а твоите баби? Може би щях да събера смелост да откажа на едната, но и на двете…

— И ти ли, Алан? — прихна младежът. — Ще ми отделиш ли малко време? Искам да си поговорим на четири очи. — Той отведе госта в един по-тих ъгъл. — Смятам да променя инвестиционните си планове и да започна да изкупувам акции на банката на Лестър, стига да се появят на борсата. Докато навърша двайсет и една години, искам да държа пет на сто от акциите.

— Няма да е лесно — отвърна Алан. — Притежават ги все частни лица, които рядко ги обявяват за продан, но ще видя какво мога да направя. Какво си намислил, Уилям?

— Всъщност целта ми е да…

— Уилям! — подвикна баба Кабът, която се носеше като хала към тях. — Ето къде си бил! Съзаклятничиш в ъгъла с господин Лойд, а още не съм те видяла да танцуваш и с една-едничка млада дама. Защо според теб сме организирали този бал?

— Точно така — рече Алан Лойд и се изправи. — Елате, госпожо Кабът, да поседнем заедно и да пуснем момчето по широкия свят. Тъкмо ще си починем, ще го погледаме как танцува и ще послушаме музика.

— Музика ли? Това, Алан, не е музика. Някаква какофония, в която няма и намек за мелодия.

— Драга ми бабо — вметна Уилям, — това е „Не, нямаме банани“, най-нашумялото парче напоследък.

— Значи е дошло време да напусна този свят — свъси се баба Кабът.

— Бива ли да говорите така! — възрази галантно банкерът.

Уилям танцува с две-три момичета, които помнеше смътно, макар и да не се сещаше как се казват, сетне зърна Матю, който седеше в ъгъла — тъкмо повод да се измъкне от дансинга. Забеляза момичето, разположило се до Матю, чак когато отиде при тях. Младата жена го погледна и Уилям усети как нозете му се подкосяват.

— Познаваш ли Аби Блънт? — попита небрежно Матю.

— Не — отвърна Уилям и едвам се сдържа да не си оправи вратовръзката.

— Това е вашият домакин господин Уилям Лоуел Каин.

Младата дама сведе свенливо очи, а младежът седна от другата й страна. Матю бе забелязал, че приятелят му се е захласнал по Аби, и отиде да си налее от пунша.

— Как така не съм ви срещал никога досега? Цял живот живея в Бостън.

— А, срещали сме се. Бутнахте ме в езерцето в парка. По онова време и двамата бяхме на по три години. Трябваше да минат четиринайсет години, за да дойда на себе си.

— Искрено съжалявам — рече Уилям, след като помълча. Умуваше напразно с каква духовита забележка да заплени момичето.

— Имате прелестна къща, Уилям.

Отново се възцари тягостно мълчание.

— Благодаря — отвърна смутено младежът.

Стрелна с крайчеца на окото Аби, но така, че тя да не забележи как я оглежда. Беше тъничка, с огромни кафяви очи, дълги мигли и профил, от който Уилям онемя. Беше прихванала светлокестенявата си коса по начин, който до този миг Уилям беше ненавиждал.

— Матю ми каза, че догодина отивате да следвате в Харвардския университет — опита се момичето отново да подхване разговор.

— Да. Всъщност танцува ли ви се?

— Да, благодаря.

Уилям стъпваше като в паници и току тикаше дамата си в другите по дансинга. Извиняваше й се, тя се усмихваше. По едно време я хвана по-близо до себе си и двамата продължиха да танцуват.

— Познаваме ли младата дама, която от час явно си е присвоила Уилям? — попита подозрително баба Кабът.

Баба Каин вдигна пенснето и се втренчи в момичето, което Уилям тъкмо извеждаше през френските прозорци на моравата.

— Аби Блънт — оповести баба Каин.

— Щерката на адмирал Блънт ли? — възкликна баба Кабът.

— Да.

Баба Кабът кимна донейде одобрително.

Уилям отведе Аби Блънт в дъното на градината, под кичестия кестен, по който досега само се беше катерил.

— Винаги ли се опитваш да целуваш момичетата още при първата среща? — попита Аби.

— Да ти призная, никога досега не съм целувал момиче — отвърна Уилям.

