Патрик Линч
Застрахователи (29)

28.

Асансьорът спря. Алекс не знаеше на кой етаж е. Дори не знаеше къде бе искала да иде. Знаеше само, че слиза надолу, че потъва от кабинета на Нойман към ледената мрачна улица.

Това бе катастрофа. От приемането й в Дружеството на застрахователните статистици я деляха само три месеца, а сега неочаквано оставаше без работа. Нямаше как да им го обясни. След толкова години учене това беше… невъзможно. Безумно. Тя пристисна треперещи пръсти към челото си и си представи сцената, опита се да осъзнае точно какво й се е случило. Но не можеше. Виждаше само усмивката на Нойман, който говореше за позорното петно в биографията й. Никога нямаше да си намери място в друга компания, защото нямаше да е в състояние да обясни защо е напуснала. А това означаваше, че няма да получи квалификация. Нямаше да получи квалификация, нямаше да я повишат, нямаше да е застрахователна статистичка. Без квалификация, без повишение, без работа, без жилище. И „Флийт Банк“ я преследваше за 36 хиляди долара, които нямаше да може да върне.

Вратите на асансьора се отвориха и пред Алекс се разкриха мръсножълтите стени и циментовият под на мазето. Канеше се да натисне друг бутон, когато се появи Мак, помъкнал купчина картонени кутии. Тананикаше си мелодия, в която тя разпозна песен на Саймън и Гарфънкъл.

— Здрасти, Алекс. — Изглеждаше приятно изненадан, че я вижда. Поне някой все още бе на нейна страна. — На какво дължа това неочаквано удоволствие?

— Всъщност не исках… просто…

Алекс отдръпна ръка от бутоните. И без това не знаеше кой да натисне. Определено не искаше да се върне на бюрото си. Мел Хартман навярно вече беше научил за уволнението й и разпространяваше новината из целия отдел.

— Как си, Мак?

— Още съм на Р, като в „Госпожа Робинсън“^[1], Бог да те поживи. Но иначе съм чудесно. Ами ти? Струваш ми се малко бледичка.

— Добре съм, благодаря.

Мак се вгледа в лицето й и сбърчи вежди.

— Сигурна ли си?

Алекс въздъхна. Нямаше сили да го лъже. Нямаше сили да претегли плюсовете и минусите.

— Току-що ме уволниха, Мак — каза тя. — Уолтър Нойман ме уволни.

 

 

Мазето пустееше. Прехвърлянето на старите книжни архиви на „Провидънс Лайф“ в друг склад бе замразено до окончателното сваляне на азбестовото покритие на тавана и някои по-недостъпни части на централното отопление. Почти всичко беше изолирано с непрозрачен найлон, по който бяха отпечатани предупреждения за опасност. В някаква стаичка без прозорци, затрупана с ролки факс хартия и кутии нескафе, Мак й предложи чаша ирландско уиски от бутилка, която, според собствените му думи, пазел за извънредни случаи.

Алкохолът й помогна, но тя все още не можеше напълно да осъзнае действителността. Всичко се бе случило толкова бързо, че нямаше време да помисли, нямаше време дори да реагира. Пред очите й отново изплува мъртвешкото лице на Нойман, който й съобщаваше, че с нея е свършено. Категорично. Решение на борда. Но въпреки стъписването си тя разбираше, че това е малко вероятно. И Рандъл — не можеше да повярва, че е участвал в присъдата й. Как се беше изразил Нойман? „Приех да изложа позицията на борда по този въпрос.“ Имаше ли вероятност въпросът наистина да е бил поставен на обсъждане? След пенсионирането на Гьобърт и всички проблеми с Ралф Маккормик те имаха да решават по-важни неща, даже да приемеше, че наистина са провели заседание. Госпожа Елиот очевидно бе клиентка на „Нойман и Клайн“. Може би правният съветник предприемаше едностранна стъпка, за да защити интересите на частния си бизнес? Дори Алекс действително да се беше обаждала на госпожа Елиот, това едва ли засягаше „Провидънс Лайф“.

Трябваше да говори с Рандъл Уайт. Трябваше да говори с него преди вестта за уволнението й да се е разпространила.

