Джефри Арчър
Каин и Авел (39)

39.

Една студена февруарска вечер Уилям се облегна на стола и прочете отново доклада на Тадиъс Коен. Хенри Осбърн бе предоставил цялата информация, необходима за унищожаването на Авел Розновски, беше си прибрал двайсет и петте хиляди долара и беше изчезнал сякаш вдън земя. „Съвсем в негов стил“, каза си Уилям и прибра в касата опърпаната папка, върху която пишеше „Розновски“. Преди няколко дни Тадиъс Коен бе пратил оригинала в Министерството на правосъдието във Вашингтон, окръг Колумбия.

След като Авел Розновски се прибра от Турция и бе задържан, Уилям бе очаквал той да отвърне на удара и незабавно да пусне на борсата всичките си акции от „Интерстейт“. Този път банкерът беше подготвен. Вече бе предупредил борсовия си посредник, че доста неочаквано на пазара може би ще се появят големи количества от акциите на „Интерстейт“. Беше му дал недвусмислени нареждания: да изкупи незабавно акциите, та котировките им да не падат. Беше готов да бръкне в личната си сметка, за да противодейства поне в началото и да не поставя в затруднение банката. Освен това бе пратил до всички акционери на „Лестър“ паметна записка с молбата да не продават акциите си в „Интерстейт“, без предварително да се допитат до него.

Седмиците минаваха, Авел Розновски не предприемаше нищо и Уилям започна да мисли, че Тадиъс Коен е бил прав, когато е предположил, че Розновски така и не се е досетил кой стои зад удара с папката и обвинява за него единствено Хенри Осбърн.

Коен беше сигурен, че ако Осбърн се яви да свидетелства пред съда, на Авел Розновски не му мърда да гние доста дълго по затворите и това ще му попречи да се сдобие с осем на сто от банка „Лестър“ и да застраши нея и Уилям Каин. Уилям се надяваше присъдата да вразуми Ричард и да го накара да се върне вкъщи. След последните разкрития за семейство Розновски синът му сигурно щеше да намрази жена си и да осъзнае що за стока е баща й.

Уилям бе готов да приеме Ричард. Сега, след пенсионирането на Тони Симънс и смъртта на Тед Лийч, в управителния съвет на „Лестър“ бе зейнала дупка. Ричард трябваше да се върне в Ню Йорк най-късно до десет години, когато Уилям щеше да навърши шейсет и пет, в противен случай за пръв път от близо столетие представител на рода Каин нямаше да е в управата на банката. Коен бе проучил, че Ричард води блестящо финансовите дела в магазините на Флорентина и дори е приобщил към тях и други вериги, но със сигурност възможността да оглави банка „Лестър“ бе за него по-важна от това да живее с тая Розновски.

Уилям се притесняваше и от новото поколение банкери, работещи в управителния съвет на „Лестър“. Джейк Томас, току-що назначен за заместник-председател, бе най-вероятният наследник на Уилям на председателското място. Беше завършил с отличие Принстънския университет, но това не му пречеше да е повърхностен и припрян — според Уилям прекалено припрян и амбициозен, все качества, които не правеха чест на човек, домогващ се до председателския стол на „Лестър“. Явно се налагаше Уилям да удържа положението до шейсет и петия си рожден ден и да се опита да убеди Ричард да се върне на всяка цена, но годините минаваха и на него му беше все по-трудно да се вслушва в гласа на здравия разум. Добре поне че Вирджиния бе случила на мъж и вече чакаше дете. Ако Ричард не се прибереше и не се откажеше от момичето на Розновски, Уилям смяташе да остави всичко на Вирджиния, стига тя да му родеше внук.

Той работеше в кабинета си в банката, когато получи първия сърдечен пристъп. Не беше тежък. Лекарите му казаха да си починел, щял да живее още двайсет години. Уилям обясни на личния си лекар, поредния умен младеж, че иска да поживее само още десет години, докато изтече мандатът му като председател на управителния съвет на банката.

Наложи се да полежи няколко седмици вкъщи и волю-неволю преотстъпи на Джейк Томас цялата отговорност за решенията в банката, но веднага щом се върна, даде недвусмислено да се разбере кой тук командва парада от страх да не би в негово отсъствие Джейк да си е присвоил прекалено голяма власт.