Младата жена се засмя.

— Твърде поласкана съм.

Тя подложи румена страна, сетне и розови устни, после настоя да са се прибирали вътре. Бабите видяха с известно облекчение, че двамата се връщат.

По-късно, вече в стаята на Уилям двете момчета обсъдиха вечерта.

— Добре си прекарахме — отбеляза Матю. — Може да се каже, че си струваше да бия толкова път от Ню Йорк до затънтената провинция, ако не броим това, че ми отмъкна момичето.

— Как мислиш, Аби ще ми помогне ли да изгубя девствеността си? — попита Уилям, без да обръща внимание на шеговитите упреци на приятеля си.

— Разполагаш с три седмици, за да разбереш, но се опасявам да не установиш, че самата тя още е девствена — отвърна другият младеж. — Въз основа на опита си в тези неща съм готов да се обзаложа на пет долара, че Аби няма да се поддаде дори на обаянието на Уилям Лоуел Каин.

 

 

Уилям обмисли най-внимателно всичко. Едно беше да загуби девствеността си, съвсем друго — пет долара, които да даде на Матю. Виждаше се, кажи-речи, всеки божи ден с Аби Блънт — за пръв път се възползва от това, че макар и седемнайсетгодишен, притежава собствена къща и автомобил. Не след дълго си даде сметка, че е щял да пожъне по-голям успех, ако не бяха родителите на Аби, които й трепереха като на писано яйце. В последните дни от ваканцията той не се бе доближил особено до целта.

Решен да си спечели петте долара, изпрати на младото момиче огромен букет рози, после я заведе на пищна вечеря в „Джоузеф“ и накрая успя да я примами в гостната на своята къща.

— Откъде се сдоби с уиски, нали уж сме в сух режим? — попита Аби.

— А, не е чак такава философия — изперчи се Уилям.

Истината бе, че малко след като Хенри Осбърн се изнесе, той бе скрил в спалнята си бутилка от неговия бърбън, вместо да го излее в канала, както първоначално бе смятал да стори.

От уискито Уилям се задави, а на Аби й избиха сълзи.

Той седна до нея и я прегърна самоуверено през раменете. Тя не възропта.

— Според мен, Аби, си неописуемо красива — прошепна Уилям в светлокестенявите й къдрици, за да я подготви.

Тя го погледна вглъбено с огромни кафяви очи.

— О, Уилям — пророни младото момиче. — Ти си неотразим.

Не беше по силите му да устои на кукленското й лице. Аби позволи да я целуне. Това му вдъхна смелост и той приплъзна плахо ръка от кръстчето към гърдите й, където я остави досущ регулировчик, спрял напиращ поток от автомобили. Момичето поруменя от възмущение и махна дланта му — автомобилите да си продължат нататък.

— Не бива да го правиш, Уилям.

— Защо? — учуди се той и напразно се помъчи да си възвърне позициите.

— Защото не знаеш как ще свърши всичко това.

— Горе-долу, имам представа.

Още преди да й се е нахвърлил отново, Аби го изтика, стана припряно и взе да оправя роклята си.

— Трябва да се прибирам, Уилям.

— Но нали току-що дойде.

— Мама ще пита какво съм правила.

— Ще й кажеш: нищо.

— По-добре да оставим нещата така.

— Да де, но утре заминавам.

Пропусна да добави: „Връщам се в пансиона“.

— Е, можеш да ми пишеш.

За разлика от Валентино Уилям знаеше кога е загубил. Стана, оправи си вратовръзката, хвана Аби за ръката и я откара у тях.

На другия ден в пансиона Матю Лестър взе подадената му банкнота от пет долара и вдигна уж изненадано вежди.

— Само една-едничка дума, Матю, и ще те погна с бейзболната бухалка из училището.

— Не се сещам за думи, които да предадат дълбокото ми съчувствие.

— Хуквай, Матю! И здрава ти гърбина!

