Патрик Линч
Застрахователи (2)

1.

— Двеста трийсет и девет долара — каза Ферули и извади от жабката смачкан плик. — Можеш ли да повярваш?

Александра Тайнън взе плика. Върху хартфордския адрес беше ударен печат с големи черни букви: ЦЕНТРАЛНО БЮРО ЗА ПЪТНОТРАНСПОРТНИ НАРУШЕНИЯ. Тя извади квитанцията и се намръщи.

— Този шебек дори не може да пише — рече Ферули.

Но цифрите бяха съвсем ясни. Алекс вдигна поглед към него и се усмихна.

— Сигурно не си му харесал.

— Карах само с… хм, май със сто и десет.

— Тук пише сто двайсет и пет. А е имало ограничителен знак за деветдесет. Сега си вдигнал деветдесет и пет.

Той поотпусна газта. Пътуваха на север през промишлените предградия южно от Провидънс. Бе първият работен ден след Нова година и термометърът показваше малко над нулата. Прогнозата за следобед предвиждаше силен снеговалеж.

— Добре де, сто двайсет и пет. Но пътят е… Алекс, пътят е абсолютно чист. Условията са чудесни. Божичко, малко остава да пресека границата на Масачузетс, където ограничението е сто и пет километра. Ченгето се крие зад хълма, аз минавам покрай него и хоп — той ме гепва с радара.

Завиха по изход двайсет и Ферули трябваше да удари спирачки на червен светофар. Погледна Алекс. Милата му усмивка молеше за справедливо отношение. Марк Ферули беше на трийсет и пет години, с гъста тъмна коса, „сицилианска коса“, така я наричаше, и лице почти на кинозвезда. Очите му напомняха на Алекс за Ал Пачино, бездънни очи, проницателни и настойчиви. Когато се засмееше, бръчиците около тях му придаваха топъл вид, но понякога, например сега, й се струваше, че са като очи на политик — искрени, пълни с човечност, ала някак прекалено предпазливи, като че ли търсят съответната реакция или някакво преимущество. Въпреки волята си тя му се усмихна в отговор. Може и да беше ядосан заради глобата, но Алекс виждаше и че е доволен. Определено му допадаше да го смятат за безразсъден. Точно в негов стил — безразсъдството си бе негова запазена марка, но въпреки всичко й допадаше. В „Провидънс Лайф“, фирмата, от която получаваха заплатите си, фирмата, към която пътуваха, дяволитостта на Марк й действаше като глътка свеж въздух.

— Не казвам, че не съм карал бързичко — рече той. — Но чак пък двеста трийсет и девет долара!

Алекс потупа с плика по волана.

— Значи тази покупка ти е струвала доста скъпо.

Не знаеше колко е платил за автомобила. На Бъдни вечер го бе оставила като собственик на двугодишна тойота, а ето че след Нова година той се появяваше зад волана на чисто ново БМВ кабриолет. Пристигнал от Ню Джърси със свален гюрук, пламнали бузи и грейнала усмивка като хлапе с ново колело, така й беше казал. Алекс знаеше, че не са му го купили родителите му. Баща му беше шофьор в „Ди Ейч Ел“, а майка му пакетираше бисквити в „Набиско“.

Светна зелено и Марк натисна газта. Гумите изсвириха.

— Е, ще ми кажеш ли? — настоя Алекс.

Той погледна в огледалото и се усмихна.

— Какво да ти кажа?

— Колко?

— Алекс! — Ферули погледна към нея. — Защо винаги държиш на числата? Изобщо съзнаваш ли, че за теб всичко се свежда до числа?

Тя издаде напред долната си устна. Знаеше, че е маниачка на тази тема, така че нямаше какво да отговори.

— Чела ли си какво казва за застрахователните статистици Бърнард Шоу? Че били хора, които знаели цената на всичко и не знаели стойността на нищо.

— Всъщност го е казал Уайлд. И се отнася за счетоводителите.

Марк сви рамене.

— Статистици, счетоводители, каква е разликата?

