Патрик Линч
Застрахователи (9)

8.

Алекс не можеше да заспи. Всеки път, щом й се стореше, че се унася, отново чуваше думите на Лиз: „Имал е милиони“.

Спомняше си последния път, когато видя Елиот, толкова възбуден, с разкопчана яка и извъртяна вратовръзка. Прегърна я през кръста и неволно докосна гърдите й. Хартман ги видя. Някаква кана падна на пода и навсякъде се разплиска вино. После тя го отблъсна, ядосана, че е толкова груб, толкова глупав, ядосана и на себе си, че му го е позволила. Но целувката му продължаваше да я вълнува дълго след това. По-късно, когато размисли, реши, че е било проява на пиянска сантименталност, нещо нормално за служебни тържества, но сега виждаше всичко в друга светлина. Той не само бе изневерявал на жена си. Беше изневерил и на Лиз, жената, с която трябваше да избяга. Нали Лиз й показа самолетните билети. Колкото и невероятно да й се струваше, двамата наистина бяха възнамерявали да избягат.

Алекс се претърколи настрани и се уви в одеялото. Опита се да мисли за нещо друго, но после си представи Лиз на Ривиерата. Нямаше да мине много време и Елиот щеше да започне да забелязва местните красавици. Лиз нямаше да има никакъв шанс. Без него щеше да й е по-добре. Тя осъзна, че току-що е одобрила смъртта му, и това я накара да седне в леглото.

Раздвижването й смути Оскар. Той скочи на перваза на прозореца и погледна към улицата. След миг започна да мяучи да го пусне навън, но Алекс не му обърна внимание. Спомни си думите на Лиз за смъртта на Елиот. Бе лудост да вярва, че не е било нещастен случай. Вярно, нямаше почти никаква вероятност да се е самоубил, още повече че двамата с Лиз се бяха готвили да избягат, но чак пък убийство? И госпожа Елиот в ролята на убийцата? Още по-малко вероятно. Но колко по-малко? Случайна смърт от токов удар или убийство, извършено от съпругата? Алекс разсеяно започна да сравнява различните вероятности, после се отказа. Нямаше значение какви са статистическите вероятности. Едната възможност изискваше сляпа съдба, обикновено съвпадение, другата — сляпа омраза. Човек трябваше да повярва, че госпожа Елиот е способна на убийство. Пък и във всеки случай, даже да беше способна, как би могла да го извърши? Как би могла да инсценира токов удар? Трябва да опреш пистолет в главата на жертвата, да я накараш да стисне кабела, да пуснеш електричеството…

Високото мяукане на Оскар я откъсна от мислите й. Алекс стана и си облече един дебел пуловер.

— Какво има, господин Котак?

Тя го вдигна, отвори прозореца и го остави да излезе на противопожарната стълба. Оскар обичаше да се разхожда по нея. Това бе единственото котешко нещо, което правеше. Иначе се държеше много общително, добродушно като куче. Обожаваше водата и дори въртеше опашка, макар и по странен котешки начин. И като че ли само през летните нощи си спомняше за житейската си роля. Тогава часове наред седеше на противопожарната стълба и просто съзерцаваше луната.

— Или пък да я упоиш — гласно си каза Алекс. — Да я упоиш и после да я убиеш с ток.

Хората се самоубиваха така, разбира се. Свързваха се с електрическата мрежа и включваха брояч. После изпиваха сънотворно. Един час приятна дрямка и броячът се задействаше. Тя притисна чело към стъклото. Може би Елиот беше постъпил точно така, навярно от страх, че нещо за парите ще излезе наяве. Може би се бе самоубил и за да го скрие, жена му беше инсценирала нещастен случай…

 

 

Във вторник сутринта откри на бюрото си бележка от Рандъл Уайт — първият признак от доста време насам, че изобщо знае за съществуването й. Питаше я дали би могла да иде при него към девет и половина. Тя си направи кафе, провери електронната си поща, после отиде и почука на вратата на кабинета му.

Той седеше зад бюрото си, върху което се издигаше купчина документи. Този малък хаос беше толкова необичаен за него, че Алекс не успя да се овладее и зяпна.

— Исках да ти се извиня, че не ти отговорих за онези таблици, но както виждаш — Уайт посочи бюрото си, — затънал съм до гуша в работа. Джанис ме гони за десетки различни неща. Знаеш колко държи на реда.

Джанис Ейткин, секретарката на Уайт, обожаваше самозалепващите се бележки. Алекс забеляза цял ред такива по тъмния компютърен екран. На няколко от тях се виждаха по два удивителни знака.

— Смъртта на Майкъл… Както можеш да си представиш, участвах във всевъзможни съвещания.

