Патрик Линч
Застрахователи (36)

35.

Лиз внезапно се събуди от див, почти безумен смях. Седна на леглото и запремигва към телевизора. Предаваха комедийно шоу. Мъж по вълнена риза стоеше замръзнал с комично свити рамене, докато публиката в студиото ревеше и ръкопляскаше. Лиз заопипва за дистанционното управление, откри го под кръста си и изключи телевизора. Едва после осъзна силната болка зад очите си. Примижа и погледна вградения в таблата на леглото часовник. Големите червени цифри показваха 20:30. Беше спала близо три часа. Нищо чудно. Предната нощ почти не бе мигнала заради хъркането на мъжа в съседната стая — и от мисли какво да прави с живота си.

Стана и отиде в банята. На луминесцентната светлина кожата й изглеждаше восъчнобяла, очите й бяха подути и отдолу имаше тъмни кръгове. Тя изпъшка и изключи лампата. През тънката стена се чуваше звукът на друг телевизор. Очевидно съседът й гледаше същото шоу. Гадеше й се, чувстваше гърлото си пресъхнало, навярно от скоча, който беше отворила в четири и половина. Лиз се облегна на мивката. Напоследък придобиваше много лоши навици. Сякаш вече нищо не я интересуваше. Трябваше да се стегне. Тя завъртя кранчетата и подложи глава под водната струя, после напълни шепи и пи.

— Госпожице Фостър?

Не бе сигурна дали наистина го е чула. Лиз спря водата й се заслуша.

На вратата се почука.

— Госпожице Фостър?

Сигурно бе някой от мотела. Само Алекс знаеше къде е. Тя взе хавлията.

— Кой е?

Отговорът се забави. Няколко секунди се чуваше само трафикът по магистралата, газенето на автомобилни гуми в киша.

— Казвам се Джаксън, полицай Том Джаксън. — Мъжът говореше любезно, лаконично и официално. — От полицейското управление в Провидънс.

Лиз открехна вратата, без да сваля веригата. Беше малко по-млад, отколкото очакваше, висок и строен, с рядка, късо подстригана руса коса. Носеше дълго палто с вдигната заради дъжда яка. В сумрака не можеше да види очите му.

— И идвате чак от Провидънс?

— Да, госпожо.

Хрумна й, че може би е дошъл да я арестува.

— Но тук е Кънектикът — каза тя. — Нямате правомощия в този щат.

— Така е, госпожо. — Сега гласът му звучеше по-приятелски, неофициално. — Надявахме се, че въпреки това ще ни помогнете. Нужна ни е само информация.

— Откъде знаете, че съм тук?

Мъжът придърпа яката си още по-плътно. По пътя изтътна камион и почти заглуши отговора му.

— Познавате Александра Тайнън, нали? — каза той и протегна напред служебна карта, която в мрака Лиз не можеше да прочете. — Тя ни съобщи къде да ви открием. Съжалявам, че се натрапвам така, но имате ли нещо против да вляза? Ще стана вир-вода.

Александра. Ясно. Странно, че беше отишла в полицията, без да я предупреди. Нещата сигурно се бяха развили по-бързо, отколкото очакваше — или Алекс просто вече не й вярваше? Така или иначе, Лиз изпита облекчение. Не можеше да живее в постоянен страх. Тя свали веригата и се отдръпна.

Джаксън хвърли поглед към паркинга и влезе. Лиз видя, че цялото му лице е в белези, особено по бузите. Изглеждаше измършавял, сякаш току-що е оздравял от тежка болест. Носеше кафяви кожени ръкавици.

— Занимаваме се с някои операции на „Провидънс Лайф“ — каза той след като затвори вратата. — Незаконни операции. Разбрах, че сте били служителка в компанията.

— Точно така, във финансовия отдел. Все още се водя на работа.

Джаксън се огледа наоколо. Леглото бе разхвърляно, наоколо се въргаляха останки от храна.

— Сама ли сте тук?

Лиз кимна.

— За къде пътувате?

— За никъде. Аз… — Тя внезапно се засрами, напъха ризата в панталона си и потърси обувките си. — Не пътувам за никъде. Просто… реших да напусна града. Алекс не ви ли обясни? За пожара и всичко останало?

Джаксън кимна.

