Джефри Арчър
Каин и Авел (8)

8.

През септември Уилям се върна в частно училище „Сейър“ и веднага затърси с кого от по-големите момчета да мери сили. С каквото и да се заемеше, беше доволен само ако засенчеше всички останали, а сред връстниците му сякаш нямаше кой да му се опре. Уилям започна да осъзнава, че повечето момчета, дошли от привилегировани семейства като неговото, нямат стимули за надпревара, и че ще открие по-сериозно съперничество единствено сред децата, които в сравнение с него притежават относително малко.

През 1915 година всички в училището се запалиха да събират етикети от кибритени кутийки. Цяла седмица Уилям наблюдава заинтригуван трескавата надпревара, но не се включи в нея. След няколко дни етикетите се разменяха по десетаче парчето, а по-редките вървяха дори по половин долар. Уилям претегли нещата и реши да стане не колекционер, а посредник.

Следващата събота отиде в „Лийвит и Пиърс“, един от най-големите магазини за тютюневи изделия в Бостън, и цял следобед преписва имената и адресите на всички крупни производители на кибрит в света, като си подчерта онези, които не бяха във война. Вложи пет долара в хартия, в пликове за писма и марки и написа писмо на всички директори на предприятия в своя списък. Писмото беше кратичко, макар че се наложи Уилям да го преписва седем пъти.

Уважаеми господин директор,

Запалил съм се да събирам етикети от кибритени кутийки, но нямам възможност да купувам всички кибрити. Джобните пари, които ми отпускат за седмица, възлизат на един долар, въпреки това съм приложил и марка от три цента, за да се уверите, че гледам сериозно на своето хоби. Извинявайте, че ви безпокоя, ала не успях да намеря друго име, на което да пиша.

Ваш приятел

Уилям Каин (на девет години)

П. П. Вашите кибрити са ми от най-любимите.

До три седмици бяха отговорили на петдесет и пет на сто от писмата му и той вече се бе сдобил със сто седемдесет и осем различни етикета. Както бе и очаквал, почти всички му бяха върнали и марките от три цента.

През следващите седем дни Уилям отвори в училището нещо като сергия за етикети — първо проверяваше какво може да продаде и чак тогава купуваше. Направи му впечатление, че някои момчета държат не толкова етикетът да е рядък, колкото да е красив, и с тях той осъществи бързи замени, така че се сдоби с редки находки, които продаде на по-придирчивите колекционери. След половин месец усети, че търсенето е достигнало връхната си точка и че ако не внимава, интересът може съвсем да замре, още повече че наближаваше и ваканцията. С помощта на шумна рекламна кампания, приела формата на размножена на циклостил листовка, заради която Уилям се охарчи с още половин цент на лист и която бе сложена върху чина на всяко момче в училището, той оповести, че прави разпродажба на етикетите си от кибритени кутийки, общо двеста и единайсет на брой. Разпродажбата се състоя в училищната тоалетна по време на голямото междучасие и се радваше на посещаемост, по-голяма, отколкото срещите по хокей в училището.

Благодарение на нея Уилям си сложи в джоба петдесет и седем долара и трийсет и два цента, което, съпоставено с първоначалното вложение, съставляваше печалба от петдесет и два долара и трийсет и два цента. Момчето внесе двайсет и пет долара в спестовната си книжка в банката, където лихвата бе две и половина на сто, купи си за единайсет долара фотоапарат, дари пет долара на Младежкото християнско дружество, разширило дейността си, за да подпомогне огромния приток от нови имигранти, купи на майка си цветя и си сложи останалите няколко долара в джоба. Търсенето на етикети от кибритени кутийки секна още преди края на учебния срок. Това бе първият от множеството случаи, когато Уилям веднага усети накъде духа вятърът. Бабите биха се гордели с него, тъй като и техните съпрузи бяха натрупали горе-долу по същия начин състоянията си по време на хаоса през 1873 година.

През ваканцията Уилям не се стърпя и реши да узнае дали е възможно да си осигури по-голяма възвръщаемост на вложения капитал от двете и половина на сто, които му даваха за парите в спестовната книжка в банката. Следващите три месеца — отново чрез баба Каин — той започна да купува акции, горещо препоръчвани от „Уолстрийт Джърнъл“. През следващия учебен срок изгуби почти половината пари, които бе спечелил от етикетите от кибритени кутийки. За пръв и за последен път в живота си се осланяше на препоръките на „Уолстрийт Джърнъл“ или на сведения, до които може да се добере всеки.

