Джефри Арчър
Каин и Авел (18)

18.

Сутринта на другия ден Авел се прибра в Чикаго, все още вбесен от отношението на Уилям Каин. Така и не чу какво крещи вестникарчето, застанало на ъгъла. Спря такси и се качи на задната седалка.

— Хотел „Ричмънд“, ако обичате.

— Репортер ли сте? — попита таксиметровият шофьор, след като подкара по Стейт стрийт.

— Не, защо? — изненада се младежът.

— Защото помолихте да ви закарам до „Ричмънд“. Днес всички репортери са там.

Авел не помнеше в хотела да е насрочено събитие, което да представлява интерес за печата.

Шофьорът продължи:

— Щом не сте от вестниците, дали да не ви закарам в друг хотел?

— Защо? — подвикна още по-озадачен Авел.

— Ами защото, ако сте си запазили стая там, едва ли ще прекарате приятна нощ. „Ричмънд“ изгоря до основи.

Точно в този момент шофьорът зави и Авел видя тлеещия хотел. Улицата беше задръстена с полицейски автомобили, пожарни коли, овъглено дърво и струяща отвсякъде вода. Младежът слезе от таксито и се втренчи в останките на гордостта в хотелската верига на Дейвис Лерой.

„Сега, каквото и да направя, ще е след дъжд качулка“, завайка се Авел и се удари с юмрук по куция крак. Не усети болка, сякаш бе станал напълно безчувствен.

— Ах, негодници с негодници! — изкрещя на глас той. — Нагледал съм се и на по-страшни неща в тоя живот, и на вас ще ви натрия носа. Германци, руснаци, турци, онзи мръсник Каин, а сега и това! Ще им разкажа играта на всичките. Никой не е състояние да унищожи Авел Розновски.

Заместник-директорът видя шефа си, който стоеше при таксито и ръкомахаше, и изтича при него. Авел си наложи да се поуспокои.

— Персоналът и гостите на хотела успяха ли да го напуснат навреме? Има ли пострадали? — попита той.

— Не, слава богу. Хотелът бе почти празен, не беше трудно да изведем хората. Има един-двама души с леки наранявания и изгаряния, вече са настанени в болница. Няма причини да се притеснявате.

— Пак е нещо. Добре че хотелът е застрахован за голяма сума, доколкото си спомням, за милион — милион и нещо. Може би ще успеем да извлечем някаква полза от бедата.

— Съмнявам се, ако онова, което пишат в последните издания на вестниците, се окаже вярно.

— И какво пише в тях? — попита Авел.

— Предпочитам, шефе, сам да го прочетете — отвърна заместникът му.

Авел отиде при вестникарчето и му плати два цента за последния брой на „Чикаго Трибюн“. Разбра всичко още от огромното заглавие на уводната статия:

ХОТЕЛ „РИЧМЪНД“ ИЗГОРЯ ДО ОСНОВИ

ИМА ПОДОЗРЕНИЯ ЗА УМИШЛЕН ПАЛЕЖ

Авел поклати невярващо глава и прочете още веднъж заглавието.

— Какво ли още има да се случва? — промърмори той.

— Неприятности ли имате? — попита вестникарчето.

— Малки — рече младежът и се върна при заместник-директора.

— Кой ръководи полицейското разследване?

— Човекът, който се е облегнал на полицейския автомобил — отвърна неговият заместник и посочи висок слаб мъж, вече започнал да оплешивява. — Казва се лейтенант О’Мали.

— Събери персонала в служебната пристройка, ще се срещна с хората утре в десет сутринта. Ако дотогава ме потърси някой, ще отседна в „Стивънс“, докато нещата тук се поуспокоят.

— Ясно, шефе.

Авел отиде при лейтенант О’Мали и се представи. Високият слаб полицай се понаведе и се ръкува с него.

— А! Бившият директор, когото издирвахме под дърво и камък, се е завърнал при овъглените останки.

— Не ми е до шеги — сопна се Авел.

— Извинявайте. Прав сте. Имахме тежка нощ. Дайте да пийнем по нещо.

Полицаят хвана младежа за лакътя и го поведе през авеню Мичиган към кафенето на ъгъла. Поръча два млечни шейка.

Авел се засмя, когато пред него сложиха бялата пенеста течност. За последен път бе пил млечен шейк в далечното си детство.

— Знам, знам — рече лейтенант О’Мали. — Смешно си е. Всички в града нарушават закона и се наливат с бърбън и бира. Но все някой трябва да играе по правилата. При всички положения сухият режим няма да трае вечно и щом го отменят, ще започнат моите неприятности — бандитите ще установят, че наистина си падам по млечните шейкове.

Авел се засмя отново.

— А сега, да обсъдим вашите неприятности, господин Розновски. Нека като начало ви кажа, че според мен нямате никакъв шанс да си получите застраховката на хотела. Криминалистите огледаха сантиметър по сантиметър останките от сградата и откриха навсякъде бензин. Който го е лиснал, дори не си е дал труда да го прикрие. В приземните помещения всичко е подгизнало. Една клечка кибрит, и хотелът е пламнал като бенгалски огън.

— Подозирате ли някого? — попита Авел.

— Нека аз задавам въпросите. Имате ли представа дали някой ви няма зъб?

Авел изсумтя.

— Най-малко петдесет души, лейтенанте. Когато постъпих на работа тук, разгоних цяло гнездо усойници. Мога да ви предоставя списък, ако това ще помогне.

— Би могло и да помогне, ала хората и бездруго шушукат, сигурно няма да има нужда чак от списък — отвърна следователят. — Но ако научите нещо, веднага да ми съобщите, господин Розновски. Веднага, чухте ли, защото ви предупреждавам, ей там — посочи той навалицата по улицата — имате доста врагове.

— За какво намеквате? — трепна Авел.

