Патрик Линч
Застрахователи (6)

5.

След Нова година Рандъл Уайт канеше всички от статистическия отдел в „Le Villaret“, ресторант, прочут с френските си ястия и вина. Тази традиция водеше началото си от осемдесетте години, но заради внушеното от Уайт чувство за привилегированост, сякаш датираше още от създаването на фирмата. Никой от статистиците не беше наясно кой плаща сметката. И другите отдели имаха обеди естествено — от „Личен състав“ смятаха, че това сплотява колектива — но нищо не можеше да се сравнява с френския dejeuner на Уайт. За събитието се запазваше странично помещение, през двукрилата врата на което се виждаше главната зала на ресторанта. Осмината избрани гости смятаха, че харчи само за виното между хиляда и шестстотин и две хиляди долара служебни пари. Това им харесваше, разбира се. Караше ги да се чувстват членове на елитен клуб.

Въпреки съзнателното си маневриране, Алекс се озова до Мел Хартман на два стола вдясно от Рандъл Уайт. В рамките на кампанията си да я „развесели“, по време на обеда Хартман постоянно дърдореше, докато Алекс се мъчеше да следи какво казва на непосредствените си съседи Уайт. Обсъждаха кмета. Сандра Бетридж, сериозна червендалеста личност, постъпила в отдела едновременно с Хартман, заяви, че след заемането на висок пост независимите политици като Монтанели винаги се превръщали в мегаломани. Уайт напълни чашата й и отвърна, че това било типично за Роуд Айланд.

Докато Хартман продължаваше да дудне, Алекс наблюдаваше шефа си. В него имаше някаква промяна, която не можеше точно да установи. После осъзна: косата му бе по-дълга. Обикновено грижливо подстриган, той беше пропуснал едно, а може би и две посещения при бръснаря и косата му се къдреше над колосаната яка на ризата му. Макар и посивяла, тя все още бе гъста и обрамчваше лицето му, което Алекс оприличаваше на лъвско. Това беше едно от нещата, които харесваше в него — лицето и интелигентните му, топли очи. Едва забележимо белязани от години на смях, те говореха за човек, който далеч не живее само за работата си. Това й действаше успокоително.

Днес обаче Уайт изглеждаше отегчен, като че ли нещо му липсваше. Всъщност от Нова година насам той се бе появявал в отдела само два-три пъти, при това за кратко, и се наложи Алекс да му прати имейл, за да го информира за напредването на работата си по таблиците за здравеопазването и да му съобщи за странната аномалия, която бе открила в архива на „Провидънс Лайф“. До този момент нямаше отговор.

Десертът беше поднесен и изяден. Хартман каза нещо язвително и остроумно за автомобила й, което тя не успя да разбере, после се изправи Уайт. Някой почука с лъжица по чашата си и сякаш по даден знак през прозорците нахлу светлината на бледото зимно слънце.

— Е — усмихнато плъзна поглед около масата Уайт, — ето ни пак тук. Хм… — той сведе очи към масата, — тази година над нашето скромно събиране падат две сенки. През лятото загубихме Кен Милър. Бих искал да вдигна чаша от това чудесно вино за Кен. Също като мен, той обичаше червеното вино и ако ни гледа отнякъде, надявам се, че одобрява избора ми. Кен блестящо ръководеше „Информационни системи“ и беше прекалено млад за инфаркт.

Той вдигна чашата си.

— За Кен.

Всички мълчаливо отпиха. Двамата с Кен Милър наистина бяха близки приятели. Уайт не бе от хората, които дават външен израз на чувствата си, поне що се отнасяше до колегите му, но новината за смъртта на Милър видимо го беше потресла. Според Мел Хартман, той не бил единствен: през следващите няколко седмици повечето членове на директорския борд ходили на медицински преглед. Професионалното им отношение към смъртта било силно разколебано от внезапната й поява.

Уайт се прокашля и попи устни със салфетката. Слънцето се скри също толкова неочаквано, колкото беше изгряло. За миг в стаята сякаш се смрачи.

— От инфаркт се умира, разбира се — продължи той. — Както знаете, сърдечносъдовите заболявания са страшните хищници, които дебнат в тъмните води на нашата професия. Кен просто имаше нещастието прекалено рано да се натъкне на един от тях. — Уайт замълча и стисна устни. Алекс усещаше, че болезнено преживява спомена, макар че не иска да разваля настроението им. — Смъртта от токов удар е съвсем друго нещо.

Сякаш самите думи бяха заредени с електричество. Възцари се пълна тишина и Алекс осъзна, че мъчително се опитва да си поеме дъх.

— Майкъл Елиот беше… е, всички знаем какъв беше. Спомням си, когато постъпи при нас през осемдесет и пета. Имахме късмет да го привлечем във фирмата и той ни оказа неоценима помощ през тежките години. Не е случайно, че можем да отнесем началото на възхода си към хиляда деветстотин и деветдесета, годината, в която Майкъл оглави финансите. И сега изглежда…

Той сбърчи чело. Изведнъж като че ли нямаше какво повече да каже. Мускулът на скулата му потръпна. Без да довърши изречението, Уайт отново вдигна чашата си и промълви:

— За Майкъл, и да не забравяме онези, които остави след себе си.