Ядосан, че е изгубил цели двайсет долара, Уилям реши да си ги върне по време на великденската ваканция. След като се прибра у дома, провери на кои увеселения и светски прояви майка му държи да присъства и той, и установи, че разполага едва с четиринайсет свободни дни, които обаче бяха предостатъчни, за да осъществи новото си начинание. Продаде всички акции, които бе закупил по препоръка на „Уолстрийт Джърнъл“, и те му донесоха някакви си дванайсет долара. С тези пари си купи парче шперплат, четири колела, оси и връв, които след известен пазарлък му струваха пет долара. Сетне нахлупи платнено кепе, облече старо костюмче, което вече му беше омаляло, и отиде на местната железопътна гара. Застана пред изхода — да си рече човек, че умира от глад и умора, и се зае да уведомява някои от пътниците — според преценката си, че най-добрите бостънски хотели са само на две крачки от гарата и не е нужно те да се охарчват за такси или за двуколка, доколкото такива все още имаше в града, тъй като той, Уилям, ще откара багажа им на самоделната си количка, и то срещу двайсет на сто от сумата, която ще им вземат таксиметровите шофьори, освен това добавяше, че разходката ще им се отрази добре. Установи, че ако работи по шест часа на ден, ще печели има-няма четири долара.

Пет дни преди началото на учебния срок беше покрил загубите си и вече беше на печалба от десет долара. Точно тогава обаче се появиха спънки. Таксиметровите шофьори започнаха да се дразнят от малчугана. Уилям ги успокои, че макар и деветгодишен, ще излезе в „пенсия“, стига всеки от тях да се изръси с петдесет цента — та той да си покрие разходите по самоделната количка. Шофьорите склониха и хлапето спечели още осем долара и петдесет цента. Докато се прибираше на Бийкън Хил, продаде количката за пет долара — купи я един негов съученик, с две години по-голям от него, който не след дълго установи, че търсенето на колички е спаднало: цялата следваща седмица, всеки божи ден валеше като из ведро.

В последния ден от ваканцията Уилям отново внесе парите в спестовната си книжка в банката при лихва две и половина на сто. През следващия учебен срок това решение не го безпокоеше особено, защото спестяванията му набъбваха неотклонно. Не го разтревожи и това, че са потопили „Лузитания“ и през април 1917 година Уилсън е обявил война на Германия. Уилям увери майка си, че нищо и никой не е в състояние да победи Щатите. За да го потвърди, дори вложи десет долара в Облигациите на свободата^[1].

На единайсетия му рожден ден приходната част в счетоводната книга показваше печалба от четиристотин и дванайсет долара. Уилям подари на майка си писалка, а на бабите — брошки от местния бижутериен магазин. Писалката беше марка „Паркер“, а брошките пристигнаха у бабите в кутийки на „Шрийв, Кръмп и Лоу“, които малчуганът беше изнамерил след дълго ровичкане в боклукчийските кофи зад прочутия магазин. Няма как да не му се признае — не искаше да мами бабите си, просто от опита, натрупан покрай етикетите от кибритени кутийки, беше узнал, че добрата опаковка всъщност продава стоката. Бабите забелязаха, че кутийките не са с печата на „Шрийв, Кръмп и Лоу“, но въпреки това си носеха гордо брошките.

Двете стари дами продължаваха да следят изкъсо всяка крачка на Уилям и бяха решили, че щом навърши дванайсет години, той — според първоначалния замисъл, ще продължи образованието си в училище „Сейнт Пол“ в Конкърд, щата Ню Хампшър. Момчето оправда всичките им очаквания и ги зарадва с най-високата стипендия по математика, с която, макар и да не се налагаше, спести на семейството към триста долара годишно. Уилям прие стипендията, а бабите върнаха парите, та, както се изразиха, „с тях да си помогне някое дете, на което не му върви толкова много в живота“. На Ан й беше неприятно, че Уилям ще я напусне, за да отиде в пансион, но бабите настояха и, което бе по-важно, тя знаеше, че стига да бе жив, Ричард също щеше да иска това. Извеза върху дрехите името на Уилям, надписа обущата му, провери багажа и накрая сама го подреди, като отказа помощта на прислугата. Когато дойде време Уилям да замине, майка му го попита колко джобни пари иска за първия учебен срок.

— Не искам пари — отсече той и не каза нищо повече.

