Патрик Линч
Застрахователи (10)

9.

Гробището „Суон Пойнт“ се намираше над брега между Блакстоун Булевард и широкото устие на река Сийконк. Покриваше около двеста акра и край дългите му пусти алеи се извисяваха стари кедри, кленове и смърчове: надгробните паметници бяха заобиколени от череши и грижливо подкастрени тисове. Особено в южната му част, където гробовете бяха разположени по-нарядко, човек лесно можеше да го вземе за градски парк, с единствената разлика, че в парковете имаше хора: бегачи, кънкьори, майки с деца, поне отпечатъци от стъпки в снега. Но посетителите на „Суон Пойнт“ бяха малко и мястото не приличаше толкова на град на мъртвите, колкото на богато уединено предградие.

Епископалната черква бе ниска сграда в староанглийски стил с каменна облицовка, сводести прозорци с витражи и малък остър оловен купол. Автомобилът на Уайт се вля в процесията от тъмни седани, които търпеливо маневрираха, за да оставят пътниците си и да се оттеглят на дискретно разстояние. Най-после спряха зад частна линейка, от която внимателно свалиха възрастна жена на инвалидна количка. Алекс не знаеше нищо за семейството на Майкъл Елиот, а церемонията очевидно беше семейна. Присъствието на други от „Провидънс Лайф“ я караше да се чувства малко по-спокойна, но пък те бяха много по-високопоставени от нея. И познаваха Майкъл Елиот от години. Изненадата на Мел Хартман, а и на целия отдел, бе разбираема. Като че ли я допускаха в по-висш кръг, отколкото предполагаше длъжността й. Нямаше да е толкова напрегната, ако знаеше причината за това.

На входа на черквата двама безупречно облечени мъже записваха имената на присъстващите и им раздаваха листове със службата. Носеха еднакви черни палта с кадифени яки и обточени с дантела черни ленти на ръцете. Алекс се стъписа, когато се оказа, че трябва да влезе вътре сама, защото Рандъл Уайт спря да размени няколко думи със старицата на инвалидната количка. Тя му се усмихна и се ръкува с него. Явно го познаваше добре. Алекс се запита дали не е майката на Майкъл Елиот.

Покритият с венци ковчег лежеше пред олтара. Звучеше тиха музика на орган. Алекс спря за миг в началото на пътеката и потърси с поглед свободно място. Бяха заети почти всички други пейки, освен трите предни реда. Няколко глави се обърнаха към нея. Сигурно се чудеха коя е — млада жена, непридружавана от съпруг или родител. Повечето навярно знаеха, че не е член на семейството. Алекс погледна назад към вратата с надеждата, че Рандъл Уайт ще я настигне, но от него нямаше и следа. Може би говореше с приятелите и роднините на Елиот и им изказваше съболезнованията си. Далеч наляво зърна Ед Бъргън, притиснат до една колона от някакъв висок среброкос мъж с бастун. Бъргън мрачно й се усмихна. Явно му се искаше всичко вече да е свършило. Не се виждаше нито Лиз Фостър, нито някой друг от финансовия отдел.

Алекс бързо мина по пътеката към третия ред. Токчетата на обувките й високо тракаха по мраморния под. Струваше й се, че всички я наблюдават. Дали бяха чували за любовната връзка на Елиот? Много вероятно. В директорския борд на „Провидънс Лайф“ определено знаеха за това, даже да не се досещаха коя е „другата жена“. А и Маргарет Елиот: дали наистина не бе подозирала нищо? Или просто си беше мълчала? Богатата част на Ийст Сайд бе съвсем малък свят. В момента половината от присъстващите навярно се питаха дали тази двайсет и няколко годишна блондинка на пътеката не е тайната любовница на Майкъл Елиот, дошла да изрази последна почит към него.