Имаше голяма разлика и той вече трябваше да го е разбрал. През дванайсетте месеца, откакто ходеха заедно, Алекс често му го обясняваше. Според нея счетоводителите бяха обикновени чиновници, които придружаваха клиентите си във фискалния лабиринт и ги съветваха. Нямаше много счетоводители, които да са в състояние да се справят с ежедневната й работа. Алгоритми, вероятности, статистика. Това направо тушираше хората. И тъкмо поради тази причина в целите Съединени щати имаше само десет хиляди застрахователни статистици. Самата Алекс бе следвала математика в Масачузетския технологичен институт и след завършването си потърси работа на Уолстрийт. Виждаше перспективите си в областта на финансовото инженерство. Но не я приеха. Летният стаж в „Джон Ханкок“ в Бостън й отвори очите за застрахователната статистика: започваше се със заплата малко под четирийсет хиляди и след пет години усилена работа и членство в Дружеството на застрахователните статистици можеше да получи до шестцифрена сума. Но разликата не бе само в математиката. Статистиците бяха…

Алекс вдигна поглед към небето и сивите облаци се отразиха в синьо-сивкавите й очи. Веждите и миглите й бяха естествено тъмни — изненадващо при иначе русата й коса. Челото й се мръщеше, докато мислеше какво всъщност отличава професията й.

— Смъртта — накрая каза тя.

— Моля?

Марк настъпи газта, за да хване зелен светофар на Ексчейндж стрийт. Шофираше прекалено бързо и засече камион, който излизаше от една странична улица.

Смъртта във всичките й форми, помисли си Алекс. Спомни си за Майкъл Елиот. На тържеството в „Провидънс Лайф“ преди по-малко от две седмици беше залепил пиянска целувка на устните й, а сега бе мъртъв.

Марк я побутна с рамо.

— Стига, миличка, усмихни се. Само се майтапех.

Тя се наведе напред и прибра плика в жабката.

— Ще утрепеш някого с новата си играчка — безизразно каза Алекс.

— Хич не носиш на майтап. И като стана дума за това…

— За кое?

— За майтапите де. — Той се намести по-удобно на седалката си. — Каква е разликата между интровертния и екстровертния застрахователен статистик?

— Екстровертният застрахователен статистик ти гледа обувките — отвърна Алекс.

— По дяволите! Ти го…

— Знам ги всичките.

Хлапето изникна изневиделица.

Само допреди миг пътят пред тях бе чист. После от някаква пряка се появи тийнейджър на червен велосипед — натискаше бясно педалите. Марк рязко завъртя волана, но вече не можеше да направи нищо. Дясната ръка на хлапето се блъсна в предното стъкло и изчезна — разнесе се силно изтракване на гривна или пръстен.

— Боже господи!

Марк удари спирачки, за момент изгуби управление и се блъсна в тротоара. Наоколо запищяха клаксони, другите автомобили маневрираха, за да ги избегнат.

По някакво чудо и двамата бяха добре.

— Господи!

Сърцето на Алекс се беше разтуптяло.

— Ударихме ли го? — попита тя. — Убихме ли го?

Без да й отговори, Марк се измъкна от колата. На тротоара се трупаха хора. На земята се бе разсипало кошче за смет. Възрастен човек посочи с ръка пряката и каза на Марк нещо, което тя не успя да чуе. Когато се върна при колата, Алекс видя, че е потресен. Облекчението, че не е убил хлапето, започваше да се превръща в гняв.

— Божичко! Видя ли го? Той просто…

— Ти беше виновен — прекъсна го тя. Въпреки усилията си да се овладее, ръцете й трепереха. — Караше прекалено бързо… за да реагираш. Винаги си искал да…

Алекс притисна длан към сърцето си и с изненада откри, че всъщност не е ядосана, а изтощена, изчерпана. Всичко бе заради смъртта на Елиот. Това я бе изкарало от релси. Не можеше да възстанови емоционалното си равновесие.

— Добре ли си? — попита Марк. Беше пребледнял и въпреки студа над горната му устна лъщяха капчици пот.

Тя повдигна вежди.

— Естествено. Само дето получих първата си сърдечна криза. Нали знаеш, онази, от която умират трийсет процента от хората.

Алекс го изчака да влезе в автомобила. Известно време поседяха в мълчание, заслушани в рева на колите по улицата. На предното стъкло, където се беше ударила ръката на хлапето, имаше петно. Тя се надяваше, че не са го ранили.

— Марк?

Сепнат от гласа й, той се наведе към нея и я целуна по бузата. Устните му бяха студени.

— Какво?

— Мислиш ли, че е страдал?

За миг Марк се обърка. Тя стисна дланта му.