 

 

Уилям забеляза жената на главния възпитател през последните два учебни срока в „Сейнт Пол“. Тя беше красива, може би поотпусната в корема и бедрата, затова пък бе с огромен бюст, ходеше изпъчена и носеше лъскавата си черна коса на висок кок, вярно, тук-там посребрен, но дотолкова, че да й отива. Една събота Уилям си навехна на хокейното игрище китката и госпожа Раглан му сложи студен компрес, като застана малко по-близо, отколкото се налагаше, така че ръката на момчето да я докосва по гърдите. На него му стана приятно. После друг път Уилям вдигна температура и бе пратен за няколко дни в лечебницата, където жената на възпитателя лично му носеше храната, като присядаше на леглото, така че да докосва през тънката завивка с тяло краката на младежа, докато той се храни. На него пак му стана приятно.

Мълвеше се, че е втора жена на Раглан Сръдльото. Всички в пансиона недоумяваха как той се е сдобил и с една съпруга, камо ли пък с две. От време на време госпожа Раглан току въздишаше едва чуто и се умълчаваше, с което показваше, че и тя донякъде споделя това всеобщо недоумение от съдбата й.

Като отговорник на общежитието Уилям имаше задължението да се явява всяка вечер в десет и половина при Раглан Сръдльото, за да докладва, че осветлението е изключено и самият той отива да си легне. Един понеделник вечерта почука както обикновено на вратата на Сръдльото и изненадан, чу гласа на госпожа Раглан, която го канеше да влезе. Беше се изтегнала на канапето и бе облечена в нещо като широко копринено кимоно.

Уилям продължи да стиска хладната дръжка на вратата.

— Всички лампи са угасени, заключих и входната врата, госпожо Раглан. Лека нощ!

Тя стъпи на пода и изпод гънките на коприната се мярна бледата плът на бедрото й.

— Вечно бързаш, Уилям. Изгаряш от нетърпение животът да започне ли? — Госпожа Раглан отиде при масичката отстрани. — Защо не поостанеш, ще пийнем топло какао. И аз съм една, направила съм две чаши, съвсем ми изхвърча от главата, че господин Раглан се връща чак в събота.

Тя определено натърти на думата „събота“. Занесе на Уилям чашата, над която се виеше пара, и го погледна — да провери дали е схванал тънкия намек. Удовлетворена, му подаде чашата, като уж без да иска, го докосна по ръката.

Той взе да бърка усърдно какаото.

— Джералд замина на конференция — продължи с обясненията тя. Уилям за пръв път чуваше малкото име на Раглан Сръдльото. — Затвори вратата де. Ела да поседнем.

Уилям се поколеба. Сетне все пак затвори вратата, но не искаше да сяда нито на стола на Сръдльото, нито до госпожа Раглан. Накрая реши, че столът на Сръдльото е по-малката от двете злини, и се насочи към него.

— Не там, не там — обади се жената и потупа по канапето.

От немай-къде Уилям отиде при нея и приседна притеснен, после се втренчи в чашата за вдъхновение. Не го получи, изгълта съдържанието й и си изпопари езика. Камък му падна от сърцето, когато госпожа Раглан се изправи. Тя му напълни отново чашата, без да обръща внимание как момчето пелтечи, че не искало повече, после прекоси мълчешком стаята, пусна грамофона и сложи игличката върху плочата.

— Лесно и хубаво, нали? — бяха първите думи, които Уилям чу. Когато жената се върна, той още се беше вторачил в пода. — Няма да оставиш една дама да танцува сама, нали?

Младежът вдигна очи. Госпожа Раглан се поклащаше лекичко в такт с музиката.

— „Поели сме към любовта, ясно е това“ — изгука Руди Вали.

Уилям се изправи и волю-неволю, прегърна госпожа Раглан. Сръдльото преспокойно можеше да застане между двамата, толкова далече стояха един от друг. След няколко такта тя се приближи още малко до Уилям, а той продължи да гледа втренчено през дясното й рамо, та да й покаже, че не е усетил кога лявата й ръка се е плъзнала от рамото върху кръста му. Плочата спря да се върти и младежът си каза, че сега ще има възможност да се върне при безопасното какао, жената обаче я обърна и още преди Уилям да е помръднал, отново се озова в ръцете му.

— Госпожо Раглан, мисля, че трябва да…

— Поотпусни се де.

