Патрик Линч
Застрахователи (7)

6.

Филипс стрийт се намираше на два и половина километра северно от финансовия квартал, няколко преки преди Браун Стейдиъм. Това не беше най-хубавата част от Ийст Сайд и в много от старите порутени къщи живееха студенти. Моравите и покривите бяха занемарени, в много дворове имаше разглобени стари автомобили. От друга страна, старомодните веранди, високите ясени и кленове покрай пътя, дори случайното подрънкване на акустична китара придаваха на квартала спокойна, ведра атмосфера, която допадна на Алекс още от първия й ден в града.

Собственичка на номер двайсет и девет бе възрастна жена, казваше се Мейви Конъли. Преди трийсетина години семейството й бе живяло в цялото жилище, но времената ставаха все по-тежки и малко по малко, стая по стая Конъли бе започнала да дава под наем все по-голяма част от жълтата си къща, докато накрая бе останала само с няколко стаи. Алекс живееше на горния етаж. Половината площ се заемаше от складово помещение и воден резервоар, от който нощем се разнасяха клокочещи звуци. Всъщност сградата отчаяно се нуждаеше от основен ремонт. Но наемът бе нисък, наблизо имаше автобусна спирка и за същите пари можеше да си намери нещо по-добро само на километри от града. Алтернативата беше да рискува в най-лошите квартали в южен Провидънс.

С радост би останала на Филипс стрийт и през следващата година, но най-вероятно нямаше да е възможно. Договорът й изтичаше след два месеца и госпожа Конъли искаше да увеличи наема й поне с една трета. Зет й настоявал за още повече. Явно според него с малко инвестиции старата жена можела да утрои дохода си от къщата, въпреки че не бе ясно защо някакъв продавач на смазочни материали от Питсбърг трябва да се смята за авторитет по въпроса. Разбира се, най-просто и най-лесно — а и най-евтино, трябваше да го признае — щеше да е да се пренесе при Марк. Той дори един-два пъти й го беше подхвърлял. Но на Алекс й се струваше, че моментът не е подходящ. Освен това не й харесваше мисълта да подчини сексуалния си живот на банковата си сметка.

Алекс знаеше, че за човек, който повече от две години има постоянна работа, не е постигнала кой знае какво. Не че „Провидънс Лайф“ не й плащаха добре, макар че големите пари щяха да дойдат, когато я приемеха в Дружеството на застрахователните статистици. Просто обстоятелствата бяха против нея. Първо бе взела голям заем, за да следва, а Бостън се оказа изненадващо скъп град. Въпреки че работеше вечер и в почивните и празничните дни, дълговете й продължаваха да растат. Когато Рандъл Уайт официално й предложи да постъпи във фирмата като стажантка, й се струваше, че най-после ще се избави от финансовите тревоги. Но само след няколко месеца попадна в нов въртоп от заеми.

Един ден майка й реши да спести пари и сама да почисти водостоците, в резултат от което падна от стълбата. Имаше късмет, че удара пое покривът на автомобила й, но все пак се наложи да й направят няколко сложни операции на гръбначния стълб. И тогава се оказа, че здравната й осигуровка изобщо не е достатъчна. Алекс нямаше друг избор, освен да върне новичкия си фолксваген, да си вземе обратно старата тойота и да поиска от „Флийт Банк“ нов заем от 20 хиляди долара. Вече дължеше прекалено много и ако не бяха възторжените препоръки на Рандъл Уайт, нямаше да й дадат нито стотинка. Сега, година и половина по-късно, майка й отново бе на крака, но въпреки постоянните опити да спестява, самата Алекс както винаги излизаше на червено.

Икономиите от здравната осигуровка имаха катастрофални последици, но не можеше да вини майка си. Парите не им стигаха още откакто преди повече от двайсет години баща й беше изчезнал по време на операция. Джон Тайнън бе пилот инженер на борда на самолет, свален зад вражеската линия в Камбоджа, но никой не знаеше дали са кацнали принудително, или са се разбили. Тогава тя още не беше била родена. Но майка й не се омъжи повторно и като че ли никога не можеше да се задържи за дълго на една и съща работа. И до днес нямаше почти никакви други доходи, освен пенсията на мъжа си.

Алекс изтупа снега от обувките си и влезе в къщата. На масичката в коридора я очакваше пощата й, включително закъсняла коледна картичка от Роби Холидей и писмо от компанията за кредитни карти. Съобщаваха й, че не е направила необходимите вноски, че картата й ще бъде анулирана и „въпросът ще бъде отнесен на друго място“, ако не го уреди до трийсет дни. Беше се опитала да внимава около Коледа, но с подаръците и ненаситния глад на Марк за празнични забавления това се оказа невъзможно. Утешаваше се с мисълта, че щом през май вземе изпита си по „Модели на оцеляване“ и „Съставяне на прогнозни таблици“, почти сигурно ще й увеличат заплатата. С този курс щеше да получи последните петнайсет кредита, които й трябваха, за да я приемат в дружеството — половината път до пълно членство. За съжаление, нямаше гаранция, че ще го вземе, и увеличението на заплатата й щеше да зависи изцяло от решението на шефовете й в „Провидънс Лайф“.