— Да, да, обясни ни. Ужасна случайност.

— Случайност ли? — Лиз откри обувките си до леглото и седна, за да се обуе. — Мисля, че изобщо не беше случайност. А вие?

Той замислено кимна.

— Е, ще проверим и това, бъдете сигурна.

— Алекс добре ли е?

Джаксън премигна, после се усмихна.

— Естествено. Защо да не е?

— Не зная, просто… Тя търсеше… доказателства, така ми каза. Стори ми се опасно. Моля, седнете.

Полицаят погледна покрития с найлон фотьойл, сякаш за пръв път виждаше такова нещо.

— Ще постоя. Вие сте познавали Майкъл Елиот, нали?

Дали го е познавала? Странен начин да се опише връзката им.

— Да, аз… да, познавах го. Но нямах представа, че е замесен в нещо незаконно — припряно прибави Лиз.

— Разбира се. Научих, че е оставил у вас някои документи, свързани с финансовите му дела.

Тя кимна. Ето защо Алекс не й беше казала за полицията. Навярно се страхуваше, че Лиз няма да им ги предаде, че ще се опита да ги скрие някъде. Може би, ако я бе предупредила, наистина щеше да постъпи така. Човек трудно се отказваше от десет милиона долара.

Лиз взе ръчната си чанта и извади тъмнокафяв плик.

— Ето — подаде му го тя. — Значи имате представа каква е цялата тази история?

Джаксън отвори плика и прегледа съдържанието му, макар Лиз да имаше чувството, че не е наясно какво гледа.

— Работим по въпроса — отвърна той. — Това ли е всичко?

— Имах и други документи, но ги дадох на Алекс.

Полицаят я погледна.

— И какви точно бяха те?

— Не зная. Мисля, че Алекс се опитваше да разбере. Не ви ли каза?

Джаксън прибра банковите съобщения в джоба на палтото си.

— С нея е разговарял един от колегите ми. Съобщила му е много информация. — Той се усмихна. — Нямаме опит с такъв род случаи.

Лиз знаеше, че финансовите престъпления са рядкост за полицейското управление в Провидънс. Можеше да си представи как се мъчат да следват Алекс Тайнън в тайнствения свят на застрахователните процедури. Трябваше да отдаде дължимото на убедителността й, че изобщо ги е накарала да я изслушат.

— Знам, че е малко късно — каза той, — но ще сме ви признателни, ако дойдете в местния участък, за да дадете показания. Налага се да действаме бързо, за да стигнем до дъното на тази история.

— Какво, сега ли?

— Боя се, че да. В наше време парите се придвижват светкавично, госпожице Фостър, хората също. Сигурен съм, че го разбирате.

Лиз се колебаеше. Защо не разговаряха тук? Защо всичко трябваше да е толкова официално?

— Ами, аз… Ако става въпрос за… обвинение или нещо подобно, искам да се срещна с адвокат.

Джаксън отново се усмихна.

— Не става въпрос за обвинение, уверявам ви. Просто, за да получим заповед за арест, ще имаме нужда от писмени показания. — Той отиде до стола и взе скиорското яке на Лиз. — Това не е някаква бандитска дупка в южен Провидънс. Това е „Провидънс Лайф“. Стълб на обществото. Гьобърт сигурно е „на ти“ с всички съдии в града.

— Писмени показания за какво? — попита Лиз. — Казах ви, не зная нищо за престъплението.

Джаксън й помогна да облече якето.

— Можем да поговорим за това в участъка.

 

 

В отсрещния край на паркинга беше паркиран необозначен плимут, точно зад яркорозовия надпис „СВОБОДНИ СТАИ“. Лиз забеляза мъжа зад волана едва когато Джаксън й отвори вратата.

— Това е партньорът ми Калвин.

Калвин хвърли поглед назад и изсумтя някакъв поздрав или просто се прокашля. На оскъдната светлина Лиз виждаше само, че е по-тъмен и по-едър от Джаксън, с еднодневна набола брада и гладко вчесана назад коса, която се спускаше над яката му. В колата се носеше силен плодов аромат, навярно от ароматизиран дезинфектант.

— Госпожица Фостър се съгласи да даде показания в участъка — докато се настаняваше до нея, съобщи Джаксън. — Точно както ти казах.