Най-сетне Уилям събра смелост да я погледне в очите. Опита се да отговори нещо, ала сякаш бе изгубил дар слово. Госпожата вече изследваше с длан гърба му, по едно време дори промуши бедро между краката му. Той я стисна по-здраво през кръста.

— Така е по-добре — рече му тя.

Долепени един до друг, двамата се въртяха все по-бавно и бавно из стаята, докато накрая плочата отново спря. Госпожа Раглан се отскубна лекичко и отиде да угаси осветлението, а на Уилям му се прииска тя да се върне по-бързо. Стоеше, без да помръдва в тъмното, чуваше шумоленето на коприната и виждаше само смътен силует, който си смъква дрехите.

Певецът си бе изпял песента, игличката вече дращеше в края на плочата, когато госпожа Раглан помогна на Уилям да се съблече и го заведе отново на канапето. Уилям я замилва в мрака и плахите му пръсти на новак се натъкнаха на части от тялото й, които той си беше представял другояче. Дръпна ги припряно и ги премести на сравнително позната територия — гърдите. Госпожа Раглан го опипваше далеч не така сдържано и не след дълго младежът започна да усеща неща, за каквито не бе и мечтал. Идеше му да застене от удоволствие, но се спря — да не го помислят за смотаняк. Жената продължи да го милва по гърба и го притегли да легне върху нея.

Уилям се подчини, макар и да се питаше как ли ще я обладае, без да проличи, че му липсва всякакъв опит. Оказа се, че не е толкова просто, колкото си беше мислил. От минута на минута той се отчайваше все повече. Госпожа Раглан отново плъзна пръсти по корема му и вещо го насочи. С нейна помощ той я облада с лекота и свърши веднага.

— Извинявайте — промълви той. Не знаеше какво да прави оттук нататък.

Известно време лежа върху нея, накрая тя рече:

— Утре ще се справиш по-добре.

Уилям отново чу стърженето на грамофонната игличка.

Във вторник, който сякаш нямаше край, младежът не мислеше за нищо друго, освен за госпожа Раглан. Вечерта тя дишаше учестено. В сряда стенеше. В четвъртък пъшкаше. В петък крещеше.

В събота Раглан Сръдльото се върна от конференцията и половото обучение на Уилям приключи.

 

 

По време на великденската ваканция, по-точно на Възнесение, Аби Блънт най-сетне се поддаде на обаянието на Уилям. Това й струваше девствеността, а на Матю — пет долара. Изживяването с Аби бе пълна противоположност на страстните нощи с госпожа Раглан. Това, че Уилям преспа с момичето, бе единственото паметно събитие през ваканцията, защото Аби замина с родителите си за Палм Бийч, а Уилям прекара почти цялото време затворен в дома си, над учебниците. Правеха му компания единствено бабите и Алан Лойд. Матурата бе само след няколко седмици и тъй като Раглан Сръдльото не отиде на други конференции, Уилям не правеше друго, освен да учи.

През последния учебен срок седеше часове наред заедно с Матю в стаята в пансиона. Двамата изобщо не говореха, освен ако Матю не се натъкнеше на задача, която не можеше да реши. Най-сетне започна и дългоочакваната матура, продължила само една жестока седмица. Двете момчета бяха повече от сигурни, че са я издържали блестящо. Дните обаче се нижеха, те чакаха и чакаха, започвайки да се съмняват как са се представили. За стипендията по математика „Хамилтън“ за Харвардския университет можеше да се състезава всеки ученик в Щатите. Уилям нямаше как да разбере дали надпреварата е била оспорвана. Времето минаваше, така и не съобщаваха резултатите и той взе да си мисли най-лошото.

Когато се получи телеграмата, Уилям играеше заедно с още неколцина абитуриенти бейзбол — колкото да убие времето през последните няколко дни в пансиона, преди да напусне училище. Летните дни бяха топли и точно в такова време бе най-вероятно да изключат от училище някое от момчетата, задето се е напило, счупило е прозорец или се е опитало да преспи с дъщерята, че и с жената на някой от учителите.

Уилям оповести на всеослушание, че няма начин да не уцели началната база. Матю веднага го взе на подбив и заяви, че „Сейнт Пол“ ще се прочуе благодарение на него. Всички прихнаха. После донесоха телеграмата и момчетата забравиха за хвалбите на Уилям. Той пусна бухалката и разкъса малкия жълт плик. Питчърът зачака нетърпеливо, стиснал топката в ръка, аутфилдерите също взеха да нервничат, докато той четеше бавно телеграмата.