Тя кимна, макар да си помисли, че небрежността на Уайт предшества инцидента няколко седмици.

— И с всичко останало… е, новата година започна адски натоварено. — Той замълча за миг, сбърчи чело, после погледна залепените бележки. — Всъщност тъкмо за това исках да разговарям с теб.

— За новата година ли?

Уайт я погледна и тя видя на лицето му смут, примесен с онази умора, от която напоследък сякаш не можеше да се отърси.

— Не. За Майкъл. Утре е погребението, сигурно си чула. Исках да те питам дали имаш намерение да отидеш.

Алекс се намръщи. Съзнаваше, че Уайт я наблюдава внимателно.

— Ами, не бях…

— Мислех, че ще дойдеш, след като вие двамата…

Той остави думите да увиснат във въздуха. Алекс се почувства така, все едно е в непозната тъмна стая. После внезапно я осени: Уайт смяташе, че е била любовница на Елиот.

Тази мисъл й се стори абсурдна. Всички знаеха, че ходи с Марк. Но пък Марк не й бе съпруг. Навярно Уайт предполагаше, че са се разделили. Тя вдигна поглед към него и го прочете в очите му — подозрение или поне любопитство. Усети, че се изчервява, и се зачуди дали тъкмо по тази причина през последните няколко седмици той не се бе държал толкова дистанцирано. Може би си мислеше, че тя спи с когото свари, че се опитва с чукане да си пробие път нагоре в йерархията, независимо чии чувства наранява. Първо с Марк, после с шефа му — и кой щеше да е следващият, след като Елиот бе мъртъв? Провинциалният характер на обществото в Провидънс означаваше, че висшите служители редовно си ходят на гости. Уайт със сигурност познаваше госпожа Елиот. Представи си я как плаче на рамото му и му разказва всичко за изневярата на мъжа си. Щеше да е естествено Уайт да изпитва известна враждебност към „другата жена“.

— Добре ли си, Алекс?

— А… А, да, разбира се.

— Споменавам го, защото реших, че можем да идем заедно. Така бихме могли да поговорим за онази странна аномалия, която си открила в данните за… за какво точно беше?

— За сърдечносъдовите заболявания.

— А, да, точно така, за сърдечносъдовите заболявания. Разбира се, ако смяташ, че погребението ще те разстрои…

Алекс окончателно се обърка. Но едно беше ясно: не биваше да показва, че смъртта на Елиот я е смутила по какъвто и да било начин.

— Не, няма такова нещо — отвърна тя. — Искам да кажа, разбира се, че всичко това е много тъжно, особено за госпожа Елиот. Но всъщност не познавах толкова добре Майкъл. Поне не извън работата.

Уайт сключи длани под брадичката си и се усмихна с очи, без да помръдва устни.

— Разбирам. Ами…

— Но ако смяташ, че трябва да дойда, като… не зная, като жест към колега, разбира се, че ще…

— Добре — внезапно я прекъсна той. — Добре. Щях веднага да проверя в „Прайм Нъмбър“, но…

Телефонът иззвъня. Уайт го изчака да спре, но накрая стана ясно, че Джанис няма да отговори, и той вдигна слушалката.

— Ало? А, Ричард… Да, какво има?

Беше Ричард Гьобърт, изпълнителният директор.

Алекс погледна през прозореца и се опита да обмисли нещата. Уайт искаше да обсъдят аномалията, очевидно не я пренебрегваше. Едва ли се вълнуваше особено от предполагаемата й връзка с Елиот. Изпълни я облекчение — и после, почти незабавно, радост, че е приел доклада й достатъчно сериозно, за да иска да разговарят за него.

— Ами всъщност, Ричард, в момента не мога… Да, да, разбирам, но… хм, просто приказвам с една от моите… С Алекс Тайнън.

Гьобърт се впусна в безкраен монолог и Уайт затвори очи. След малко вдигна клепачи, погледна я и сви рамене. Накрая се наведе напред.

— Извинявай, че те прекъсвам, Ричард, но… да, да. — Той закима. — Естествено. Да, разбира се. Чао, Ричард. — Уайт затвори. — Трийсет и петата годишнина от сватбата на Ричард — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

 

 

Трите черни лимузини потеглиха от сградата на „Провидънс Лайф“ в два и половина. Ричард Гьобърт, Нютън Брейди и Уолтър Нойман седяха сковано в първата, във втората пътуваха Ралф Маккормик от централния архив, Доналд Трант, шефът на „Искове“ Дийн Мичъл и Том Хейман от „Прайм Нъмбър“. Алекс и Уайт бяха в третия автомобил. Над града висеше пелена от ледена мъгла и забулваше върховете на високите здания по Уестминстър стрийт.