Трябваше да се срещне и с още един човек — с Лиз Фостър. Лиз бе… Алекс стисна зъби и поклати глава. Тя се беше погрижила за нея, опита се да й помогне, а какво получи в замяна? Лъжи. Спомни си за последната им среща, за подозрителността и измамата на Лиз. Усети, че отчаянието й се превръща в гняв. Лиз се бе обадила на госпожа Елиот. Преследваше парите на Майкъл Елиот. Това обясняваше всички малки подаръци, които си купуваше, несъмнено в очакване на големия удар. Зачуди се каква сделка е предложила на вдовицата. Колко можеше да й е поискала? Сигурно повече от обичайната награда, която се полагаше за откриване на съкровище. Но подобно на мнозина други в „Провидънс Лайф“, госпожа Елиот беше решила, че любовницата е Алекс Тайнън. И бе отишла право при адвокатите си.

Но дали Лиз щеше да й помогне? Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко вероятно й се струваше. Лиз нямаше сама да се предаде. Вече си точеше зъбите за дял от десетте милиона. Можеше ли да се сравнява с тях мизерната службица на Алекс в „Провидънс Лайф“? Можеше ли да се сравнява с тях и приятелството им? А и дори Лиз да си признаеше, кой щеше да й повярва? Всичко изглеждаше абсурдно. Ако Алекс искаше да се защити, щеше да се наложи да използва по-пряк път.

— А сега — рече Мак — ми разкажи всичко.

Тя въздъхна.

— Ами…

Но вместо думи бликнаха сълзи и Алекс се наведе напред и скри лицето си в шепи. Мак я потупа по рамото, каза нещо успокоително. След малко тя свали ръцете си и се помъчи да се усмихне.

— Животът ми е… Чувствам се така, все едно ме е блъснал камион. Скъсах с приятеля си. Това беше в неделя. А сега… това ужасно… не зная как да го нарека. Това ужасно недоразумение с Нойман. Поне ми се струва, че е недоразумение…

Алекс се отказа от опитите да проумее случилото се и просто поклати глава.

Мак бързо закима — чудеше се какво да й отговори.

— Адвокати — накрая измърмори той, сякаш това обясняваше всичко.

 

 

Вече си мислеше, че няма никой, когато вратата се отвори. Маргарет Елиот изглеждаше съвсем различно от жената, която беше видяла на погребението. Носеше сив спортен панталон и широк тъмносин пуловер. По лицето й нямаше и следа от грим и косата й бе вдигната на кок, така че ясно се виждаха сивите кичури. Щом видя Алекс, тя се вцепени и здраво стисна бравата. Гледаше я толкова втренчено, че Алекс неволно отстъпи.

— Госпожа Елиот? Извинете, че… че ви безпокоя така, но не знаех телефонния ви номер и… Казвам се Александра Тайнън. Аз съм…

— Зная коя сте.

Алекс преглътна.

— Мисля… мисля, че грешите. Разбирате ли, станало е ужасно недоразумение. Бихте ли… бихте ли ми отделили няколко минути?

Госпожа Елиот надзърна над рамото й, сякаш се страхуваше, че не е сама.

— Моите адвокати ме посъветваха да избягвам контактите с вас, госпожице Тайнън — отвърна тя. — И тъкмо така възнамерявам да постъпя. Съжалявам.

И понечи да затвори вратата.

— Моля ви! — Алекс пристъпи напред. — Та ние никога не сме разговаряли! Точно затова съм тук. Аз не съм онази, за която ме смятате. Не съм онази, за която ме смята Уолтър Нойман.

Госпожа Елиот се поколеба.

— Разговаряли сте с Уолтър Нойман?

— Да, тази сутрин. Обвини ме, че съм се опитала да ви изнудвам и… и ме уволниха. Само защото ме взимат за друга.

Маргарет Елиот я огледа, сякаш се опитваше да прецени дали я лъже.

— За коя ви взимат?

Алекс прехапа устни. Какво всъщност знаеше госпожа Елиот? Каква част от истината за покойния си съпруг бе готова да приеме?

— За… за любовницата на съпруга ви.

Госпожа Елиот се вцепени, като че ли изведнъж й бе станало студено. За миг Алекс си помисли, че ще затръшне вратата в лицето й. Но раменете й постепенно се отпуснаха.

— Може би ще е по-добре да влезете — каза тя.

