Патрик Линч
Застрахователи (32)

31.

— Не, не зная — каза Ралф Маккормик. — Пристигнах преди час. В телефонния ми секретар има поне двайсетина и още не съм…

От отсрещния край на линията Нютън Брейди се впусна в безкрайна реч за всички неприятности, които си била навлякла компанията, за да го прати в клиниката „Ман“. Очаквали да остане там десет дни или поне седмица. Понеже всички били загрижени, нали разбирал…

— Всичко това ми е ясно, Нют, но тази програма, която провеждат там, лечението — това просто е излишно. Нямаше смисъл да оставам повече. Казвам ти, чувствам се чудесно.

Последва дълго мълчание, след което Нют го предупреди за характера на наркоманията. Маккормик се усмихна. Очевидно смятаха, че е избягал от клиниката, за да потърси кокаин.

— Не, точно това е въпросът — след малко каза Ралф. — Това не е като… е, ти знаеш как бях преди. Знаеш как беше миналия път. Постоянно карах на демерол и накрая… Но това е различно. Нют, това наистина побеждава зависимостта.

Или поне така му бяха казали лекарите и той им вярваше. На Нют обаче му се струваше прекалено хубаво, за да е вярно. Искаше да знае точно за какво става дума.

— Ибогаин — поясни Маккормик. — Добива се от някакъв корен. От растение, което открили в северна Африка.

Той се заоглежда наоколо, докато Нют се впусна в нова тирада. Бе отсъствал само четири дни, но през това време се бяха случили толкова много неща, че му се струваше цяла вечност. Кой знае защо се ядоса, че старите вестници все още са на масата, че домът му не отразява неговата бодрост.

— Зная — отвърна Ралф, — но ти казвам: нямаше смисъл да оставам повече. Това… Божичко, не зная как да го опиша! — Той се засмя, после се овладя. Не искаше Нют да си помисли, че е изпаднал в еуфория, но облекчението, щастието му замайваше главата.

Накрая Нют като че ли се поуспокои. Попита го дали се нуждае от нещо.

— Не, хладилникът е пълен — каза Маккормик. — Всъщност умирам от глад. Тъкмо мислех да си сготвя нещо.

Брейди му съобщи, че не го очакват във фирмата преди следващата седмица, така че можел да си почине няколко дни. После се сбогува.

За миг Маккормик се заслуша в тишината. Това бе част от новата му личност: тишината и чувството за бавнотечащо време му доставяха удоволствие. Като въжеиграч, който вече е изпълнил номера си и спокойно може да погледа другите. Той се усмихна на собствените си мисли. Лампичката на телефонния секретар премигваше. Бяха се обаждали Нойман, Брейди, Уайт. Зачуди се откъде са научили, че е напуснал клиниката преждевременно. Навярно бяха инструктирали някоя от сестрите да им съобщи. Бяха го следили по целия път до нюаркското летище, знаеше го. Никой във фирмата не му вярваше. Смятаха, че ще направи нещо откачено. Или че може да се опита да избяга.

Яде канелони, изправен под флуоресцентната лампа в кухнята, наслаждавайки се на гъстия доматен сос. Беше вкусно, но не му стигна. Трябваше му хляб. Той извади от бюфета голям буркан с фъстъчено масло и го отвори. Размразяваше си франзела, гледаше потъналия в мрак двор и мислеше за последните няколко дни, когато на входната врата се почука.

Маккормик се запъти към коридора. През заскреженото стъкло надничаше нечие лице.

— Боже господи!

— Не, брат му е, Джери.

В първия момент не го позна. После се сети.

— Дон.

— Отвори вратата, Ралф — разнесе се приглушеният глас на Грант.

— Какво…

— Звънецът ти не работи. Хайде, Ралф, замръзнаха ми ташаците на тоя студ.

Маккормик отключи и отвори. Грант носеше дебело яке и ловджийска шапка, нахлупена ниско над очите му. Изглеждаше много ядосан.

