Патрик Линч
Застрахователи (34)

33.

Алекс спря петдесетина метра след „Блимпис“ и изключи двигателя. Минаваше десет и половина. Дъждецът постепенно се превръщаше в лапавица. Скоро температурата отново щеше да падне под нулата, а тя бе облечена прекалено леко. Следобед се бе прибрала вкъщи и си бе облякла най-хубавите дрехи за работа, дори се гримира — всичко заради човека от охраната, който застъпваше на смяна в осем часа. Искаше да изглежда така, като че ли просто е останала до късно на работа и е излязла да хапне. Но дългата до коляното пола, сакото и копринената блуза не бяха подходящи за тази ледена февруарска вечер.

От предния вход се точеше върволица хора, свили се срещу вятъра. Алекс позна две жени от „Маркетинг“ и един от старшите мениджъри в „Застраховки“. Знаеше какво ги е задържало толкова до късно. Заради проекта за здравно осигуряване всички бяха под напрежение и лампите на няколко етажа продължаваха да светят. Алекс изчака още двайсетина минути, но не се появи никой друг.

Тя взе клетъчния си телефон и набра номера на Марк във финансовия отдел. На второто иззвъняване се включи секретарят: „В момента не мога да ви отговоря. След сигнала оставете съобщение и ще ви се обадя, щом имам възможност“. Много пъти беше чувала това съобщение, но кой знае защо, сега то й прозвуча различно. Преди студеният му делови глас я развеселяваше, защото смяташе, че се преструва. Познаваше истинския Марк Ферули, човека, който я бе гонил из къщата, облечена само по готварска престилка, човека, който в събота сутрин обичаше да гледа в леглото анимационни филмчета. Но сега се питаше дали в крайна сметка това действително е бил истинският Марк Ферули. От последната им среща вече бяха минали три дни, а той все още не се беше опитал да се свърже с нея. След толкова време заедно! Чудеше се дали не се е заблуждавала, дали истината не е точно такава, каквато изглеждаше — че Марк се е променил по същия начин, по който след смъртта на Майкъл Елиот се бе променило всичко.

Седеше в мрака и гледаше светещите прозорци, а в душата й се прокрадваше смут и отчаяние. Само допреди седмица тя беше част от всичко това. Сградата на „Провидънс Лайф“. Компанията. Отделът. Въпреки случилото се не можеше да не изпитва носталгия за сигурността, за чувството на принадлежност. И все пак, напомни си Алекс, всичко се оказваше несигурно. Сега бе на другата страна, по-решително от всякога. А това означаваше да поема рискове. Първият от които беше, че човекът от охраната няма да я познае.

 

 

Доналд Грант бе сам на третия етаж. Детективите му не бяха от хората, склонни да остават на работа повече от необходимото, а останалите в отдела бяха чиновници — точно от девет до пет. Така и трябваше: всеки да изпълнява строго определените си задължения, да върши каквото му е наредено и нищо повече, особено когато се касаеше за по-големите застраховки. Всички искове за над 500 хиляди долара се предаваха направо на Дийн Мичъл, старшия вицепрезидент, ръководещ отдела. Ако наредеше да разследват случая, те се подчиняваха. Ако кажеше, че всичко е наред, изплащаха сумата. Инициативността на редовите служители не се насърчаваше и това много улесняваше работата на Грант — той можеше да се съсредоточи върху самите ръководители, макар че напоследък поддържането на дисциплината се оказваше доста трудна задача дори при тях.

Грант беше убеден, че никой не го е видял да излиза от дома на Маккормик. Бе тъмно и дъждът щеше да измие следите. Но това не означаваше, че не трябва да е предпазлив. Щеше да спи много по-спокойно, ако имаше желязно алиби. А за тази цел се налагаше да направи някои дребни манипулации с данните в компютърната система на „Провидънс Лайф“. По този начин щеше да докаже, че цял следобед е бил в сградата. Други свидетели щяха да потвърдят, че е участвал в различни заседания. Присъствената книга беше подробност, но можеше да се окаже изключително важна. От личен опит знаеше, че хората все още имат забележително доверие в обективността и достоверността на компютрите и тяхната информация. В сравнение с тях твърденията на човешко същество винаги събуждаха подозрение.