— За Майкъл… За Майкъл Елиот — чуха се гласове.

Хората се размърдаха. Алекс наблюдаваше ръцете на Уайт. Той мълча почти цяла минута. После се огледа наоколо. Когато очите му спряха върху нея, Алекс усети, че я изпълва топлота.

— Но ние продължаваме — каза Уайт. — Предстои ни нова година. В това няма нищо тайнствено, разбира се. Математиците винаги са имали късмет в голямата лотария на смъртта. В проучването си на смъртността при застрахователните статистици от хиляда осемстотин осемдесет и девета до хиляда деветстотин трийсет и седма Джон Ларъс показва, че тяхната продължителност на живот е много по-висока. В статията си от деветдесет и първа Джон Кук и Ърнест Мурхед установяват аналогична тенденция. Цитирам ви „Протоколи на Дружеството на застрахователните статистици“, том четирийсет и първи… Сандра, моля те, недей да си водиш бележки.

Той докосна Сандра Бетридж по рамото и макар тя да не си водеше бележки, червендалестото й лице издаваше, че не е била далеч от тази мисъл. Всички в отдела познаваха изключителното й усърдие и се засмяха на тази типична добронамерена шега.

Уайт вдигна поглед към гипсовия таван на просторната зала в колониален стил и изчака смехът да утихне.

— Защо е така? — Когато сведе очи към другите, той отново се усмихна. — Според мен, защото ние се забавляваме повече.

— Точно така! — възкликна Мел Хартман.

— Струва ми се, Джеймс Силвестър беше отбелязал, че математикът живее дълго и остава вечно млад. „Крилете на душата не увисват — пише той, — нито порите й се задръстват с праха, навяван от мръсните пътища на обикновения живот.“

Уайт отново вдигна чаша.

— Последния път, когато ги погледнах, моите криле ми се сториха малко опърпани, но все още… — той лекичко изтупа праха от лактите си, — … все още ми вършат работа, както, вярвам, и вашите. Така че да пием сега за всички нас, и най-вече за нашите криле.

— За нашите криле. — Всички вдигнаха чаши и отпиха.

— Винаги съм знаел, че сте съмнителна фирма.

На вратата на залата стоеше непознат мъж. Изглеждаше петдесетинагодишен, добре облечен и със скиорски загар. Носеше фин костюм на тънко райе и тъмночервена копринена вратовръзка. Той се усмихна на тишината, предизвикана от появата му, и заобиколи масата, за да се приближи до Уайт, който го поздрави. Докато се ръкуваха, Алекс забеляза колосаните маншети на ризата му и златните му копчета за ръкавели.

— Не ми се щеше да прекъсвам скромното ви събиране, Рандъл — с явно снизхождение каза непознатият, — но исках да ти честитя Нова година.

— Ами, благодаря — отвърна Уайт и се обърна към колегите си. — Представям ви Чарлз Кениън, вицепрезидент на „Масачузетс Дженеръл“. Какво те води насам, Чарли? Струва ми се, че сезонът за бране на черешите още не е започнал.

Кениън учтиво се засмя.

— Просто отскочих да видя новите, Рандъл. Да проверя как се развиват. Нали знаеш как е.

Уайт му отвърна с неутрална усмивка, но Алекс усещаше раздразнението му. „Масачузетс Дженеръл“ бе една от най-големите и процъфтяващи застрахователни компании в района и неотдавна бяха открили бляскав нов офис на Кенеди Плаза. В областта на застраховките живот и здравното осигуряване те агресивно се целеха към по-заможните жители в Роуд Айланд — около Нюпорт и богатите части на Провидънс. Освен това бяха успели да примамят доста средни служители на „Провидънс Лайф“. Алекс беше срещала хора от „Масачузетс Дженеръл“ във и около финансовия отдел. Един от тях дори си спомняше от следването си в Масачузетския технологичен институт. Но също като другите, и той не се държеше много приятелски. За тях „Провидънс Лайф“ бяха прекалено долна класа.

— Говори се, че се насочвате към здравното осигуряване — рече Кениън. — Има ли такова нещо?

Уайт сви рамене.

— Откъде го чу?

— Имам си източници, Рандъл. Не че им вярвам, естествено.

— Нима? — попита Уайт. — И защо?

Кениън се засмя и остави въпроса без отговор. Но Уайт настойчиво повдигна вежди и зачака.

— Честно казано, Рандъл, това не е в стила на „Провидънс Лайф“, нали така? Искам да кажа, че е… хм… изключително сложно.

— Нима? — с невъзмутимо лице повтори Уайт. — Наистина ли?

Кениън принудено се усмихна. Брайън Слейтър и един от другите статистици на масата го последваха, макар Алекс да не разбираше защо.

— Трябваше да се досетя, че няма да ми кажеш нищо, Рандъл — на излизане рече Кениън. — Сигурно във Вашингтон ще имам по-голям успех. Нали ще дойдеш на конференцията на НЗИ?