— Какво има?

— Не прослуша ли съобщенията си?

— Виж, аз…

— Трябваше да се обадиш на Нойман.

— Тъкмо се канех да… Какъв е проблемът?

Грант влезе в дневната и дръпна завесите. После се обърна към Маккормик и си свали шапката.

— Безпокои се за теб. Не очакваше да се върнеш толкова скоро.

Ралф се усмихна.

— Хм… естествено. Току-що приказвах с Брейди. Всичко е наред.

Грант направи кисела физиономия.

— Какво означава това?

— Само, че… — Маккормик вдигна ръце. — В клиниката имах невероятно преживяване.

Шефът на „Разследване“ се пльосна на един от фотьойлите.

— Чудесно — каза той. — Наистина чудесно. Невероятните преживявания винаги са чудесни.

— Не, говоря сериозно, Доналд. Говоря сериозно.

Грант кимна. До този момент не се бе усмихнал. Докато го гледаше, Маккормик усещаше, че настроението му помръква. Той отиде в кухнята — франзелата все още беше в микровълновата фурна — и направи кафе.

Когато се върна в дневната, Грант си бе съблякъл якето. Маккормик му подаде кафето.

— Разговаря ли с Нютън за преживяването си?

Той се усмихна.

— Малко. Нют… Виж, никой не ми вярва.

— Е, не можеш да ги обвиняваш. — Грант разсеяно заоглежда стаята. — И какво точно се случи? Май разказваше нещо за лечението?

— Лекуваха ме с един медикамент. На третия ден ми дадоха десетмилиграмова доза. Беше невероятно. Целият ми живот ми се разкри като на длан, Дон.

Грант стисна ръце. Изглеждаше нервен.

— Очевидно не е нещо необичайно — продължи Маккормик. — Това е един от ефектите на лекарството. Ибогаин. Първо… — Той прокара пръсти през оредяващата си коса. — Първо бях съвсем спокоен. После внезапно започнах да виждам образи. Все едно гледах кино. Малки, после големи. Невероятно детайлни картини. Неща от миналото ми. Неща отпреди няколко дни. Реклами. Видях трева в голяма равнина. Вятърът леко я полюляваше. Видях момче с гладки камъчета в ръце.

Грант го изгледа отвратено.

— Просто си се надрусал. Можеше да го направиш и тук. Щеше да спестиш на фирмата самолетния билет.

— Не, не. — Маккормик поклати глава. — Беше различно. След десет-единайсет часа образите изчезнаха. Дойдох на себе си и единственото ми желание беше да ям. После цяла нощ останах буден. И тогава разбрах, че не съм живял както трябва.

Грант кимна. Държеше чашката си с две ръце.

— Вчера цял ден ми се спеше — каза Маккормик. — Бях спокоен и щастлив. Никога не съм се чувствал така, Дон.

— Чудесно. — Грант се изправи, отиде до завесите и надзърна навън. — И какво ще стане, когато лекарството престане да действа?

Той се обърна и впери поглед в Маккормик.

— Няма да престане. Лекарите казаха, че няма. То… Ибогаинът променял цялото ти мислене.

Грант кимна, като че ли бе слушал достатъчно.

— Стига, Ралф. Кого заблуждаваш?

Маккормик поклати глава.

— Не те заблуждавам, Доналд. Наистина. Казвам ти, сега съм нов човек.

Грант отново кимна, този път по-бавно, и оценяващо го изгледа. После седна на дивана и помете всичко от масата на пода. Мръсната стъклена повърхност остана гола. Грант извади малко целофаново пликче, пълно с бял прах.

Маккормик ахна.

— Доналд… Господи… Боже господи! Какво правиш?

Грант изглеждаше изненадан.

— Какво… не знаеше ли? Стига, Ралф, да не си мислиш, че само ти си падаш по забавленията?