Тя бавно се изкачи по стълбището, като се мъчеше да не унива и да мисли за нещо хубаво. Под вратата откри бележка от госпожа Конъли, на която пишеше просто: „Оскар хвана мишка“.

Двегодишен мелез между персийка и улична котка, Оскар имаше общителен характер и прекрасна черно-бяла козина, която ръсеше на малки валма из цялото жилище. Имаше достъп до почти всички стаи в къщата посредством специалните отвори на вратите, но рядко излизаше навън и се задоволяваше да гледа света от предната веранда или от ръждивото противопожарно стълбище отстрани на сградата. Имаше вероятност Оскар да е заловил плячката си в задния двор, но Алекс изпитваше ужасното предчувствие, че въпросната мишка е обитавала самата къща.

Тя примами котарака от дивана с чиния „Уискас“ и се метна върху възглавниците. На коледната картичка бе нарисуван вълк, който виеше към зимните звезди. Роби имаше влечение към дивото. По време на романтичната им връзка настояваше всеки уикенд да напускат Бостън и да се отправят на дълги походи. Дори имаха палатка и Роби беше покрил всеки сантиметър от вътрешната й повърхност с безумните си драсканици. Пишеше й от Ан Арбър, Мичиган, и й съобщаваше за последното си предприятие с някакви извънредно енергични докторанти във факултета по естествени науки. След напускането на Масачузетския технологичен институт той не се задържаше никъде за постоянно. Постъпваше тук-там като чиновник, но само като временна спирка между по-амбициозните си проекти. Една година след завършването си заедно с неколцина приятели бе основал малка компания, произвеждаща модули с изкуствен интелект за софтуерната промишленост. След година и половина фалираха. Сега се беше навил за нещо ново: софтуерни системи за анализ на метеорологични данни. Според картичката, имало голям пазар за модерни компютърни модели на климатични системи със среден обхват. Алекс остана с впечатлението, че също като предишния път, Роби се опитва да я привлече при себе си.

Тя поклати глава и се усмихна. Всъщност двамата не се бяха разделили, поне не бяха скъсали официално с кавга между любовници или нещо такова, но скоро след завършването на МТИ бяха разбрали, че професионалните им пътища са в съвсем различни посоки. После изведнъж се озоваха в различни градове и вършеха различна работа. Всеки път щом се замислеше за това, Алекс си казваше, че са се разделили лесно, защото никога не са споделяли нещо особено важно. Но се радваше винаги, когато получаваше вест от него. И в радостта й винаги се прокрадваше едва доловимо съжаление.

Загледана в ужасния му почерк, тя се опита да си представи какво би било да работят заедно по предсказване на времето. В известен смисъл й се струваше съблазнително: чист въздух, свобода — и клон от математиката с малко повече живец от онзи, върху който беше решила да седне. В МТИ Роби Холидей бе блестящ в теорията на катастрофата и хаоса — самото непостоянство. И беше невероятно забавен — неуморен оптимист, винаги търсещ нови идеи, винаги готов да вложи време и енергия във всичко, което грабне въображението му. Но някои негови черти я безпокояха. Нямаше да е справедливо да го нарече непрактичен, но в отношението му към живота, в самия му оптимизъм имаше нещо, на което не можеше да се довери. Той живееше в света на числата, на твърдите положения, и в същото време имаше факти, които като че ли просто не бе готов да приеме. Например това, че ако не си роден в богато семейство, трябва да имаш работа и постоянен доход, иначе някой ден ще съжаляваш. Или че създаването на софтуерни компании е много рискован начин да си изкарваш прехраната.

Алекс остави картичката на масичката, пресегна се към телефона и набра номера на Марк. Отговориха й на второто иззвъняване.

— Марк? Аз съм, Алекс. Просто се чудех как… Ало?

Разнесе се далечно изпиукване, последвано от записания делови глас на Марк.

— В момента не мога да ви отговоря. След сигнала оставете съобщение и ще ви потърся веднага, щом е възможно.

Какво съобщение да му остави? Искаше й се да е нещо остроумно, нещо, което Катрин Пел не би могла да измисли. Тя чу сигнала.

— Хм, аз съм. Алекс. Просто… просто се обаждам да видя как си и хм… — Нещо остроумно. — Ще се видим утре, нали? Недей да правиш нищо… искам да кажа, недей да се преуморяваш. Скъпи. Чао.

Тя затвори, отпусна глава върху ръката си, после подскочи. Телефонът в дланта й иззвъня.

— Марк? Как успя…

— Алекс? Лиз е.

— А, Лиз. — Алекс въздъхна. — Извинявай, помислих, че…

— Че е Марк?

— Да.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Просто преди секунди му позвъних и… Как си?

— Добре, струва ми се.

— Днес пак те нямаше на работа. Реших, че може да си…

— Последвах съвета ти. Телефонирах на Нютън Брейди и поисках отпуск. Веднага се съгласи, без да ме разпитва за нищо.