— Да. Възложиха ми тази съмнителна чест. Значи и ти идваш, така ли?

— Точно така. Цяла група сме. Трябва решително да защитим интересите на бранша.

— И какви са тези интереси? — попита Уайт.

Кениън спря на вратата и се завъртя.

— Моля?

— Какви са интересите според вас? Много бих желал да науча.

Вицепрезидентът на „Масачузетс Дженеръл“ присви очи.

— Същите като вашите. Трябва да ни позволят генетичните изследвания. Ако ни забранят, може да изгубим милиарди. Всички са единодушни по този въпрос.

Уайт го пронизваше с поглед.

— Всички ли?

— Ти да не би да си против?

Уайт не отговори. Изведнъж в залата се възцари пълна тишина.

Кениън вдигна показалец към слепоочието си. Очевидно полагаше усилия да запази добрия тон.

— Не зная дали сте преглеждали данните по този въпрос — а ако наистина възнамерявате да се заемете със здравно осигуряване, съветвам те да го направите — но изследванията на човешкия геном са увеличили четири пъти скоростта, с която се откриват гените на болестите. Гени за всичко — от Алцхаймер до рак. Това е огромна информация за продължителността на живота. Пазарна информация. За публиката…

— Какво всъщност искаш да кажеш? — прекъсна го Уайт.

— Това е истински трус за нашия бранш, Рандъл — отвърна Кениън. — Трябва да ни позволят да правим генетични изследвания. В противен случай ставаме извънредно уязвими. Застраховаме на тъмно. Властите трябва да го проумеят.

Уайт вдигна чашата си и отпи. Очите му се усмихнаха на Кениън. После погледна към Хартман.

— Ти как мислиш, Мел?

— Труден въпрос — намръщи се той. — Но по принцип става дума за природата на взаимоосигурителната система.

— Продължавай.

— Ами, целта на взаимния риск е да позволи на хора, които могат да пострадат от някакво нещастие, да се възползват от осигурителната система. Важното е да има приблизително еднаква вероятност да пострадат всички застраховани от определена категория. Само тогава ще са готови да изплащат вноски, равни на предвижданията им за… лош късмет. Иначе системата ще е кредитна.

Кениън кимаше. Хартман нервно погледна към шефа си, но Уайт бе свел очи към ръцете си.

— Обаче трябва да балансираш — възрази той — между изгодата на застрахователните компании и интересите на обществото като цяло, тъй като ние сме част от това общество. Не виждаш ли моралния императив?

— Ами, ако искате да кажете, че независимо от вероятността за нещастие в обществото трябва да има известен споделен риск, не съм сигурен, че ние — застрахователите, имам предвид — сме длъжни да носим отговорността за това.

Уайт вдигна поглед към Кениън и се усмихна.

— Виждаш ли, Чарли. Вече имаш последовател.

На лицето на Хартман се изписа тревожно изражение.

— А само…

— Стига, Рандъл. Нима наистина ще излезеш с тия глупости за обществото като цяло? — Кениън опря ръце на хълбоците си. В гласа му се прокраднаха презрителни нотки. — Какъв морален императив? Не знаеш ли, че тъкмо това искат да чуят проклетите политици? И ако го заяви представител на застрахователна компания, макар и такава като „Провидънс Лайф“, те ще получат оправданието, което им трябва.

Уайт запази пълно спокойствие.

— Не зная дали ти си преглеждал данните по този въпрос, Чарли — каза той и седна. — Но в момента четирийсет милиона души в тази страна не са застраховани. Четирийсет милиона души без достъп до прилично здравеопазване. Нима трябва да ги направим още повече?

— Това е проблем на правителството — отвърна Кениън. — Застраховането е бизнес.

Уайт плъзна поглед по масата и очите му отново се усмихнаха.

— Така е. Много доходен бизнес с актив — без да смятам застраховките живот — с актив от около два трилиона долара. Бизнес, който получава вноски от триста милиарда годишно и не изплаща и половината от тях.

— Конституцията не забранява да правиш пари — рече Кениън. — Поне засега.

— И ние ги правим, нали? — отвърна Уайт. — И ако изключим всички хора с несигурни гени, ще можем да правим още повече. Това ли е твоята идея?

— Бизнесът трябва да набележи посоката си на развитие — измърмори Кениън.

Уайт кимна.

— Да… да. Е, когато набелязвате посоката, Чарлз, имайте предвид, че на хората, застрашени от някои видове заболявания, вече се отказват не само застраховки, но и работа. — Той сви рамене и погледна празната си чаша. — Естествено, предполагам, че ако умират от глад, има по-малка вероятност да се възпроизвеждат, което ще е от полза за прочистването на генетичния фонд. — Уайт впери очи в него. — Мисля, че това се нарича „евгеника“.

За миг вицепрезидентът на „Масачузетс Дженеръл“ онемя. От челото му струеше пот.

— Ще поговорим във Вашингтон — успя да изломоти той. — Там сериозно ще обсъдим въпроса.

— Едва ли по-сериозно от днес — отвърна Уайт.

И остана седнал, докато проследяваше с поглед излизането на Кениън.