Патрик Линч
Застрахователи (41)

40.

Тя избра „РАЗПЕЧАТВАНЕ“. После два пъти прочете всичко и провери рождената дата и името, сякаш можеше да се отнася за някой друг. Особено се съсредоточи върху новото си обозначение, върху новия термин, който я определяше: BRCA1. Струваше й се загадъчен. Напомняше й за татуировките, които все още можеха да се видят по оцелели от лагери на смъртта. Напомняше й за синдром на Даун, талидомид^[1], Алцхаймер, хорея на Хънтингтън — за всички неутрални термини, зад които се криеха различни кошмари. Това съкращение вещаеше жестока действителност: рак на гърдата, рак на яйчника. Нейното бъдеще. Тя стисна клепачи и мъчително простена.

— Алекс? Алекс!

Таванът приглушаваше веселото тананикане на Уайт.

Тя внезапно изпадна в паника, изключи монитора, грабна изплъзващата се от ръцете й хармоника от разпечатки, опита се да ги подреди, опита се да направи така, че като че ли нищо не се е случило, опита се да върне времето назад. Пресегна се към ключа на лампата и го натисна.

Потъна в мрак. Стоеше облегната на вратата и напрягаше слух да чуе стъпки по дървеното стълбище. Но нямаше нищо, само далечното плющене на дъжда и собственото й неравно дишане. После осъзна какво прави. Прокара ръка по лицето си и преглътна сълзите. Криеше се, като че ли онова, което бе направила, което току-що беше открила, не е нейна работа. Ала това бе нейната съдба и съдбата на други — плъзгащи се по конвейерната лента като грах, който трябва да бъде сортиран и пакетиран.

Уайт я беше излъгал. За всичко.

Алекс отвори вратата и решително се втурна нагоре по стълбището. Нямаше го нито в коридора, нито в дневната.

Откри го в тъмната кухня. Полуголото му тяло се осветяваше само от зеленикавото сияние на отворения хладилник. Лицето му изглеждаше безстрастно, устните му бяха леко разтворени. Още от вратата тя видя пистолета. И замръзна. Сега разбираше всичко по друг начин. Пистолетът му трябвал за защита, така й бе обяснил. Но дали фактът, че го бе казал, означаваше, че е вярно? Вече не.

Като че ли не забелязваше присъствието й. Мърмореше си нещо под нос, вперил поглед в студената светлина. Алекс понечи да каже нещо, когато той внезапно тръсна глава, сякаш го бяха ударили. Жилите на шията му изпъкваха като спици на колело. После глупаво запремигва, бръкна в хладилника и извади нещо. Лапна го и го глътна, после лакомо облиза пръстите си.

— Рандъл?

Той се сепна. Устните и брадичката му бяха изцапани. За миг се втренчи в нея и сведе очи към разпечатката в ръката й.

— Алекс. Какво е това?

— Моето бъдеще — просто отвърна Алекс. — Това е моето бъдеще.

Уайт погледна разпечатката, кимна и вдигна пистолета към устата си.

— Виждал съм го.

— Ти ме излъга — прошепна тя.

— Знаеш ли… — Уайт се намръщи и разсеяно избърса устни с дръжката на оръжието. — Знаеш ли, на онази врата има ключалка. Обикновено я заключвам. Винаги, но… това, това се случи преди няколко дни и… Та какво исках да кажа?… Случи се преди няколко дни. И после изгубих ключа. Изгубих… скапания ключ. — Той се опита да се усмихне, ала бузата му трепереше и устата му се изкриви надолу. — Щях да си изгубя главата… ако не беше…

Уайт сви рамене и млъкна. Насочи пистолета към нея — не, не към нея, осъзна тя, а към разпечатката в ръката й.

— Ужасно съжалявам, Алекс. Щях да… Не съм виновен. Никой не е виновен.

Алекс погледна листа хартия. Няколко реда информация, завършващи с думата „ОТКАЗ“. Тя го стисна в юмрука си и изкрещя.

После започна да го дере, удря, рита.

— Гаден… гаден лъжец, жалък лъжец…

Уайт политна назад и протегна ръце в опит да я спре, да я задържи. Двамата се блъскаха в кухненските шкафове и през собствените си ридания Алекс чуваше, че той плаче, че я умолява.

— Трябва да ми повярваш, Алекс… За бога… трябва да ми повярваш.

После силите я напуснаха. Тя се отпусна върху него, усети, че ръцете му я прегръщат, почувства пистолета, притиснат до рамото й.