— Говоря за Майкъл Елиот. Смяташ ли, че когато…

Но не успя да довърши. Бе чула новината в новогодишната нощ. Няколко дни преди това станала ужасна злополука. Докато монтирал лавици в дома си, Майкъл Елиот пробил с бормашина електрически кабел. Загинал на място.

— Виж, Алекс, аз…

Алекс отново стисна ръката му, за да му покаже, че няма нужда да я утешава. Така си и беше: познаваше Майкъл Елиот само от службата. И никога нямаше да признае, че известно време си е мислила за нещо друго. Когато Елиот я целуна на тържеството, само преди две седмици, всъщност тогава го видя за последен път, тя се смути, дори се смая. Така се чувстваше и сега. Не изпитваше скръб. Просто внезапната му смърт я ужасяваше.

— Ужасно е, зная — рече Марк. — Странно. Но такъв е животът. — Той поклати глава. — Искам да кажа, странно е, че постоянно се случва.

Алекс избърса с длан сълзата от окото си.

— По-точно в пет цяло и седем процента от случаите на смърт при домашни инциденти.

Марк запремигва и се помъчи да се усмихне, макар да виждаше, че тя не се шегува.

 

 

„Провидънс Лайф“ се намираше на ъгъла на Доранс и Уестминстър в самия център на Провидънс. Подобно на повечето постройки в града, сградата копираше архитектурен стил от Европа — в този случай величествената тържественост на дворците на Медичите. Но докато носещите стени бяха принуждавали представителите на флорентинската знатна фамилия да издигат само по няколко етажа, тук архитектът беше продължил да строи етаж след етаж, та чак до дванайсетия, следван от покрив с пищни каменни детайли.

Роналд П. Макинтайър обичаше старата сграда. Работеше във фирмата още от голямото наводнение през трийсет и осма и също като месинговата плоча на главния вход, която отбелязваше това събитие, беше видял и по-добри времена. Въвеждането на персонал по поддръжката и охраната го бе поизбутало настрани, но въпреки това той все още пристигаше сутрин пръв. Новопостъпилите в „Провидънс Лайф“ се чудеха какво всъщност работи Мак, но съвсем скоро им омръзваше да се питат — защото го виждаха да върши най-различни неща на най-различни места. И накрая решаваха, че навярно се занимава с климатичната инсталация и стария, но все още здрав котел, за който се говореше, че бил в мазето.

Когато Алекс Тайнън пресече паркинга, като си търкаше очите, тъкмо Мак излезе през една от страничните врати, за да я посрещне. Той остави на земята кашона с папки, който носеше, и подвикна:

— Александра! Честита Нова… какво ти е?

Алекс положи всички усилия да се усмихне.

— Пребледняла си — отбеляза Мак. — Като че ли си видяла призрак.

Тя притисна длан към бузата си. Кожата й пареше.

— Хм, не зная… Може би се разболявам.

Алекс си издуха носа в разръфана хартиена кърпичка и вдигна очи към набръчканото лице на Мак. По челото му имаше сажди и по късо подстриганата му коса беше залепнала паяжина. На шията му висеше найлонова маска. Прииска й се да го разпита за смъртта на Елиот, но се отказа. Нямаше представа дали знае и не й се щеше да разгласява такава сериозна новина.

— На идване едва не катастрофирахме — каза тя. — Нищо сериозно. Малко съм уплашена.

Мак сви устни и я изгледа с присвити очи.

— Оная твоя бричка — рече той. — Предупреждавах те за стоповете.

От години се опитваше да я убеди да се избави от своята тойота „Камри“ модел 1985-а. Алекс твърдеше, че автомобилът имал за нея сантиментална стойност, но всъщност не можеше да си позволи нов заради дълговете, които продължаваше да изплаща.

— Не бяха виновни стоповете, Мак. Миналия месец ги поправих. Докара ме Марк.

Мак погледна към Ферули, който вадеше дипломатическото си куфарче от багажника на беемвето. Марк не му харесваше. Самият той някога хубав мъж, Мак нямаше вяра на красавците, а според него Ферули се държеше прекалено фамилиарно със секретарките от финансовия отдел.

— Разбирам — отвърна той. — С тия спортни коли човек трябва да е още по-предпазлив. А и пътищата са скапани.

Мак високо изрече последните думи заради Марк, който кратко го поздрави и влезе в сградата. Ферули знаеше какво мисли за него старецът и го отбягваше. Алекс погледна кашона с папки и се опита да скрие усмивката си.