 

 

Кухнята представляваше смесица от изящен колониален стил и модерни удобства. Карирани възглавнички освежаваха тъмните дървени мебели. Над печката висяха лъскави медни тигани и черпаци, по лавиците бяха наредени кани от дебело стъкло. Такива кухни показваха по списанията — съвършена обстановка за „традиционните“ семейни събирания. Алекс почти усещаше аромата на празнична пуйка и подсладено вино. Но напоследък тук като че ли не се готвеше много. Ако се съдеше по мръсните пластмасови кутии до двойната мивка, госпожа Елиот се хранеше най-вече с полуфабрикати.

Тя разказа на Алекс какво се е случило. Лиз й се обадила два пъти й й предложила съвсем проста сделка. Щяла да й предостави достатъчно информация, за да получи достъп до неопределена част от тайните авоари на съпруга й в чужбина. Щом приберяла парите, госпожа Елиот трябвало да й даде половината в замяна на следващата част. Процедурата щяла да се повтаря, докато вземели всичко, макар че само Лиз знаела кога ще стане това. По този начин щяла да е сигурна, че вдовицата няма да задържи цялата последна част за себе си. Изглежда била решена да не й остави нито цент повече от половината.

Алекс усети, че гневът й заради измамата на Лиз отстъпва мястото си на отвращение. Какво безочие, каква алчност! И откъде се бяха взели? До погребението на Майкъл Елиот Лиз бе друг човек — добронамерена, мила, щедра.

— Не мога да оправдая постъпката й, госпожо Елиот — за своя собствена изненада каза тя. — Но зная, че смъртта на съпруга ви много я разстрои. Мисля, че тя наистина…

И млъкна. Изпитваше искрено състрадание към Маргарет Елиот. Като видя тази голяма, пуста къща, тя осъзна бремето на самотата й. Лиз щеше да преживее смъртта на любовника си. Щеше да си изгради нов живот. Но Маргарет Елиот завинаги щеше да страда за това, което беше изгубила.

— Майкъл беше много привлекателен — каза Маргарет Елиот. — Предполагам, че просто е решил да го използва. — Тя тръсна глава, сякаш за да се отърси от лош сън. — Съжалявам. Не съм искала да уволняват никого. Не зная точно защо, но бях толкова сигурна… Представях си ви с Майкъл, не зная защо. Когато ви видях… за пръв път разбрах, че е възможно да е обичал друга. Дори вероятно. Видях ви и си помислих: „Разбира се“.

Алекс сведе очи към ръцете си, изненадана от искреността й. Навярно вече нямаше смисъл да крие. Навярно след смъртта на съпруга си постепенно бе осъзнала какво й струва това.

— Вие не сте единствената — отвърна тя. — Половината от „Провидънс Лайф“ са си помислили същото. Понякога ми се струва, че им се е искало да е вярно. За да могат да клюкарстват за това през обедната почивка.

— Още следобед ще се обадя на Уолтър Нойман.

Алекс облекчено се усмихна.

— Благодаря ви.

— В известен смисъл обаче той ме изненадва — продължи Маргарет Елиот. — Стори ми се убеден, че между вас и мъжа ми не е имало нищо. А сега очевидно е готов да повярва в най-лошото.

— Предполагам, че телефонният ми номер е бил достатъчен, за да го убеди.

Маргарет бавно кимна.

Но наистина, за адвокат Нойман правеше странно преждевременни заключения. Алекс си спомни, че го бе видяла в „Оушън Стейт Сейвингс Банк“ — вероятно той също я бе забелязал. Може да беше открил какво е правила там и това да не му е харесало. В такъв случай възраженията на госпожа Елиот нямаше да й помогнат с нищо.

— Освен това беше абсолютно убеден — каза Маргарет Елиот, — че няма никакви пари.

— Не. Каквото и да си мислите за нея, Лиз не е престъпничка. Тя е убедена, че парите ги има, и ми каза, че можела да го докаже с банковите съобщения. Това не означава, че има право на тях, но според мен не си измисля.

— Значи искате да кажете, че… Всъщност ми предлагате да приема сделката, така ли? Затова ли сте тук? За да ме накарате да…

Алекс вдигна ръка. Съзнаваше, че навярно наистина изглежда така, сякаш двете с Лиз действат в комбина.

— Не, в никакъв случай. Мисля, че не трябва да докосвате тези пари.

— Но не виждате друг начин да ги получа, нали?