— Не е честно. — Не знаеше дали изговаря думите, или само си ги мисли. — Не е честно.

 

 

Автомобилът прехвърли хребета, без да намалява скорост, и за миг останаха в безтегловност, задържани само от предпазните колани. Голямата чистачка на предното стъкло равномерно се движеше наляво-надясно, наляво-надясно. Ферули хвърли поглед към каменното момчешко лице на Грант. Детективът не отпускаше крака си от педала, като че ли изобщо не вярваше, че по насрещното платно може да се появи някой. Шофираше прекалено бързо, усмихваше се прекалено много, палеше цигара от цигара — при него всичко бе прекалено.

— Страхотна каша — подхвърли той.

Това бяха първите му думи, откакто преди час бяха напуснали дома на Нойман, и Ферули се сепна.

— Какво?

— Страхотна каша.

Марк не знаеше какво да каже, не знаеше дали Грант изобщо е склонен да разговаря. Накрая реши да мълчи и просто да гледа напред. Не можеше да повярва, че толкова бързо е стигнал дотук — че е затънал толкова дълбоко. Съзнаваше, че е точно там, където искат те. Грант щеше да убие Уайт. Това се подразбираше. Не се спомена нищо ясно, освен намека за ограниченото бъдеще на Уайт. Нойман просто погледна Грант и каза: „Мисля, че се разбрахме“.

Грант даде идеята да тръгне с него. „Ще взема малкия“ — просто рече той. И когато плъзна поглед по кръга от лица, Марк видя, че одобряват и това предложение.

Той носеше пистолет, Ферули знаеше, а на задната седалка лежаха две пушки, увити в палто. Но как щеше да го направи? Щеше да е достатъчно да присъства на убийството и да не му попречи, за да стане съучастник. Но имаше чувството, че Грант няма да се задоволи с това.

— Как…

Ферули нямаше представа как да се изрази. А както винаги, най-много от всичко на света му се искаше да изглежда хладнокръвен и опитен.

— Как ще…

Детективът рязко завъртя глава към него.

— Какво?

Ферули се прокашля.

— Как ще го направим?

Усмивката на Грант беше напрегната и грозна. Той дръпна от цигарата си.

— Ще му изгорим пръстите в тиган. Нищо работа. После ще му отрежем главата и ще я гръмнем.

Детективът се засмя и в затопления въздух блъвна облак цигарен дим — засмяно момче с белег на главата като от огнестрелна рана.

— Какво? — удивено попита той. — Никога ли не си взривявал глава? Естествено, това е единственото решение. Заради зъбите, да не могат да го разпознаят по тях. Пълниш му устата с патрони за пушка и залепваш устните. После я хвърляш в печката на силен огън. И — прас! — Все още усмихнат, Грант го стрелна с поглед и дълбоко всмука дима. — Спокойно, малкия. Още не сме стигнали.

Ферули го предчувстваше. Разбираше, че Грант го поднася, но си го представяше как изстрелва куршум в главата на Уайт и после му подава пистолета, за да прати още един в тялото му. Нещо от този род. Така действаха тези хора, нали? За да го проверят. Ръцете му бяха ледени. Не можеше да го направи. Нямаше начин. Той не бе убиец, за бога. Как щеше да реагира Грант, ако откажеше? Какво щеше да направи? Все още чуваше думите на Нютън Брейди: „Струва ми се, че Рандъл вече не е в борда“. Ферули се взираше в мрака навън. „Мисли за парите — повтаряше си той. — Мисли за парите.“

Първият превод в сметката му се появи само след месец. Сто и четирийсет хиляди. Мълинс не се скъпеше на съвети какво да прави с тях. Вече имаше сметка на Каймановите острови. Скоро щеше да си открие в Люксембург и Швейцария. Прекалено много сметки, рече си Ферули. Но Мълинс беше непреклонен.

— Другия месец пак същото — каза му той. — Запомни го.

Следващия месец наистина щеше да е същото и по-следващия, и по-по-следващия, парите постепенно щяха да се трупат, докато станеше богат. Като сбъдната мечта. След година щеше да е… Ферули сключи пръсти и ги стисна, за да отпъди раздразнението си.

Първо го бяха накарали да върне колата. Брейди го повика в кабинета си.

— Купи си порше, купи си астън мартин, купи си скапано ферари — рече той, — но го направи, когато моментът е подходящ.