— Е, на какво сме днес? На „Ж“ ли?

През последните няколко седмици Мак и група хлапета изнасяха старите папки от мазето и ги пращаха в архива на фирмата на Айрън Маунтин, Масачузетс. В края на осемдесетте в „Провидънс Лайф“ окончателно бяха въвели компютри и едва сега се заемаха с проблема със старата книжна документация. Работата бе пипкава и мръсна и Мак не можеше да я понася. За да направи живота му още по-черен, фирмата се възползваше от възможността да свали част от азбестовата изолация. Сериозни мъже с маски на лицето се разхождаха насам-натам с големи пластмасови контейнери, отнасяха се с материала като с радиоактивни отпадъци и казваха на Мак и хората му кога могат да слизат долу.

— Де да беше така — отвърна Мак. — Още сме на „Е“. Чак до края на седмицата. Стари индигови копия, изгнили досиета, прашни кашони с папки. Мечтая си за деня, когато ще свършим.

— Е, чао.

Алекс се отдалечи. Ако влезеше в разговор с Мак, човек трудно можеше да се откопчи. Тя знаеше, че за него тези случайни разговори са единственият смисъл да идва на работа. Старецът често й казваше, че някога хората във фирмата имали повече време да контактуват помежду си. И че били по-добри.

 

 

Седмият етаж пустееше. Алекс включи кафемашината в кухничката до противопожарното стълбище и след минута ароматната кафява течност започна да се стича през филтъра.

Постоянно си спомняше за целувката. Тъкмо се канеше да си тръгва, дори вече си бе взела палтото, когато пристигна Елиот, навярно от друго събиране. Неволно трябва да беше проявила някакъв интерес, защото той се приближи право към нея. И преди да успее да му каже нещо, усети устните му върху своите и ръката му я прегърна през кръста. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае какво става. И после Елиот я погледна усмихнато, сякаш не са им нужни никакви обяснения. Сякаш вече са се разбрали. И преди я бе гледал така, докато разменяха по някоя дума пред асансьора или на разминаване в коридора.

Тя седна зад бюрото си и известно време просто прелиства различни документи, като се мъчеше да се съсредоточи върху работа, която всъщност не беше спешна. Последните няколко седмици изобщо бяха много спокойни. Бе привършила последните статистически отчети през ноември и до февруари имаше време да се готви за тези през май. Междувременно трябваше да се занимава със статистиките за здравеопазването в промишлеността и да ги преработи така, че да отговарят на профила на клиентите, които „Провидънс Лайф“ искаше да привлече. Това бе периферна част от много по-голям проект: след едновековна политика на индивидуални застраховки живот компанията обмисляше да навлезе в здравното осигуряване. Ако изобщо го направеше — а се говореше, че мненията на членовете на директорския борд са разделени — това щеше да е невероятен шанс за мащабите на фирмените операции. Дотогава трябваше да реализират пилотен проект, според който клиенти бяха служителите на „Провидънс Лайф“ и техните семейства. Всички бяха насърчени да участват, точно както всеки обикновен човек, чак до попълването на молбите. Предполагаше се, че така фирмата ще получи представа какъв допълнителен административен и аналитичен персонал е необходим. Единствената разлика от реалността, освен броя на издадените полици, бе фактът, че вноските се изплащаха от „Провидънс Лайф“.

Планът се ръководеше от шефа на отдела на Алекс Рандъл Уайт, Великият факлоносец, човекът, носещ светлина там, където иначе цареше мрак. Той подписваше всички прогнози и предвиждания на фирмата, като използваше информация както от самата „Провидънс Лайф“, така и от различните доклади и проучвания в целия бранш. „Провидънс Лайф“ се гордееше със способностите му — Уайт знаеше кои рискове да избягва и кои да поема — способности, които компанията прилагаше за подписването на полици на стойност от 5 милиона до 25 хиляди долара. И тъй като стратегията, продуктите и маркетингът на „Провидънс Лайф“ се основаваха на достоверността на статистическите прогнози, Рандъл Уайт имаше изключително влияние. Изпълнителният директор Ричард Гьобърт, който обичаше да се шегува, често казваше, че фирмата не вярвала в Провидението^[1], а в Рандъл Уайт.