— Намират се и такива, които подмятат, че вие сте подпалили хотела, защото по време на борсовия крах сте загубили всичко и сте опрели до парите от застраховката.

Младежът скочи от стола.

— По-спокойно, по-спокойно де! Знам, целия ден сте били в Бостън, пък и, което е по-важно, се славите в Чикаго като човек, който изгражда хотели, а не ги подпалва. Някой обаче е драснал клечката и е изпепелил до основи „Ричмънд“, и обзалагайте се на каквото искате, аз обаче ще го пипна, негодникът му с негодник. Но засега да оставим това. — Той се завъртя на стола. — Днес аз черпя, господин Розновски. В бъдеще сигурно ще опра до услугите ви.

О’Мали се усмихна на момичето зад касата, вторачи се възхитен в глезените му и изруга, задето на мода са излезли дългите поли. Връчи на младата жена петдесет цента.

— Задръж рестото, сладурче.

— Голямо мерси — отвърна момичето.

— Това е то, никой не ме обича — завайка се лейтенантът.

Авел прихна за трети път, нещо, което допреди час щеше да му се струва невъзможно.

— Между другото — допълни лейтенантът, когато стигнаха изхода, — онези от застрахователното дружество ви издирват. Вече не помня как му беше името на агента, но все ще ви намери. Само не се бийте, чухте ли. И да се усъмни, че имате пръст в цялата тази работа, никой не може да го вини, нали така? Дръжте ме в течение, господин Розновски. Сигурно ще се наложи да си поговорим пак.

Авел загледа как О’Мали се слива с тълпата зяпачи, после отиде бавно в хотел „Стивънс“ и нае стая за през нощта. Администраторката, която вече бе настанила повечето гости на „Ричмънд“, не успя да прикрие ехидната усмивчица, задето сега при тях е дошъл и директорът на изгорелия хотел. След като се настани, Авел седна и написа на господин Уилям Каин официално писмо, в което изложи всички известни му подробности около пожара и съобщи, че смята да се възползва от неочаквано получената свобода, за да обиколи другите хотели от веригата. Не виждаше смисъл да стои в Чикаго и да се грее на жаравата на „Ричмънд“ с напразната надежда, че някой ще му се притече на помощ и ще го измъкне от батака.

На другата сутрин закуси хубаво — винаги му доставяше удоволствие да се намира в добре управляван хотел — след което отиде при Къртис Фентън в банка „Континентал Тръст“ и му обясни как са се държали в „Каин и Кабът“, по-точно, как се е държал Уилям Каин. Макар да го смяташе за безпредметно, все пак добави, че търси купувач, готов да плати два милиона за хотелска верига „Ричмънд“.

— Пожарът няма да ни помогне особено, но ще видя какво мога да направя — обеща Фентън. Говореше много по-благосклонно, отколкото Авел беше очаквал. — Когато купихте двайсет и петте на сто на госпожица Лерой, ви обясних, че според мен хотелите наистина си струват и сте сключили изгодна сделка. Въпреки финансовия крах не виждам причини, господин Розновски, да променям мнението си. Вече близо две години ви наблюдавам как ръководите хотела и ако зависеше само от мен, веднага щях да ви подкрепя, опасявам се обаче, че банката няма да застане никога зад верига „Ричмънд“. Твърде дълго сме гледали как хотелите са на загуба, за да храним някаква надежда за тяхното бъдеще, а пожарът бе, ще прощавате, последната капка, от която чашата преля. И все пак имам връзки извън банката и ще проверя тук-там дали някой не е готов да ви подаде ръка. Вероятно имате в града повече почитатели, отколкото си мислите, господин Розновски.

След думите на лейтенант О’Мали Авел се бе запитал дали в Чикаго изобщо са му останали приятели. Благодари на Къртис Фентън, слезе при касите и изтегли от сметката на хотела пет хиляди долара. Остатъкът от сутринта прекара в служебната пристройка на „Ричмънд“. Плати на всички от персонала за половин месец напред и им каза, че могат да останат в пристройката най-малко месец или докато си намерят друга работа. После се върна в „Стивънс“, сложи в куфара новите дрехи, които му се бе наложило да купи, тъй като старите бяха изгорели по време на пожара, и тръгна да обикаля останалите хотели от верига „Ричмънд“.

Качи се на буика, който бе купил тъкмо преди краха на фондовата борса, отиде най-напред в Юга и започна от хотела в Сейнт Луис. Отне му близо месец да огледа всички хотели и макар че те без изключение бяха запуснати и работеха на загуба, Авел бе на мнение, че никой не е безнадежден случай. Бяха разположени все на хубави места, някои на най-хубавите в съответния град. Явно старият Лерой бе по-прозорлив от сина си. Младежът провери внимателно застраховката на хотелите — тук всичко беше наред.

Когато накрая пристигна в „Ричмънд“ в Далас, беше сигурен в едно: който купи хотелите за два милиона, ще сключи много изгодна сделка. Искаше му се това да бъде той, тъй като знаеше какво точно да направи, та веригата да започне да печели.

Върна се в Чикаго след близо четири седмици и отново отседна в „Стивънс“, където го чакаха няколко съобщения. Бяха го търсили лейтенант О’Мали, Уилям Каин, Къртис Фентън и някой си господин Хенри Осбърн.

Авел започна от пазителите на закона. След кратък телефонен разговор с О’Мали прие да се срещнат в кафенето на авеню Мичиган. Седна на високия стол с гръб към барплота и докато чакаше лейтенанта, се загледа в овъгления скелет на хотел „Ричмънд“. О’Мали закъсня няколко минути, но не си направи труда да се извини. Разположи се на съседния висок стол и се завъртя, за да е с лице към Авел.

— Защо продължаваме да се срещаме тук? — полюбопитства младежът.

