Патрик Линч
Застрахователи (40)

39.

Пред дома на Нойман започнаха да пристигат автомобили. Дъждът заглушаваше рева на двигателите им. Харолд Тейт ги броеше от прозореца на втория етаж. До този момент шест. Средно скъпи седани, удобни, но не лъскави. Сиви, черни, тъмносини. Типични средни коли. Всяка от тях шофирана от мултимилионер. Познаваше само олдсмобила на Гай Пиласки.

Фаровете на нов автомобил осветиха дънера на ниска секвоя и завиха към къщата. Черен „Лексус“. Значи ставаха седем. Тейт чу затръшване на врати, тихи гласове. Входът не се виждаше от прозореца му. Докато чакаше, той крачеше в малката дневна и се чудеше къде ще отидат сега. Бодежите под лъжичката му подсказваха, че може да е някъде, където не би му се искало да иде.

На прага застана Нойман.

— Готови сме да те чуем — каза той.

 

 

Седяха около масата в трапезарията, обгърнати от облак синкав дим. Изглеждаха уморени, раздразнени, нетърпеливи. Когато Тейт влезе в стаята, всички го погледнаха така, сякаш е обвиняем в съдебен процес за някакво особено отвратително убийство. Видя Нютън Брейди и Доналд Грант, стори му се, че различава още две лица от погребението, но иначе му бяха непознати. Винаги поддържаше минимален контакт с „Провидънс Лайф“ — съзнателно.

Том Хейман и Марк Ферули седяха от двете страни на Брейди, срещу тях бяха Грант, Дейвид Мълинс, Гай Пиласки и Дийн Мичъл. Нойман зае мястото си и даде знак на Тейт да се настани до него. Някой в коридора затвори вратите.

— Доведох Харолд, защото смятам, че трябва да го чуете лично от него — започна Нойман и насочи безжизнения си поглед към него. — Харолд, би ли ни обяснил точно какво се е случило с пробата на Майкъл Елиот?

Това му отне около пет минути. Описа им процедурите в „Медан“, предназначени да се избягват точно такива обърквания, каквото очевидно бе допуснато. После им разказа за различните резултати от изследванията на Елиот.

— Не разбирам защо не си дошъл при мен, Харолд.

Въпроса зададе Гай Пиласки. Гледаше Тейт над фалшиви наглед очила с рамки от коруба на костенурка.

— Ами… просто не…

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — попита Нютън Брейди. Той пушеше дълга пура, краят й вече изглеждаше влажен и разръфан. — Че Майкъл Елиот изобщо не е бил болен от тоя Хънтингтън? Така ли?

Тейт кимна. Някои от присъстващите се размърдаха на столовете си. Чудеше се дали знаят, дали Маргарет Елиот им е казала. Очевидно нямаха представа. Поне това беше някаква утеха.

— Боже господи! Тогава защо е искал да избяга?

— Той… той смяташе, че е болен.

— Защото ти си му казал — отвърна Нойман. — Нали така, Харолд?

Тейт поклати глава. Това бе нарушение на правилата. „Медан“ не трябваше да поддържа нито официални, нито лични контакти с „Провидънс Лайф“. Навремето не бе виждал нищо лошо. Едва сега започваше да осъзнава действителните проблеми.

— Той беше… ние бяхме стари приятели. Реших, че съм… че съм длъжен лично да му го съобщя. Преди резултатите да бъдат пратени в компанията. Смятах, че е редно той пръв да научи. Никой не ни видя.

Бе убеден, че Нойман няма да остави нещата така, че няма да му се размине само с обикновено извинение. За миг настъпи мълчание.

— И Майкъл те е помолил да задържиш резултатите от изследванията, нали? Да ги скриеш от нас. — Тейт вече му го беше казал, но Нойман искаше да го чуят и всички останали. — Помолил те е да ги задържиш до Нова година.

— Да — потвърди той.

— И ти си се съгласил.

— Да.

— Само че не си изпълнил обещанието си, нали?

— Мислех, че не…

— Изпълни ли го, Харолд?

Тейт поклати глава.

— Не. Обади ми се Рандъл Уайт. Искаше резултатите преди Коледа. Знаеше, че са готови. Нямаше как да му откажа.

Нойман се усмихна. Сякаш всичко това му доставяше удоволствие.

— Постъпил си правилно, Харолд. Благодарение на теб бяхме предупредени.

Присъстващите сведоха глави. Всички изведнъж бяха заинтригувани от ръцете, химикалките или запалките си. Брейди изтръска пепелта от пурата си. Не искаха да си припомнят за случилото се с Майкъл Елиот особено в момента. Ферули се озърташе с изчервено лице. Нойман забеляза реакцията му с всевиждащите си очи и продължи:

— Чудехме се за какво си купува нови куфари. Защо си резервира място в самолет за Европа. Чудехме се дали не е научил по някакъв друг начин за болестта си и защо не ни казва нищо.

Тейт прокара длан по лицето си.

— И всичко това благодарение на теб, Харолд.

— Не, аз… аз не…

— О, да, Харолд. Ти блестящо изкупи предишната си… недискретност.

За миг на Тейт му се стори, че ще припадне. Дълбоко в душата си го знаеше още от самото начало, но не си позволяваше да повярва. Те го бяха убили. Заради него. Ако Елиот му беше казал какво замисля, ако му бе обяснил от какво се страхува, поне можеше да го предупреди. Но Елиот не му се бе доверил. Доказваше го фактът, че е откраднал разпечатките. Бяха му трябвали доказателства, вече беше ясно — доказателства за изследванията, та ако другите поискат да го убият, да е в състояние да ги заплаши, че ще разкрие всичко. И какво щеше да се случи тогава с добрия му приятел Харолд Тейт? Щеше да бъде унищожен като останалите.