Сградата на „Провидънс Лайф“ беше оборудвана със стандартната охранителна система. Служителите имаха индивидуално програмирани електронни карти, които можеха да се закачват на ревера или да се носят в джоба. Детекторите на главния вход и входовете към всеки отдел четяха картите и пращаха информацията в компютър. Вратата оставаше отворена само ако компютърът установеше, че собственикът на картата има право да влиза на съответното място в съответното време. Всички файлове можеха да се манипулират така, че служителите да имат достъп до отделни етажи в определени дни и часове. По същия начин компютърът регистрираше влизането и излизането на хората през главния вход.

Но както с всички други части от компютърната система, тези данни можеха да се променят, разбира се, ако човек знаеше как. В „Провидънс Лайф“ нищо не бе неизменно освен, естествено, правилата.

Грант разкопча яката на ризата си и започна да пише на клавиатурата. Малко му се виеше свят от кокаина, но иначе се чувстваше бодър. Няколко секунди по-късно екранът вече показваше същата информация като терминала на рецепцията: списък с цифрови кодове, имена и часове. Не бяха затворили файла, защото работният ден продължаваше. Най-отдолу мигаше жълт курсор. Трябваше да копира данните, да ги промени с помощта на специална програма и после да ги въведе обратно. Досадна работа, но и преди му се беше налагало да я върши.

Той въздъхна и се протегна. Бе си заслужил няколко дни почивка, дълъг уикенд някъде на слънце, малко свободно време с Вера и децата. Но това щеше да почака. Точно в момента в никакъв случай не можеше да си позволи да напусне града. Животът течеше както обикновено. Всеки ден минаваше като предишния. Така и трябваше.

Информацията на екрана се промени. Най-отдолу се появи още един ред. До единайсет оставаха три минути и според детекторите Марк Ферули току-що беше влязъл през главния вход на сградата. В това нямаше да има нищо странно, ако Марк Ферули не бе в Ню Йорк.

 

 

Алекс изпитваше угризения, че влиза неканена в апартамента на Марк, но не бе успяла да измисли друг начин. Пък и във всеки случай не го смяташе за престъпление. Беше прекарала тук толкова много време, бе оставила толкова много следи от присъствието си, че като че ли почти имаше право поне да хвърли още един поглед. След последната им среща се опасяваше, че Марк може да е сменил ключалките, но явно не беше имал време. Всичко й се стори точно като в неделя вечер. Дори покупките продължаваха да лежат на кухненската маса — само стръковете лук бяха повехнали и пожълтели. Ако се съдеше по картонената кутия в кошчето за боклук, след скандала Марк си бе поръчал пица по телефона. Алекс не остана дълго в жилището. Имаше вероятност някой да я е видял и освен това всичко тук й навяваше тъжни спомени.

Винаги, когато заминаваше, Марк оставяше служебната си карта в едно малко мексиканско гърне до телефона в кухнята. Всъщност често я забравяше и се налагаше да му отваря охраната. Както се надяваше, Алекс откри картата там. Ако всичко минеше според очакванията й, щеше да я върне на следващата сутрин и Марк нямаше да забележи липсата й. Само компютърът в „Провидънс Лайф“ щеше да регистрира, че е била използвана, а никой не обръщаше внимание на това.

 

 

Младият пазач седеше на стола си, дъвчеше сникърс и четеше „Нешънъл Инкуайърър“. Той вдигна очи, когато Алекс протегна сивата пластмасова карта към детектора, и я проследи с поглед към асансьорите.

— Не зная дали работя до късно, или започвам рано — с иронична усмивка му извика тя. — Направо да не повярва човек.

Младежът й се усмихна в отговор, поглъщайки с очи стройното й тяло и леко поклащащите й се гърди. Понечи да отвърне нещо, нещо остроумно, но устата му бе пълна със сникърс.

— Такъв е животът — накрая успя да измърмори той.

Алекс натисна един от бутоните и зачака, като се люлееше на токчетата си. Пазачът я беше виждал и преди. Знаеше, че работи на седмия етаж, но не си спомняше името й. Когато жената влезе в асансьора, той погледна към компютъра в ъгъла на бюрото. Ферули. Името му се стори странно — тя определено не приличаше на италианка.

 

 

Докато пътуваше нагоре, сърцето й бясно туптеше. Цифрите над вратата сякаш се променяха ужасно бавно и тя почти беше убедена, че асансьорът ще спре и някой ще влезе. Ако я познаеха, щеше да загази. Несъмнено щяха да й се усмихнат, без да кажат нищо, и после веднага щяха да повикат охраната. Когато най-после стигна на осмия етаж, челото й лъщеше от пот.

