Патрик Линч
Застрахователи (23)

22.

— Точно както казахте, няма никакви поправки. Завещанието е останало непроменено от деня, в който го е подписал съпругът ви.

Хауард Суитинг, най-младият от тримата собственици на „Нойман и Клайн“, подаде документа на госпожа Елиот. Тя го погледна за миг, после бавно и неохотно го взе. Листовете бяха превързани с черна панделка и всеки носеше печата на „Нойман и Клайн“, наред с инициалите на Майкъл Елиот. Когато стигна до последната страница, Маргарет прокара пръсти по уверения му, широк подпис, сякаш по този начин можеше да докосне ръката му.

Докато слушаше завещанието на съпруга си в сградата на „Провидънс Лайф“, мястото, където Майкъл беше работил толкова години, тя започна да се чувства по-близо до него. Сякаш мъжът й бе точно пред вратата и можеше да се появи всеки момент. Всеки път, щом някой минеше отвън, трябваше да потиска желанието си да провери кой е. Съвсем ясно си спомняше онзи ден преди седем години, в който двамата бяха седели в същата тази стая. Тогава подписаха новите си завещания — точно след назначаването му за шеф на финансовия отдел. Но това беше старият Майкъл, вечният оптимист и добряк. Онзи, когото обичаше. И някъде след този момент нещата започнаха да се променят. Ден след ден, месец след месец, той постепенно се затваряше в себе си, ставаше нетърпелив. Престана да се шегува, отнасяше се все по-критично към всичко, от готвенето й до състоянието на пътищата. Като че ли му се струваше, че постоянно му пречат. Но винаги, когато го питаше за това, Майкъл отговаряше, че просто си въобразява.

Маргарет отвори чантата си и извади носната си кърпичка. Ако й бе признал истината, може би всичко щеше да е различно.

— Извинете ме — каза тя и избърса очите си.

Суитинг стисна устни.

— Няма нищо.

По бузата й се стече нова сълза и остави бледа следа от грим. Той се опита да не гледа лицето й. Беше трийсетинагодишен, пълен и червенокос, с онази синкавобяла кожа, която издава и най-малкото изчервяване. Жените го смущаваха и очевидно нямаше никакъв опит със скърбящи вдовици.

— Мога ли… желаете ли чаша вода или нещо друго? — Суитинг се изправи.

— Не, не, благодаря. Вече съм добре, наистина.

— Сигурна ли сте? — попита той с надеждата, че тя ще промени решението си и ще му даде възможност да избяга за една-две минути.

— Съвсем сигурна, благодаря ви.

Той неохотно седна на стола си. Лицето му вече бе червено като домат.

— Ами… както казах, предполагам, че завещанието официално ще бъде утвърдено след около месец и половина. Имате ли някакви въпроси?

Госпожа Елиот силно подсмръкна и прибра кърпичката си.

— Да — каза тя. — В завещанието не пише нищо за… офшорни сметки.

Суитинг се намръщи.

— Офшорни сметки ли?

— Да. Мисля, че съпругът ми имаше значителни суми в Европа. По-точно в Швейцария. В завещанието не се споменава нищо за тях.

Той се прокашля и запрелиства папката на Елиот. Елиот на всеки няколко години ги беше информирал за позициите си във фирмата, макар че преди да определят състоянието му, скромното му портфолио трябваше да бъде оценено от неговите брокери. Но никъде не се споменаваше за офшорни сметки.

— Вижте, и да е имал, тук няма… В документите, с които разполагаме, няма нищо за офшорни сметки.

— Съвсем сигурен ли сте?

Суитинг прелисти още няколко страници. В действителност нямаше опит със завещания и недвижими имоти. „Нойман и Клайн“ се занимаваха главно с промишлена и интелектуална собственост. Най-важните им клиенти бяха компаниите за електроника, които през последното десетилетие се бяха нароили в Кранстън и Уоруик. Фактът, че изобщо работеха с физически лица, бе аномалия, останала от дните, в които старият Уолтър Нойман и вече покойният му партньор Даниъл Клайн бяха приемали всеки клиент с отворени обятия. Суитинг се надяваше, че не са допуснали някаква грешка.