— Длъжник сте ми — отвърна лейтенантът, — а който в Чикаго дължи на О’Мали млечен шейк, няма как да се измъкне, рано или късно му го купува.

Авел поръча два шейка, един двоен и един обикновен.

— Какво установихте? — попита той детектива, докато му подаваше двете червено-бели сламки.

— Момчетата от пожарната се оказаха прави, наистина става дума за умишлен палеж. Задържахме един тип на име Дезмънд Пейси, оказа се, че е бил директор на „Ричмънд“. По ваше време, нали?

— Опасявам се, че да — потвърди полякът.

— Защо „опасявам се“? — учуди се лейтенантът.

— Наложи се да уволня Пейси, фалшифицираше отчетите на хотела. Закани се да ми го върне тъпкано, каквото и да му струвало това. Не му обърнах внимание. През живота си съм получавал какви ли не заплахи, лейтенанте, че да ги взимам присърце, особено пък когато са отправени от мижитурка като Пейси.

— Е, ние ги взехме присърце. Както и застрахователите — казаха ми, че нямало да платят и цент, докато не се докажело, че вие двамата с Пейси не сте се сдушили и не сте подпалили заедно хотела.

— Само това ми липсваше — завайка се Авел. — Откъде сте толкова сигурен, че именно Пейси е драснал клечката?

— Същия ден, когато избухна пожарът, го открихме в отделението за спешни случаи в местната болница. Както го изисква редът, попитахме в болницата дали са приемали хора с тежки изгаряния. По една случайност — както става най-често в полицията, тъй като не всички се раждаме шерлокхолмсовци — жената на един от сержантите навремето е била келнерка в „Ричмънд“ и ни каза, че Пейси е предишният директор на хотела. Дори аз загрях каква е работата. Онзи негодник на бърза ръка пропя — пет пари не даваше дали ще го хванем, явно се вълнуваше само дали е осъществил своята, както се изрази, „касапница“. Допреди малко и аз не знаех на кого си отмъщава, но сега вече е ясно като бял ден. Не че съм особено изненадан. И така, господин Розновски, следствието приключи.

Лейтенантът засмука с гъргорещ звук сламката — да се убеди, че в чашата не е останала и капчица шейк.

— Още един ще пийнете ли?

— Не, този път ще пропусна. Чака ме тежък ден. — Той стана от високия стол. — Успех, господин Розновски. Докажете ли на застрахователите, че не сте забъркан с Пейси, ще си получите парите. Щом делото влезе в съда, ще направя всичко по силите си да помогна. Ще държим връзка.

Авел го изпроводи с поглед. Даде на сервитьорката един долар и излезе навън, вперил поглед в празното пространство, там, където допреди, има-няма месец, се бе възправял хотел „Ричмънд“. После се обърна и потънал в тежки мисли, се върна в „Стивънс“.

Пак имаше съобщение от Хенри Осбърн, който и този път не се беше представил. Съществуваше само един начин Авел да разбере кой е тайнственият непознат. Звънна му по телефона. Оказа се, че това е един от служителите в застрахователно дружество „Грейт Уестърн“, където хотелът беше застрахован. Авел си уговори среща с Осбърн. Щяха да се видят по обяд. После се обади по телефона на Уилям Каин в Бостън и му докладва за състоянието на хотелите от веригата, които е обиколил.

— Нека ви уверя още веднъж, господин Каин, че бих могъл да превърна хотелите от губещи в печеливши, стига банката да ми даде време и да ме подкрепи. Знам, че мога да постигна и в останалите хотели онова, което направих в Чикаго.

— Не се и съмнявам, господин Розновски, но се опасявам, че това няма да стане с пари на „Каин и Кабът“. Разрешете да ви напомня, че разполагате още само с пет дни, през които да намерите купувач. Приятен ден, господине.

— Надут сноб — изруга Авел в глухата слушалка. — Не заслужавам парите ви, защото не съм достатъчно издигнат в обществото, а? Някой ден, негодник с негодник…

Следващата точка в дневния му ред беше застрахователят. Оказа се, че Хенри Осбърн е снажен красив мъж с черни очи и гъста тъмна коса, започнала тук-там да посребрява. Държеше се непринудено и на Авел му олекна. Почти нямаше какво да добави към разказа на лейтенант О’Мали. Застрахователно дружество „Грейт Уестърн“ нямало намерение да плати и цент, докато полицията не повдигнела срещу Дезмънд Пейси обвинение в умишлен палеж и не се докажело, че Авел не е замесен. Хенри Осбърн прояви разбиране към младежа.

— Верига „Ричмънд“ разполага ли с достатъчно пари, за да възстанови хотела? — попита той.

— Нямаме и пукнат грош — призна Авел. — С останалите хотели е обезпечен крупен заем, теглен от една банка, и оттам ни притискат да ги продам.

— Защо ще ги продавате вие? — учуди се застрахователят.

Авел му обясни, че е наследил акциите на веригата, без обаче да влиза във владение на самите хотели. Хенри Осбърн бе донякъде изненадан.

— Онези в банката няма начин да не са видели колко добре управлявахте хотела. Всеки предприемач в Чикаго е наясно, че сте първият директор, донесъл на Дейвис Лерой някаква печалба. Знам, и на банките не им е леко, но дори те би трябвало да правят изключения, ако това им е изгодно.

— Както личи, въпросната банка не си знае интереса.

— „Континентал Тръст“ ли? — попита Осбърн. — Винаги съм смятал, че старият Къртис Фентън си е сухар, но инак е разбран.

— Не е „Континентал Тръст“. Хотелите са преминали във владение на една бостънска банка — „Каин и Кабът“.

Хенри Осбърн пребледня като мъртвец и седна.

— Добре ли сте? — скочи Авел.

— Да, да, нищо ми няма.

— Да не би случайно да познавате Каин и Кабът?