Гласът му звучеше самодоволно, сякаш доказваше нещо на партньора си.

— Калвин си мислеше, че няма да ни сътрудничите — поясни той. — Нали така?

Калвин не отговори, а включи на скорост и излезе на магистралата. Предните колела леко поднесоха по рампата. Дъждът се усилваше и постепенно стопяваше купчините сняг край пътя. Завиха на първата пресечка и продължиха на юг към брега. Фосфоресциращото сияние на града остана от лявата им страна. Нямаше почти никакъв трафик, извънградските магазини и мотели отстъпиха мястото си на промишлени предприятия, някои от които изоставени, ако се съдеше по закованите с дъски прозорци и изпочупените огради. Лиз видя висока тухлена сграда с полуизтрит бял надпис „КОРАБНИ ДВИГАТЕЛИ“.

— Минаваме по пряк път — проследил погледа й, каза Джаксън и се наведе напред. — Сега наляво, нали, Калвин?

Другият отново не му отвърна. На слабата светлина на уличните лампи Лиз зърна очите му в огледалото. Не беше сигурна, но й се стори, че я наблюдава. Тя потръпна и се уви в якето си.

— Та колко време сте били с тоя Елиот?

Въпросът я свари неподготвена и й трябваше известно време, за да се съсредоточи.

— Работих с него близо три години.

— Да, но аз не питам за работата — рече Джаксън. — Имах предвид колко време двамата сте…

Този път Калвин наистина я наблюдаваше.

— Около година и половина.

— Аха. Жена му знаеше ли?

Лиз рязко се обърна към него, но той продължаваше да гледа право напред.

— Не. Мисля, че не.

— Лъжливо копе… — Джаксън се усмихна. — Искам да кажа, че е бил доста потаен.

Тя не знаеше какво да отговори. Отначало полицаят се държеше любезно и добродушно. Сега ставаше арогантен и груб, сякаш случаят вече му беше в кърпа вързан и нямаше търпение да получи повишение.

— Искате ли дъвка? — Той извади от джоба на палтото си пакетче и й предложи.

— Не, благодаря.

Джаксън разопакова една за себе си и я лапна.

— Струва ми се, че такъв тип… — той усилено задъвка за миг, — човек, дето, хм, е постъпил така, това хич не говори хубаво за характера му, за моралните му устои де, това, че е искал да избяга. Искам да кажа, че човек си има отговорности. Задължения. Нали ме разбирате?

Лиз не отговори. Искаше й се да каже нещо в защита на Майкъл, но не знаеше дали е разумно.

— Може и да не е така — продължи той. — Искам да кажа, че сте щели да си поделите всички ония пари, нали? Какво щяхте да правите с тях? Да си купите състезателен кон ли, какво?

— Казах ви. Не знаех за парите до… до смъртта на Майкъл.

— Да, ясно — отвърна Джаксън и се усмихна. — Просто сте били влюбени.

— Да, бяхме.

Той продължи да дъвче. Минаваха покрай тухлени складове с ръждясали железни покриви. Не можеше да са на повече от половин километър от реката, но като че ли изобщо не се приближаваха към града.

— Да, каква трагедия — накрая рече полицаят. — Всичко е било готово за бягството и после тоя тип да вземе, че да пробие кабела. Не разбирам обаче защо е слагал лавици за старицата си, като се е канил да я напусне. Може… — Той повиши глас и се обърна към Калвин. — А бе, може да си е мислил, че като го няма, тя ще прекарва много повече време в четене и ще има нужда от етажерки.

Калвин нервно се засмя. Лиз внезапно се почувства неспокойна. Хвърли поглед през рамо и видя светлините на Ню Лъндън да избледняват в далечината.

— Как мислиш, Лиз? — попита Джаксън. — Дали действително е било нещастен случай? Или пък самоубийство?

— Не. Не, разбира се. Ние се готвехме да… Не.

— Значи смяташ, че някой може да го е очистил, така ли? Да е инсценирал инцидента? Мислиш ли, че е възможно?

Лиз мъчително преглътна. Може би се опитваха да я сплашат? Може би се надяваха, че така ще им каже нещо повече за парите, да им признае нещо. Може би не вярваха на всичко, което им бе разказала Алекс. Може би си мислеха, че и тя е била замесена заедно с Майкъл.