— Не, но…

Маккормик смаяно го гледаше, докато той изсипваше кокаина на купчинка и после я раздели на редове с кредитната си карта. Извади от джоба на вълнената си риза сребърна тръбичка, засмука една от пътечките, отпусна се назад и си избърса носа.

— О, да. — Грант усмихнато поклати глава. — Ралф, ако знаеше какъв ден изкарах, щеше да разбереш какво невероятно удоволствие изпитвам.

Маккормик стоеше като вкаменен.

— Ралфи — насочи показалец към него Грант, — виждам го в очите ти. Да, виждам го. Жадния ти поглед.

— Защо си дошъл? — попита шефът на централния архив.

— Защото Уолтър се тревожеше — отвърна Грант. — Тревожеше се, че си се върнал толкова скоро. Мислеше, че пак ще започнеш да тичаш насам-натам по гол задник.

Маккормик тежко преглътна.

— С всичко това е свършено — отвърна той. — Вече съм чист.

— Чист ли?

Грант се пресегна и извади от якето си револвер трийсет и осми калибър. Маккормик се втренчи в късата му цев.

— Какво?

— Чист ли? — повтори Грант. — Значи искаш да кажеш, че ако започна да претърсвам тая твоя кочина, няма да намеря дрога, така ли?

Ралф все така зяпаше револвера.

— Да идем в банята — като че ли току-що му бе хрумнало, каза Грант.

И понеже Маккормик не помръдна, той раздразнено махна с револвера.

— Веднага, по дяволите!

Качиха се на втория етаж. Маккормик вървеше пръв с вдигнати ръце — като заложник от евтин филм от петдесетте.

В банята беше разхвърляно. Силната светлина се отразяваше от белите плочки и той примижа.

— Грант, това е… това е глупаво. — Знаеше, че е загазил, но не можеше да проумее какво точно става.

Детективът тежко дишаше през носа си. В тясното затворено пространство от него се носеше гаден мирис на бърбън и цигари.

— Отвори аптечката — нареди той. — Да видим дали не си скрил нещо вътре.

Маккормик замръзна, вперил очи в дулото на пистолета. Внезапно Грант се озова срещу него и го избута с тяло до стената. От лавицата падна нещо. Той настъпи десния крак на Ралф и го притисна с цялата си тежест. После, доближил лице до лицето му, отвори аптечката и извади старо шишенце от аспирин.

— Ей, Ралф — възкликна той и отвъртя капачката със зъби, — изглеждаш адски нервен. Ибогаинът сигурно вече престава да действа. Какво ще правиш, мамицата му?

Маккормик се опита да се отскубне, но Грант го беше приковал към стената. После изведнъж отстъпи назад и изплю капачката в мивката. Ралф като че ли усети болката едва сега. От очите му бликнаха сълзи.

— Казваш, че си чист — рече детективът и вдигна шишенцето пред очите му. — Щом си толкова чист, какво е това?

Маккормик поклати глава.

— Не зная. Не е…

Негово бе, разбира се, но си мислеше, че го е изпразнил. Вътре обаче имаше кокаин.

Грант леко разклати шишенцето.

— Хайде, Ралфи, покажи ми колко си чист.

После притисна пистолета към гърдите си.

— Виждаш ли, Ралфи, аз съм чист. Мога да взимам по малко от време на време. Като днес, защото имах лош ден, защото нещата не вървяха така, както исках. В такива моменти мога да си доставям по малко удоволствие. И никой няма да научи. Ти даже не подозираше. И знаеш ли защо? Защото за мен няма значение. Защото не съм шибан наркоман.

По бузите на Маккормик потекоха сълзи.

Внезапно Грант побесня и болезнено заби дулото в лицето му.

— Само недей да започваш с шибаното си хленчене. Не ща да те гледам. Ако искаш да си смръкнеш, давай. Само няма да ревеш.

Въздухът сякаш пращеше от ярост. Грант му подаде шишенцето — и Маккормик удивено видя, че треперещата му ръка се протяга и го взима.