Видя белите картички с надпис „Запазено“ и ужасно се притесни. Чувстваше, че лицето й се изчервява. Никой не седеше на първите три реда, защото бяха предвидени за семейството, разбира се. Нямаше друг избор, освен да се върне. Грешката й — или щеше да изглежда като дързост? — щеше да стане явна за всеки. Но в този момент чу, че вратите отново се отвориха, и членовете на семейството тръгнаха по пътеката към нея: скрила лицето си под воал, вдовицата държеше под ръка висок млад мъж — може би сина си. Рандъл Уайт буташе инвалидната количка на старицата. Отзад вървеше мрачна двойка на средна възраст. Следваха ги останалите от ръководството на „Провидънс Лайф“ — Ричард Гьобърт с жена си Ива, Нютън Брейди, Уолтър Нойман, Ралф Маккормик и другите. Алекс се почувства хваната в капан. Върна се назад и продължи да търси от пейка на пейка, но като че ли никой не бързаше да й направи място.

„Смяташ ли, че госпожа Елиот е убила съпруга си?“

Въпросът проблесна в ума й внезапно. Тя инстинктивно се обърна, само за да открие, че вдовицата е впила поглед в нея. Под воала Алекс зърна бледото й фино лице, красивите й зелени очи — очи, които се присвиха за миг, сякаш съзрели нещо, което не искат да виждат. И изведнъж разбра, че госпожа Елиот е чувала слуховете, че знае за „другата“ и че също като всички останали се чуди коя е. И замръзна.

„Ти не я познаваш, Алекс. Искала е да си отмъсти.“

А после госпожа Елиот изчезна сред другите хора на предните пейки. До Алекс се изправи брадат мъж и й направи място. Тя тихо му благодари, сведе глава и не вдигна поглед до началото на службата.

 

 

За специалист по човешката смъртност Алекс знаеше изненадващо малко за траурните церемонии. Погребението на Майкъл Елиот беше второто, на което присъстваше след кремирането на дядо й преди седем години. В детството и юношеството й бяха умирали и други нейни роднини, но никой не бе настоявал да ходи на службите. Майка й редовно посещаваше местната презвитерианска черква и я насърчаваше да следва примера й. Но когато ставаше дума за погребение, ентусиазмът й към християнските ритуали я напускаше. Смяташе, че всичко това е чиста формалност, нещо, което едно дете не може да разбере и оцени. Алекс не мислеше, че по този начин изразява неуважение към скъпите покойници, нито че по някакъв начин предава майка си. И винаги си оставаше вкъщи.

Навремето подозираше, че майка й всъщност се опитва да я предпази от нещо. Донякъде в резултат на това беше израснала с убеждението, че погребенията са загадъчни, мъчителни събития, страни от човешкото съществувание, които е най-добре да останат скрити. Тихата тържественост на погребението на дядо й искрено я изненада. И все пак сега, докато слушаше речта на Ричард Гьобърт — за „професионалната традиция, която Майкъл Елиот ценеше и поддържаше“ — не можеше да се избави напълно от чувството, че зад приказките за приятелство и изкупление, зад утешителните молитвени думи и химните се крие нещо по-мрачно и по-страшно от простия факт на смъртта.

Не бе имало погребална церемония за сержант Джон Тайнън, разбира се. Повече от двайсет години майка й отказваше да приеме мисълта, че той е мъртъв. За нея „изчезнал по време на операция“ означаваше само „изчезнал“, сякаш временно се намираше в неизвестност и всеки момент можеше да се появи. Никога не стигаше чак дотам, че да поставя допълнителни прибори на масата, но винаги държеше под възглавницата чистата пижама на мъжа си и от време на време я переше. Едни от първите спомени на Алекс бяха как й показва снимката на баща й в семейния албум и й разказва, че някой ден той ще се върне от война. Всеки път, щом в пресата се появеше съобщение за американци, забелязани в руски трудови лагери или виетнамски затвори, майка й изрязваше материала и триумфално го четеше на закуска — сякаш това категорично доказваше, че мъжът й и неговите другари са живи и че самолетът им не се е разбил зад вражеските линии през 1972 година. И дори когато Алекс повтаряше думите й пред чичовците и лелите си, пред учителите в училище, никой от тях не изразяваше несъгласие, нито оспорваше фактите. Всички я пазеха от истината, също както майка й я пазеше от погребенията. И Алекс бе израснала с очакването, че някой ден без предупреждение в дома им ще се появи непознат на име сержант Джон Тайнън и завинаги ще промени живота им. Понякога се чудеше дали фактът, че се е посветила на сигурните положения в математиката и на теорията на вероятностите, не се дължи на онази вечна неувереност в детството й.

