Патрик Линч
Застрахователи (12)

11.

За шеф на компания, който правеше икономии от всичко, Том Хейман прояви изключителна щедрост с времето си. В понеделник сутрин Алекс пристигна в „Прайм Нъмбър“ и за двата дни, през които остана там, той не я остави сама за повече от час. Първо я покани в кабинета си на кафе в стиропорена чашка и „малка раздумка“. Петдесетинагодишният Хейман беше дребен мъж и изглежда, прекарваше доста време в спортната зала. Разделената му на път светлокестенява коса му придаваше невинен вид, но очите му, под които висяха тежки торбички, далеч не бяха толкова добродушни. Именно очите му приковаваха вниманието на Алекс по време на неловкия им разговор. Светлосиви или светлосини, те като че ли бяха осветени отзад и шареха навсякъде. Докато я разпитваше, той се усмихваше и въртеше глава, но очите му оставаха сериозни и постоянно я пронизваха, сякаш изсмукваха от нея информация, която по-късно щеше да анализира. Алекс не успя да се сдържи и потръпна.

— Студено ли ви е?

— Не, няма нищо — отвърна тя.

— Тук държим доста хладно. Никога не става повече от осемнайсет градуса. Заради електрониката, която използваме. Жените имат навика прекалено да затоплят помещенията. А когато стане топло, им се доспива. И тогава започват да допускат грешки.

Алекс погледна чашата си. Върху стиропора бяха отпечатани кървавочервени букви: „Прайм Нъмбър Куолити Каунтс“.

— Не сте тук за това, нали? — попита Хейман.

— Не, не — вдигна очи тя. — Господин Уайт просто смята, че за мен ще е от полза да се запозная с начините за събиране на данни в „Провидънс Лайф“.

Хейман присви зловещите си очи.

— Да се запознаете ли?

— Да. Иска да видя точно как въвеждате информацията от молбите и исковете в база данните на компанията.

— Разбирам.

Той я изгледа за миг, после запремигва и силно разтърка ръце. Очевидно и на него му бе студено.

— Ами тогава ще ви покажа как работим.

„Прайм Нъмбър“ се намираше в дъното на сляпа улица в западен Уоруик, на десетина километра от центъра на Провидънс, мрачен квартал с предприятия от леката промишленост и складове, много от които все още очакваха наематели — свидетелство за вярата на града, или поне на кмета Монтанели, в бляскавото му техническо бъдеще. Компанията заемаше един етаж, натъпкан с евтини наглед бюра и разделен с ниски паравани от зебло. Нямаше къде да се усамоти човек. Всеки можеше да вижда всичко. Алекс предположи, че по този начин пречат на служителите си да разговарят помежду си. Премигваха монитори. Докато Хейман я развеждаше, един-двама души вдигнаха глава да я погледнат, но не за дълго. Тракането на клавишите напомняше на монотонен дъжд.

Той спря зад една червенокоса жена.

— Това е първият етап.

Хейман взе бял формуляр със светлосини графи и осемцифрен сериен номер с префикс „К“, който означаваше „кандидат“. Застрахованият трябваше да попълни четирийсет и два въпроса, някои от които с подвъпроси, например домашен адрес и професия, дали е пушач или непушач, какво болнично обезщетение иска, дали през следващите дванайсет месеца има намерение да пътува, какъв автомобил шофира, занимава ли се с рисковани дейности като гмуркане с акваланг или мотоциклетизъм, губил ли е документите си и дали е бил съден за пътнотранспортни нарушения, извършени под влияние на алкохол или опиати. Алекс гледаше как компютърният екран на червенокосата постепенно се пълни с информация.

— Тук поддържаме статистически база данни — поясни Хейман. — Разбира се, те са сто процента съвместими с централния архив на „Провидънс Лайф“. Когато вие от статистическия отдел търсите някакви данни, в половината от случаите всъщност сте в нашата система. Двете са изцяло интегрирани.

— През какъв интервал осъвременявате база данните?

— Това става мигновено. Всички категории отговори, освен името и адреса, имат дигитален код. Така че например когато Карин…

При споменаването на името й червенокосата жена вдигна поглед. Хейман я докосна по рамото.

— Няма нищо, Карин. Когато Карин въвежда информацията за семейното положение на някой застрахован, компютърът разпознава категорията и веднага щом тя свърши с целия формуляр, автоматично осъвременява данните.

Алекс кимна. База данни или не, действителната роля на „Прайм Нъмбър“ точно отговаряше на определението на Уайт: черна работа.

— Същата ли е процедурата с исковете? — попита тя.