Ала подходящият момент щеше да настъпи след близо осем години. Дотогава с нищо не трябваше да привлича вниманието към себе си. Когато излизаше от офиса на Брейди, той му каза:

— Междувременно си вземи обикновен седан. И, Марк, гледай да е сив или нещо такова.

Сив. Ето какво искаха. Защото той трябваше да стане такъв: безцветен, нормален, среден — също като рамата „Провидънс Лайф“, с нищо да не се отличава от другите. И сега не минаваше час, без да си помисли как ще протича животът му следващата година, по-следващата или след десетилетие. Започна да си купува списания, прекарваше часове в зяпане на брошури, каталози — притискаше нос към лъскавите прозорци, които гледаха към златното му бъдеще.

Но иначе беше страхотно. Като фокус. Нямаше пострадали. Парите не взимаха жертви. Появяваха се направо от въздуха. Те само използваха информацията и изолираха клиентите с висока степен на риск. Хората не страдаха. Просто отиваха другаде. А пострадалите — Елиот, Маккормик — сами си бяха виновни. Бяха приели споразумението, бяха взимали своя дял и после се бяха опитали да изклинчат. Ферули сбърчи вежди и заразглежда ноктите си. Нямаше изклинчване — бе наясно с това. Безпокоеше го единствено Алекс. Не можеше да оправдае случилото се с нея. Но тя беше умно момиче, умно и жилаво. Нямаше да й трябва много време, за да се съвземе. А и в края на краищата, ако не бе той да я отклони от следата, щеше да е загазила много повече. Ако знаеше какво е направил за нея, щеше да му е благодарна. И Уайт — е, Уайт беше пречка. Сам си го търсеше.

— Страхотна каша, мамка му — отново рече Грант.

— Сам си го търсеше — отвърна Ферули и се изненада от собствената си ожесточеност. И когато Грант погледна към него, прибави: — Уайт е луд. Опита се да прецака всичко. Нямаше право.

Детективът кимна и се засмя.

— Радвам се, че смяташ така, Марк. Това адски много ще улесни работата ти.

 

 

Седяха на масата. Пистолетът лежеше помежду им. Сега Уайт носеше палто и пиеше шато петрус от чаша с високо столче. Дори не си бяха направили труда да включат лампата. Хладилникът продължаваше да е отворен, бръмчеше и хвърляше сенки по масата, сякаш Уайт винаги осветяваше стаята по този начин. Той говореше, впил поглед в масата, като изпаднал в транс. Искал да го разбере, искал да й обясни всичко. Едва тогава можела да го съди. Алекс го наблюдаваше вцепенена, изтощена до смърт, смазана от новата действителност.

Всичко започнало през 1987-а. И без това вече на загуба, „Провидънс Лайф“ стигнала на дъното с поредица от неуспешни инвестиции в недвижими имоти. Изведнъж целият баланс станал на дупки. Говорело се за преобразуване в акционерно дружество или сливане с конкурентна компания. Всички знаели, че излизането на стоковия пазар ще доведе до купуването им, докато сливането щяло да означава мнозина от тях да изгубят работата си. И двете възможности не били привлекателни.

Вкарването на „Медан“ в играта било идея на Уайт. Това бил повратен момент, истински късмет. В началото на 80-те години „Провидънс Лайф“ вложила пари в клиниката и директорският борд бил отлично запознат с работата на нейната лаборатория. „Медан“ била обещаваща, но икономически нерентабилна. Учените открили два генетични комплекса, които, изглежда, кодирали общи форми на сърдечни болести, най-големият източник на искове към застрахователите. Но това станало в самото начало и изобщо не било ясно какви ще са приложенията на новата методика, нито в какви законови рамки ще може да се използва. „Провидънс Лайф“ увеличила инвестициите си в „Медан“, после купила контролния пакет акции. Новите средства довели до бързо усъвършенстване на диагностичните процедури.

— Изведнъж… сякаш изведнъж придобихме способност да виждаме в тъмното — каза Уайт.

Алекс си спомни думите на Бен Елис, че разпечатките загатвали за важно откритие.

— Но защо не съобщихте за тези успехи? — попита тя. — Защо не ги публикувахте?

Той поклати глава и се усмихна.

— Виж, това щеше да е глупаво. Науката е бизнес, Алекс. Поне в „Медан“. Проблемът беше как да направим пари от това. Откриването на дефектен ген невинаги означава, че можеш да го използваш. Фирмата можеше да работи двайсет години и пак да не получи нищо. А ние не бяхме в състояние да си позволим да чакаме толкова дълго.