Нищо чудно, че неговото влияние се простираше извън статистическия отдел. В дванайсетчленния борд на „Провидънс Лайф“ той беше един от тримата изпълнителни директори, освен Гьобърт. Другите двама бяха главният юридически съветник Уолтър Нойман и Нютън Т. Брейди, финансовият директор. Носеше се слух, че щом Гьобърт се пенсионира, Уайт ще се пренесе в неговия кабинет с огромен балкон — „папският балкон“, както шеговито го наричаха — който се извисяваше осем етажа над Уестминстър стрийт.

Алекс отпи от кафето си и кликна върху иконката на имейла. С изненада видя, че наистина има съобщение. За миг й хрумна зловещата мисъл, че Елиот й е пратил писмо от отвъдното. Почувства се глупаво. Клетникът бе мъртъв и толкова. Тя отвори съобщението.

$$$ Петдесет и една хиляди долара! $$$

Просто и ясно. Алекс се усмихна, поклати глава и набра телефонния номер на Марк.

— Не ти вярвам.

— Добре де, не ми вярвай.

— Не ти вярвам.

— Разбрах.

— Това са много пари, Марк.

— И колата си я бива, миличка.

— Но… но… — заекна тя, — ти не можеш да си го позволиш.

— Да, ама си го позволявам.

Алекс запремигва. Не знаеше точно, но предполагаше, че данъчната служба оставя на Марк петдесетина хиляди годишно. А той имаше и други ангажименти: къща в Кранстън, мебели и прочее. Като се прибавеха и ежегодните му скъпи ваканции — той обичаше да се гмурка с акваланг, затова ходеше на Карибите — не му оставаше много.

— Но как?

— Скъпа, както постоянно ти повтарях през последните няколко седмици, ако изобщо си ме слушала, нещата тук в машинното отделение вървят страхотно.

За Марк истинската работа в „Провидънс Лайф“ се вършеше във финансовия отдел.

— Да, но…

— Нютън беше много… — Той замълча, после прошепна: — Алекс, получих насърчение.

— Добре, но да идеш и да хвърлиш толкова пари за…

— Не ме слушаш, Алекс. Говоря за особено насърчение.

Тя се облегна назад и се замисли.

— Какво имаш предвид?

— Разговаряхме за моето… повишение.

— Какво повишение?

— Старши вицепрезидент. — Марк изговори думите с очевидна наслада.

Очите на Алекс се разшириха.

— Не ти вярвам, Марк. Как така? — Тя притисна устата си с длан. — Боже мой! Нали не искаш да кажеш, че… нали не говориш за…

Марк тихо се засмя.

— Но той умря само преди няколко дни — промълви Алекс. Мислите й бясно препускаха. Дойде й наум нещо ужасно. — Марк, кога си купи колата?

Последва продължително мълчание.

— Веднага щом убих Елиот, разбира се — накрая отвърна той и отново се засмя. — Стига, не ставай смешна. И отговорът на въпроса ти е — не, няма веднага да заема мястото му, но… всъщност не зная какво ще се случи. Просто преди две седмици с Нютън проведохме интересен разговор. Каза ми, че ако се появяла възможност, щял да ме попита какво според мен съм можел да дам на фирмата и така нататък, и така нататък. Както ти казах, тогава беше само насърчение, но сега…

Раменете на Алекс увиснаха.

— О, Марк! Не проявяваш ли прекален оптимизъм? Не могат да те назначат за шеф на целия финансов отдел. Засега. Това е невероятна отговорност.

Отговори й пълно мълчание.

— Чуваш ли ме, Марк?

— Да.

Тя се зачуди дали не го е обидила. Не искаше да каже, че не е подходящ за такъв пост. Просто й се струваше адски невероятно.

— Добре, щом си решил да се изстреляш нагоре, мога да те посъветвам само едно: непременно се включи в проекта за здравно осигуряване.

— Моля?

— Говоря за страхотния стрес. И за оная проклета кола. Според мен тя е симптоматична за ранен инфаркт.

— Доколкото си спомням, май ти получи сърдечна криза.

— Не чак, но и това ще стане някой ден. Гледай да избягваш солени храни.

— Не мога да повярвам, че имаш толкова малко вяра в мен. — Гласът на Марк звучеше напрегнато, почти гневно. Деликатното мъжко его. — Виж, имам работа.

— Марк, аз…

Но беше прекалено късно — той затвори.