От време на време Кейт набираше смелост да го помоли да й разреши да се свърже с Ричард, Уилям обаче продължаваше да се инати и да отсича:

— Момчето знае, че може да се прибере когато поиска. Единственото, което трябва да направи, е да сложи край на отношенията си с тази хитруша.

В деня, когато Хенри Осбърн се самоуби, Уилям получи втория инфаркт. Кейт седя цяла нощ край леглото му, да не би мъжът й да умре, той обаче прескочи трапа — искаше да разбере как ще приключи делото срещу Авел Розновски. Когато накрая Розновски се отърва с половин година условно и глоба от двайсет и пет хиляди долара, Уилям не се изненада колко лека е присъдата. Беше близо до ума, че блестящият му адвокат ще успее да се споразумее с прокуратурата.

Виж, Уилям бе изненадан, че се чувства донякъде гузен и е изпитал облекчение, задето Авел Розновски не се е озовал в затвора.

След процеса вече не се притесняваше, че Розновски може да пусне за продажба всичките си акции от „Интерстейт Еъруейс“. И този път беше подготвен. Ала отново не се случи нищо. Седмиците минаваха и Уилям започна да губи интерес към Чикагския барон — сега го вълнуваше единствено Ричард, когото му се искаше все по-неудържимо да види. „Старостта и страхът от смъртта ни променят“, беше чел навремето някъде.

Една септемврийска сутрин сподели с Кейт своето желание. Тя не го попита защо е променил мнението си, стигаше й, че мъжът й най-сетне иска да види единствения си син.

— Веднага ще се свържа със Сан Франциско и ще ги поканя и двамата — отвърна Кейт и бе приятно изненадана, че при думите „и двамата“ мъжът й не е подскочил като ужилен.

— Добре ще направиш — отвърна тихо Уилям. — Много те моля, предай на Ричард, че искам да го видя още веднъж, преди да умра.

— Я не ставай за смях, скъпи. Лекарят каза, че ако не се преуморяваш, ще живееш още двайсет години.

— Искам само да довърша мандата си като председател на управителния съвет и да видя как Ричард заема мястото ми в банката. Друго не ми трябва. Защо, Кейт, не отидеш пак в Сан Франциско и не предадеш на Ричард какво съм казал?

— В какъв смисъл да отида пак? — попита притеснена тя.

Уилям се усмихна.

— Знам, скъпа, че доста честичко отскачаш до там. През последните две години, замина ли в командировка, все се оправдаваш, че ще идеш да се видиш с майка си, но след смъртта й миналата година ставаш все по-неубедителна. Женени сме от двайсет и осем години и мисля, че вече познавам всичките ти навици. Хубава си, както в деня, когато те видях за пръв път, но не ми се вярва, скъпа, на петдесет и четири години да си хванала любовник. Не беше кой знае каква философия да се досетя, че ходиш при Ричард.

— Да, виждам се с него — потвърди Кейт. — Защо досега не си споменавал, че знаеш?

— Дълбоко в себе си се радвах — отвърна мъжът й. — Нямаше да го понеса, ако синът ни бе загубил всякаква връзка с нас. Той как е?

— И двамата са добре, освен внук, вече имаш и внучка.

— Освен внук, и внучка — повтори Уилям.

— Да, казва се Анабел — съобщи му Кейт.

— А внукът ми? — поинтересува се за пръв път Уилям.

Кейт му каза името и той се усмихна. Излъга го, но само наполовина.

— Много се радвам! — възкликна мъжът й. — Е, върви в Сан Франциско и виж какво може да се направи. Предай му, че го обичам.

Вече беше чувал тези думи от устата на друг старец, който бе на път да изгуби сина си.

Кейт не помнеше откога не се е чувствала така щастлива, както тази вечер. Обади се на Ричард, за да съобщи, че следващата седмица ще му погостува и ще му занесе добри новини.

Когато след три седмици тя се върна в Ню Йорк, Уилям с радост узна, че Ричард и Флорентина ще дойдат в края на ноември — по-рано не можели да напуснат Сан Франциско. Кейт взе да му разказва какви успехи жънели, как малкият Уилям Каин направо бил одрал кожата на дядо си и всички очаквали с нетърпение да им погостуват в Ню Йорк.

Уилям я изслуша внимателно — и той се чувстваше щастлив, в мир със себе си. Вече бе започнал да се притеснява, че ако не си дойде скоро, Ричард никога няма да се върне в Ню Йорк и тогава председателското място в банката ще падне в ръчичките на Джейк Томас, последното нещо, което Уилям искаше.

