Джефри Арчър
Каин и Авел (3)

3.

Дълго след като вълнението около появата на новороденото беше преминало и всички бяха легнали да спят, майката още седеше будна с момченцето на ръце. Хелена Кожекевич вярваше в живота и го беше доказала с деветте деца, които беше родила. Три бяха починали съвсем малки, но тя дълго се беше борила за тях.

Беше на трийсет и пет години и знаеше, че някога ненаситният Яшо ще престане да я дарява с повече синове и дъщери. Бог й беше изпратил това невръстно момченце и то със сигурност беше орисано да живее. Вярата на Хелена беше съвсем простичка и това бе само добре дошло, защото не й беше писано да води някакъв сложен живот. Беше бледа и слаба, но не защото го искаше, а заради оскъдната храна, многото работа и немотията. И през ум не й минаваше да роптае, ала в днешния свят с това набръчкано лице би минала по-скоро за баба, отколкото за майка. Нито веднъж през живота си не бе обличала нова рокля.

Стисна уморените си гърди толкова силно, че около зърната избиха червеникави петна. Появиха се и капчици мляко. Когато човек е на трийсет и пет години и е преполовил жизнения си път, винаги има на какво да научи другите, а Хелена Кожекевич наистина беше натрупала голям житейски опит.

— Най-мъничкото на мама — зашепна тя нежно на детето и приближи зърното с избилото по него мляко към сгърчената уста на новороденото.

То отвори сини очи и се опита да суче, при което по нослето му избиха капчици пот. Накрая майката потъна волю-неволю в непробуден сън.

В пет сутринта, когато стана, Яшо Кожекевич, едър свъсен мъж с рунтави мустаци — единственото, с което можеше да се гордее в инак робското си съществувание — завари жена си и новороденото да спят в люлеещия се стол. Така и не бе забелязал, че не си е лягала при него. Погледна копелето, което — слава богу — поне бе престанало да хленчи. Дали беше мъртво? Яшо отсъди, че ще се измъкне най-лесно от задънената улица, като иде на работа и се махне от натрапника — нека жена му да мисли за живота и смъртта, по изгрев-слънце той трябваше да бъде в имението на барона. Отпи няколко юнашки глътки козе мляко и обърса с ръкав гъстите си мустаци. Грабна в едната ръка комат хляб, а в другата капаните и се измъкна на пръсти от къщата — да не би да събуди жена си и тя да почне да го занимава с глупостите си. Пое към гората с надеждата, че няма да види повече малкия навлек и до вечерта не се сети за него.

Следваща в кухнята влезе най-голямата дъщеря Флорентина. След малко допотопният часовник, който отмерваше по свой си начин времето, отброи шест часа. Не служеше за нищо друго, освен да показва кога е станало време за ставане и за лягане. Сред всекидневните задължения на Флорентина бе да приготви закуската, което не бе кой знае колко сложно: трябваше просто да раздели гюмчето козе мляко и самуна ръжен хляб така, че да има за всички в семейството, общо осем души. И все пак се искаше соломоновска мъдрост, за да го направи тъй, че никой да не роптае заради пая на другите.

Който видеше Флорентина за пръв път, оставаше изумен колко красиво и крехко е дрипавото момиче. Жалко, че от три години ходеше все с една и съща рокля, ала онези, които успяваха да разграничат впечатлението си от Флорентина и мнението си за средата, в която тя живееше, разбираха защо Яшо се е влюбил навремето в майка й. Дългата й руса коса направо блестеше, а пъстрите й очи грееха напук на сиромашията и оскъдната храна.

Флорентина отиде на пръсти при люлеещия се стол и погледна надолу към майка си и момченцето, което бе обикнала от пръв поглед. Беше на осем години, а никога не бе имала кукла. Всъщност бе виждала веднъж кукла, когато баронът ги бе поканил на Никулден в замъка. Но и тогава момиченцето не бе и докоснало прелестната вещ и сега, кой знае защо, му се искаше неудържимо да гушне новороденото. Наведе се и взе полека детето от ръцете на майка си, сетне се взря в сините очи на момченцето и започна да му пее. Новороденото възропта, усетило промяната на температурата, след като от гърдите на майката се озова в студените ръце на момиченцето. Начаса се разплака, от което майката се събуди. Единственото, което усети, бе вина, задето е заспала.

— Божичко, още е живо — рече тя на Флорентина. — Приготви закуска на братята си, а аз ще се опитам още веднъж да го накърмя.