Алекс отново набра номера му. Отговори й хладен женски глас. Тя веднага позна Катрин Пел, последното попълнение във финансовия отдел. Алекс се скова. Катрин работеше във фирмата едва от месец, но вече беше известна на всички. Появата й забеляза даже Брайън Слейтър, най-смотаният от компютърните специалисти в статистическия отдел. Не че беше особено красива или сексапилна, нито дори изключително интелигентна. Тя просто притежаваше някакво необяснимо качество, което не можеше да се нарече другояче, освен „класа“. Облеклото, прическата, цялото й поведение. В сравнение с нея Алекс се чувстваше като провинциалистка. Като се прибавеше и фактът, че семейство Пел бе едно от най-старите и прочути в щата, се получаваше страхотно съчетание. На Алекс не й бе особено приятно, че бюрото на новата е само на няколко крачки от това на Марк.

— Съжалявам, Александра — каза Катрин. — Марк е зает. На съвещание е.

— На съвещание ли?

— С Нютън Брейди.

— Хм, ако не те затруднява, би ли му предала да ми позвъни?

— Разбира се.

Алекс затвори и няколко секунди остана загледана в слушалката. Зачуди се какво ли мисли за Катрин Марк. Той подозрително мълчеше по въпроса. А какво мислеше за него Катрин? И за тази негова нова кола…

Колегите й започнаха да пристигат. Всички приказваха за Майкъл Елиот. В девет и половина се получи официално съобщение от Гьобърт, в което пишеше, че Майкъл Елиот бил блестящ професионалист и обичан от всички във фирмата. „В професионалния си живот ние постоянно се сблъскваме със смъртта — се казваше в съобщението, — но когато се отнася за наш близък, я преживяваме болезнено.“

Когато в единайсет пак се обади на Марк, с облекчение чу гласа на Кели Дейвидсън. Двете бяха съученички. Кели беше една от последните няколко останали сериозни пушачки в „Провидънс Лайф“. Заговориха за смъртта на Елиот.

— Господи, можеш да си представиш какво е тук — рече Кели. — Все едно… ами както когато някой умре. Сутринта Нютън пристигна на работа пребледнял, кълна ти се. Никога не съм го виждала толкова разстроен. Лиз пък изобщо не се е появявала.

Алекс допря длан до челото си. Имаше уговорка за обяд с Лиз Фостър и съвсем бе забравила.

— Не е идвала, така ли?

— Не. Катрин поема клиентите й. Предполагам, че е научила новината и е била потресена. Обяснимо е, нали му беше секретарка.

— Навярно имаш право. Не съм… не ми е хрумвало.

— Ти познаваше Майкъл, нали? Искам да кажа…

— Не, всъщност не — отвърна Алекс. — Е, нали разбираш. От време на време идваше в отдела. Аз… все още не мога да повярвам. Просто не ми го побира умът.

— Ужасно е. Такава нелепа смърт в застрахователна компания. Чете ли съобщението на господин Гьобърт?

Алекс се намръщи. Кели имаше навика да открива скрит смисъл във всичко. Това беше особено дразнещо за човек, който си изкарва прехраната като анализира хаоса и търси в него своя собствена система и ред.

— Марк там ли е? — попита тя.

— Не. При Нютън Брейди е.

— Невъзможно. Търсих го преди час и вече беше при Брейди. Какво прави там?

— Нямам представа. Цяла сутрин влиза и излиза от кабинета му. Преди няколко минути влезе и Нойман. Не зная какво иска. — Кели произнесе името на правния съветник така, сякаш е нещо гадно и хлъзгаво. Всички мразеха Нойман.

— Добре. Просто му предай, че съм се обаждала.

Алекс затвори и се замисли за Марк. Съжаляваше, че му се бе подиграла. Защо да не го повишат? А сега той беше прекалено зает, за да разговаря с нея.

Връзката им навлизаше в нов период — бяха заедно от година и всичко вървеше чудесно — в който започваше да се очертава очевидната следваща стъпка. Не брак. Нито един от двамата не мислеше за това. Алекс още бе на двайсет и пет и не се чувстваше готова за съвместен живот, а трийсет и четири годишният Марк беше заклет ерген. Тя живееше с котарака си Оскар на последния етаж на паянтова къща на Филипс стрийт на около километър и половина от „Браун“. Договорът й изтичаше след два месеца и имаше възможност да го поднови при по-висок наем, който не можеше да си позволи. Марк го знаеше и от известно време говореше за достойнствата на Кранстън, колко модерен ставал и колко по-забавно било там от тъпия Ийст Сайд. Наближаващият краен срок накара двамата да се вгледат един в друг по-сериозно. И неизбежно започнаха да откриват недостатъците си. Алекс разбираше, че е прекалено критична към Марк, което я изпълваше с угризения. Отлично познаваше тези противоречиви чувства, съсипали поне две от по-сериозните й връзки. И ето че отново се случваше.