 

 

Следващия понеделник се върна след дълго отсъствие на работа в бодър дух — беше се възстановил напълно след втория инфаркт и сега чувстваше, че има за какво да живее.

— Не прекалявайте — беше го предупредил умният млад лекар, но Уилям бе решен да се утвърди наново като председател на управителния съвет и директор на банката, за да разчисти пътя за единствения си син.

На влизане в „Лестър“ го посрещна портиерът, който му съобщи, че Джейк Томас го издирвал и вече го бил търсил и у тях. Уилям благодари на стареца, единствения човек в банката, работил тук по-дълго от него.

— Нищо не е чак толкова важно, че да не може да почака — рече банкерът.

— Така си е, уважаеми господине — съгласи се възрастният мъж.

Уилям се запъти бавно към кабинета си. Завари вътре трима от членовете на управителния съвет — вече заседаваха с Джейк Томас, разположил се на председателското място.

— Май отсъствах прекалено дълго — подхвана през смях Уилям. — Да не би вече да не съм председател на управителния съвет?

— Разбира се, че си, Уилям. Добре дошъл — викна Джейк Томас и побърза да стане от стола му.

Уилям така и не бе свикнал с това, че Томас му говори на малко име. Младоците си позволяваха прекалено много волности. Томас сигурно нямаше и четирийсет, беше в банката едва от няколко години, а вече се държеше свойски.

— Какво се е случило? — попита Уилям.

— Пак си имаме неприятности с Авел Розновски — обясни безизразно Джейк Томас.

Уилям усети как го присвива под лъжичката и седна на най-близкия кожен фотьойл.

— Какво иска пак? — попита със сетни сили. — Няма ли да ме остави да доживея дните си в мир?

Джейк Томас се изправи и отиде при него.

— Въз основа на точка седма от правилника на банката иска да свика заседание на управителния съвет с една-едничка цел — да те отстрани от председателското място.

— Не може. Не притежава задължителните осем процента, а според правилника на банката председателят трябва да бъде уведомен незабавно, ако външен човек се сдобие с дял от осем на сто.

— Твърди, че до утре ще ги притежава.

— Невъзможно! — отсече Уилям. — Следя внимателно движението на акциите. Никой няма да продаде дела си на Розновски. Никой.

— Питър Парфит — напомни Джейк Томас.

— А, не — усмихна се победоносно Уилям. — Преди година изкупих чрез трето лице дяла му.

Джейк Томас го погледна стъписан. Известно време всички мълчаха. За пръв път Уилям си даде сметка колко му се иска на Томас да е следващият председател на „Лестър“.

— Е — вметна младокът, — няма как да си затворим очите за твърденията на Розновски, че до утре ще притежава осемте процента, даващи му право да определя трима от членовете на управителния съвет и в продължение на три месеца да има последната дума във всяко важно решение, взимано в банката. Ти, Уилям, сам си наложил тази точка в правилника, за да затвърдиш положението си. Освен това Розновски възнамерява да разгласи решението си с обяви из цялата страна. За капак заплашва, че ако срещне съпротива, ще направи всичко възможно банка „Лестър“ да бъде погълната от хотелска верига „Барон“. Даде да се разбере недвусмислено, че ще се откаже от намеренията си само при едно условие.

— И какво е то? — попита Уилям.

— Да подадеш оставка като председател на управителния съвет — отвърна Джейк Томас.

— Та това е изнудване! — почти изкрещя Уилям.

— Сигурно, но ако до обяд в понеделник не подадеш оставка, Розновски смята да осведоми за намеренията си всички акционери на банката. Вече е купил рекламни карета в четирийсет вестници и списания.

— Този тип е полудял — тросна се Уилям.

Извади от горния джоб на сакото си носна кърпа и попи потта, избила по челото му.

— И това не е всичко — допълни Джейк Томас. — Розновски настоя никой от семейство Каин да не те замества през следващите десет години и ти да подадеш оставка безусловно, без да се позоваваш на разклатеното си здраве или на някаква друга причина.

Младият банкер подаде на Уилям някакъв документ — върху горния край на листа се мъдреше името на хотелска верига „Барон“.

— Наистина е полудял — повтори Уилям, след като хвърли един поглед на писмото.

— Въпреки това свиках за утре заседание на управителния съвет — поясни Томас. — В десет часа. Смятам, Уилям, че трябва да обсъдим по-подробно исканията му.