Целуна майка си по бузата. Нямаше и представа колко ще й е мъчно за него. Облечен с първите дълги панталони през живота си, подстриган много късо, Уилям се отправи с куфарчето по алеята към шофьора Робъртс. Качи се отзад на ролс-ройса и потегли. Не се обърна. Майка му махаше и махаше, а после се разплака. На Уилям също му се плачеше, ала той знаеше, че ако беше жив, баща му нямаше да го одобри.

Първото, което стъписа Уилям Каин в новото частно училище за избрани деца, бе, че другите момчета нехаят кой всъщност е той. Вече ги нямаше възхитените погледи и мълчаливото прехласване. Едно от по-големите момчета все пак го попита как се казва, но — което беше още по-неприятно — щом чу името, не показа с нищо, че е изумено. Някои дори му викаха Бил, но той веднага ги поправяше с обяснението, че никой не е наричал баща му Дик.

Новите владения на Уилям се състояха от тясна стаичка с дървени лавици за книги, с две писалища, два стола, две легла и протрито канапе с кожена тапицерия. Вторият стол, писалище и легло бяха на малчуган на име Матю Лестър, който беше от Ню Йорк и чийто баща също беше банкер.

Уилям бързо свикна с реда в училището. Ставане в седем и половина, измиване, закуска в основната трапезария заедно с цялото училище — двеста и двайсет момчета, които едвам преглъщаха яйцата, бекона и овесената каша. След закуската — параклис, три часа от по петдесет минути, обяд и още два часа, следвани от урок по музика, който Уилям ненавиждаше, тъй като пееше ужасно фалшиво и нямаше никакво желание да се научи да свири на някой от музикалните инструменти. Американски футбол през есента, хокей и скуош през зимата, гребане и тенис през пролетта — така почти не му оставаше свободно време. Като ученик, получил стипендия по математика, Уилям имаше три пъти седмично отделни уроци по предмета, преподаван от старши възпитателя в училището — Г. Раглан, известен сред момчетата с прякора Сръдльото.

През първата учебна година Уилям доказа, че напълно си е заслужил стипендията — беше сред първите по всеки предмет и нямаше равен по математика. Единствен новият му приятел Матю Лестър можеше да мери сили с него, и то почти със сигурност само защото живееше в същата стая.

Освен че се наложи като отличник, Уилям се прочу и като финансист. Първото му вложение на фондовата борса се бе провалило с гръм и трясък, въпреки това той бе убеден, че ако искаш да спечелиш много пари, трябва да играеш на борсата. Редовно следеше котировките в „Уолстрийт Джърнъл“ и отчетите на различните търговски дружества и на дванайсет години си направи пробен портфейл с инвестиции. Надлежно вписваше в нова счетоводна книга — вече в друг цвят, всяка пробна покупка и продажба, които осъществяваше само на хартия, успехите и провалите си и в края на месеца сравняваше своите резултати с тези на истинската борса. Не си правеше труда да се занимава с акциите на водещите търговски дружества, вместо това насочваше вниманието си към не така известни фирми, акциите на някои от които се търгуваха в ограничени количества, така че бе невъзможно да закупиш в определен момент повече от няколко акции. От вложенията си Уилям очакваше четири неща: стабилност на печалбите, висок процент на растеж, силна капиталова подкрепа и благоприятни изгледи за търговия. Установи, че малко акции отговарят на строгите му условия, но отговаряха ли, неизменно му носеха печалба.

В мига, в който разбра, че редовно засенчва с въображаемите си инвестиции индекса Дау Джоунс, Уилям си даде сметка, че е готов да влага отново истински пари. Започна със сто долара и не спря да усъвършенства подхода си. Постоянно увеличаваше печалбите и съкращаваше загубите. Още щом някоя акция удвоеше цената си, той продаваше половината от пакета, който държеше, а останалата половина запазваше, та след време да я изтъргува още по-изгодно. Някои от ранните му находки, например „Истман Кодак“ и Ен Си Ар, се наложиха като водещи търговски дружества в страната. Уилям подкрепи с вложение и първата фирма за поръчки по пощата, убеден, че тя има бъдеще.

В края на първата година съветваше половината учители и някои от родителите. Уилям Каин беше щастлив в училище.