Тя дълбоко си пое дъх и надникна към фоайето. В един от ъглите вградени лампи осветяваха грозна бронзова статуя на Атлас, поддържащ света на раменете си. През четирийсетте „Провидънс Лайф“ бяха използвали този символ, но отдавна се бяха отказали от него. Заслуша се за стъпки или гласове, ала чу само далечното бръмчене на климатиците на покрива.

Излезе от асансьора и предпазливо се запъти към входа на финансовия отдел. През стъклените врати се виждаха два въртящи се стола, голямо каучуково дърво и календар на стената. Откъм ъгъла струеше слаба луминесцентна светлина, но иначе залата тънеше в сумрак. Тя протегна картата и ключалката изщрака.

Вътре се носеше познатият канцеларски мирис на талашит и топла пластмаса, примесен със слаб аромат на парфюм. Бюрата бяха разположени в редици и на всяко имаше компютърен терминал — тук-там и по два. Някои екрани все още показваха колони от пазарна информация: цени, лихви, маржове, електронни погледи към огромния финансов трафик, постоянен и неразбираем. Светлосините и жълти цифри хвърляха бледи отражения по тавана. В ъгъла пиукаше и пъшкаше факс. В мрака помещението изглеждаше по-голямо.

Бюрото на Марк си беше на същото място до стената, но около него имаше повече свободно пространство и от двете му страни бяха поставени дървени рамки, върху които щяха да монтират преградни плоскости. Очевидно новият шеф на финансовия отдел искаше, за разлика от предшествениците си, да вижда цялата зала. Алекс се зачуди дали по този начин Марк не показва на всички, че сега командва той и че ги наблюдава. Или просто не искаше да се премести в стария кабинет на Елиот? Може би не се чувстваше много комфортно на стола на покойника.

Тя влезе през празната каса на вратата и седна. И тъкмо включваше настолната лампа и я наместваше така, че крушката да е само на сантиметри от повърхността на бюрото, когато телефонът иззвъня.

 

 

Грант чу включването на телефонния секретар и затвори. Защо Ферули бе в сградата? Какво можеше да го е накарало да се върне от Ню Йорк толкова внезапно? Той се загледа в името на екрана. Ферули. Новият старши вицепрезидент. Нов и непроверен. Работеше във фирмата едва от няколко години. Арогантен, амбициозен, малко свадлив, той определено изглеждаше по-благонадежден от Дрю Когил. Но доколко го познаваха? Брейди смяташе, че могат да му имат доверие, но залагаха прекалено много, за да рискуват. Пък и освен това Грант не си падаше много по доверието.

Той изключи компютъра и слезе с асансьора на първия етаж. Щом го видя, пазачът остави списанието и припряно изтупа трошичките шоколад от скута си.

— Добър вечер, господин Грант — каза младежът. — До късно работите днес.

Шефът на „Разследване“ постави ръка върху плота на рецепцията. Под погледа на светлосините му очи пазачът изпита желание да скрие списанието, сякаш е нещо мръсно.

— Виждал ли си да влиза господин Ферули?

— Ферули ли? Хм… — Той хвърли поглед към компютърния екран. — А, да, да. Само преди две минути. Тоест, искате да кажете…

— Сам ли беше?

Пазачът се озадачи.

— Кой?

На лицето на Грант се изписа презрително изражение.

— Ти кой мислиш? Ферули.

— Госпожата ли?

— Марк Ферули. Трийсет и пет годишен. Италианец. Шеф на „Финанси“. Прекалено бързо ли ти говоря?

Младежът пак погледна монитора, сякаш се надяваше, че той може да му помогне.

— Ама… тази Ферули беше жена. Сигурен съм.

Грант си свали ръката от плота.

— Жена ли?

— Да, господине. Виждал съм я и преди. Работи тука.

— Знаеш, че работи тук, но не й помниш името, така ли?

Пазачът се изчерви.

— Ами аз… Тук работят поне двеста души и…

— Къде работи? В кой отдел?

— Ами… на седмия етаж. Да, на седмия етаж.

— Статистичка ли е?

— Май че да. Аз такова…

Грант вече крачеше към асансьорите.

Пазачът скочи и викна:

— Какво е станало?

Но не получи отговор.

— Да дойда ли с вас?

На вратата на асансьора Грант се обърна.