— Изглеждаш адски тъжна.

Беше Мел Хартман, новопостъпил математически гений, който явно се смяташе за голяма работа. И още от първия ден бе започнал да я сваля.

— Моля?

Алекс погледна малкото петно на вратовръзката му. Мел всяка сутрин ядеше палачинки в „При Джино“ зад съседния ъгъл. С много кленов сироп. И много масло. Лично го беше виждала.

— Съобщението. Прочете ли го?

— Естествено.

— Обожавам фирмените съболезнования, а ти? — повдигна вежди Мел.

Очевидно очакваше да оцени тънкото му чувство за хумор. Но Алекс не успя да се усмихне.

— Хей, я по-весело.

Тя се изправи.

— Извини ме, Мел.

Алекс отиде в служебната тоалетна. „По-весело.“ Всички постоянно й го повтаряха. Дали наистина бе чак толкова мрачна? Опита се да се усмихне пред огледалото, топла, весела усмивка, после погледна зеленото си вълнено сако. Скучно сако, това поне разбираше. Тя го съблече и го закачи на вратата. Пуловерът й бе сив и толкова дебел, че правеше тялото й безформено. Е, отдолу не беше зле. Навярно малко мършава. Замисли се какви промени би могла да внесе в гардероба си… и изведнъж й хрумна нещо.

Алекс усмихнато се върна на бюрото си. По-весело ли? Щеше да им даде да разберат. Тя седна пред компютъра си, влезе в статистиките на Дружеството на застрахователните статистици и установи, че 4.2% от застрахованото население притежават кабриолети или спортни автомобили. Това означаваше четири на всеки сто души — мъже, разбира се, поне повечето — които биваха глобявани за превишена скорост и блъскаха хлапета на велосипеди. Алекс качи статистиката и се опита да съотнесе броя на колите със случаите на неестествена смърт. Щом имаш кабрио, шофираш прекалено бързо и правиш катастрофи. Засичаш другите шофьори, косата на гаджето ти се развява на вятъра и хвърля в дива ярост хората в затворените купета. Те те изблъскват от пътя и те застрелват в сърцето. Или те изблъскват от пътя, колата ти се преобръща и биваш обезглавен заедно с русото маце. После идваше замърсеният въздух. Ти си по-ниско от другите автомобили и им дишаш всичкото олово. Мозъчни тумори, рак на белия дроб, да не споменаваме за слънцето и меланомите, за инфарктите от едва избегнатите катастрофи. Влюбена в своите цифри, Алекс сравняваше ли сравняваше. Когато информацията в „Провидънс Лайф“ не беше достатъчна, влизаше в Интернет и се свързваше със застрахователни компании, клубове на застрахователни статистици, потребителски дружества и производители.

Тя тихо си тананикаше и гледаше през прозореца на компютъра си към надигащата се буря от лош късмет. Изненадите й доставиха искрена радост. 18% от хората във възрастовата група на Марк бяха убивани. Близо един на всеки петима. Повече, отколкото умираха от рак. Разбира се, с издигането на възрастовата крива това съотношение се променяше. Но тук долу, в началото на зрелостта, най-много бяха убийствата, освен катастрофите и — Алекс се усмихна — инфарктите. Според най-сериозните проучвания от инфаркт умираше по един на всеки петима. Това само по себе си беше изненадващо. Трийсет и няколко години бяха прекалено малко, за да умреш от инфаркт. Явно някъде имаше производствен дефект, навярно дефектен ген.

Алекс се облегна и отпи от вече изстиналото кафе. Бе време да конкретизира проучването си, да стесни рамките му. Гюруци и инфаркти. Харесваше й как звучи. Разбира се, между тези две неща нямаше абсолютно никаква връзка, но тъкмо това му беше хубавото. По някакъв начин щеше да ги свърже, като фокусник, който вади зайци от цилиндъра си.