— Но да си остане между нас, нали? — предупреди застрахователят.

— Не се притеснявайте.

— Да, преди време дружеството ни си имаше вземане-даване с тях. — Той се поколеба. — Накрая се наложи да ги съдим.

— Защо?

— Не мога да ви разкрия повече подробности. Объркана работа. Ще ви кажа само, че един от директорите не бе докрай искрен и откровен с нас.

— Кой от директорите? — попита полякът.

— А вие с кого си имахте работа? — попита на свой ред Осбърн.

— С мъж на име Уилям Каин.

Осбърн като че се подвоуми отново.

— Отваряйте си очите на четири — предупреди той. — По-голям мръсник не съм срещал. Мога да ви разкажа за него всичко от игла до конец, но между нас да си остане.

— Не му дължа нищо — отсече Авел. — Мен ако питате, сме на едно мнение, господин Осбърн. Господин Каин се отнесе зле с Дейвис Лерой и аз няма да му го простя никога.

— Можете да разчитате, че ще ви помагам всячески да си разчистите сметките с Уилям Каин — обеща Хенри Осбърн и стана иззад писалището. — Но наистина да си остане между нас. Ако съдът докаже, че хотелът е бил подпален от Дезмънд Пейси и няма други замесени, застрахователното дружество ще ви плати още същия ден. И тогава, стига да желаете, можете да застраховате при нас всичките си хотели.

— Ще видим — рече Авел.

Върна се в „Стивънс“ и реши да обядва в ресторанта, за да провери доколко добра е кухнята. На администрацията го чакаше поредното съобщение. Някой си господин Дейвид Макстън го канел на обяд в един.

— Дейвид Макстън — повтори на глас младежът и администраторката вдигна глава. — Името ми е познато. Откъде ли? — попита той момичето, вперило поглед в него.

— Това е собственикът на хотела, господин Розновски.

— А, да. Много ви моля, предайте на господин Макстън, че на драго сърце ще обядвам с него. — Авел си погледна часовника. — Бъдете така любезна, съобщете му, че ще позакъснея няколко минути.

— Разбира се, господине — обеща момичето.

Авел се качи бързо в стаята и си облече нова бяла риза. Какво ли искаше Дейвид Макстън?

Когато влезе в ресторанта, вътре нямаше къде игла да падне. Оберкелнерът го заведе в усамотена ниша с една-единствена маса, където собственикът на „Стивънс“ седеше сам. Стана, за да посрещне своя гост.

— Приятно ми е, Авел Розновски.

— Да, познавам ви — рече Макстън. — Всъщност само по име. Славата ви се носи. Заповядайте, седнете и да поръчваме.

Авел се възхити на „Стивънс“. Кухнята и обслужването не отстъпваха ни най-малко на тези в „Плаза“. Ако искаше да притежава най-добрия хотел в Чикаго, полякът трябваше да се постарае да изпревари „Стивънс“.

Оберкелнерът се върна с листа с менюто. Авел го проучи най-внимателно, учтиво отказа супата и си избра телешко — най-бързият начин да разбере с каква месарница работи ресторантът. Без дори да поглежда менюто, Дейвид Макстън си поръча сьомга. Оберкелнерът забърза към кухнята.

— Сигурно се питате, господин Розновски, защо съм ви поканил на обяд.

— Предполагам, за да ми предложите да оглавя „Стивънс“ — засмя се младежът.

— Напълно прав сте, господин Розновски.

Беше ред на Макстън да се засмее. Авел онемя. Не се окопити дори когато келнерът се появи с количката, с която бе докарал телешкото — изключително крехко и вкусно. Помощник-сервитьорът зачака, вдигнал ножа, за да разреже печеното.

Макстън поръси сьомгата с лимонов сок и продължи:

— След пет месеца директорът се пенсионира подир двайсет и две годишна безупречна служба, скоро след това в пенсия излиза и заместникът му и аз си търся нов цербер.

— Както гледам, хотелът ви не се нуждае от цербер — вметна Авел.

— Винаги съм се стремил да става все по-добър, господин Розновски. Не се задоволявам с постигнатото — уточни Макстън. — Следя внимателно работата ви. Едва след като вие поехте „Ричмънд“, той заприлича на хотел. Дотогава наподобяваше бардак. До две-три години щяхте да конкурирате „Стивънс“, ако някакъв глупак не беше го подпалил.

— Картофи, господине?

Авел вдигна очи и видя много красива сервитьорка. Тя му се усмихна.

— Не, благодаря — отвърна той. — Много съм поласкан, господин Макстън, и от думите, и от предложението ви.

— Според мен ще останете доволен тук, господин Розновски. „Стивънс“ се управлява добре и съм готов като начало да ви плащам по петдесет долара на седмица и две на сто от печалбите. Можете да започнете когато решите.

— Дайте ми няколко дни, през които да обмисля щедрото ви предложение, господин Макстън — рече полякът. — Да ви призная, силно изкушен съм. Но все пак имам да решавам някои проблеми, останали от „Ричмънд“.

— Зелен фасул, господине?

Същата сервитьорка, същата усмивка. Лицето се стори познато на Авел. Той беше сигурен, че е виждал някъде младата жена. Може би беше работила в „Ричмънд“.

— Да, ако обичате.

Изпрати я с поглед. Със сигурност я познаваше отнякъде.

— Защо не отседнете като мой гост няколко дни в хотела? — предложи Макстън. — Така ще видите как работим. Това вероятно ще ви помогне да вземете решение.

— Не е нужно, господин Макстън. Тук съм само от един ден, но вече знам колко добре работите. Лошото е, че вече съм собственик на хотелска верига „Ричмънд“.

Върху лицето на другия мъж се изписа изненада.

— Нямах представа — рече той. — Мислех, че сега хотелите са на дъщерята на Дейвис Лерой.