 

 

Заедно с шестчленния хор изпяха „Стой до мен“ и „Небесният Йерусалим“. Шепнеха „амин“ след молитвите, произнасяни от младия свещеник, и четяха отговорите от раздадените им листове със службата. И докато мълвяха „Сега отпускаш Твоя раб, Владико“ от Лука, глава втора, шестима души вдигнаха ковчега на рамене и бавно го понесоха по пътеката към катафалката, която чакаше пред черквата. Докато минаваха покрай нея, Алекс ги наблюдаваше с периферното си зрение: водеха ги Уолтър Нойман и Нютън Брейди — физиономиите им бяха пример за достойнство пред лицето на тежката загуба. Каквото и да казваше Лиз Фостър, това беше трогателен жест на почит от страна на колегите на Майкъл Елиот. Спомни си думите на Рандъл Уайт отпреди няколко дни — че „Провидънс Лайф“ е част от обществото, а не само машина за правене на пари. За миг се почувства горда. „Провидънс Лайф“ наистина се различаваше от другите компании. Не само с дългата си история или дори с точността и сложността на анализите си. А с духа си. Когато завърши МТИ, тя бе готова да работи където и да е. Сега виждаше, че е имала късмет.

Следвана от траурното шествие, катафалката бавно потегли към семейния парцел на Елиот. От оловното небе се сипеха снежинки, дърветата бяха забулени в мъгла. Алекс се озова до Рандъл Уайт в края на процесията. Псалмите и молитвите, дори думите на Гьобърт бяха повдигнали духа и тук-там хората разговаряха колко хубава била службата или за красотата на природата.

— Извинявай, че те изоставих — каза Уайт. — Срещнах Грейс, лелята на Майкъл. Не съм я виждал от осем години, но тя не забравя никого. Невероятна жена. На деветдесет и една е, а умът й сече като бръснач.

Алекс се усмихна.

— Няма нищо, Рандъл — отвърна тя. Обикновено й бе неловко да използва малкото име на Уайт, но не и този път.

— Трябваше да седнеш отпред — каза той. — Имаше много място. Видях, че обикаляше по пътеката.

— Оправих се. Онзи човек ми направи място.

Алекс кимна към брадатия мъж, който вървеше на няколко крачки пред тях. Веднага привличаше вниманието, защото само той носеше бежово палто. Всички други бяха в тъмносиви или черни дрехи. Освен това само той бе с кафяви обувки. Уайт проследи погледа й и на лицето му се изписа неодобрение.

— И ми предложи кърпичката си — прибави Алекс. — Боя се, че заподсмърчах по време на „Стой до мен“. Много хубав псалм.

— Да — съгласи се той. — И с прекрасен текст. — Уайт погледна останките от стар букет до един каменен кръст. — „Във всичко наоколо откривам промяна и тлен.“ Знаеш ли, че авторът на тези думи внезапно умрял същата нощ, в която ги написал?

— Не — призна Алекс. — Много… необичайно.

Уайт се усмихна.

— Помислих си, че ще кажеш „невероятно“.

— Ами да, наистина е невероятно.

— Чудя се дали в известен смисъл не е предвидил смъртта си. Смяташ ли, че е възможно? Навярно е написал „Бързо се спуска нощта“, защото е знаел, че за него това е самата истина.

Той замълча и потъна в размисъл. Известно време вървяха, без да разговарят.

— Знаеш ли как се казва? — попита Алекс.

— Не. Бил е енорийски свещеник. Някъде в Англия.