Алекс не отговори. Не знаеше в какво да вярва. Уайт се размърда на стола си и продължи:

— При застраховки за над сто хиляди долара вече бяхме започнали да взимаме кръвни проби за СПИН — и тайно да правим анализ за алкохол и наркотици, също като много наши конкуренти. Просто трябваше да използваме методиката на „Медан“ и да разширим тези изследвания. При предразположение към сърдечни болести, Алцхаймер, рак на гърдата или яйчниците, рак на простатата, Хънтингтън, отказвахме застраховка и клиентът отиваше другаде. Исковете започнаха да намаляват, не чак толкова, че да облекчат нестабилното ни финансово положение, но достатъчно, за да ги забележи внимателен статистик. Скоро стана ясно, че всъщност се нуждаем от начин да изолираме рисковите случаи. Проблемът беше, че хората, които се застраховаха за по-малко от сто хиляди, не щяха да дават кръвни проби. Позоваваха се на гражданските си свободи.

— Затова сте започнали да използвате пликовете — безизразно рече Алекс.

Уайт се усмихна.

— Идеята не беше чак толкова оригинална. Вече се прилагаше в съдебномедицинските лаборатории из цялата страна. ДНК проби можеха да се взимат от гърба на пощенски марки. Запитахме се защо да не направим нещо подобно. Нашите застраховки живот бяха абсолютно подходящи. Ние достигаме до повечето си клиенти на работното им място.

— Зная. И какво от това?

— Ами те сами запечатват пликовете си, вместо да ги оставят на съпругите и съпрузите си — о, да, сетихме се и за това. И започнахме. Харолд Тейт разработи лепила, даващи оптимални резултати за запазване на ДНК. Не можехме да променим лепилото, използвано от пощата, но можехме да си направим наши пликове. Тогава се роди формулярът на „Провидънс Лайф“.

Алекс се пресегна за чашата и отпи.

— „Прайм Нъмбър“ — каза тя. — Всички онези жени с ножове за писма. Избягвали сте замърсяване на пробите.

— Беше толкова просто — отвърна Уайт. — И се получи. Като насън.

— Като в кошмар.

Той кимна и сведе очи.

— Инструктирахме застрахователните си агенти да връчват формуляра лично на клиента. Даже измислихме реклама за това: „Агентите на «Провидънс Лайф» не приключват продажба, а откриват диалог“. Нещо такова. Хората спокойно можеха да обмислят офертата ни. Когато бяха готови, просто пращаха формуляра направо в „Прайм Нъмбър“ или го предаваха на агента в службата си. Това означаваше, че запечатват плика. В крайна сметка получавахме два вида данни: онова, което те ни казваха, и медицинската информация, заложена в ивицата лепило на плика.

Алекс започваше да разбира.

— Естествено, имаше проблеми — продължи Уайт. — Пробите невинаги бяха каквито трябва: случваха се замърсявания или пък пликовете запечатваха други хора. Системата не беше съвършена, но не се и налагаше. Трябваше ни само някакво преимущество, а ние разполагахме с нещо много повече. Открихме, че сме в състояние да изолираме рисковите случаи в индустриален мащаб.

— Но това е… всичко е толкова…

— Неетично — с тъжна усмивка довърши мисълта й той. — Да, разбира се. Но навремето нещата не бяха съвсем ясни. Цялата тази област едва започваше да…

Алекс не бе толкова глупава, че да се задоволи с това обяснение.

— Глупости, Рандъл! Знаеш точно какво…

— Не вредяхме на никого, Алекс, не го забравяй. Хората, на които отказвахме, просто отиваха другаде, а междувременно… междувременно ние оцелявахме. „Провидънс Лайф“ оцеляваше.

— Но… но, боже господи! Ами всичките ти приказки за морални императиви?

— Лицемерие — отвърна Уайт. — Целесъобразно лицемерие. Но появата на някаква… не зная, може би угнетена класа, се превръща в проблем само ако всички застрахователи започнат да правят като нас. А кой знае какво вече правят? В известен смисъл фактът, че ние вече изолирахме рисковете, фактът, че печелехме пари от това, ни позволяваше да заемем хуманна позиция.

— Позиция, от която сте извличали огромна изгода.

— Да, естествено. За нас беше рентабилно да сме против генетичното изследване.

На Алекс й се пригади. Тя погледна към кухненския прозорец и поклати глава. Всичко бе толкова извратено. И най-отвратителното беше, че Уайт намираше начин да успокои съвестта си.