— Хм, разбира се, вашият съпруг не е бил длъжен да ни информира за всичките си инвестиции — каза той. — Напълно възможно е да има и други сметки. За какви суми става въпрос?

Госпожа Елиот остави завещанието на масата и сключи ръце в скута си.

— Няколко милиона долара.

Младият адвокат любезно се усмихна. Тя се шегуваше, естествено. После осъзна, че говори сериозно.

— Няколко?

— Около десет.

Суитинг отново се изчерви, изсумтя и закима. Надяваше се, че не се държи непочтително.

— Ами вижте, това определено… Това е голям пропуск. Да видим сега, имаме съкровищни бонове, акции и застраховки. Всичко възлиза на… хм… половин милион долара. Възможно ли е да имате предвид…

— Всичко това ми е известно. Майкъл имаше тези инвестиции от години. Говоря за парите в чужбина.

Суитинг пъхна показалец в яката си и разтри ожулената си кожа. Как трябваше да се държи с финансово заблудени вдовици? Колко време трябваше да ги успокоява? Искаше му се Нойман да се бе заел със случая, вместо да му го прехвърля.

— Съпругът ви споменавал ли ви е за тези сметки, госпожо Елиот? — накрая попита той.

— Не точно.

— Хммм. Но имате документи, така ли? Някакви… доказателства?

Госпожа Елиот дълго обмисля въпроса му. После поклати глава.

— Просто имам основания да смятам, че е така. Офшорни сметки. Казаха ми. Ако наистина има сметки в чужбина, аз ще наследя парите, нали?

Суитинг запремигва и отново взе завещанието. Сълзите на вдовицата бяха пресъхнали забележително бързо.

— Да. Категорично. Всичко, което не е изрично посочено в завещанието, остава за вас. Но…

— Тогава как ще разбера къде са? Щом парите са мои, банката, в която са вложени, трябва да ми съобщи. Не може просто да ги задържи, нали?

Адвокатът се опита да не показва, че не е в състояние да й отговори, но вече бяха навлезли в банковите закони и това излизаше далеч извън неговата област.

— Трябва да… Извинете ме за момент, госпожо Елиот. Трябва да се консултирам с колегите си.

Той се изправи и припряно излезе. Маргарет Елиот остана на мястото си, загледана в старите гравюри по стените и заслушана в далечните звуци от другите части на сградата. Никога не й беше идвало наум, но сега й се струваше странно, че Майкъл е поверил делата си — а и нейните — в ръцете на „Нойман и Клайн“. Навремето й бе обяснил, че те предлагали на членовете на Директорския борд на „Провидънс Лайф“ преференциални условия и тъй като се помещавали в същата сграда, тяхната кантора била най-подходяща. И все пак, въпреки тайната на клиента, дали беше нормално да повериш личните си дела на вицепрезидента на компанията, в която работиш?

Вратата се отвори и в стаята влезе Уолтър Нойман.

— Маргарет, не знаех, че си тук, иначе щях… Как си?

Когато се изправи да го поздрави, той взе ръцете й в своите. Златният му пръстен с монограм се притисна към кожата й.

— Добре съм, Уолтър.

— Чудесно. Искаш ли нещо, може би чай или…

— Не, наистина, няма нужда.

— Добре. — Нойман пусна ръцете й и затвори вратата. — Исках да ти се обадя, но не ми остана време. Надявам се, че Хауард се е погрижил за теб.

Той седна на стола на Суитинг и запрелиства завещанието. Маргарет внезапно изпита усещането, че младият адвокат го е замествал само временно.

— Да — отвърна тя. — Но имам някои въпроси. Мисля, че той отиде да се консултира с някого.

— Въпроси ли? — Нойман вдигна поглед и на лицето му се изписа мимолетно любопитство. — Разбира се, питай, Маргарет. Нали затова сме тук.

Госпожа Елиот се прокашля.

— Ами… Майкъл може да е имал доста пари в чужбина. В Швейцария. Пари, за които не се споменава в завещанието. Интересуваше ме как мога да ги получа.

Нойман кимна, без да проявява изненада.

— Разбира се. Ако ми съобщиш подробностите, с удоволствие ще се свържа с банката от твое име.

— Точно това е проблемът: не зная никакви подробности.