Тримата членове на управителния съвет оставиха Уилям сам в кабинета му и до края на деня при него не дойде никой. Той се опита да се свърже с неколцина от другите директори, но размени няколко думи само с един-двама от тях и не остана убеден, че те ще го подкрепят. Даде си сметка, че положението му не е никак розово, ала реши, че докато никой, освен него, не притежава осем на сто от акциите, няма от какво да се притеснява, и се зае да разработва стратегия, чрез която да запази контрола си в управителния съвет. Прегледа списъка на акционерите. Поне доколкото можеше да прецени, никой от тях не смяташе да се разделя със своя дял. Засмя се. Каквито и планове да кроеше, Авел Розновски щеше да удари на камък. Прибра се рано и каза на Кейт само да отложи гостуването на Ричард, после се затвори в кабинета си, за да обмисли още веднъж как да разгроми за последно Розновски. Легна си чак в три след полунощ, затова пък вече бе решил какво точно да направи: да отстрани от управителния съвет Джейк Томас, така че Ричард да заеме мястото му.

На другия ден, за когато бе насрочено заседанието, отиде рано в банката и убеден в победата си, зачака в своя кабинет, където прегледа още веднъж онова, което си бе нахвърлял. Смяташе, че не е пропуснал нищо. В десет без пет секретарката му се обади по вътрешната линия:

— Търси ви някой си господин Розновски.

— Моля? — възкликна Уилям.

— Господин Розновски.

— Господин Розновски?! — повтори невярващо той. — Свържете ме — добави с треперещ глас.

— Господин Каин?

Отново едва доловимият акцент, който Уилям нямаше да забрави никога.

— Аз съм. Какво искате пак?

— Според правилника на банката съм длъжен да ви уведомя, че вече притежавам осем на сто от „Лестър“ и смятам да се възползвам от точка седма, ако до понеделник на обяд не удовлетворите исканията ми.

— Как се сдобихте с последните два процента? — изпелтечи Уилям.

Розновски затвори. Уилям прегледа набързо списъка на акционерите — кой ли го беше предал? Още трепереше, когато телефонът иззвъня отново.

— Заседанието на управителния съвет ще започне всеки момент, господине.

Точно в десет Уилям влезе в заседателната зала. Огледа масата и най-неочаквано осъзна, че почти не познава повечето млади членове. Последния път, когато беше водил битка в същата тази заседателна зала, не бе познавал никого, а пак беше спечелил. Подсмихна се, почти сигурен, че все още може да победи Авел Розновски, и се изправи, за да се обърне към управителния съвет.

— Господа, заседанието днес е свикано, защото в банката е постъпило искане от господин Авел Розновски от хотелска верига „Барон“ — един престъпник с влязла в сила присъда, който има наглостта да ме заплашва, че ще се възползва от осемте си процента от акциите на „Лестър“, за да ни притиска до стената, и ако не подам безусловно оставка като директор и председател на управителния съвет, щял да погълне банката. Всички вие знаете, че до излизането ми в пенсия остават само девет години и ако напусна преди това, финансовият свят ще го изтълкува превратно. — Уилям си погледна бележките и реши да изиграе своя коз. — Готов съм, господа, да предоставя на банката целия си дял и още десет милиона от личните си средства, така че да противодействате на всеки ход на господин Розновски и да бъдете сигурни, че „Лестър“ няма да претърпи финансови загуби. При тези обстоятелства, господа, се надявам на пълната ви подкрепа в битката ми с Авел Розновски. Сигурен съм, че не сте от хората, които ще се поддадат на такова просташко изнудване.

В залата се възцари мълчание. Уилям бе убеден, че е победил, точно тогава обаче Джейк Томас поиска да узнае какви са взаимоотношенията му с Авел Розновски. Уилям се изненада, но се съгласи без колебание. Джейк Томас не го плашеше.

— Тази вендета между вас и Авел Розновски — заяви по-младият банкер — продължава вече трийсетина години. Смятате ли, че ако приложим вашия план, тя ще приключи?

— Какво още може да направи той? Какво още? — запъна се Уилям и огледа насъбралите се с надеждата да го подкрепят.