— Не… не зная. Искам да кажа, че това навярно са мръсни пари. Искам да кажа… — Тя потръпна от собствената си нетактичност. — Искам да кажа, че докато не научите как се е сдобил с тях съпругът ви, трябва да сте изключително предпазлива.

Маргарет Елиот се изправи, отиде при мивката и изля кафето си.

— Госпожо Елиот…

— Няма нищо — каза тя. — И аз се чудех. Преди месец нямаше да повярвам, че е възможно Майкъл да е участвал в нещо незаконно. Но открих, че не зная почти нищо за него. Вече не се изненадвам. По някое време през живота ни той неусетно се превърна в чужд човек.

Вдовицата зарея поглед към двора. Облаците започнаха да се разкъсват. За няколко секунди високите ели се обагриха в златисто, но мрачната ивица на хоризонта показваше наближаването на нова виелица.

— Ако парите са мръсни, не искам да имам нищо общо с тях — тихо каза тя и пусна водата. — Те ми отнеха брака и семейството. Но няма да вземат мен.

— Всичко ще се изясни — каза Алекс. — Тогава могат да станат ваши… или поне част от тях.

Маргарет Елиот като че ли не я чу.

— Искате ли да излезем на разходка? — каза тя и спря водата.

 

 

Вървяха по Ейнджъл стрийт към Блакстоун Парк. Тротоарите бяха пусти и снегът зад белите дъсчени огради изглеждаше недокоснат. Сякаш Ийст Сайд спеше зимен сън.

— Може да не вярвате — каза госпожа Елиот и погледна Алекс изпод обточената си с кожа шапка, — но някога „Провидънс Лайф“ беше чудесно място за работа. Когато назначиха Майкъл във финансовия отдел, бяхме ужасно развълнувани.

— Фирмата има добра репутация — отвърна Алекс. — Не мога да кажа, че е вълнуващо, но определено се е наложила в бранша.

Вдовицата поклати глава.

— Не, нямах предвид това. Просто… Някога там имахме приятели. Хора, с които се срещахме. Странно е, но когато компанията се бореше за съществуването си — говоря за преди седем-осем години, когато имаха огромни загуби — беше по-добре. Всички бяха сплотени, това искам да кажа. Опитваха се да спасят нещо ценно. По онова време Майкъл наистина си обичаше работата. Според мен той вярваше, че върши нещо важно. Но когато започнаха да печелят, всичко се промени.

Алекс сбърчи вежди.

— Но аз бях останала с впечатлението, че… винаги съм смятала, че хората, искам да кажа ръководителите на „Провидънс Лайф“, са много близки. Почти като приятелска компания. Всички дойдоха на погребението на съпруга ви, нали?

— Да, дойдоха. И бяха дълбоко натъжени. Официално.

— И дори носиха…

Алекс млъкна. За кой ли път проявяваше нетактичност?

— Ковчегът му, да — каза госпожа Елиот. — Настояха и нямах сили да им откажа. Градът е малък. Хората приказват. Всичко необичайно привлича вниманието. Майкъл винаги го казваше. Но знаете ли, след погребението нито съм чувала, нито съм виждала някой от тях — освен Уолтър Нойман. И то по работа. Това прилича ли ви на приятелска компания?

Алекс поклати глава. На погребението наистина се бе заблудила. Мислеше си колко трогателно е, че Нойман и Брейди носят Майкъл Елиот към последния му път. Чувстваше се горда, че работи в „Провидънс Лайф“.

— Уверявам ви, в началото беше различно — продължи Маргарет Елиот. — Трудно ми е да го обясня, но след като компанията се замогна, хората започнаха взаимно да се… следят. Хората в „Провидънс Лайф“, имам предвид. И се появи цялата тази дребнава завист. Не можех да я понасям. Затова просто се отдръпнах. Престанах да ходя на служебните събирания и се опитах да си създам собствен живот. Но не беше лесно. Тук всички се познават. — Тя погледна Алекс и се усмихна. — Убедена ли сте, че искате да си върнете работата?

Алекс бръкна в джобовете си. Минаваха покрай игрището „Алдрих-Декстър“. Студенти с кафяви анцузи тренираха скокове на височина зад оградата. Някои носеха ръкавици с един пръст и старомодни вълнени шапки с пискюли. Усети, че им завижда. В този момент би дала всичко, за да е отново в колежа. Тогава животът й бе толкова по-прост и толкова по-обещаващ.