— Не. Остани тук. Ако тази жена слезе, не й позволявай да си отиде. Надявам се, че можеш да се справиш поне с това.

 

 

Алекс отлично познаваше някои части от централния архив, в други не бе влизала никога. Като цяло, системата отразяваше организацията на компанията и подразделенията й отговаряха на различните отдели. Под заглавията бяха разположени ключови данни. От личен опит знаеше, че може да отвори файловете от собствения си отдел, но не и тези на другите сектори. Фирмата пазеше конкурентните си тайни също толкова ревниво, колкото и личната информация на клиентите си. С неограничен достъп разполагаха само висшите служители — и онези, които знаеха нужната парола.

Различните подразделения бяха подредени в азбучна последователност. „Статистически услуги“, които Алекс познаваше най-добре, бяха към края. Но сега не й трябваха статистически данни. Искаше да превърне номерата в имена, адреси, хора: хората, чиято генетична съдба бяха разкрили в „Медан“, хората, резултатите от чиито изследвания бе откраднал Майкъл Елиот. Ако те наистина бяха реално съществуващи кандидати за застраховки, личните им данни щяха да фигурират в системата. Ако успееше да се добере до подробностите, щеше да стигне до хората, да разговаря с тях. И истината най-после щеше да излезе наяве.

Алекс извади бележника, в който беше записала номерата на застраховките. После премести курсора надолу по екрана, докато стигна до думите „ЦЕНТРАЛЕН АРХИВ“, и натисна ентър. Появи се ново меню:

ЦЕНТРАЛЕН АРХИВ

1. Застраховки до 1990

2. Застраховки след 1990

3. Застраховки — текущи

4. Статистически данни

5. Други опции

И преди бе стигала дотук. Статистическите данни за застраховките на „Провидънс Лайф“ бяха изходен материал за нейната работа и бяха достъпни за всички отдели. Но сега избра втората опция. Въпреки че беше във фирмата повече от две години, за пръв път й хрумваше да провери информацията за действителен клиент!

Менюто изчезна и на негово място по средата на екрана проблеснаха две думи: „НАПИШЕТЕ ПАРОЛАТА“.

Нейното предложение в „Хемънуей“ бе допаднало на Марк. „В чест на италианския ти произход и на купищата пари, които ще спечелиш.“ Тогава беше убедена, че ще го използва. Но навремето вярваше в много неща. Тя дълбоко си пое дъх и написа четирите букви: „ЛИРА“.

На компютъра като че ли му трябваха няколко секунди, за да обмисли отговора си. После се появи съобщение, каквото никога не беше виждала:

ДОСТЪП ЗАБРАНЕН

— По дяволите!

Гласът й отекна в пустата зала. Уплашена, че някой може да я е чул, Алекс хвърли поглед към вратата. Когато се заслуша, долови далечно механично бръмчене — навярно пак климатиците, а може би асансьор? Тя припряно се върна на основното меню. Паролата можеше и да е вярна, но да не е достатъчна, за да й осигури достъп до файловете за застраховките. Макар и старши вицепрезидент, Марк нямаше връзка с клиентите на компанията. Интересуваха го единствено парите им. Политиката на „Провидънс Лайф“ за компютърната информация можеше да е по-строга, отколкото бе смятала. В такъв случай й оставаше още една възможност. Тя бръкна в джоба на сакото си и извади оръфаната си чекова книжка от „Флийт Банк“. Номерата бяха написани на задната корица.

Освен резултатите от генетичните изследвания в дипломатическото куфарче на Елиот имаше списък с номера на банкови сметки, открити в ийстсайдския клон на „Оушън Стейт Сейвингс Банк“. Очевидно „Провидънс Лайф“ бяха превеждали в тях суми, покриващи искове за застраховки. Според Марк това бяха рутинни плащания. Но просто не беше възможно. Рутинните плащания се извършваха от „Искове“, не от „Финанси“. Пък и ако всичко бе съвсем законно, защо Майкъл Елиот щеше да носи информацията в Европа? Трябваше да има нещо особено. Ако успееше да открие имената на притежателите на сметките, може би щеше да разбере за какво се отнася.

