Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Policy, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Патрик Линч. Застрахователи
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1999
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 954-585-056-6
История
- — Добавяне
26.
Понеделник се проточи безкрайно. Алекс постоянно се натъкваше на несигурна статистика и остарели популационни модели. Всяко иззвъняване на телефона я караше да подскача. Въпреки гнева си продължаваше да се надява, че Марк в крайна сметка ще й се обади. Просто трябваше да й каже, че съжалява, и тя щеше да му прости. Но той не я потърси. В шест часа се чувстваше напълно изтощена.
Предишната нощ почти не бе успяла да мигне. След като си тръгна от Марк, потегли по междущатската магистрала на север към Бостън, после зави и се върна обратно — двучасово шофиране в ледения мрак. Не можеше да повярва, че наистина се е случило, не можеше да повярва, че й е наговорил всички тези ужасни неща. Легна си в два през нощта и дълго остана будна, заслушана в тиктакането на часовника до леглото. Пред очите й беше разяреното лице на Марк, докато й крещеше, че е нищожество.
Затова сега възнамеряваше да си легне рано. Прибра се в седем и след като нахрани Оскар, веднага легна.
Сънуваше задушаващ кошмар, когато я събуди телефонът.
— Алекс?
В първия момент не успя да се ориентира. Тя запремигва, притиснала слушалката към ухото си.
— Ало, Алекс?
Мъжки глас. Но не на непознатия. Някой друг.
— Алекс?
— Да — отвърна тя. — Кой е?
— Рандъл. Рандъл Уайт.
Алекс седна и включи нощната лампа. Часовникът показваше десет и половина.
— Какво има, Рандъл?
Той се извини за късното обаждане. Надявал се, че още не си била легнала.
— Няма нищо — каза Алекс. — Просто… просто четях.
— Аха.
Неговият глас също звучеше сънено. Попита я какво чете.
— Един роман на Филип Рот — „Животът ми като мъж“.
— Е, няма да ти преча — каза той. — Просто исках да те помоля за една услуга.
— Разбира се.
— Става дума за нещо, което ми трябва за конференцията. Можеш ли утре сутрин да влезеш в системата и да ми направиш годишна разбивка за исковете за анемия? Ако не успееш да покриеш цялата страна, може би ще откриеш проучвания за южните щати, Алабама или Флорида. Каквото и да намериш, просто го дай на Джанис и тя ще ми го прати по факса.
Последва продължително мълчание. Алекс се намръщи. Молбата му й се струваше странна за десет и половина в понеделник вечер.
— Ако времето позволи, ще се върна утре следобед — прибави Уайт, — но искам да оставя данните на един човек тук. Интересен тип.
— Разбира се — отвърна тя. — Няма проблем.
Нова пауза.
— Как мина денят ти? — попита Уайт.
Алекс се пъхна под завивката. Ставаше все по-странно.
— Добре. Е, не чак страхотно. А твоят?
— Не страхотно — повтори той.
— О, съжалявам.
— Е, добре. — Уайт се закашля и на Алекс й се стори, че чува потракване на лед в чаша. — Стаята ми е на трийсетия етаж и гледа към натоварено кръстовище. Нали разбираш, всички тези коли, които пътуват в тъмното, ме потискат.
Тя си спомни собственото си пътуване в мрака: бясното препускане по магистралата в опит да избяга от вълната на отчаяние, която заплашваше да я залее. Внезапното желание да му разкаже за всичко я изненада.
— Хотелите винаги ми действат потискащо — продължи той. — Напомнят ми за Льо Корбюзие[1]. Нали знаеш какво е казал: че сградите трябва да са „machines a vivre“, а не „machines vivantes“. Машини за живеене, а не живи машини.
Алекс поклати глава.
— Знаеш ли френски, Алекс? Май никога не съм те питал.
— Не — отвърна тя.
— Обичам старите сгради — рече Уайт.
Ледът издрънча в чашата.
— И аз.
— Знам едно място в югозападна Франция, стар женски манастир. Главната сграда е с френски прозорци, които гледат към тераса… А под нея започват лозята.
Алекс видя слънчеви лъчи по горещ камък, трептящи сенки…
— Звучи прекрасно — каза тя. — Много бих искала да отида във Франция.
— Наистина ли?
— Естествено. Кой не би искал?
— Съвършено е, Алекс. Мястото, за което говоря. Късче от рая. Да стоиш на терасата призори…
Той въздъхна, после каза:
— О, господи! Кисна на трийсетия етаж, а си мечтая за онзи манастир. Малко е тъжно, нали?
— Не е тъжно. Човек не може без мечти.
— Е, надявам се, че не съм те обезпокоил, Алекс.
— Не. Ни най-малко. Много се радвам… много се радвам, че те чух.
— Лека нощ.
— Лека нощ, Рандъл.
Тя затвори. Оскар я наблюдаваше от панера си.
— Как ти се струва това? — попита Алекс.
Оскар само я гледаше.