— Нямам друг избор — отвърна тя. — Остава ми съвсем малко да се квалифицирам. Без работа няма да успея. Освен това точно сега ми трябват пари.

— Казахте, че сте в статистическия отдел, нали?

— Да.

— Знаете ли, Майкъл презираше статистиците. Мисля, че тъкмо затова не се разбираше с Рандъл Уайт.

— Не… нямах представа…

— О, да. Не мога да кажа, че постоянно се дърлеха, но не се обичаха.

Алекс си спомни разказа на Хартман за случая в асансьора. Зачуди се какво е станало след като вратите са се затворили.

— Майкъл казваше, че статистическата работа била за хора, които намирали счетоводството за прекалено вълнуващо.

Алекс се усмихна и сви рамене.

— Всички казват така.

— Тогава защо се занимавате с това, ако въпросът ми не е нетактичен?

Алекс се замисли. Струваше й се, че е направила професионалния си избор много отдавна и че не може да си спомни какво е било преди. И все пак бяха минали само четири години.

— Не зная. Обмисляла съм и други възможности, но накрая реших, че е най-добре да се спра на нещо… сигурно, предполагам. Нещо, което съм убедена, че мога да върша. Затова през една от летните ваканции отидох на стаж в една застрахователна компания и преди да се усетя вече пишех молба за постъпване на работа. Навярно в крайна сметка изборът ми не се е оказал толкова сигурен.

— Ами другите възможности?

— Моля?

— Какви други възможности за кариера сте обмисляли?

— Ами… имаше едно момче от МТИ. Също математик.

— Приятел ли?

Маргарет Елиот я наблюдаваше. Любопитството й изглеждаше искрено. Алекс инстинктивно понечи да избегне въпроса, но после реши, че няма да е честно — нали вдовицата се държеше толкова откровено, че…

— Навремето — да. Казва се Робърт Холидей. Роби. Беше страхотен по софтуера и изкуствения интелект. С още няколко души искаха да основат компания. Нали разбирате, просто така. Предлагаха ми да участвам и аз. Стори ми се прекалено рисковано.

— И какво стана?

— С компанията ли? Фалира преди няколко месеца. Честно казано, изненадана съм, че оцеля толкова дълго. А сега Роб иска да опита наново. Този път ще разработва софтуер за прогнозиране на климатични системи със среден обхват. Той е вечен оптимист.

— Това не ви ли интересува?

— Естествено, но… изисква се невероятно сложно моделиране. Искам да кажа, че става въпрос за природни явления. Има ужасно много променливи величини, трябва да се направят адски много предвиждания за причинно-следствени връзки. Винаги трябва да търсиш система в хаоса. Да се опитваш да предвиждаш непредвидимото. Разбира се, това е несравнимо по-интересно, отколкото да разработваш застраховки живот, но сигурно е адски трудно да си изкарваш прехраната така.

Госпожа Елиот се усмихна.

— Като че ли ви интересува повече, отколкото показвате.

Алекс поклати глава.

— Компанията ще свърши по същия начин като предишната. Убедена съм.

— Наистина ли? Защо?

— В последно време вероятността новосъздадено софтуерно предприятие да оцелее, е много малка. Някъде около двайсет процента.

— Какво общо имат тук вероятностите? Не разбирам. Ако наистина го желаете… — Госпожа Елиот сви рамене. — Е, какво ли зная аз? Сигурна съм, че сте планирали живота си.

— И аз си мислех така — отвърна Алекс. — До днес.

— Точно това имам предвид. — Вдовицата се усмихна и се помъчи да й обясни. — Виждате ли, човек никога не знае какво ще се случи. Ще ви кажа нещо, Александра. Мисля… вече разбирам, че съпругът ми наистина е искал да избяга оттук. От „Провидънс Лайф“, от Провидънс. Навярно го е искал от години. Но не ми е казвал нищо. Не е направил нищо, защото е смятал, че няма смисъл. Смятал е, че живее живота си по план: работа, после пенсия. И планът е трябвало да се изпълни, защото… защото не е имало вероятност да получи нещо по-добро. Разбирате ли какво искам да кажа?

Алекс кимна.

— Да, струва ми се.

— И един ден е открил, че му остават само пет години живот. Установили, че има хорея на Хънтингтън. Знаете ли какво е това?