Ще не ще, Флорентина върна новороденото на майка си и загледа как тя отново мачка увиснали гърди. Не можеше да откъсне очи от двамата.

— Побързай, Флорка! — подкани я майката. — И другите вкъщи трябва да хапнат.

Момиченцето се дръпна точно когато братята му дойдоха от плевнята, където спяха, целунаха за „добро утро“ ръка на майка си и се вторачиха със страхопочитание в новороденото. Всички знаеха, че то не е дошло от корема на майка им. Флорентина бе толкова развълнувана, че не сложи и залък в уста, затова момчетата, без изобщо да се замислят, си поделиха и нейния пай от закуската и оставиха на масата храната на майка си. После тръгнаха да вършат кой каквото имаше да прави и така и не забелязаха, че откакто момченцето се е появило в къщата, майка им изобщо не е хапвала.

Хелена Кожекевич бе доволна, че от съвсем малки децата й се оправят сами. Можеха да нахранят животните, да издоят козите и кравите, да прекопаят зеленчуковата градина и да вършат другата работа, без някой да им помага или да ги подканя. Надвечер, когато Яшо се прибра, тя изведнъж си даде сметка, че не му е направила вечеря, добре че Флорентина бе взела от Франк, нейния брат — ловеца, зайците и се бе заела да ги сготви. Момиченцето бе много гордо, че са му поверили и вечерята, нещо, което правеха само ако майка им не се чувстваше добре, а Хелена Кожекевич рядко си позволяваше този лукс. Невръстният ловджия се бе прибрал с четири заека, а бащата — с шест гъби и три домата. Тази вечер щяха да си направят същински пир.

След вечеря Яшо Кожекевич седна на мястото си до огнището и за пръв път се взря по-внимателно в новороденото. Гушна го под мишница, подпря с палци безпомощното вратле и огледа детето от глава до пети. Личицето бе сбръчкано и беззъбо, добре че бяха красивите, все още разногледи сини очи, които му вдъхваха живец. Яшо плъзна поглед надолу по телцето и вниманието му тутакси бе привлечено от нещо. Мъжът се свъси и разтърка с палци детето по гърдичките.

— Забелязала ли си, Хелена? — провикна се ловецът и й показа гръдния кош на момченцето. — Тая малка грозотия има само едно зърно.

Жена му също сбърчи чело и на свой ред прокара палец по кожата на момченцето, сякаш с надеждата така липсващият орган да се появи. Мъжът й беше прав — мъничкото безцветно ляво зърно си беше на мястото, но отдясно гърдичките на детето бяха съвсем гладки и розови.

Нали си беше суеверна, Хелена веднага възкликна:

— Господ ми го праща! Виж, белязано е от Бога.

Мъжът й върна ядно детето.

— Дрън-дрън! Голяма гъска си, да знаеш! Майката е заченала от мъж с лоша кръв. — Той се изплю в огъня, за да изрази още по-ясно мнението си за потеклото на детето. — Но карай! Не бих се обзаложил и на един картоф, че копеленцето ще прескочи трапа.

Всъщност нямаше да даде дори картоф за това детето да остане живо. Не че беше коравосърдечен, но момчето не беше негово. И бездруго той едвам свързваше двата края. Само това оставаше — да храни още едно гърло. „Ала ако му е писано да живее, кой съм аз, че да оспорвам волята на Всевишния!“, каза си той и задряма край огъня.

Дните минаваха и заминаваха и дори Яшо Кожекевич започна да вярва, че момченцето ще остане живо. Ако наистина бе сключил облога, щеше да загуби картофа. С помощта на по-малките си братя най-големият син — ловецът, измайстори детско креватче от дървата, които събраха в гората на барона. Флорентина пък му уши дрешки, като преправи стари свои рокли. Биха могли да го нарекат Арлекин, стига да знаеха какво означава това. Всъщност около името на детето възникна препирня, каквато не бе имало в къщата от месеци. Само бащата нямаше мнение по въпроса. Накрая решиха да го нарекат Владек и другата неделя момченцето бе кръстено в параклиса на огромното имение на барона. Майката благодари на Бога, задето му е пощадил живота, а бащата се примири със съдбата си.

Вечерта, по случай кръщенето, имаше малка гощавка с гъската, подарък от имението на барона. Всички ядоха до насита.

От този ден нататък Флорентина се научи да дели всичко на девет.