Алекс избра последната опция от менюто: „ФИНАНСОВИ ОПЕРАЦИИ“. Този път компютърът незабавно поиска парола. Тя отново написа четирибуквения код „ЛИРА“. Курсорът замръзна за миг и внезапно се появи нов списък:

ФИНАНСОВИ ОПЕРАЦИИ

1. Дългосрочни акции — текущи

2. Дългосрочни акции — приключени

3. Краткосрочни позиции

4. Трансакции — архив

5. Изплащания

6. Оперативни прогнози

Беше вътре. Алекс проучи опциите, отначало неуверена коя да избере. Финансови позиции, оперативни прогнози, всичко й изглеждаше съвсем естествено и не можеше да повярва, че някъде тук се крие нещо толкова необичайно като престъпление. Само допреди месец това щеше да й се стори абсурдно. Подобно на информацията, с която работеше, всичко това бе прекалено логично, прекалено сухо, за да крие изненади. Нормална дейност на нормална застрахователна компания. И все пак тя знаеше, че това не може да е всичко. Смъртта на Майкъл Елиот й беше позволила да надзърне зад числата, с които работеше „Провидънс Лайф“, в живота на нейните служители. И някакво неподдаващо се на логика предчувствие й подсказваше, че нещо не е наред.

Сега обаче трябваше да се съсредоточи върху настоящето. Трябваха й данните за по-големите суми, изплатени от фирмата. Трябваше да са в петата опция. Алекс премести курсора и натисна ентър.

На компютъра му отне няколко секунди, докато стартира съответния софтуер и качи информацията. Накрая на екрана се появи самият архив: дати, суми, банкови кодове, номера на сметки, номера на застраховки и имена. Изплащанията бяха представени в обратен хронологичен ред. Списъкът започваше с Е. А. Даниълс, на когото преди седмица бяха превели сумата от 600 хиляди долара. Но ако се съдеше по кода, той не държеше парите си в „Оушън Стейт“.

И изведнъж Алекс видя каквото й трябваше: най-отгоре на екрана имаше опция, на която пишеше „ТЪРСЕНЕ“. Тя я избра и въведе банковия код на клона в Ийст Сайд. Курсорът незабавно посочи изплащане, извършено в края на декември, на името на О. Д. Брадли. Алекс потърси номера на сметката в списъка на Елиот: 75 71252. Повтори операцията и откри друг превод три дни по-рано, този път на П. А. Трайбовски. Номерът на сметката също фигурираше в списъка. Тя започна да записва подробностите в бележника си. Всичко бе точно според думите на Марк, освен…

Алекс спря да пише. Парите. На господин или госпожа Трайбовски не бяха превели обичайната сума от 100–150 хиляди долара, на колкото възлизаше средната застраховка. Ставаше въпрос за един милион. Тя отново натисна бутона за търсене. А. Д. Е. Плейфър беше получил 1.2 милиона. М. Д. С. Фокнър — 750 хиляди, А. М. Моруци — 1.5 милиона. Това бяха големи застраховки, може би не изключителни, но достатъчно сериозни, за да се занимава с тях единствено финансовият отдел. Защо Марк й бе казал друго? Дали наистина беше проверил сметките? Алекс притисна длан към челото си. Бе я излъгал. Просто искаше да я накара да престане да рови повече. „Можеш да забравиш идеята си за прането на пари.“ А когато бе забелязала противоречието в думите му, факта, че рутинните изплащания се извършват от „Искове“, не от „Финанси“, той бе започнал да се защитава, а после се разгневи.

Направо й призля.

— Копеле!

Марк искаше от нея да му има доверие и да го подкрепя, но дали той беше готов да й вярва? Не. Поне не повече, отколкото се бе доверявал на жена си Майкъл Елиот. Подходящо сравнение. Образ от бъдещето й — такова, каквото би могло да е. От потайност към лъжи, от лъжи към изневяра. В случая с Елиот това развитие беше продължило с години, ала при Марк вече почти бе достигнало финала си.

Алекс отново взе химикалката. Общо в шестте сметки в „Оушън Стейт“ бяха преведени малко над шест милиона долара, всичко в продължение само на един календарен месец. Но какво се беше случило с тях после? Ако тези пари бяха източникът на богатството на Елиот, как бе успял да ги вземе? Дали изобщо можеше да се намери някаква връзка? Тя си спомни вечерта, в която научи за десетте милиона, собственото си недоверие, категоричността на Лиз: „Вноски, купени облигации, продадени облигации. Всичко е тук. Някои от трансакциите са само отпреди седмици“. Банковите съобщения бяха единственото доказателство, което не беше виждала лично. Тя вдигна слушалката.