— Да, знам… — Алекс смаяно замълча. Дори Лиз нямаше представа за това.

— Това обаче не е било включено в скапания план, нали? — В очите на госпожа Елиот внезапно проблеснаха сълзи.

— Не. Предполагам, че не. Ужасно… ужасно съжалявам.

Двете продължиха напред.

— Хората свикват да си мислят, че животът им е предсказуем, но изневиделица се появява нещо и всичките планове рухват. Разбирате ли какво искам да кажа?

Алекс кимна.

— Да. Освен че…

— Какво?

— Ами… просто в конкретния случай болестта също е предвидима. Хореята на Хънтингтън е наследствено заболяване. Ако един от родителите е страдал от нея, има петдесет процента вероятност детето да я наследи. Така че би трябвало да знаете дали си струва да се направи генетично изследване.

Госпожа Елиот се намръщи.

— Съжалявам — каза Алекс. — Просто съм си педантична. Не исках да…

— Родителите на Майкъл не са боледували от хорея. Сигурна съм.

— Ами… ако един от тях е починал млад, не е задължително да знаете дали са носели гена.

Вдовицата поклати глава.

— Бащата на Майкъл умря на осемдесет и пет, а майка му беше… хм, не повече от две-три години по-млада. И бяха здрави хора.

Алекс се обърка. Добре познаваше хореята на Хънтингтън. Това бе една от първите генерично установени болести, които се явяваха през втората половина на живота. И именно поради тази причина още в началото споровете за генетичните изследвания в застрахователната индустрия се бяха съсредоточили върху нея. Но генетичните закони бяха непоклатими: разболяваха се само хора, които носеха дефектния ген. Един от родителите на Майкъл Елиот трябваше да е страдал от хорея.

— Ако не възразявате, че ви питам, госпожо Елиот…

— Маргарет, моля.

— Маргарет. Кой е правил изследванията на съпруга ви?

— Не съм сигурна. Научих за тях от Харолд Тейт. Виждате ли — тя сведе поглед към земята, — самият Майкъл не ми е споменавал нищо.

Силуетите на дърветата в Блакстоун Парк тъмнееха на фона на белия сняг. Алекс отново почувства самотата на госпожа Елиот, усещането за изоставеност.

— Не познавам Харолд Тейт — след малко каза тя.

— Наистина ли? Мислех, че сте се запознали. Той седеше до вас на погребението. Брадатият мъж.

Алекс се закова на място.

— Какво има? — попита вдовицата.

— Харолд Тейт ли казахте?

— Да. С Майкъл са били състуденти. Живее в Уикфорд.

— И работи в компания на име „Медан“, нали?

— Да. Значи все пак го познавате.

— Не — отвърна Алекс. — Не съвсем. Въпросът е… — Мислите й препускаха, опитваше се да свърже всичко: разпечатките, предупреждението, диагнозата на Майкъл Елиот. — „Медан“. Това е диагностичен център, нали? Би трябвало да се занимават точно с генетични изследвания.

Госпожа Елиот я погледна замислено.

— Да, мисля, че е така.

— В такъв случай не е ли най-вероятно съпругът ви да е бил изследван там?

— Може би, но… — Тя сви рамене. — Харолд съвсем ясно каза, че не го е изследвал. Майкъл отишъл при него, защото знаел нещо за болестта. Но като стана дума за това, наистина ми се струва странно.

И изведнъж Алекс разбра. Всичко си дойде на мястото. Разпечатките, които Майкъл Елиот криеше в куфарчето си, бяха резултатите от генетичното изследване в „Медан“, изследването, показало, че има хорея на Хънтингтън. Какво друго можеха да са? Но имаше някаква грешка. В крайна сметка се оказваше, че Майкъл Елиот не е бил болен и Харолд Тейт го знаеше. И тъкмо затова искаше да си върне разпечатките: те доказваха или неговата небрежност, или тази на „Медан“. Очевидно господинът с апреските се страхуваше от съдебен процес. Всеки добър адвокат можеше да спечели делото, като заяви, че лошата вест е допринесла за фаталния нещастен случай.

— Какво има? — попита Маргарет Елиот.

Алекс се вгледа в умореното й измъчено лице и реши, че Маргарет Елиот е страдала достатъчно. Нямаше да е честно да й каже нещо, докато не се убедеше във фактите.

— Нищо — отвърна тя. — Нищо.