После й просветна. Чувстваше се толкова объркана, толкова ужасена, че не бе направила връзката, но сега виждаше как всичко си застава на мястото.

— Парите — без да откъсва очи от дъжда, каза Алекс. — Оттам е тръгнало всичко. Откривате… откривали сте фалшиви банкови сметки, сметките в „Оушън Стейт“, за да увеличавате броя на исковете. Правели сте прекалено много пари.

— Изолирането на рисковите случаи се оказа по-ефикасно, отколкото очаквахме — поясни той. — Бяхме на самото дъно, а скоро имаше опасност да изпреварим всички. Съотношението между изплащаните застраховки и постъпващите вноски започваше да заплашва да ни разкрие. Хората щяха да забележат и да ни питат как го правим. Затова отначало фалшивите искове просто трябваше донякъде да затъмнят блестящите ни успехи. Избирахме анулирани застраховки от местни клиенти и фалшифицирахме подробностите, така че цялата ни статистика да е в нормите за бранша.

— Например статистиката за сърдечносъдовите заболявания.

— Особено за сърдечносъдовите заболявания. Знаеш ли, Алекс, през миналата година реалните искове в „Провидънс Лайф“, свързани с инфаркти, бяха близо с двайсет и девет процента по-малко, отколкото би трябвало според статистиките. Двайсет и девет процента.

— Трябва да е била добра година за фирмата.

— Наложи се Маккормик да се скъса от работа, за да го компенсира. — Уайт кисело се усмихна. — За съжаление, представата на Ралф за случайни цифри далеч не беше като твоята.

— Той е увеличил броя на собствениците на кабриолети, така че да отговаря на средните данни за страната, и е оставил нещата така.

— Много лекомислено — отвърна Уайт. — Трябваше лично да проверя, но изобщо не ми хрумна да направя такава странна връзка. Инфаркти и кабриолети…

Той усмихнато поклати глава.

— И ти ме прати в „Прайм Нъмбър“, за да ти се махна от главата — каза Алекс. — За да можеш да влезеш в системата и отново да направиш цифрите случайни.

Уайт сви рамене.

— И за да уплаша Хейман. Никога не съм го харесвал.

— Ами парите?

— Откривахме фалшиви банкови сметки…

— С помощта на Мълинс.

— Нойман го измисли. Трябваше да плащаме на Мълинс, разбира се. Искахме да върши нещо… незаконно. После… после, хм…

Уайт за пръв път изглеждаше искрено смутен. Той умолително погледна към нея.

— И сте решили, че вие също трябва да взимате своето — каза Алекс.

 

 

Грант зареди пушките помпи и бутна едната в замръзналите ръце на Ферули. После изсипа по шепа патрони в джобовете си и му даде знак да пази тишина. Двамата поеха нагоре по отбивката към къщата. На горния етаж светеше. През един от прозорците на долния се процеждаше призрачно зеленикаво сияние. Ферули веднага стана вир-вода. Когато Нойман го беше повикал, той си сложи само палто и нов чифт леки обувки. Сега те издържаха само минута преди краката му да започнат да жвакат.

Когато стигнаха на пет метра от къщата, Грант спря и посочи с показалец. И каза нещо, което проливният дъжд заглуши. Ферули трябваше да се приближи, за да го чуе.

— В кухнята е — рече Грант. После го хвана за брадичката и се вгледа в очите му. — Стой тук и чакай. Аз ще вляза. Ясно ли е?

Ферули кимна, като премигваше заради дъжда.

— Ясно ли е? — повтори Грант.

— Да, да.

— Това също е бизнес. Всъщност съвсем обикновен бизнес.

Ферули го проследи с поглед, докато заобикаляше къщата.

 

 

— Отначало бяхме дванайсет — каза Уайт. — Всеки имаше някаква роля. Но въпреки че бяхме толкова много, парите просто… Все едно че бяхме открили петролен кладенец.

Той изля остатъка от бутилката в чашата си.

— Започна да става проблем. Къпехме се в пари. Просто бяха прекалено много. Никой друг не трябваше да знае, нито приятелките, нито жените ни.

Алекс си помисли за Маргарет Елиот. Ето какво бе отровило брака й: парите. Ето какво беше променило атмосферата в „Провидънс Лайф“: парите. Мълинс и неговият часовник. Марк и порнографските му автомобилни списания. Всички те бяха копнели да използват парите си, но трябваше да го правят дискретно. Тя посочи бутилката на масата.

— Виното, което пиеш. Колко струва?