— Дълго е за разказване — подхвана полякът и обясни на домакина си как се е получило така, че е ставал собственик на акциите на хотелската верига.

— Проблемът е прост, господин Макстън. Всъщност искам да намеря отнякъде тия два милиона и да вдигна на крака хотелите, така че те да конкурират дори „Стивънс“.

— Разбирам — рече Макстън и погледна въпросително празната си чиния.

Келнерът я вдигна.

— Желаете ли кафе?

Същата сервитьорка. Същото познато лице. Това вече не даваше мира на Авел.

— Та какво казвате, че Къртис Фентън от „Континентал Тръст“ търси купувач на веригата ли?

— Да, вече близо от месец — потвърди младежът. — Всъщност днес следобед ще науча дали са намерили, но да ви призная, не съм особено обнадежден.

— Виж ти! Нямах и понятие, че хотелска верига „Ричмънд“ търси кой да я закупи. Бъдете така любезен, съобщете ми решението си, каквото и да е то.

— Разбира се — отвърна Авел.

— Колко време са ви дали от бостънската банка, за да намерите двата милиона?

— Още няколко дни, не след дълго ще ви кажа какво съм решил.

— Благодаря ви — рече Макстън. — За мен, господин Розновски, беше удоволствие да се запознаем. Вече съм сигурен, че ще се радвам да работим заедно.

Той се ръкува сърдечно с младежа.

— Благодаря ви, драги ми господине — каза Авел.

Сервитьорката му се усмихна отново, докато младият поляк излизаше от ресторанта. Той отиде при оберкелнера и го попита как се казва жената.

— Съжалявам, господине, но нямаме право да съобщаваме на клиентите името на никого от служителите. Такъв е редът тук. Ако имате оплаквания, кажете ги на мен, уважаеми господине.

— Нямам оплаквания — рече Авел. — Обратното. Обядът беше отличен.

Сега, откакто му бяха предложили работа, Авел се чувстваше по-спокоен за срещата с Къртис Фентън. Беше сигурен, че банкерът не е намерил купувач, въпреки това се запъти с напета стъпка към „Континентал Тръст“. Радваше се, че ще стане директор на най-добрия хотел в Чикаго. Нищо чудно да го превърнеше в най-прочутия в цяла Америка.

Още щом влезе в банката, го отведоха в кабинета на Фентън. Високият слаб банкер — дали всеки ден се обличаше с един и същ костюм или имаше три еднакви? — го покани да седне и върху обикновено свъсеното му лице грейна широка усмивка.

— Радвам се да ви видя, господин Розновски! Ако бяхте дошли днес сутринта, нямаше да имам какво да ви съобщя, но буквално преди броени минути ми се обади един човек, който проявява интерес към хотелската верига.

Авел трепна от изненада и удоволствие. Известно време мълча, сетне попита:

— Ще ми кажете ли кой?

— Опасявам се, че не мога. Въпросният човек ме помоли в никакъв случай да не разкривам кой е, тъй като сделката ще се осъществи с лична инвестиция, която би могла да създаде конфликт на бизнесинтересите.

— Дейвид Макстън — пророни едва чуто Авел. — Бог да го поживи!

Вместо да потвърди името, Къртис Фентън продължи:

— Както ви обясних, господин Розновски, нямам право да…

— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — прекъсна го младежът. — Кога според вас ще бъдете в състояние да ми съобщите какво е решението на господина?

— Засега не знам със сигурност, но до понеделник вероятно ще имам още новини за вас, ето защо, ако случайно имате път насам…

— Ако случайно имам път ли? — възкликна полякът. — Та тук става въпрос за живота ми!

— Тогава да си уговорим среща за понеделник сутринта.

Докато Авел се връщаше по авеню Мичиган към хотел „Стивънс“, започна да ръми. Той се усети, че си тананика „Да пееш под дъжда“. Качи се с асансьора в стаята си и се обади по телефона на Уилям Каин, за да му обясни, че се надява да е намерил купувач, и да го помоли да удължи срока до понеделник. В началото Каин понечи да откаже, после обаче склони.

— Негодник — повтори няколко пъти Авел, след като затвори. — Дай ми малко време, Каин, и тогава ще видиш! Ще има да съжаляваш, задето погуби Дейвис Лерой.

Седна в края на леглото, забарабани с пръсти по таблата и се запита с какво да убие времето до понеделник. Слезе във фоайето на хотела. Сервитьорката, обслужвала го на обяд, също беше там — бяха я пратили в Тропическата градина. Любопитството на Авел надделя и той седна в дъното на помещението. Момичето дойде при него.

— Добър ден, господине — поздрави келнерката. — Желаете ли чай?

Отново познатата усмивка.

— Срещали сме се някъде, нали? — попита полякът.

— Да, срещали сме се, Владек.

Щом чу името, Авел се свъси и поруменя, после в миг си спомни как късата руса коса е била дълга и права, а в премрежените очи се е четяло желание.

— Зофя! Пристигнахме заедно с онзи кораб в Америка! Точно така, ти замина за Чикаго. Какво правиш тук?

— Както виждаш, работя. Искаш ли чай? — попита тя отново и от полския й акцент Авел съвсем се разнежи.

— Ще вечеряш ли с мен довечера? — попита той.

— Не мога, Владек. Забранено ни е да излизаме с посетителите. Направим ли го, веднага губим работата си.

— Аз не съм посетител — натърти Авел. — Аз съм ти стар приятел.

— А кой щеше да дойде и да ме вземе от Чикаго веднага щом се установи! Е, дойде в Чикаго, но не се и сети, че и аз съм тук — укори го Зофя.

— Така е. Извинявай. Вечеряй днес с мен. Само веднъж! — примоли се отново той.

— Ама наистина само веднъж! — склони младата жена.

— Чакай ме в седем часа в „Бръндидж“. Удобно ли ти е?