— Няма откъде да знаем, но при положение че държи осем на сто от акциите на банката, разполага с правомощия, не по-малки от вашите — заяви новоизбраният главен секретар на банката, който не бе посочен от Уилям и бе голям дърдорко. — Едно знаем със сигурност: никой от двамата явно не може да се откаже от тази лична вражда. Предложихте десет милиона, за да защитите финансовото ни положение, но ако Розновски наистина има последната дума при взимането на решения, ако е в правото си да свиква заседания и да определя дали ще се сливаме с други фирми, без да се съобразява с интересите на „Лестър“, това безспорно ще предизвика паника. Банката и свързаните с нея фирми, към които като директори имаме дълг, ще бъдат в най-добрия случай силно затруднени, а в най-лошия могат и да се сринат.

— Не, не — възрази Уилям. — Аз ще помогна с лични средства, така с лекота ще противодействаме на Розновски.

— Днес сме се събрали — продължи главният секретар, — за да решим дали изобщо има смисъл управителният съвет да му противодейства. Дали в крайна сметка не сме обречени да загубим?

— Не, ако покрия цената с лични средства — повтори Уилям.

— Това ще ни бъде само добре дошло — отбеляза Джейк Томас, — но сега не говорим за пари, банката е изправена пред много по-тежки проблеми. Ако наистина притежава достатъчно акции, за да се позове на точка седма от правилника, Розновски може да ни разиграва както си иска. Нищо чудно един прекрасен ден банката да не прави нищо друго, освен да се опитва да предугади следващия ход на Авел Розновски.

Джейк Томас изчака присъстващите да осмислят онова, което е казал. Уилям продължи да мълчи. Томас го погледна и допълни:

— А сега, господин председателю, съм длъжен да ви задам един много важен личен въпрос, който тревожи всекиго около тази маса, и се надявам да бъдете пределно откровен в отговора си, колкото и неприятен да е той за вас.

Уилям вдигна очи. Какъв ли щеше да бъде въпросът? Какво ли обсъждаха зад гърба му? Какво си въобразяваше този Джейк Томас? Усети, че губи инициативата.

— Ще отговоря на всички въпроси, зададени ми от управителния съвет — отсече той. — Не се страхувам от нищо и от никого — натърти възрастният банкер и погледна многозначително Джейк Томас.

— Благодаря ви — изрече по-младият мъж. — Господин председателю, имате ли нещо общо с папката, която е постъпила в Министерството на правосъдието във Вашингтон и заради която Авел Розновски е бил задържан и обвинен в измама, макар и да сте знаели, че той е сред най-крупните акционери на банката?

— Той ли ви каза това? — подвикна Уилям.

— Да, Розновски твърди, че е бил задържан единствено заради вас.

Известно време Уилям мълча — чудеше се какво да отговори, и погледна записките пред себе си. Те не му помогнаха особено. И през ум не му беше минавало, че ще му зададат такъв въпрос, но за двайсет и три години не бе лъгал никога управителния съвет. Късно му беше да започва тепърва.

— Да, имам нещо общо със задържането на господина — потвърди той, с което наруши тишината. — Информацията попадна у мен и отсъдих, че е мой дълг да я предам на Министерството на правосъдието.

— А как е попаднала у вас?

Уилям не отговори.

— Струва ми се, господин председателю, че всички знаем отговора на този въпрос — продължи Джейк Томас. — И не само това, съобщили сте на властите, без да уведомите управителния съвет, с което сте ни изложили на сериозна опасност. За да си отмъстите на Розновски, сте заложили на карта доброто ни име, нашите кариери, всичко, което банката олицетворява.

— Но Розновски се опитваше да ме разори — натърти Уилям и се усети, че вече крещи.

— И на свой ред вие, за да разорите него, сте изложили на опасност стабилността и доброто име на банката.

— Това е моята банка — каза Уилям.

— Банката не е ваша — напомни Джейк Томас. — Вие притежавате осем на сто от акциите, точно колкото и господин Розновски, и сега сте изпълнителен директор и председател на управителния съвет на „Лестър“, но въпреки това банката не е ваша, за да се разпореждате с нея, без да сте се допитали до другите директори.

— В такъв случай съм длъжен да поискам от съвета вот на доверие — заяви Уилям. — Ще ви помоля да ме подкрепите срещу Авел Розновски.

— Не можем да гласуваме такъв вот — намеси се и главният секретар. — Нека гласуваме дали вие сте човекът, който при тези обстоятелства следва да ръководи банката. Толкова ли не разбирате, господин председателю?

— Така да бъде — рече Уилям и извърна очи. — Нека управителният съвет реши дали ще сложи най-позорно край на моята кариера и на близо четвъртвековната ми вярна служба, или ще се противопостави на заплахите на един престъпник с влязла в сила присъда.