— Канят те за професионалист — подвикна едно момче от първа база, понеже, докато играеха бейзбол, рядко на някой му носеха телеграма.

Матю излезе в полето извън игрището и отиде при Уилям, като се опитваше да познае по лицето му каква е новината, добра или лоша. Все така безизразно приятелят му му подаде телеграмата, той я прочете, подскочи радостно и метна хартийката на земята, след което се завтече заедно с Уилям, хукнал през базите към началната позиция. Питчърът ги изгледа, вдигна телеграмата, също я прочете и запокити със замах топката към трибуните. Играчите започнаха да си предават от ръка на ръка жълтата хартийка, докато тя не обиколи игрището. Последният, който я прочете, беше ученикът, донесъл телеграмата — никой не му бе благодарил за всеобщата радост, настанала заради него, затова той реши, че ако не друго, поне заслужава да узнае причината за тези буйни вълнения.

Телеграмата беше адресирана до господин Уилям Лоуел Каин и момчето отсъди, че това сигурно е самохвалкото, който така и не бе уцелил. Съобщението гласеше: „Честито! Спечелихте стипендията по математика «Хамилтън» за Харвардския университет. В скоро време ще ви съобщим повече подробности. Абът Лорънс Лоуел, ректор“. Уилям обаче така и не стигна до началната база, тъй като съучениците му го наобиколиха.

Матю се зарадва много на успеха на най-добрия си приятел, но и се натъжи — притесняваше се да не би да се разделят. Уилям също се страхуваше от това, ала не каза нищо. Двамата трябваше да изчакат още девет дни, за да научат дали и Матю е приет в Харвардския университет.

Пристигна втора телеграма, този път от Чарлс Лестър, който поздравяваше сина си и канеше момчетата на чай в хотел „Плаза“ в Ню Йорк. Двете баби също честитиха на Уилям, но както баба Каин подметна доста троснато пред Алан Лойд, „момчето не е постигнало нищо, което да не сме очаквали от него, и не е направило нищо повече от баща си“.

 

 

В уречения ден двамата младежи тръгнаха напето и гордо по Пето авеню. Момичетата извръщаха очи към младите красавци, които се правеха, че не ги забелязват. В три и петдесет и девет минути, преди да влязат през парадния вход на скъпия хотел, те си свалиха сламените шапки гарсонетки, после минаха уж нехайно през фоайето и се отправиха към неколцината роднини, разположили се в сладкарницата с палмите. Там, изправили гърбове на удобните столове, ги чакаха двете баби — Каин и Кабът, и трета възрастна дама, за която Уилям предположи, че е съответствието на баба Каин в рода Лестър. С тях бяха господин и госпожа Лестър, дъщеря им Сюзан (която така и не свали прехласнати очи от Уилям) и Алан Лойд. Двата свободни стола бяха за Уилям и Матю.

Баба Каин повика с властно повдигане на веждата най-близкия келнер.

— Кана прясно запарен чай и още сладкиши, ако обичате.

Сервитьорът забърза към кухнята.

— Кана чай и още сладкиши за маса двайсет и три — извика той, та да го чуят в олелията.

— Ей сега — отвърна някой в здрачното, пълно с пара помещение.

— Кана чай и сметанови сладки, уважаема госпожо — рече келнерът, след като се върна на масата.

— Ако беше жив, днес баща ти щеше да се гордее с теб, Уилям — каза възрастният мъж на по-високото от двете момчета.

Сервитьорът се запита какво ли е направил младежът, че да заслужи такива думи.

Уилям нямаше дори да забележи келнера, ако не беше тежката сребърна гривна върху ръката му, каквито се продаваха само в „Тифани“. Видя му се неуместна върху китката на някакъв си сервитьор.

— Уилям! — подвикна баба Каин. — Стигат ти два сладкиша. Това не е последният път, когато ядеш, преди да отидеш в Харвард.

Младежът погледна разчувстван възрастната дама и съвсем забрави за сребърната гривна.