Зофя пламна. Това вероятно бе най-скъпият ресторант в Чикаго и тя щеше да се притеснява да работи като келнерка там, камо ли да иде на вечеря.

— Не, дай, Владек, да идем на някое по-непретенциозно място.

— Къде? — попита Авел.

— Знаеш ли го ресторант „Сосидж“ на ъгъла на Четирийсет и трета улица?

— Не — призна си той, — но ще го намеря. В седем часа.

— В седем, Владек. Ще се радвам много. Между другото, искаш ли все пак чай?

— Не, ще го пропусна.

Тя му се усмихна и се отдалечи. Авел седя още няколко минути и я гледа как сипва от чая на другите гости. Сега беше много по-красива, отколкото я помнеше. Може би времето до понеделник щеше да мине доста бързо?

Ресторант „Сосидж“ събуди у него най-лошите спомени от първите му дни в Щатите. Докато чакаше Зофя, той отпиваше от студената бира и гледаше с професионално неодобрение как келнерите едва ли не подхвърлят чиниите на клиентите. Не знаеше кое е по-лошо — обслужването или кухнята. Зофя закъсня с двайсетина минути и най-после се появи на вратата като извадена от кутийка с тясна жълта рокля, която май бе скъсена с няколко сантиметра, за да е по последна мода, и в която стройното, изваяно тъничко тяло на младата жена изглеждаше още по-съвършено. Тя огледа със сиви очи масите, за да види къде е седнал Владек, и се изчерви, усетила, че другите мъже впиват погледи в нея.

— Добър вечер, Владек — поздрави го на полски.

Авел стана и й предложи стола си, който беше по-близо до камината.

— Радвам се, че успя да дойдеш — отвърна й на английски.

Зофя се постъписа, сетне каза — също на английски:

— Извинявай, че закъснях.

— О, дори не съм забелязал. Ще пийнеш ли нещо, Зофя?

— Не, благодаря.

Известно време и двамата мълчаха, сетне подхванаха в един глас:

— Бях забравил колко си красива… — рече Авел.

— А ти как… — каза Зофя.

Усмихна се свенливо и на него му се прииска да я докосне. Спомни си как преди цели осем години, когато я е видял за пръв път, е усетил същото желание.

— Как е Джордж? — попита младата жена.

— Не съм го виждал от близо две години — отвърна Авел и най-неочаквано се засрами. — Бях много зает тук, в Чикаго, работех в един хотел, после…

— Знам, знам — прекъсна го Зофя. — Подпалиха го.

— Защо не дойде поне веднъж, да ми кажеш едно „здрасти“? — попита полякът.

— Мислех, Владек, че вече не ме помниш, и се оказах права.

— А как ме позна? — поинтересува се той. — Доста съм напълнял.

— По сребърната гривна — отговори непринудено момичето.

Авел си погледна китката и се засмя.

— Гривната ми е помагала неведнъж, а сега явно трябва да съм й признателен, че отново ни събра.

Зофя избягваше погледа му.

— Какво смяташ да правиш сега? Нали вече нямаш хотел, който да ръководиш?

— Търся си работа — отвърна Авел — не искаше да я стряска, че са му предложили да стане директор на „Стивънс“.

— В нашия хотел се освобождава хубаво местенце. Знам го от приятеля си.

— От приятеля си ли? — повтори Авел с болка.

— Да, от него — потвърди младата жена. — В скоро време хотелът ще остане без заместник-директор. Защо не кандидатстваш за мястото? Сигурна съм, имаш всички шансове да те назначат, Владек. Винаги съм знаела, че ще преуспееш в Щатите.

— Може и да кандидатствам — рече Авел. — Благодаря, че си се сетила за мен. А защо твоят приятел не опита?

— Защото няма да го вземат. Той е последна дупка на кавала, помощник-келнер в ресторанта, където работя и аз.

Изведнъж на Авел му се прииска да си разменят местата с него.

— Ще вечеряме ли? — попита той.

— Не съм свикнала да се храня по заведения — обясни Зофя и погледна плахо листа с менюто.

Авел се досети, че тя още не знае да чете на английски и поръча и за двамата.

Младата жена се нахвърли върху блудкавото ядене — не можеше да го нахвали. След отегчената изтънченост на Мелани непринудеността и пламът на Зофя подействаха на Авел като свеж полъх. Двамата си разказаха кой какво е правил в Щатите. Зофя започнала като домашна прислужница, после се издигнала до келнерка в „Стивънс“, където била постъпила преди шест години. Авел също й разправи патилата си. По едно време момичето си погледна часовника.

— Господи, виж колко е часът, Владек! — възкликна тя. — Минава единайсет. Утре съм първа смяна, трябва да съм на линия още в шест часа.

Авел така и не бе усетил кога са минали цели четири часа. На драго сърце би си бъбрил със Зофя чак до сутринта, поласкан от възхитата, която тя не криеше, че изпитва към него.

— Ще те видя ли отново, Зофя? — попита той, докато, хванати под ръка, двамата вървяха към „Стивънс“.

— Стига да искаш, Владек.

Спряха пред задния вход на хотела.

— Аз ще вляза оттук — обясни момичето. — Ако станеш заместник-директор, Владек, ще ти разрешават да влизаш през парадния вход.

— Имаш ли нещо против да ме наричаш Авел? — попита я той.

— Авел ли? — учуди се тя, сякаш опитваше името като нова ръкавица. — Нали се казваш Владек?

— Да, казвах се Владек, ала преди много време. Сега съм Авел Розновски.

— Авел е странно име, но ти отива — отвърна Зофя. — Благодаря ти за вечерята, Авел. Радвам се, че те видях отново. Лека нощ.

— Лека нощ, Зофя — пожела й и той и двамата се разделиха.