— Не… не зная. Вие кажете. Вие сте ченгетата.

Още докато изричаше тези думи, тя осъзна, че вече не вярва в това. Сърцето й бясно се разтуптя.

— Ще ни трябва малко време. — Джаксън се замисли. — Ще се наложат някои експертизи. Но може да се направи. Искам да кажа, че оная негова стара бормашина направо си е смъртоносно оръжие. Кожухът е метален, цялата изолация е прецакана. Според мен може да го е убила веднага, ако, хм, са го накарали да я хване. Дупката в кабела и всичко останало би могло да се направи после. Хората винаги се мъчат да съберат две и две, нали разбираш какво искам да кажа?

— Виждали… виждали ли сте трупа?

Джаксън я погледна. Устните му бавно започнаха да се разтеглят в усмивка.

— Да. Бих ти разказал всичко, ама не искам да те разстройвам.

Автомобилът намаляваше скоростта. През мокрите прозорци Лиз видя тъмна вода, навярно канал, по повърхността му плаваха парчета лед. Не можеше да събере мислите си. Не знаеше какво трябва да направи.

— Какво е това? — със свито от страх гърло попита тя. — Къде отиваме?

Завиваха по неосветен черен път. Плимутът заподскача по пълните с киша дупки.

— Нали ти казах, минаваме по пряк път. — Джаксън разкопча палтото си. — Господи, каква нощ! Ако продължи така, ще стане наводнение.

Лиз видя, че плъзга ръка под сакото си. Не го изчака да извади пистолета, а дръпна дръжката на вратата и я бутна навън с цялата си тежест. През отвора бликнаха пръски, и сняг.

Джаксън се пресегна и я сграбчи за рамото.

— Стой, кучко!

Вкопчила се в шасито, Лиз гледаше надолу към пътя. Шофьорът удари спирачки. Тя полетя напред и си блъсна главата в рамката на вратата. Автомобилът бясно се завъртя, Джаксън продължаваше да крещи и да я дърпа за рамото. Лиз замахна и го одра по лицето. Чу го да извиква от болка и изведнъж се оказа свободна. За миг зърна погледа му, струйката кръв под окото му, протегнатата му през отворената врата ръка. Леденият нощен вятър развяваше косата й. След това падна на земята: първо ужасното търкаляне, после ударът.

Калвин изскочи навън и се втурна към нея. Джаксън го последва, като притискаше окото си с носна кърпичка.

— Е? — попита той.

Другият остана неподвижен, вперил поглед в сгърченото тяло. Побутна главата й с крак. После безмълвно я стисна за китките и я повлече към канала.

— Мъртва ли е? — ядоса се Джаксън.

Калвин вдигна очи към него и зачака да я хване за краката.

— Има ли значение? — попита той.

 

 

Когато клетъчният му телефон иззвъня, Грант се качваше по стълбището. Обаждащият се не се представи, но той знаеше кой е. Задачата била изпълнена, макар и не точно според плана. Искаше му се да попита какво се е объркало, но сега не беше нито моментът, нито мястото.

— Ще ти се обадя — само отвърна Грант. После понечи да изключи, но гласът продължи:

— Кой ти каза къде да я открием?

Детективът се намръщи. В отсрещния край на залата разговаряха двама души от „Маркетинг“. Разбираше защо хората са нервни. Напоследък започваше да става горещо. Но това не бе основание за небрежност.

— Никой не ми е казал. Просто го чух — отвърна Грант, докато откачваше връзка ключове от колана си.

— Какво, да не си подслушвал през ключалката?

Той влезе в комуникационния център, от който се стигаше до рецепцията. Тук се намираше телефонната централа на „Провидънс Лайф“, както и цялата наблюдателна техника.

— Не — като се опитваше да не проявява нетърпението си, каза Грант. — Слушах запис. В тази компания следим разговорите на служителите си. Това опростява нещата. Всъщност тъкмо отивам да проверя дали нещо не е изтрито. Доволен ли си сега?

— Не, не съм доволен. Тая кучка за малко да ми извади окото.

Грант не отговори. Не искаше да го слуша. Не и по клетъчен телефон.

— Измитаме се от града за няколко дни — накрая съобщи гласът. — Ще те потърсим.