— Не — каза тя. — Имах предвид човека, който седеше до мен. Онзи пред нас.

— А, този ли. — Уайт се намръщи и отново извърна очи. — Не ти ли се представи?

— Не. Всъщност нямаше възможност.

— Не мога да ти помогна. Никога не съм го виждал.

 

 

От няколко години в „Суон Пойнт“ бе прието да поставят във всеки семеен парцел по една монументална гранитна плоча. Дебела десет сантиметра, грубо изсечена, с големи старомодни букви. Отделните гробове бяха подредени около нея, с подобни, но по-малки плочи. Почти не се забелязваха дълги надписи. Нямаше биографии, нито цитати от Светото писание, рядко можеше да се срещне дори „В памет на…“ или „На скъпия ни…“. Повечето надгробни камъни се ограничаваха с имената и датите, сякаш за да запазят правото на уединение на мъртвите. Алекс си помисли, че „Суон Пойнт“ всъщност изобщо е царство на уединението. Или може би на хората в Роуд Айланд просто така им харесваше? Навярно да си обикновен и независим отчасти означаваше да си гледаш работата и да очакваш другите да правят същото.

Родът Елиот заемаше доста голямо пространство в северния край на гробището близо до няколко по-стари гроба от деветнайсети век, над някои от които се издигаха малки обелиски. От двете страни на ямата върху дървени рамки бяха поставени венци. Парчета тъмнозелен плат скриваха изкопаната пръст. Докато чакаше да свалят ковчега от катафалката, Алекс преброи седем други гроба на членове на семейството, датиращи от поколения в миналото. До този момент нямаше представа, че родът Елиот произхожда от Роуд Айланд. Но пък беше логично: основният поддръжник на Майкъл Елиот в „Провидънс Лайф“ бе Ричард Гьобърт. А Гьобъртови живееха в Провидънс от векове — чак от дните на търговията с роби, когато бяха натрупани голяма част от богатствата в щата.

Събраха се около гроба и свещеникът прочете погребалните молитви. И точно когато спускаха ковчега, Алекс осъзна иронията. Майкъл Елиот бе мечтал да се избави от всичко това. Да изчезне, без да се обръща назад. А ето че накрая се озоваваше тук, обратно при семейството си, при своя град и колегите си, заобиколен от същите хора, от които се беше опитал да избяга. И щеше да остане тук завинаги.

Тя потръпна и извърна очи. Погледът на Маргарет Елиот отново срещна нейния. Стори й се, че през потрепващите гънки на воала вижда едва забележима следа от нещо като предизвикателство. Или триумф?

 

 

Алекс чу, че телефонът звъни, и взе на бегом последните няколко стъпала. Оскар, който седеше пред вратата, стъписано я изгледа и се хвърли нагоре по стълбата в единия ъгъл на площадката. Тя отключи и грабна слушалката.

— Ало?

Мълчание, последвано от дълбоко и треперливо поемане на дъх.

— Ало? Кой е?

Разнесе се сподавено изхлипване.

— Аз съм. Рано се прибираш. Мислех си, че ще се върнеш в службата.

Гласът на Лиз беше разстроен, колеблив. Сигурно заради погребението. Алекс се опита да я ободри.

— Рандъл ми позволи да се прибера. Нали разбираш, нещо като знак на почит.

— Наистина ли? Много мило от негова страна.

— Да, и аз така си помислих. — Тя седна на дивана. — Затова се прибирам в пет. Ти… ти как си, Лиз?

— Трябваше да дойда. Не биваше да оставам тук.

— О, Лиз!

— Трябваше да дойда и да се сбогувам. Трябваше. Просто…

— Лиз, Лиз, стига. Не се самоизмъчвай. Това няма значение. Беше само… церемония. И толкова. Формалност.