Авел я проследи как се скрива през задния вход, после заобиколи бавно сградата и влезе в хотела през предната врата. Най-неочаквано — не за пръв път през живота си — се почувства много самотен.

 

 

В събота и неделя често си мислеше за Зофя и за образите, свързани с нея: вонята в четвърта класа на кораба, опашките стъписани имигранти на остров Елис и най-вече кратката им страстна любов в спасителната лодка. Хранеше се само в ресторанта колкото да бъде близо до нея и да проучи приятеля й. Реши, че той сигурно е някой пъпчив младок. Беше убеден, че е пъпчив, надяваше се да е пъпчив. Накрая се оказа, че младежът наистина е с пъпки. За жалост обаче и с пъпките бе най-хубавото момче сред сервитьорите.

Авел смяташе да покани Зофя да поизлязат някъде в събота, но се оказа, че тя е на работа целия ден. В неделя сутринта все пак той я придружи до църквата и заедно с нея заслуша къде с тъга, къде с отчаяние проповедника поляк, който изричаше позабравените слова на молитвата. Стъпваше за пръв път в храм от доста отдавна, от дните, които бе прекарал в замъка в Полша. По онова време още му предстоеше да се нагледа и наслуша на жестокости, заради които сега не можеше да повярва, че изобщо съществува някакво милостиво божество. Беше възнаграден за търпението, проявено в църквата, когато тръгнаха със Зофя към хотела и тя му разреши да я държи за ръка.

— Помисли ли, ще кандидатстваш ли за мястото в „Стивънс“? — попита го тя.

— Утре рано сутринта ще знам какво са решили.

— А, само да знаеш колко се радвам, Авел! Сигурна съм, че от теб ще стане прекрасен заместник-директор.

— Благодаря ти — рече Авел, осъзнал, че двамата говорят за различни неща.

— Искаш ли да дойдеш довечера с мен у моите братовчеди? — попита младата жена. — В неделя вечер винаги ходя у тях.

— Да, ще ми бъде много приятно.

 

 

Братовчедите на Зофя живееха на две крачки от ресторант „Сосидж“, в центъра на града. Изпаднаха в див възторг, когато тя се появи с приятел поляк, който на всичкото отгоре караше новичък буик. Семейството, както ги наричаше Зофя, се състоеше от две сестри, Катя и Янина, и от мъжа на Катя Янек.

Авел поднесе на сестрите голям букет рози, после седна и започна да отговаря на полски на всичките им въпроси за плановете му за бъдещето. Зофя очевидно се притесни, но Авел знаеше, че във всяко полско семейство в Щатите ще подложат на същия кръстосан разпит новия приятел на някое от момичетата. Усети, че Янек го гледа завистливо, и се постара да омаловажи онова, което е постигнал от времето, когато е работил в месарницата.

Катя поднесе простичка вечеря от полски гозби, на които преди петнайсетина години Авел сигурно щеше да се нахвърли като невидял. Отказа се да се занимава с Янек — той явно си беше несретник, и насочи всичките си усилия към това да направи добро впечатление на сестрите. Те като че ли го харесаха. Авел нямаше да се учуди, ако харесваха и пъпчивия младок. Не, той надали им беше симпатичен: младежът дори не беше поляк или може би беше, Авел не знаеше дори как се казва и нито веднъж не го беше чувал да говори.

Докато се връщаха към „Стивънс“, Зофя попита с някогашното кокетство, което Авел още не бе забравил, дали е безопасно да кара автомобил и същевременно да държи за ръка жената до себе си. Той се засмя, стисна волана и не махна ръка от него, докато не пристигнаха в хотела.

— Утре имаш ли време да се видим? — попита Авел.

— Надявам се — отвърна младата полякиня. — Сигурно ще се видим, ако дотогава не си ми станал шеф. Успех!

Докато я гледаше как върви към задния вход, той се подсмихна и се запита как ли е щяла да се почувства, ако е знаела какви всъщност ще бъдат последиците от утрешното решение. Не се и помръдна, докато Зофя не се скри зад вратата.

— Заместник-директор! — възкликна Авел и се засмя на глас, след което си легна.

Запита се какво ли ще му донесе на заранта новината, която щеше да му съобщи Къртис Фентън, сетне метна възглавницата на пода и се опита да не мисли за Зофя.

 

 

На другия ден се събуди малко преди пет. В стаята още беше тъмно, когато Авел звънна да му донесат ранното издание на „Трибюн“. Изчете от край до край финансовите страници. Вече беше облечен и отиде да закуси точно в седем, когато ресторантът отваряше. Тази сутрин Зофя не беше на смяна, затова пък пъпчивият й приятел сновеше между масите, нещо, което Авел изтълкува като лоша поличба. След закуска се върна в стаята си, без да подозира, че се е разминал само с някакви си пет минути с младата полякиня. За двайсети път провери в огледалото как му стои вратовръзката и пак си погледна часовника. Реши, че ако върви много бавно, ще отиде в банката точно когато отварят. Все пак подрани с пет минути и обиколи още веднъж сградата, като гледаше безцелно скъпите накити, новите радиоприемници и ръчно шитите костюми по витрините. Дали и той щеше да носи някога такива дрехи? Върна се в банката в девет часа и четири минути.

— Господин Фентън е зает. Елате, ако обичате, след половин час или предпочитате да изчакате тук? — попита секретарката.

— Ще се върна по-късно — отговори Авел, да не би да помислят, че е припрян.

Тези трийсет минути му се сториха най-дългите, откакто беше в Чикаго. Авел разгледа всички витрини по Ласал стрийт, дори за дамско облекло, покрай което се сети, щастлив, за Зофя.

Когато отиде повторно в „Континентал Тръст“, секретарката му съобщи:

— Господин Фентън ще ви приеме веднага.

Авел влезе в кабинета на банкера — дланите му бяха плувнали в пот.