Джейк Томас кимна на главния секретар на банката и той раздаде на всички членове на управителния съвет листчета, с които да гласуват. Уилям имаше чувството, че всичко вече е предрешено. Огледа един по един двайсет и деветимата мъже около заседателната маса. Лично бе посочил мнозина от тях, макар че имаше и такива, които познаваше съвсем бегло. Веднъж бе чул, че неколцина от по-младите членове на съвета подкрепяли открито Демократическата партия и Джон Кенеди. Някои го гледаха, други — не. Със сигурност щяха да го подкрепят, нямаше да допуснат Розновски да го победи. Най-малкото сега. „Много ви моля, оставете ме да си изкарам мандата като председател на съвета — каза си той наум, — после сам ще се оттегля без излишен шум. Само не и по този начин.“

Загледа как членовете на съвета връщат на главния секретар листчетата, с които са гласували. Той ги разгръщаше бавно едно по едно. В помещението се бе възцарила тишина, всички очи бяха обърнати към секретаря, който се зае да отваря последните листчета, като отбелязваше старателно всички „за“ и „против“ в двете колонки върху листа пред себе си. Уилям забеляза, че едната колонка е много по-дълга, но вече недовиждаше и не разбра коя от двете. И през ум не му беше минавало, че някой ден собственият му управителен съвет ще избира между него и Авел Розновски.

Главният секретар каза нещо. Уилям направо не повярва на ушите си. Беше изгубил доверието на управителния съвет със седемнайсет гласа „против“ и дванайсет „за“. Успя някак да се изправи. Авел Розновски го беше победил в последната битка. Всички продължиха да мълчат, докато Уилям излизаше от заседателната зала. Върна се в кабинета си, взе си палтото, поспря колкото да погледне за последно портрета на Чарлс Лестър, после тръгна бавно по дългия коридор и излезе през главния вход.

— Радвам се, че се върнахте, господин председателю — рече му портиерът. — Ще се видим утре.

Уилям знаеше, че няма да се видят никога вече. Обърна се и се ръкува с мъжа, който преди двайсет и три години му бе посочил къде се намира заседателната зала. Доста изненадан, портиерът му пожела „приятна вечер“ и го загледа как се качва за последно отзад на служебния автомобил.

Шофьорът го откара у дома и когато стигнаха Шейсет и осма улица в Ийст Сайд, Уилям се свлече на стъпалата пред къщата. Шофьорът и Кейт му помогнаха да влезе вътре. Кейт видя, че мъжът й плаче, и го прегърна.

— Какво има, Уилям? Какво се е случило?

— Изритаха ме от собствената ми банка — простена той. — Управителният съвет сне доверието си от мен. Точно когато бе най-важно, подкрепи Авел Розновски.

Кейт го заведе да си легне и цяла нощ бдя край леглото му. Той не пророни и дума. И не мигна чак до заранта.

 

 

В понеделник сутринта в „Уолстрийт Джърнъл“ излезе кратичко съобщение: „След състоялото се вчера заседание на управителния съвет Уилям Лоуел Каин подаде оставка като изпълнителен директор и председател на банка «Лестър».“

Не се споменаваше, че е напуснал толкова внезапно банката по здравословни или някакви други причини, не се намекваше и че синът му ще го замести в управителния съвет. Уилям беше наясно, че по Уолстрийт ще плъзнат какви ли не слухове и всички ще си помислят най-лошото. Седеше сам в леглото — вече не му се живееше.

 

 

Същия ден Авел прочете в „Уолстрийт Джърнъл“ съобщението, че Уилям Каин е подал оставка. Вдигна слушалката, набра телефонния номер на банка „Лестър“ и каза да го свържат с новия председател на управителния съвет. След няколко секунди чу гласа на Джейк Томас.

— Добро утро, господин Розновски.

— Добро утро, господин Томас. Обаждам се само да потвърдя, че тази сутрин ще пусна по пазарни цени всичките си акции в „Интерстейт Еъруейс“ и ще продам лично на вас за два милиона долара дела си от осем на сто в „Лестър“.

— Благодаря ви, господин Розновски. Много щедро от ваша страна.

— Не е нужно да ми благодарите, господин председателю, точно такава беше уговорката ни, когато ми продадохте своя дял от две на сто в „Лестър“ — отвърна Авел Розновски.