— Да. Като попълваме и осъвременяваме база данните, ние облекчаваме системата на „Провидънс Лайф“. А имаме предостатъчно свободен капацитет. Това ще стане още по-важно, когато — или навярно би трябвало да кажа „ако“ — компанията се заеме със здравно осигуряване.

Като имаше предвид тесните връзки между „Прайм Нъмбър“ и „Провидънс Лайф“, Алекс не се изненадваше, че Хейман е чувал за плановете на фирмата. Но начинът, по който говореше, я изпълваше с усещането, че знае много повече от самата нея.

— Всъщност включихте ли се в пилотния проект? — попита той.

— Естествено — отвърна Алекс. — Почти всички се включиха. По-добър е от старата програма.

Хейман се усмихна.

— Тогава дайте да видим. Извини ме, Карин.

— Разбира се.

Червенокосата с готовност се изправи. Явно нямаше нищо против да напусне компютъра си за няколко минути. Хейман зае мястото й.

— Да видим сега. — Той затрака на клавиатурата. — Предполагам, че не си спомняте серийния си номер?

— Не, съжалявам.

— Няма проблем. Ще търся по името ви.

Само след секунди на екрана се появи таблица, аналогична на молбата, която Алекс беше попълнила преди месец и половина. Там бяха всичките й данни, месторабота, прослужени години, чак до старата тойота, която ръждясваше на паркинга.

— Вече подготвихме нови база данни за здравните осигуровки — поясни Хейман. — Всичко функционира чудесно.

— Впечатлена съм — чу се да отвръща Алекс.

— Е, ако утре ви блъсне автобус — погледна я през рамо той, — поне информацията ще се включи в статистиката.

Обиколката отне още близо час. Хейман я разведе навсякъде и настоя да й покаже цялата компютърна система на „Прайм Нъмбър“. В единайсет Алекс вече изнемогваше и бе благодарна, когато той най-после я остави на едно свободно бюро в сектора за рисковани дейности, за да отиде на делова среща.

Известно време тя се порови в исковите база данни и потърси някакви противоречия. Уайт очевидно предполагаше, че „Прайм Нъмбър“ са си свършили работата през куп за грош, че може би са използвали усреднени стойности, за да запълнят пропуските, но така или иначе тя не успя да открие нищо. Хейман като че ли се държеше малко агресивно, дори подозрително, ала в същото време явно страшно се гордееше със скъпоценните си компютри. Търсенето й още повече се затрудняваше от софтуера, далеч по-елементарен от системите в „Провидънс Лайф“.

След още един час Алекс се отпусна назад и ядосано въздъхна. Погледна редиците жени, чиито лица бяха осветени от синьото сияние на екраните. Беше й интересно да види как се въвежда информацията, с която самата тя работеше на големи, систематизирани блокове. Понякога едър и уверен, друг път ситен и предпазлив, почеркът на застрахованите разкриваше действителността, индивидуалността на всеки от клиентите на „Провидънс Лайф“.

— Работа ли търсите? — откъсна я от мислите й приятелски глас.

Тя се обърна, погледна съседката си и се усмихна. Жената държеше в лявата си ръка малък пластмасов нож за отваряне на писма.

— А, не. Работя в „Провидънс Лайф“. В статистическия отдел. Просто дойдох да видя откъде идват всички тези числа.

Жената се наведе към нея и й протегна ръка.

— Робърта — с широка усмивка каза тя. Един от зъбите от лявата страна на устата й липсваше.

Алекс се ръкува.

— За пръв път осъзнавам какъв огромен труд е това — да вкараш цялата тази информация в системата, искам да кажа. На колко време имате право да почивате?

— На два-три часа. Има жени, които издържат много по-дълго.

Робърта разпечата нов плик, извади формуляра и остави плика върху спретната купчина също такива пликове — същите еднакви пликове, раздавани с хиляди на всички клиенти на фирмата, но Алекс за пръв път ги бе видяла едва преди месец и половина, когато подаде молба за здравна осигуровка. Тогава си помисли само колко лош вкус имат, когато ги оближеш. Сега видът на купчините върху всяко бюро й напомни за промишлените мащаби на дейността на компанията и за това колко еднообразна и нископлатена е тази работа.

Робърта проследи погледа й.

— Фирмени са — каза тя и повдигна белия пластмасов нож. — Много ни помагат.

— Забелязах, че всички събирате пликовете. Рециклирате ли ги?

— Хейман адски си пада по рециклирането. Това е първото нещо, което трябва да научиш, щом постъпиш на работа тук. Два пъти дневно минават с количката да ги прибират.