Мел Хартман остана удивен, когато научи, че Алекс отива на погребението заедно с толкова много важни клечки. Объркването му се превърна в тревога, когато разбра, че ще е в една кола с Рандъл Уайт, неговия идол. Опитваше се да се усмихва, докато й казваше, че се надявал да не пътуват до „Суон Пойнт“ с нейната тойота. Но Алекс долови в шеговитите му думи нещо подобно на гняв. Тя му обясни, че не е единствената простосмъртна, която ще ходи на погребението. Щяха да присъстват Ед Бъргън от финансовия отдел, семейството и приятелите на Елиот. Хартман сви рамене и отвърна, че това не го интересувало. „Приятно прекарване“ — на сбогуване подметна той.

Със своето макиавелистко мислене, Хартман явно смяташе, че към Алекс проявяват известна благосклонност. И когато се настани удобно в коженото купе, тя въпреки волята си наистина се почувства малко привилегирована.

— Много траурен ден — загледан в сивите улици, каза Уайт.

— Съобщиха, че пак щяло да вали — отбеляза Алекс.

— Струва ми се, че на гробището няма да имаме възможност да разговаряме. — Той се наведе напред и натисна някакъв бутон. Между тях и шофьора се спусна стъклена преграда. Уайт се завъртя към нея и я погледна. — Е, ще ми разкажеш ли за проблема, на който… хм, си се натъкнала?

— Обясних ти всичко в имейла. Съотношението между сърдечносъдовите заболявания и кабриолетите е прекалено устойчиво. Четири цяло и две десети процента от ищците мъже с инфаркти притежават кабрио. И това се отнася за всяка година. Няма никакво вариране, нито…

— Да, разбирам. Имейлът ти беше много точен и ясен. Просто се чудех как си попаднала на толкова странно сравнение.

Алекс се бе подготвила за този въпрос. Не искаше да говори за шегата, която замисляше.

— Ами, беше обедната почивка и просто ми се щеше да видя докъде ще стигнат данните — отвърна тя. — Постоянно си повтаряме колко са подробни, колко са изчерпателни. Казах си: „защо не?“.

Уайт внимателно я изгледа. После кимна.

— Ясно. Значи е станало случайно. — Той се усмихна, като че ли не й вярваше съвсем. — Е, добре че си я открила, защото явно при нормални обстоятелства тази устойчива връзка, както я наричаш, нямаше да се появи.

Уайт се извърна настрани. Около минута пътуваха в мълчание. По предното стъкло започнаха да се сипят големи пухкави снежинки.

— Смяташ ли, че е нещо важно? — попита тя.

— Както знаеш, всяка грешка при събирането на нашата статистическа информация може сериозно да повлияе на прогнозите ни. И в крайна сметка би могла да ни струва пари.

— Значи според теб това се дължи на грешка при събирането на данните, така ли?

— Сигурно.

— Кой е допуснал грешката?

Уайт се замисли.

— Предполагам, че първо бих проверил в „Прайм Нъмбър“. Напоследък те ни вършат цялата тази работа. По-евтино е.

— „Прайм Нъмбър“ ли? Мислех, че се занимават само с молбите за застраховки. Че просто въвеждат данните в компютъра.

Той поклати глава.

— Преди беше така. Вече не е. Те имат по-евтина техника, по-ниско платен персонал — Уайт стрелна Алекс с неодобрителен поглед — и много свободна компютърна памет. В същото време нашият бизнес се разраства. Знаеш колко натоварено става. „Прайм Нъмбър“ вършат все повече от черната работа. Използваме ги от почти седем години. Всъщност като че ли вече нямат други клиенти, освен нас.

— И „Прайм Нъмбър“ събира данните за исковете, така ли? Статистиката за смъртността и всичко останало?

Струваше й се недопустимо, че с нещо толкова съществено, толкова жизненоважно за „Провидънс Лайф“ — и най-вече за статистиката — се занимават външни хора.

— Нали все някой трябва да ги събира. По-евтино ни излиза да използваме външен източник. Макар и навярно не толкова… — Уайт избърса с ръка запотеното стъкло и погледна навън — … съвестен.

Той се обърна към нея.

— Какво би казала да посетиш „Прайм Нъмбър“? Те са в западен Уоруик. Не е далеч. Можем да го наречем „мениджърски стаж“. Задълбочаване на практическия ти опит. Докато си там, би могла да се запознаеш с техните методи за събиране на данни.

Алекс не знаеше какво да отговори. Ласкаеше я, че Уайт толкова сериозно приема откритата от нея грешка, но и малко я плашеше фактът, че шефът й не иска тя да открие виновника.

— С други думи, да ги шпионирам.

Той се усмихна.

— Приеми го като ревизия. Ако така ще се чувстваш по-добре.