— Страхувах се, че няма да мога да се овладея. Страхувах се, че ще се разстроя и ще се издам. А не исках — не заради себе си, заради Майкъл. Защото държеше всичко да…

„Да остане в тайна.“ Това ли искаше да каже Лиз? След всичко, което се бе случило, тя оставаше негова вярна секретарка. Но пък какво можеше да е крил от нея Елиот? На първо място десетте милиона долара или как се е сдобил с тях.

— Напълно те разбирам, Лиз. Точно това би желал и той… навярно. Имам предвид дискретността ти.

— И все пак трябваше да дойда, Алекс. Имах право да присъствам. Не по-малко от всеки друг. Дори повече.

— Разбира се — успокоително отвърна Алекс.

За миг се възцари мълчание. Не знаеше какво друго да каже.

— Как беше? — попита накрая Лиз. — Имаше ли много хора?

— Да, ужасно много.

— И всички са се престрували на опечалени. Представям си издължените им физиономии.

Ето я пак, онази внезапна озлобеност. Алекс съзнаваше, че това е защитна реакция, но нямаше представа как да се отнася към нея.

— И Рандъл Уайт беше, нали? — продължи Лиз.

— Да — потвърди Алекс и усети, че самата тя заема малко защитна позиция. — Беше.

— И Уолтър Нойман?

— Да.

— Разбира се. За нищо на света не биха пропуснали представлението. Всички мечтаят да заемат мястото на Ричард Гьобърт след пенсионирането му. Той обичаше Майкъл, затова всички се преструваха, че и те го харесват — Брейди, Нойман, Рандъл Уайт. Затова са били там. Но те не го обичаха, Алекс, изобщо не го обичаха. Уайт го мразеше.

— Мисля, че не си съвсем справедлива, Лиз. Искам да кажа, всички бяха там, цялото ръководство. В известен смисъл приличаше на служебно събиране. Струва ми се, че те…

— Майкъл мразеше фирмата. Искаше да напусне. И някой му попречи.

Алекс въздъхна.

— О, Лиз.

— Видя ли я?

— Коя?

— Маргарет. Коя друга?

— Да, мярнах я. Искам са кажа, че носеше воал. Не я видях отблизо…

— Смяташ ли, че може да го е направила?

Алекс се поколеба. Спомни си как я погледна вдовицата над отворения гроб и изпита лошо предчувствие. Но нищо повече.

— Не зная, Лиз. Мисля, че не.

— Тя плака ли?

— Лиз, не бях…

— Видя ли я да плаче? Не си, нали?

— Лиз, защо не…

— Нали?

— Не зная, Лиз! Седях много далече, зад нея. Не можех да я виждам.

Лиз замълча. След няколко секунди Алекс я чу тихо да плаче. Беше ужасно разстроена. И нищо чудно. Седеше затворена в пустото си жилище, вперила поглед в багажа на Майкъл Елиот, в грижливо събраните останки от мечтите за новия живот, който се бяха готвили да водят заедно. Бяха й отнели тези мечти. И най-ужасното бе, че никой не можеше да й каже защо.

— Виж, Лиз — рече Алекс. — Трябва да излезеш от вас. Не можеш само да… Слушай, защо не ми дойдеш на гости? Ще си направим вечеря, ще пийнем и ще погледаме телевизия. Тази вечер има хубав филм.

— Звучи ми чудесно. Но… хм, няма ли да излизаш с Марк?

 

 

Лиз пристигна след час. Алекс вече режеше зеленчуци, в дневната гърмеше Стиви Уондър. Вечеряха рано — пържено пиле — и за нула време пресушиха две бутилки шардоне, като повечето изпи Лиз. Беше се поуспокоила. Не плачеше, не изглеждаше озлобена. Само била много уморена, така каза.

Алекс се опитваше да я ободрява. Приказваха за Оскар, за кмета Монтанели и за тъпия зет на госпожа Конъли. Алекс не споменаваше за Майкъл Елиот, за смъртта му и за вдовицата му и дори успя да отклони разговора от десетте милиона. Лиз очевидно нямаше нищо против. Всъщност, що се отнасяше до нея, този въпрос като че ли изобщо беше приключен.