Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Policy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Патрик Линч. Застрахователи

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-056-6

История

  1. — Добавяне

26.

Понеделник се проточи безкрайно. Алекс постоянно се натъкваше на несигурна статистика и остарели популационни модели. Всяко иззвъняване на телефона я караше да подскача. Въпреки гнева си продължаваше да се надява, че Марк в крайна сметка ще й се обади. Просто трябваше да й каже, че съжалява, и тя щеше да му прости. Но той не я потърси. В шест часа се чувстваше напълно изтощена.

Предишната нощ почти не бе успяла да мигне. След като си тръгна от Марк, потегли по междущатската магистрала на север към Бостън, после зави и се върна обратно — двучасово шофиране в ледения мрак. Не можеше да повярва, че наистина се е случило, не можеше да повярва, че й е наговорил всички тези ужасни неща. Легна си в два през нощта и дълго остана будна, заслушана в тиктакането на часовника до леглото. Пред очите й беше разяреното лице на Марк, докато й крещеше, че е нищожество.

Затова сега възнамеряваше да си легне рано. Прибра се в седем и след като нахрани Оскар, веднага легна.

Сънуваше задушаващ кошмар, когато я събуди телефонът.

— Алекс?

В първия момент не успя да се ориентира. Тя запремигва, притиснала слушалката към ухото си.

— Ало, Алекс?

Мъжки глас. Но не на непознатия. Някой друг.

— Алекс?

— Да — отвърна тя. — Кой е?

— Рандъл. Рандъл Уайт.

Алекс седна и включи нощната лампа. Часовникът показваше десет и половина.

— Какво има, Рандъл?

Той се извини за късното обаждане. Надявал се, че още не си била легнала.

— Няма нищо — каза Алекс. — Просто… просто четях.

— Аха.

Неговият глас също звучеше сънено. Попита я какво чете.

— Един роман на Филип Рот — „Животът ми като мъж“.

— Е, няма да ти преча — каза той. — Просто исках да те помоля за една услуга.

— Разбира се.

— Става дума за нещо, което ми трябва за конференцията. Можеш ли утре сутрин да влезеш в системата и да ми направиш годишна разбивка за исковете за анемия? Ако не успееш да покриеш цялата страна, може би ще откриеш проучвания за южните щати, Алабама или Флорида. Каквото и да намериш, просто го дай на Джанис и тя ще ми го прати по факса.

Последва продължително мълчание. Алекс се намръщи. Молбата му й се струваше странна за десет и половина в понеделник вечер.

— Ако времето позволи, ще се върна утре следобед — прибави Уайт, — но искам да оставя данните на един човек тук. Интересен тип.

— Разбира се — отвърна тя. — Няма проблем.

Нова пауза.

— Как мина денят ти? — попита Уайт.

Алекс се пъхна под завивката. Ставаше все по-странно.

— Добре. Е, не чак страхотно. А твоят?

— Не страхотно — повтори той.

— О, съжалявам.

— Е, добре. — Уайт се закашля и на Алекс й се стори, че чува потракване на лед в чаша. — Стаята ми е на трийсетия етаж и гледа към натоварено кръстовище. Нали разбираш, всички тези коли, които пътуват в тъмното, ме потискат.

Тя си спомни собственото си пътуване в мрака: бясното препускане по магистралата в опит да избяга от вълната на отчаяние, която заплашваше да я залее. Внезапното желание да му разкаже за всичко я изненада.

— Хотелите винаги ми действат потискащо — продължи той. — Напомнят ми за Льо Корбюзие[1]. Нали знаеш какво е казал: че сградите трябва да са „machines a vivre“, а не „machines vivantes“. Машини за живеене, а не живи машини.

Алекс поклати глава.

— Знаеш ли френски, Алекс? Май никога не съм те питал.

— Не — отвърна тя.

— Обичам старите сгради — рече Уайт.

Ледът издрънча в чашата.

— И аз.

— Знам едно място в югозападна Франция, стар женски манастир. Главната сграда е с френски прозорци, които гледат към тераса… А под нея започват лозята.

Алекс видя слънчеви лъчи по горещ камък, трептящи сенки…

— Звучи прекрасно — каза тя. — Много бих искала да отида във Франция.

— Наистина ли?

— Естествено. Кой не би искал?

— Съвършено е, Алекс. Мястото, за което говоря. Късче от рая. Да стоиш на терасата призори…

Той въздъхна, после каза:

— О, господи! Кисна на трийсетия етаж, а си мечтая за онзи манастир. Малко е тъжно, нали?

— Не е тъжно. Човек не може без мечти.

— Е, надявам се, че не съм те обезпокоил, Алекс.

— Не. Ни най-малко. Много се радвам… много се радвам, че те чух.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Рандъл.

Тя затвори. Оскар я наблюдаваше от панера си.

— Как ти се струва това? — попита Алекс.

Оскар само я гледаше.

Бележки

[1] Шарл Едуар Льо Корбюзие 11887 — 1965) — швейцарски архитект, живял във Франция. — Б.пр.