Докато набираше номера, не забеляза, че далечното механично бръмчене на асансьора е стихнало.

 

 

Грант доближи лице до стъклото и се опита да заслони с длан светлината от фоайето. Помещението тънеше в полумрак, редиците бюра и столове бяха пусти. Някъде в ъгъла светеше настолна лампа и хвърляше широка сянка високо по отсрещната стена. Дори вътре да имаше някой, той не издаваше нито звук.

Внезапно всичко това му се стори досадно. Някой бе заел картата на Ферули. Голяма работа. Нямаше да е за пръв път. Навярно ставаше параноик. Съвсем разбираемо, като се имаше предвид как се развиват нещата напоследък. Щеше да нареди на онзи кретен долу да претърси сградата. И после щеше да му съобщи, че е уволнен.

Тъкмо се канеше да тръгне обратно към асансьора, когато сянката на стената се раздвижи.

Когато Грант влезе, Сандра Бетридж изпищя. Ръката му бе под сакото и сякаш всеки момент щеше да извади пистолета си.

— Какво… какво има?…

Той спря и се огледа. Просто младша статистичка, останала до късно на работа. Детективът отпусна ръце.

— Сега ли идваш? — попита Грант.

Сандра премигна.

— Моля?

Той почти успя да овладее гнева си.

— Попитах дали идваш сега.

Сандра се колебаеше. Не знаеше точно какъв е Грант, макар да разбираше, че има нещо общо с „Искове“. От друга страна, той сигурно бе много по-високопоставен от нея.

— Тук съм от осем и половина сутринта — надменно отвърна тя. — Уча за изпити.

Грант се замисли за миг.

— Кои други… жени работят на този етаж?

Сандра сбърчи вежди. Хрумна й, че по някакъв странен начин той може би я сваля — сама жена, късно вечерта. Трябваше да спечели време.

— Ами… Джанис Ейткин, секретарката на Рандъл Уайт, Сю Кауфман. И аз. А, и Алекс Тайнън, разбира се, само че… не съм сигурна дали още е на работа. Явно са я уволнили заради някакво провинение.

 

 

Лиз беше сънена и не разбра веднага кой се обажда.

— Алекс? Ти ли си? Откъде се обаждаш?

— От службата.

Лиз простена.

— Господи, колко до късно работиш!

Тя не знаеше за уволнението й, а сега определено не бе моментът да й обяснява.

— Слушай, Лиз, пазиш ли онези банкови съобщения? — прошепна Алекс. — Онези на Майкъл, от Швейцария.

— Да. Защо?

— Не си ги изгорила, нали?

— У мен са.

— Добре. Искам да ми дадеш някои подробности. Веднага.

Лиз се поколеба. Сънливостта й внезапно изчезна.

— Защо? Нали каза…

— Сега не мога да ти обяснявам, Лиз — изсъска Алекс.

— Добре. Какво те интересува?

— Взе ли ги?

Чу се шум от нещо съборено. Лиз изруга. След няколко секунди отново вдигна слушалката.

— Да.

— Добре. Искам да провериш дали Майкъл е получавал пари през ноември миналата година.

— Ноември, ноември… — Лиз въздъхна. — Чакай да…

— Хайде, Лиз.

— Да. Да, получавал е. Една, две, три… На сметката му са преведени шест суми.

Шест. Шест банкови сметки в „Оушън Стейт“, шест превода от „Провидънс Лайф“, шест вноски в офшорната сметка на Елиот. И всичко през един и същ месец. Документите най-после започваха да говорят.

— Сумите, Лиз. Датите и сумите.

— Добре. Първата е на пети ноември. Осемдесет хиляди долара.

Алекс провери в архива. Първият от преводите на „Провидънс Лайф“ беше от втори ноември на името на Т. Сандерсън — 800 хиляди долара. Тя отчаяно въздъхна. Нищо не съответстваше. Имаше три дни разлика във времето и сумата бе десет пъти по-голяма.

— Следващата вноска е от десети ноември — продължи Лиз. — Сто и петдесет хиляди долара.

Алекс потърси в архива. Четири дни по-рано на сметката на А. М. Моруци бяха превели милион и половина. Тя погледна календара в ъгъла на бюрото: три работни дни по-рано. И отново точно десет пъти повече.

— Продължавай, Лиз — каза Алекс, — продължавай.

— Добре, после има… седемдесет и пет хиляди долара на шестнайсети ноември.