Виж, Ан Каин се чувстваше нещастна и самотна у дома, откакто синът й бе отишъл в пансиона към „Сейнт Пол“ и семейният й кръг се бе стеснил до двете баби, вече наближаващи преклонна възраст. Със свито сърце си повтаряше, че е прехвърлила трийсетте и изящната й млада хубост е изчезнала яко дим, без да оставя кой знае какво след себе си. Опита се да възобнови някои от връзките с някои от старите си приятели, прекъснати след смъртта на Ричард. Джон Престън и жена му Мили, която Ан познаваше още от малка и която бе кръстница на Уилям, започнаха да я канят на вечери и на театър, като задължително водеха и втори мъж — дано тя го хареса. Изборът им почти винаги бе твърде нелеп и насаме Ан се смееше на опитите на Мили да я сватоса, докато веднъж през януари 1919 година — Уилям тъкмо се беше върнал след зимната ваканция в пансиона — тя не бе поканена на поредната вечеря за четирима. Мили си призна, че изобщо не познавала другия гост, някой си Хенри Осбърн, но че той бил следвал в Харвардския университет по същото време, както и Джон — поне така им се струвало на нея и на мъжа й.

— Всъщност, скъпа, и Джон не знае почти нищо за него — сподели тя по телефона, — освен че е доста красив.

Мнението на Джон по този въпрос бе потвърдено от Ан и Мили. Когато Ан отиде у своите приятели, Хенри Осбърн, който се топлеше край камината, стана на мига, та Мили да ги запознае. Беше висок малко над метър и осемдесет, с тъмни, почти черни очи, черна права коса, строен и атлетичен. На Ан тутакси й стана много приятно, че тази вечер ще й кавалерства такъв преливащ от сили младолик мъж, докато Мили ще се задоволява със съпруг, който до ослепителния си колега от университета изглеждаше доста стар. Ръката на Хенри Осбърн беше превързана и прихваната за рамото с бинт, който почти скриваше вратовръзката на Харвардския университет.

— Рана от войната ли? — попита състрадателно Ан.

— Не, седмица, след като се върнах от Западния фронт, паднах по стълбите — засмя се той.

Това бе от малкото вечери напоследък, когато времето за Ан отлетя неусетно. Хенри Осбърн отговори на всичките й изпитателни въпроси. След като се дипломирал в „Харвард“, бил работил в агенция за недвижими имоти в родния си град Чикаго, но когато избухнала войната, не се стърпял и отишъл да им натрие носовете на германците. Знаеше какви ли не забавни истории за Европа, разказваше за живота си на млад лейтенант, който на Марна е защитавал честта на Щатите. След смъртта на Ричард Мили и Джон виждаха Ан за пръв път тъй засмяна и се спогледаха многозначително, когато Хенри попита дали може да я изпрати с колата.

— Какво възнамерявате да правите сега, след като сте се прибрали в страна, сякаш създадена за герои? — поинтересува се Ан, щом Хенри Осбърн подкара по Чарлс стрийт.

— Още не съм решил — отвърна той. — Добре че ми се намират малко пари, мога и да не бързам. Нищо чудно дори да регистрирам своя фирма за недвижими имоти, и то тук, в Бостън. Още от времето, когато следвах в Харвардския университет, се чувствам като у дома си тук.

— Значи няма да се връщате в Чикаго?

— Нищо не ме тегли натам. И майка ми, и баща ми починаха, единствено дете съм и мога да започна на чисто където реша. Къде да завия?

— О! Първата вдясно — каза Ан.

— На Бийкън Хил ли живеете?

— Да. На стотина-двеста метра нагоре по Честнът, червената къща на ъгъла на Луисбърг скуеър.

Хенри Осбърн спря автомобила и изпрати Ан до входната врата. Пожела й „лека нощ“ и си тръгна още преди тя да му е благодарила. Младата жена загледа как автомобилът се спуска по Бийкън Хил — искаше й се отново да се види с Хенри. Беше много щастлива, макар и не особено изненадана, когато на другата заран той й звънна по телефона.

— Бостънският симфоничен оркестър, Моцарт и онази нашумяла напоследък знаменитост, Малер. Дали ще ви убедя за следващия понеделник?

Ан бе постъписана, задето очаква с такова нетърпение да стане понеделник. Сякаш цяла вечност не я бе ухажвал мъж, който й е симпатичен.

Хенри Осбърн бе точен до минутата, двамата се ръкуваха доста непохватно и той прие да пийне едно уиски със сода и лед.

— Сигурно е приятно да живееш на Луисбърг скуеър. Късметлийка сте.

— Сигурно. Всъщност не съм се замисляла за това. Родена съм и съм израсла на авеню „Комънуелт“. Тук ми се струва доста застроено.

— Не е изключено и аз да купя къща на Бийкън Хил, стига да реша да се установя в Бостън.