— Но имаш документи, нали? Банковите съобщения на Майкъл и така нататък.

— Не.

— Разбирам. Е, поне името на банката. Майкъл със сигурност ти го е казал.

— Не. Изобщо не ми е споменавал за това. Никога не сме… — Тя сведе очи. — Никога не сме разговаряли по този въпрос.

Нойман бавно си свали очилата и ги остави пред себе си. Главата му изглеждаше прекалено голяма за тесните му рамене.

— В такъв случай, извини ме, Маргарет, но какво те кара да смяташ, че тази… банкова сметка съществува?

Госпожа Елиот въздъхна. Надяваше се, че ще е по-просто. Надяваше се, че Майкъл е оставил на адвокатите си всички подробности за парите или че поне им е известно за тях. Не искаше да разказва за връзката на мъжа си, особено на Уолтър Нойман. Не й допадаше мисълта хората, с които Майкъл толкова години е работил, хората, които бяха носили ковчега му на погребението, да научат, че й е изневерявал. Трябваше да го запази в тайна, наред със спомените си за онези последни ужасни години. Но нямаше друг начин. Освен това Нойман бе адвокат, а тя — клиент. Поне можеше да разчита, че разговорът им ще си остане между тях.

Той безизразно слушаше, докато Маргарет му разказваше за телефонното обаждане и самолетните билети. Наблюдаваше я втренчено. Погледът му я смущаваше и тя се чудеше дали вече е знаел за любовницата на Майкъл, или просто му е безразлично.

— Маргарет, ужасно съжалявам, че си преживяла всичко това — каза накрая Нойман. — Уверявам те, че ще открия коя е тази жена и ще се погрижа повече да не те… безпокои. Постъпваш съвсем правилно, като се обръщаш към мен. И много умно от твоя страна да запишеш телефонния й номер.

— Ами…

Той мрачно поклати глава.

— Боя се, че вероятността парите да съществуват, е нищожна. Честно казано, нулева. И преди съм имал опит с такива неща.

— Опит с…

— Измама. Може да се нарече само така. Хората, наскоро загубили свой близък, винаги са ставали жертви на такива престъпления. Те са объркани, уязвими. Жалко, но е истина. Онази жена ти е обещала много пари, ако преди това й дадеш малко. Винаги се свежда до това. Колко ти каза, че имал в швейцарска банка Майкъл? Един милион долара? Два?

— Десет.

Нойман вдигна очи към тавана.

— Смешно. Подозирам, че си имаме работа с аматьорка.

— Но тя твърдеше, че Майкъл бил…

— Излъгала те е, уверявам те. Казала ти е, че сте… Как се изрази? Че сте си поделяли Майкъл. Лъжа, няма никакво съмнение. Лъжа, за да те накара да повярваш, че е имала достъп до личните дела на съпруга ти. Аз работих с него цели дванайсет години. Ако имаше друга жена, убеден съм, че щях да науча за това.

Искаше й се да му вярва, но нима можеше да е толкова просто?

— Ами самолетният билет?

Нойман уморено се усмихна.

— Трудно ли е да купиш самолетен билет? Трябва само да вдигнеш слушалката. Маргарет, преживяла си нещо ужасно. Бракът ви беше чудесен и стабилен. Майкъл винаги го е казвал. — Той повдигна меката си бяла ръка. — Може би работеше прекалено, може би закъсняваше по-често, отколкото ти се е искало — по-често, отколкото е трябвало. Бог знае, че за това сме виновни всички тук. Но това не означава, че не те е обичал. Нито за миг не бива да си мислиш такова нещо.

Госпожа Елиот се чувстваше странно. Стори й се, че й прилошава. Вече не знаеше какво да мисли.

— Но, Уолтър, аз я видях. На погребението. Видях я да стои до Рандъл Уайт. Познах я по начина, по който ме гледаше.

Нойман бавно поклати глава.

— Имаш предвид младата жена с късата руса коса, нали? Това беше Александра Тайнън, една от… младшите служителки на Рандъл.

— Александра…

— Не зная защо я доведе Рандъл. Тогава ми се стори малко странно, даже… Струва ми се, че тя дори не познаваше съпруга ти. Между нас казано, мисля, че на Рандъл просто му е било… приятно да е с нея.