— Добро утро, господин Розновски. Заповядайте, седнете.

Къртис Фентън сложи върху писалището папка, върху която, както Авел забеляза, пишеше „Поверително“.

— И така — подхвана банкерът, — надявам се новината да ви хареса. Човекът, за когото вече ви уведомих, е готов да закупи хотелите, и то, както ми се струва, при твърде изгодни условия.

— Слава богу! — прошепна Авел.

Банкерът се престори, че не го е чул, и продължи:

— Всъщност при изключително изгодни условия. Човекът ще предостави изцяло двата милиона долара, с които да покриете дълга на господин Лерой, и ще регистрира заедно с вас ново търговско дружество, в което шейсет на сто ще принадлежат на него и четирийсет на сто — на вас. Вашите четирийсет процента са оценявани на осемстотин хиляди долара, своеобразен заем, който новата фирма ви отпуска — трябва да го изплатите най-много за десет години при лихва четири на сто, можете да го покриете и с печалбата на търговското дружество при същия лихвен процент. Това ще рече, че ако дадена година дружеството има печалба например от сто хиляди долара, с четирийсет хиляди от тях бихте могли да покриете част от заема от осемстотин хиляди долара плюс четирите процента лихва. Ако до десет години изплатите заема, ще получите еднократно възможността да изкупите срещу още три милиона долара останалите шейсет процента от търговското дружество. Така клиентът ми ще получи чудесна възвръщаемост на вложението си, а вие — възможността да притежавате цялата хотелска верига „Ричмънд“. Освен това ще получавате заплата от три хиляди долара годишно, а като председател на управителния съвет ще следите всекидневно дейността на хотелите. Към мен ще се обръщате само по финансови въпроси. Поверена ми е задачата да се отчитам пряко на своя клиент, който ме помоли да го представлявам в управителния съвет на новата хотелска верига „Ричмънд“. На драго сърце приех предложението му. Клиентът ми не желае да се занимава пряко с хотелите. Както вече ви обясних, при тази сделка може да възникне конфликт на интереси, нещо, което според мен разбирате прекрасно. Клиентът ми настоява и в никакъв случай да не се опитвате да разберете кой всъщност е той. Дава ви две седмици да помислите върху условията, които не подлежат на преразглеждане, понеже според клиента ми, пък и според мен те са повече от изгодни.

Авел продължаваше да мълчи.

— Кажете нещо, господин Розновски!

— Не ми трябват две седмици за размисъл, готов съм с решението — рече накрая младежът. — Приемам условията на клиента ви. Много ви моля, благодарете му от мое име и го уверете, че ще уважа желанието му да не се разкрива.

— Чудесно! — отбеляза Къртис Фентън и си позволи суха усмивка. — А сега още някои дребни неща. Сметките на всички хотели във веригата ще бъдат в клоновете на банка „Континентал Тръст“, а основната сметка — тук, при нас, където аз ще осъществявам пряк надзор. В замяна като директор в новото търговско дружество ще получавам хиляда долара годишно.

— Радвам се, че и вие ще получите нещичко от сделката — вметна Авел.

— Моля? — попита банкерът.

— Ще се радвам да работя с вас, господин Фентън.

— Клиентът ми внесе в банката и четвърт милион долара, с които първите няколко месеца да се покриват всекидневните разходи в хотелите. Тези пари също ще се смятат за заем при лихва четири на сто. Вие ще отсъдите дали сумата е достатъчна за нуждите ви. Според мен клиентът ми само ще ви уважава повече, ако решите, че парите стигат.

— Ще го имам предвид — отвърна Авел, като се опитваше да говори в същия дух, както и банкерът.

Къртис Фентън издърпа едно от чекмеджетата на писалището и извади голяма кубинска пура.

— Пушите ли?

— Да — отвърна младежът, макар че никога досега не бе пушил пура.

 

 

Докато се връщаше по Ласал стрийт в „Стивънс“, се скъса да кашля. Когато влезе във фоайето, видя Дейвид Макстън, който стоеше собственически при рецепцията. Младежът угаси с известно облекчение недопушената пура и отиде при Макстън.

— Тази сутрин изглеждате щастлив, господин Розновски.

— Наистина съм много щастлив, уважаеми господине, и искрено съжалявам, че няма да работя за вас като директор на този хотел.

— И аз съжалявам, господин Розновски, макар че да ви призная, не съм изненадан от новината.

— Благодаря ви за всичко — рече полякът, като вложи в краткото изречение и в изражението върху лицето си възможно най-много чувства.

Раздели се с Дейвид Макстън и влезе в ресторанта с надеждата да завари там Зофя, но смяната й беше свършила. Качи се с асансьора в стаята си, запали отново пурата, дръпна си предпазливо и се обади по телефона в „Каин и Кабът“. Секретарката веднага го свърза с Уилям Каин.

— Оказа се, господин Каин, че ще успея да събера парите, необходими, за да вляза във владение на хотелска верига „Ричмънд“. Днес господин Къртис Фентън от „Континентал Тръст“ ще ви потърси, за да ви съобщи по-подробно за какво става въпрос. Не се налага да разпродавате хотелите на публичен търг.

Настана кратко мълчание. Авел си помисли злорадо, че Уилям Каин сигурно се е ядосал много от новината.

— Благодаря, че ме уведомихте, господин Розновски. Разрешете да изразя радостта си, че сте намерили човек, който да ви подкрепи. Желая ви успех в бъдеще.

— Да ви се връща, господин Каин.

Авел затвори, просна се на леглото и се замисли за бъдещето.

— Някой ден — закани се той към тавана — ще купя банката ти и ще се постарая да се хвърлиш от дванайсетия етаж на някой хотел.

Вдигна отново слушалката и помоли телефонистката да го свърже с господин Хенри Осбърн от застрахователно дружество „Грейт Уестърн“.