Патрик Линч
Застрахователи (25)

24.

Когато автомобилът дойде, отдавна беше следобед. Маккормик припряно угаси цигарата си и отиде до прозореца. На ъгъла бе паркиран черен кадилак — жълтите му фарове пронизваха сипещия се сняг. Нойман не му беше казал кого ще прати да го вземе. Клиниката „Ман“ се намирала някъде в Ню Джърси.

Чакането бе мъчително. След посещението на Нойман постоянно си мислеше за предсмъртните мъки на Майкъл Елиот, толкова страшни, че беше отхапал парче от бузата си и спукал кътника си. Призори дори го сънува. Събуди се облян в пот и с вкочанени мускули. Добре познаваше Елиот. В началото двамата работеха заедно. Той не бе нито глупав, нито слаб. А умен, уравновесен, нормален. Какво можеше да го е накарало да прекрачи границата? И колко близо до нея беше самият Маккормик? Нямаше да продължи още дълго, вече бе ясно. Само трябваше да изгуби търпение, да пренебрегне установените правила. И тогава щеше да дойде неговият ред. Поредният домашен нещастен случай. От онези, с които застрахователните компании се занимаваха всеки ден.

От колата слезе Доналд Грант. Стомахът на Маккормик се сви. Грант винаги го смущаваше. Не можеше да каже защо. Просто заради поведението на другите около него, дори хора като Уолтър Нойман и Нютън Брейди. Уважението, дистанцираността. Всичко това действаше заразно. И в същото време, когато разговаряше с Грант, той постоянно изпитваше чувството, че шефът на „Разследване“ знае много повече за него — навярно повече, отколкото знаеше за себе си самият той.

— Нойман каза три часа. Закъсняваш — изсумтя Маккормик, когато отвори вратата.

Грант изтупа снега от обувките си и влезе в антрето.

— Не съм закъснял, Ралф — меко отвърна той. — Събра ли си багажа?

Маккормик стисна зъби. Строго погледнато, Грант заемаше по-нисък пост от него. „Разследване“ бе подчинен на „Искове“, докато неговият отдел беше самостоятелен. Но това не смущаваше Грант. За него фирмената йерархия не означаваше нищо.

— Всичко е тук — измърмори Маккормик и посочи кафявия си кожен куфар.

Грант кимна.

— Изхвърли ли всичкия прах, Ралф?

— Какъв прах?

— Кокаина. Изхвърли ли го?

Той подсмръкна.

— Да, да. В тоалетната. Снощи. — Маккормик неволно докосна ноздрите си. — Не беше много.

— В тоалетната ли?

— Да.

— Снощи?

— Е, тази сутрин. Снощи, тази сутрин, какво значение има?

Грант го изгледа, после затвори вратата.

— Жена ти ще се върне ли?

Маккормик се намръщи. Тонът на Грант започваше да го дразни.

— Разбира се, че ще се върне. Просто е на гости при…

— Кога?

— Какво кога?

— Кога ще се върне, Ралф?

Грант не повишаваше тон, но не се и налагаше. Маккормик се чувстваше като червей, който се гърчи на рибарска кукичка.

— Не зная. Когато решим проблема. Вече знае, за… за клиниката. Защо питаш?

Грант се приближи и му помогна да си облече палтото, като му отправи кривата си всеопрощаваща усмивка.

— Нали знаеш, че обичаме всичко да си остава между нас, Ралф. Градът е малък и хората ще се разприказват. Даже жените. Ти заемаш много важно място в тази организация. Просто искаме да сме сигурни, че няма да се изпуснеш. — Той го потупа по рамото и се запъти към стълбището. — Нали може да използвам тоалетната ти?

Маккормик се завъртя.

— И на този етаж има тоалетна. По…

Но Грант вече се качваше.

Грант затвори вратата и отвори аптечката. Наркоманите винаги пазеха запасите си там, скрити сред различни шишенца и стари ножчета за бръснене. Едно време Грант дори имаше личен запас — преди да се откаже, разбира се. В известен смисъл дрогата всъщност си беше лекарство или поне човек скоро започваше да си мисли така. Помагаше да забравиш неволите си. Само че какви неволи имаше Ралф Маккормик? Можеше да получи всичко, при това без да върши нищо, само като си седи и изчака няколко години. Нещастник. В клиниката можеше да престане да взима наркотици, но нямаше да му попречат да копнее за това. Не за дълго. Целият беше прояден отвътре.

Грант едва не се засмя, когато откри каквото търсеше в старо шишенце от аспирин. Маккормик наистина бе нещастник. Даже жена му би го намерила тук. Той топна пръст във финия бял прашец и го опита. Добра стока. Несъмнено Маккормик си имаше първокласен снабдител и хвърляше луди пари за кокаина. Но това беше проблемът със снабдителите — на тях просто не можеше да се разчита. Никога не знаеш кога ще ти подхвърлят дрога, смесена с мишеморка или нещо още по-отровно. Постоянно се случваше. Грант завъртя капачката и прибра шишенцето в аптечката. После пусна водата и излезе.