— Трябваше да ни каже — изръмжа Брейди. — Майкъл много ме разочарова. — Той извади пурата от устата си и насочи сдъвкания й край към Тейт. — Много. Мислех, че има по-силен характер. Че има по-здрави… морални устои. Той ни предаде.

Тейт вдигна очи, срещна погледа на Марк Ферули и се зачуди кой ли е този мъж. Освен самия него Ферули бе единственият на масата, който изглеждаше уплашен.

— Е, кой е тогава?

Всички глави се завъртяха към Доналд Грант.

— Кой носи онзи ген? — попита той. — Щом не го е носил Елиот. Нали не искаш да кажеш, че твоите машинки просто са си го измислили?

Тейт познаваше Грант. Двамата с Гай Пиласки бяха в делови отношения от едно време, макар че нямаше представа за какви дела става дума. В началото Грант беше главният посредник между „Медан“ и „Провидънс Лайф“. И Пиласки изпълняваше всичките му нареждания.

Нойман кимна и отговори на въпроса му:

— Харолд смята, че пробата на Елиот съзнателно е била подменена преди да стигне до него. От Рандъл Уайт.

— Подменена ли? — възкликна Брейди. — Не разбирам. С чия проба я е подменил, за бога?

— Със собствената си — студено отвърна Нойман. — Предполагам, че още в началото е разменил пликовете и е пратил на Елиот своя. Майкъл сигурно не е забелязал разликата в номерата.

Брейди зяпна, хванал пурата на сантиметри от отворената си уста. Всички мълчаха.

— Значи е болен Уайт — каза Грант накрая. — Сигурен ли си?

— Спомняш ли си обеда в „Кепитъл Грил“, Дон? — попита Нойман. — Миналия ноември, в началото.

Детективът не отговори.

— Уайт не дойде.

— Помня — отвърна Брейди. — Бил болен.

— Онази сутрин имаше час при доктора. Мисля, че тогава са му съобщили лошата новина.

— Боже господи! — обади се някой. Дийн Мичъл. Нойман не му обърна внимание.

— Можете ли да си представите как се е чувствал? Идеята за изследванията беше негова. Знаеше всички цифри. Знаеше колко ще спестим. О, да, Ричард Гьобърт обичаше да отдават заслугата на него, но именно Уайт беше онзи, който измисли всичко — как може да се направи, как може да се прикрие. И после един ден, след толкова години на оценка на рисковете, да открие, че самият той няма да може да се възползва. Идеята беше негова и все пак той е единственият, който няма да се наслади на плодовете й. Всичко това — този блестящ ум, поставен в услуга на хора като Майкъл Елиот.

— Нещастното копеле — поклати глава Брейди. — Знаех, че не го харесва, но…

— Може да е смятал, че просто печели време — не особено убедително рече Нойман. — Може да не е искал да знаем, да се е страхувал от… унижението. Ако беше отказал да участва в пилотния проект, ако не беше подал молба, щеше да изглежда много странно. Щяхме да се досетим, че крие нещо. Затова е подменил пликовете.

— Нямаше търпение да започнем, уверявам ви — каза Мичъл. — Дори настояваше.

— Да, несъмнено — потвърди Грант. — И после се обажда на Тейт, и му казва: „Прати ми резултатите от ония изследвания преди Коледа“. Знаел е, че има вероятност Елиот да избяга или да ни прецака по някакъв друг начин. И е искал да сме предупредени. Гадно копеле.

— Във всеки случай — Нойман отново се обърна към Тейт и му се усмихна, — ако не беше направил второ изследване на приятеля си, хм… двуличието на Рандъл никога нямаше да излезе наяве. Струва ми се, че и за това ти дължим благодарност.

Тейт започваше да изпада в паника. Нойман изкарваше всичко негова инициатива и щеше да изглежда така — вече го предусещаше — като че ли той е дал идеята за следващата стъпка.

— Вижте, аз просто реших, че трябва да знаете. Не нося отговорност за…

— Всички носим отговорност — прекъсна го Грант. — За всичко. По равно. Това е сделката, Харолд. Такива са правилата. Продължаваме с плана, докато не го изпълним. И после си тръгваме. Един по един. Никой не може да променя плана.

— Да, но…

— Никакво „но“, Харолд. Ти прие. Уайт прие. Точка.

Тейт замълча.

— Според мен — като полагаше усилия да говори по-оптимистично каза Нойман, — това е възможност да затворим една неприятна глава. Като се замисля, всичките ни проблеми напоследък започнаха с… безполезната намеса на Рандъл. Досега нашата сила беше далновидното планиране, но във всяка система винаги съществува вероятност за изненади. Важното е да се справим с тях.

Грант изпитателно плъзна поглед по всички лица около масата.

Брейди сбърчи нос.

— Струва ми се, че Рандъл вече не е в борда — каза той и изтръска пурата си. — Мисля… мисля, че трябва да го е пипнала оная болест.

— Наистина се твърди, че деменцията е един от симптомите — помогна му Нойман. — Такова постепенно психическо деградиране може да доведе до много… лабилно поведение.

Мълинс извади носна кърпичка и избърса челото си. Изглежда, обилно се потеше. Грант го изгледа за миг.

— Истината е, че на него навярно вече не му пука — рече той. — Кой може да го обвинява? Той няма никакво бъдеще, нали?

Мрачно мърморене обиколи масата. После се възцари пълно мълчание. Изглежда, никой не искаше да направи следващата стъпка.

Накрая Нойман наруши тишината.

— Както обикновено, Дон постави пръст в раната. Въпросът, въпросът, който трябва да решим сега, е още колко бъдеще трябва да оставим на Рандъл Уайт.