— Нали ти казах.

— Да. Всъщност се държа адски мило. Странно. Каза, че във фирмата много ме ценели и щели да „повишат функциите ми“, каквото и да означава това.

— Страхотно, Лиз.

— Да. Помислих си, че спокойно мога да получавам заплата, докато реша какво да правя с живота си.

Гласът й звучеше много по-добре от предишния път: по-спокоен, по-уверен, повече в стила на хладнокръвната секретарка Лиз Фостър.

— Чудесно. Много се радвам да го чуя. Няма нищо лошо в това да си оставиш отворена вратичка, нали? Искам да кажа, че няма да е толкова зле, ако се прехвърлиш в друг отдел. Само за известно време. Във всеки случай си готова за…

— Отворих куфарчето.

Алекс се сепна. През последните два дни постоянно я глождеше мисълта какво има в куфарчето. И очевидно не само нея. Не отговори веднага. Всеки път щом Лиз споменеше за Елиот, я връхлиташе споменът за целувката на новогодишното тържество.

— Искаш да кажеш… Дипломатическото куфарче на Майкъл ли? — накрая попита Алекс.

— Разбих ключалката.

— Боже мой, Лиз!

— Просто не успях да устоя. Снощи. Отне ми адски много време.

— Лиз… Не зная какво да…

— Имал е милиони, Алекс. Всичко е вътре.

Алекс притисна слушалката към ухото си. Представи си Лиз, седнала на пода по нощница и заобиколена от пари.

— Какво? В брой?

— Не. Десет хиляди в брой. Но документите са тук. Банкови съобщения. Според мен е имал десетина милиона долара, Алекс. Банкови сметки в Швейцария, облигации, платими на предявителя. Има и други документи, които не мога да разбера. Цял куп цифри, такива неща. Не зная какво означават.

Алекс беше зашеметена. Струваше й се невъзможно. Откъде Майкъл Елиот би могъл да има десет милиона долара? И как при толкова много пари бе живял толкова скромно? Освен ако поради някакво обстоятелство не е можел да ги харчи, те очевидно принадлежаха на някой друг.

— Лиз, сигурна ли си, че не бъркаш нещо? Искам да кажа, че тези пари може просто да имат нещо общо с финансовия отдел. Нали разбираш, фирмени инвестиции или…

— Знам как изглеждат банковите съобщения, Алекс — твърдо отвърна Лиз. — И навсякъде е посочено името на Майкъл. Вноски, купени облигации, продадени облигации. Всичко е тук. Някои от трансакциите са само отпреди седмици. Казвам ти, парите са били негови.

Последва мълчание. Алекс внезапно изпита страх. Човек можеше да е богат и да не иска никой да знае за това, но потайността на Елиот далеч надминаваше границите на дискретността. Целият му начин на живот бе лъжа.

— Алекс, смяташ ли, че това може да е свързано със смъртта на Майкъл?

Алекс не отговори. Някой се качваше по стълбището. Тежки стъпки. Запита се дали се е сетила да заключи вратата.

— Алекс? Чуваш ли ме?

— Да — прошепна тя. — Какво искаш да кажеш?

— Виж… Майкъл е пазил тези пари в тайна. Убедена съм. Даже от жена си.

Стъпките стигнаха до долната площадка и спряха. Какво щеше да прави, ако продължаха? Оскар напрегнато седеше в средата на килима и гледаше право към вратата.

— Откъде знаеш?

— Преди около година тя искала да се преместят. Продавали огромна къща на Блакстоун Булевард. Майкъл й казал, че не могат да си го позволят.

Отдолу се разнесе дрънчене на ключове и някой отключи врата. Просто господин Пейви се прибираше.

— Ами тогава може още да не е имал парите, Лиз. Може някой да е умрял и да му ги е оставил в наследство. Сигурно е било точно така, нали?

— Мисля, че не. Щеше да ми каже нещо.

— Тогава… не зная, Лиз. Може би имаш право. Но все още не разбирам…

— Да предположим, че тя е открила. Имам предвид Маргарет. Че Майкъл има всички тези пари и се готви да я напусне. Може да го е убила, за да ги вземе.

Алекс въздъхна. Това вече бе прекалено.

— Стига, Лиз. Ако е знаела, просто е трябвало да се разведе. Щеше да получи най-малко половината от парите, плюс къщата.

— Ти не я познаваш, Алекс. Тя е искала нещо повече. Искала е да си отмъсти. Разводът е щял да му върне свободата.

— Лиз, било е нещастен случай. Пробил е електрически кабел. Адски е трудно да се инсценира такова нещо, нали разбираш, особено когато жертвата е по-едра от теб. Можеш ли да си го представиш? „Подръж това, скъпи, докато аз включа тока!“

— Но е възможно. Ако по цял ден нямаш друга работа, можеш да измислиш начин. Тя е в състояние да планира всичко. Планирала е целия живот на Майкъл от деня, в който за пръв път го е зърнала.