— В квартала рядко се появяват къщи за продан — отбеляза Ан, — но може и да ви провърви. Дали да не тръгваме? Не обичам да закъснявам за концерт и да се налага да стъпвам по краката на хората, докато си стигна до мястото.

Хенри си погледна часовника.

— Да, хайде да тръгваме, ще бъде неприятно, ако пропуснем появата на диригента, но колкото до краката, можете да не се притеснявате. Ще настъпвате само моите. Местата ни са до пътеката.

Подир водопада от прекрасни звуци бе съвсем естествено Хенри да хване подръка Ан, докато двамата вървяха към „Риц“. След смъртта на Ричард го беше правил единствено Уилям, и то след дълги увещания, тъй като според него било лигаво да се държи с майка си за ръка. И този път времето за Ан отлиташе неусетно. На какво ли се дължеше, дали на отличната кухня в „Риц“, или на компанията на Хенри? Сега той я разсмиваше с разказите си за Харвардския университет и я разплакваше със спомените от войната. Ан съзнаваше, че Хенри изглежда по-млад от нея, ала бе видял в живота си толкова много, че в компанията му тя се чувстваше прелестно неопитна и млада. Разказа му за смъртта на мъжа си и отново си поплака. Хенри я държеше за ръката, докато, грейнала от гордост и обич, Ан му говореше за сина си. Сподели, че винаги си е мечтаел да има син. Почти не отвори дума за Чикаго и за живота си там, ала младата жена бе сигурна, че му е много мъчно за майка му и баща му.

Тази вечер, след като я изпрати, Хенри поостана за едно питие и преди да си тръгне, целуна лекичко Ан по бузата.

Преди да заспи, тя си припомни миг по миг цялата вечер, прекарана с него.

Във вторник отидоха на театър, в сряда отскочиха до вилата на Ан на Кейп Код, в четвъртък пиха заедно кафе, в петък ходиха да купуват антики, в събота се любиха. След неделя бяха почти неразлъчни. Мили и Джон Престън бяха „неописуемо щастливи“, задето сватосването се е оказало тъй успешно. Мили обикаляше надлъж и щир Бостън и разправяше на де когото срещне, че тъкмо тя е запознала Ан с Хенри.

През лятото двамата се сгодиха и това не изненада никого, освен Уилям. Още от деня, когато Ан ги запозна със свито сърце, момчето си имаше едно наум за Хенри. Първият им разговор протече под формата на дълги въпроси, с които Хенри се стремеше да докаже, че иска да се сприятели с детето, и на едносрични отговори, с които Уилям пък му показваше, че няма намерение да се сприятеляват. Той така и не промени отношението си. Ан обясняваше враждебността на своя син със съвсем разбираемата ревност — след смъртта на Ричард тя бе насочила изцяло вниманието си към него. Пък и според Уилям никой не можеше да заеме мястото на баща му. Ан убеди и Хенри, и себе си, че с времето момчето ще преглътне огорчението.

През октомври същата година, точно когато златисточервените листа започнаха да капят от дърветата и от запознанството им бяха минали малко повече от десет месеца, Ан се венча за Хенри Осбърн в Старата северна църква. Уилям се престори на болен, само и само да не присъства на венчавката, и остана в пансиона. Бабите все пак дойдоха, но така и не успяха да скрият, че не одобряват, задето Ан се омъжва повторно, при това за човек, който изглежда много по-млад от нея.

— Не я чака нищо добро — взе да пророкува баба Каин.

На другия ден младоженците заминаха за Гърция и се върнаха в Червената къща на Бийкън Хил чак втората седмица на декември, точно навреме, за да посрещнат Уилям, който щеше да си дойде за коледната ваканция. Стъписан, той установи, че покъщнината е сменена и почти не е останала следа от баща му. По време на коледните празници отношението към втория му баща не омекна въпреки подаръка — както го виждаше Хенри, или подкупа, за какъвто го смяташе момчето — нов велосипед. Хенри Осбърн прие този яростен отпор с намусено примирение. Ан се натъжи, че неотразимият й нов съпруг почти и не се опитва да спечели обичта на сина й.

Уилям се чувстваше ужасно в своя дом, завзет според него от този навлек, и денем се губеше с часове. Попиташе ли го къде ходи, Ан почти не получаваше отговор. Момчето със сигурност не гостуваше на бабите си. След края на коледните празници Уилям на драго сърце се върна в пансиона, а Хенри не се натъжи, задето хлапакът си отива. Само Ан страдаше заради двамата мъже в живота й.