Ето го пак: три работни дни по-рано „Провидънс Лайф“ бяха изплатили на М. Д. Фокнър сумата от 750 хиляди долара.

— Боже господи, той е взимал десет процента!

— Какво? Какво става, Алекс?

— Не зная, още не зная, но… Кажи ми следващата… Не, чакай да се сетя. Добре, на осемнайсети ноември сумата е сто и двайсет хиляди долара.

От другия край на връзката последва кратко мълчание.

— Точно… точно така. Откъде знаеш?

— Защото три работни дни преди това „Провидънс Лайф“ са платили на някой си Д. Е. Плейфър десет пъти повече.

— Не разбирам. Кой е този Д. Е. Плейфър?

— Някой, който има сметка в ийстсайдския клон на „Оушън Стейт Сейвингс Банк“.

— Но какви са тези хора?

Алекс сбърчи вежди и впери поглед в екрана. Елиот беше събрал всички доказателства. Сякаш бе искал някой някога да разкрие истината. Ала всеки път, щом стигнеше до отговор, се сблъскваше с нови въпроси, въпроси, които ставаха все по-сложни. Кои бяха тези щастливи получатели на застраховки? Защо сметките и на шестимата бяха в „Оушън Стейт“? И защо бяха готови да дадат на Майкъл Елиот по десет процента от сумите, които им изплаща „Провидънс Лайф“?

— Трябва да видя застраховките — накрая каза тя. — Трябва да ги проверя. И да разговарям с хората, които са получили парите. Всички тези числа просто се движат в кръг.

— Цялата информация за застраховките би трябвало да е в компютъра — отвърна Лиз. — Преводите са извършени доста отдавна.

— Зная, но вече опитах. Нямам достъп. Не зная паролата. Ти знаеш ли я?

— Аз ли? Шегуваш се. Работила съм само с текстообработваща програма.

— По дяволите! Тук няма адреси. Тези хора могат да са навсякъде — въздъхна Алекс. — Спокойно мога да започна да ги търся в телефонния указател.

— Ами старите книжни архиви? — попита Лиз.

— Онези в мазето ли?

— Ако тези хора са направили застраховките си преди няколко години, досиетата им още трябва да са долу. Чакай, сега си спомням, че прехвърлят старите архиви на Айрън Маунтин. Ако са там, направо можеш да се откажеш.

 

 

Грант се заизкачва по стълбището към деветия етаж. Трябваше да провери първо там. Картата на Ферули водеше до работното му място. Само дотам и до заседателните зали на първия етаж. Глупостта на пазача му действаше заразително. Вече не разсъждаваше трезво. Денят беше дълъг и уморителен.

На последната площадка бръкна под сакото си за револвера. Обикновено не го показваше пред хората в службата. Това можеше да ги накара да се замислят, а такива мисли не бяха полезни. Но сега минаваше единайсет и в сградата имаше външен човек, а той беше шеф на „Разследване“. Когато стигна във фоайето, забеляза, че един от асансьорите работи. Цифрите на таблото се променяха: три, две, едно. Навярно оная Бетридж си тръгваше. Изглеждаше ужасно уплашена.

Грант безшумно се вмъкна вътре. Цареше мрак, разкъсван от компютърните екрани, по които се движеха колони от числа. Иначе нищо не помръдваше.

Включи осветлението. Никой.

Той влезе в недовършения кабинет на Ферули. Като че ли нищо не бе докосвано. Грант отиде до бюрото. Носеше се слаб аромат на парфюм или шампоан. Той се наведе и докосна компютъра. Беше топъл.

 

 

Вратите на асансьора се затвориха и настана мрак. Бе горещо, миришеше на нафта от котлите. Алекс се придвижи покрай стената и заопипва с ръка за ключа. В краката й се валяха празни кашони. Искаше й се Мак да е тук. Имаше чувството, че би й помогнал, ако можеше. Поне щеше да й покаже къде да търси.

Най-после откри ключа. Самотна луминесцентна лампа хвърли бледа светлина над мръсен коридор. На няколко метра от нея тъмен найлон покриваше входа към главното складово помещение. На него имаше надпис: „ОПАСНОСТ — АЗБЕСТ“.

Беше забравила за азбеста. Нямаше представа точно колко е опасно, но знаеше, че исковете, свързани с мезотелиома^[1], струват на застрахователните компании милиарди долари. Бе виждала в сградата да влизат хора с гащеризони и предпазни маски.