За следващата си стъпка се насочи към най-подробната информация: данните за клиентите на „Провидънс Лайф“. Раздели ги според причината за смъртта и провери във всяка от категориите дали притежаването на кабрио сред жертвите надвишава вълшебните 4.2%. Не й трябваше повече. Ако повече от 4.2% от жертвите на убийство имаха спортни автомобили, щеше да е в състояние да докаже, че според статистиката има голяма вероятност собственикът на кабрио да бъде убит. Същото се отнасяше и за жертвите на инфаркт. Просто трябваше да открие съответния период — една, две или пет години — възрастова или полова група. Естествено, резултатът нямаше да е действителен. Но и нямаше да е лъжа. Като твърдение, той щеше да съществува в ничията земя между неутолимото желание на човека за сигурна информация и неговата неспособност да я разбира напълно. Алекс от собствен опит знаеше, че тази ничия земя е изненадващо многолюдна. После щеше да прати на Марк имейл с данните. Не очакваше да започне да се въргаля по пода. Но като иронизираше професията си и самата себе си, навярно щеше да го накара да се усмихне, да забрави колко идиотски се държи понякога.

Оказа се сложно. Компютърът като че ли нямаше желание да си играе с нещо толкова несериозно. Когато най-после го накара да й сътрудничи, резултатът я разочарова. Поради същата причина, с други думи без причина, връзките бяха чисто случайни. Имаше малко по-малка вероятност жертвите на рак да притежават кабрио в сравнение с населението като цяло. Същото се отнасяше за самоубийците. Малко по-вероятно беше хората, загинали при самолетни катастрофи, да имат спортни коли, но това не й помагаше. Що се отнасяше до жертвите на инфаркт, те отговаряха точно на средните данни: 4.2% от тях шофираха кабриолети. Намръщена, Алекс сравни категориите за последните шест години. На екрана запремигва ред от цифри: 4.2%, 4.2%, 4.2%, 4.2%, 4.2%, 4.2%.

Отначало си помисли, че компютърът й нещо се е повредил. Такава стабилност на съотношение между числа, които в действителност не бяха свързани, й се струваше невъзможна. Тя изключи и отново включи монитора, но цифрите останаха същите. Явно грешката бе нейна. Започна отначало, отбеляза база данните, които използваше, и повтори целия анализ. И получи същия резултат. Според централния архив 4.2% от клиентите на „Провидънс Лайф“, станали жертва на инфаркт, притежаваха кабриолети — всяка година.

Алекс сбърчи чело, пръстите й потропваха по ръба на бюрото. Някъде в архива имаше грешка, но тя не знаеше колко е голяма. Върна се към самоубийствата. Процентът на притежатели на спортни автомобили през последните десет години се увеличаваше и намаляваше, точно както би трябвало да се очаква: 3.1%, 5.4%, 4.0%…

— По дяволите!

Тъкмо се канеше да започне наново, когато телефонът иззвъня. Търсеше я Лиз Фостър. Алекс си погледна часовника. Дванайсет и половина. Обядът! Толкова беше потънала в цифрите, че бе изгубила представа за времето.

— Господи, Лиз! Извинявай. Лиз?

— Да. За какво се извиняваш?

— За обяда. Трябваше да обядваме заедно. Съвсем…

— Ами точно за това ти се обаждам. Исках да ти кажа, че няма да мога да дойда.

— А, ясно. Как си?

Мълчание, последвано от хлипане.

— Лиз, миличка?

— Да, да. Чувам те. Просто…

— Всичко е наред, сладурче. Разбирам.

— Какво разбираш?

— Ами… за Майкъл. Трябва да е ужасно, след като си работила с някого и после той…

Внезапно Лиз избухна в плач — открито и прекалено буйно, както се стори на Алекс.

— Съжалявам — промълви тя. — Страшно съжалявам. Просто… просто… — Но не успя да продължи и отново се разплака.

Алекс се огледа. Всичките й колеги бяха приведени над бюрата си. Хрумна й, че Лиз може да е била влюбена в Майкъл Елиот. Често се случваше секретарките да са близки с шефовете си. Оставане до късно вечер в службата, съпруги, които не разбират на какво напрежение са подложени мъжете им. А Елиот не беше от хората, които обезкуражаваха флиртовете. Алекс го знаеше от собствен опит.

— Искаш ли да дойда при теб? — попита тя.

— На… наистина ли ще дойдеш? Ще съм ти признателна. Трябва да поговоря с някого.

— За Майкъл ли?

— За всичко.