Тя отлепи парче сребрист изолирбанд, вмъкна се вътре и се озова пред високи метални стелажи. До най-високите рафтове се стигаше със стълби като в стара библиотека. Части от тавана, където имаше оголени тръби и кабели, също бяха покрити с найлони. Там, където работата продължаваше, найлоните висяха като завеси на сцена.

Притиснала носа и устата си с носна кърпичка, Алекс бавно тръгна по първата пътека. Лавиците бяха обозначени с букви от азбуката. Отляво бяха буквите от А до Г, отдясно — от Д до З. Но всички рафтове бяха празни — имаше само няколко пръснати картонени папки и парчета от кашони. Изглежда, беше закъсняла. Какво й бе казал преди няколко дни Мак? Тя си го представи застанал до асансьора с камара папки в ръце. Тананикаше си нещо, нещо, което й напомняше за Дъстин Хофман в червена спортна кола.

„Бог да ви благослови, госпожо Робинсън.“

Това беше: Робинсън. Бяха стигнали до „Робинсън“. Алекс потърси буквата на следващата пътека: от И до Л и от М до П. Тези стелажи също бяха голи. Заобиколи на третата пътека. До аварийния изход, отчасти покрити с мръсно бяло платнище, лежаха купчини черни картонени папки, готови за пренасяне.

 

 

Таблото над вратата показваше, че асансьорът е в мазето. Грант се поколеба, вдигнал показалец над бутона за повикване. Какво можеше да прави някой в мазето в единайсет вечерта? Там долу нямаше нищо, освен отоплителната система, канцеларски стоки и азбест.

И стария архив.

 

 

Алекс коленичи и отвори най-близката папка. Вътре имаше документи, разделени на по-малки групи, всяка завързана с червена панделка. Извади една и я вдигна към светлината. Застраховка, може би двайсетгодишна, на името на някой си Тейлър. Мак действаше бързо: бяха свършили с Р и С и сега бяха на Т. След ден-два щяха да приключат.

— Дявол да те вземе, Мак!

Алекс извади бележника от джоба си и провери имената на притежателите на сметки в „Оушън Стейт“, Брадли Плейфър… Досиетата им вече ги нямаше. Но Трайбовски… Тя се премести при следващата купчина. Не бе сигурна кога окончателно са престанали да водят книжен архив. Ако Трайбовски беше починал само година-две след като бе осигурил живота си, застраховката навярно съществуваше единствено в компютъра на централния архив. Докато търсеше, не можеше да не си го представи. Вече беше умрял, разбира се, но от какво? Сигурно беше бил богат, за да се застрахова за един милион долара. Сигурно бе живял в Ийст Сайд — само на няколко преки от Гьобърт или Елиот. Дали това означаваше нещо? Може би всички тези хора бяха приятели на Елиот?

Алекс отвори друга папка. Тръскот. Хвърли я настрани и взе предната. Трувер. И най-после я откри: застраховка, направена преди десет години от Фредрик П. Трайбовски, Клермонт авеню №14, Маунт Плезънт, Провидънс. Ползвателката, някоя си Патриша А. Трайбовски, по баща Лориме, беше негова съпруга.

 

 

Грант слизаше по стълбището. И чу шума. В стария склад имаше някой.

Той се промъкна по коридора и внимателно повдигна края на найлона. Разнесе се трясък, после металическо изтракване. В лицето му лъхна студено течение. Детективът вдигна револвера и безшумно се насочи към източника на звука. Бе тъмно, но през стелажите различаваше голямо бяло платнище, зад което нещо се движеше.

Замисли се дали да стреля. Гърмежът нямаше да се чуе много надалеч. И щеше да има достатъчно време, за да разчисти. Но трябваше да има предвид тъпия пазач. Идиотът можеше да слезе, за да провери какво става, и това щеше да усложни нещата. Ако се стигнеше дотам, щеше да се наложи да открие друг начин. Нещо по-… вероятно.

Стелажите свършиха. Грант насочи пистолета напред и излезе на светло.

— Госпожице Тайнън!

Не последва отговор, само нов трясък. Вратата на аварийния изход внезапно се отвори. Течението подхвана няколко листа и ги понесе над земята. Грант погледна към паркинга. През телената мрежа видя фарове, после на пътя излезе автомобил. След две секунди вече го нямаше.