Уайт се замисли за момент.

— Алекс, мисля, че не…

— Цената. Кажи ми я.

— Тази бутилка ли? Три хиляди долара.

— Три хиляди долара касата ли?

— Бутилката. Купиха ми я в Лондон от „Сотби“.

Алекс ахна.

— Това са… това са петстотин долара на чаша, петдесет долара на глътка. Това е отвратително!

— Алекс, това са просто…

— Просто пари. Да, зная.

Уайт клатеше глава.

— Алекс, опитвам се да… да ти обясня как всичко…

Презрителният й поглед го накара да замълчи. Тя почака, после сви рамене.

— Продължавай. Не бързам за никъде. Поне докато не престане дъждът.

— Алекс, не бих могъл да се измъкна от всичко това, даже да исках.

— За какво говориш?

— За договора ни. Преди шест години се стигна до… спор. Гьобърт искаше преждевременно да се пенсионира. На другите не им харесваше. „Щом той може да си тръгне, защо и аз да не мога?“ И така нататък. Бяхме у Нойман. Тогава осъзнахме, онзи следобед, че ако някой си тръгне, ще трябва да го заместим, а това можеше да се окаже много рисковано. Пък и ако хората започнеха да напускат, ако започнеха да харчат парите си, някой можеше да забележи и да започне да разпитва. Затова сключихме договор. Той уреждаше всички въпроси: колко време да продължи операцията, как да се пенсионираме или да се преместим в друг район в уречено време през идващите години. Всеки си имаше дата — нещо, което с нетърпение да очаква. Не можехме просто да вземем парите и да изчезнем. Всичко трябваше да стане постепенно, така че хората, които постъпват във фирмата, да не забележат. И щяхме да успеем. Просто трябваше да пропускаме все повече рискови случаи.

— Рискови случаи като мен ли?

Уайт я погледна, но не отговори.

— Само че Елиот се е опитал да избяга — каза Алекс.

— Да. И беше… За него се погрижиха.

— Искаш да кажеш, че сте го убили.

— Точно така щяха да постъпят и с мен. Той наруши договора. Избяга, без да се замисля, че така може да ни разкрие. Оставаха му още само пет години.

— Пет години, с които е смятал, че не разполага. Години, които са станали по-скъпоценни от всичките му пари.

Уайт впери очи в студената светлина на хладилника.

— Да… така излиза.

— Значи сте го убили.

— Грант го уби. Аз нямам нищо общо с това.

— Грант ли? Мислех, че е обикновен детектив.

Уайт поклати глава.

— Неговата… биография е малко по-сложна. Използват го заради… ами, с целия си опит, с всички нещастни случаи, които е виждал, той… така да се каже, той е специалист в своята област.

— Грант ли се опита да ме убие?

— Грант или някой от хората му. Не разбираш ли? Трябва да избягаш с мен. Аз мога да те закрилям. Мога да ти дам всичко, каквото поискаш.

Алекс се засмя. Мрачно. Това не беше нейният смях.

— Алекс, тук вече не ти остава нищо — тихо рече той. — Тук, в Провидънс. Ела с мен.

— Къде? Във Франция ли? При твоя манастир?

— Защо не? Ще бъдем свободни, Алекс. Ти ще бъдеш свободна.

Предлагаше й да заживее богато в Южна Франция. Майкъл Елиот бе предложил същото на Лиз.

— Няколко години щастие, Алекс, в…

Рязко изтракване някъде в къщата ги стресна. Двамата се заслушаха. Уайт протегна ръка към беретата. Откъм коридора повя леден вятър. Той се изправи, стиснал пистолета в дясната си ръка. После включи лампата.

 

 

От мястото си Ферули ясно го виждаше. Стоеше с гръб към прозореца и гледаше към врата, водеща към мрачната вътрешност. Зачуди се дали Грант не го е стреснал. После видя пистолета и замръзна. Надяваше се, че Грант знае какво прави. Той сведе очи към пушката си и внезапно осъзна, че лампата го осветява. Отстъпи встрани и се скри в сенките. И видя Алекс.

 

 

— Какво беше това? — запремигва от ярката светлина Алекс.

Доналд Грант се появи на прага и стреля. Първият куршум прониза Уайт и го отхвърли върху масата като парцалена кукла. Тя изкрещя и се метна настрани. Навън Ферули се затича — право към прозореца, с вдигната пушка.

— Не нея! — извика той.

Три крачки. Два удара на сърцето. Времето забави ход. Грант зареди нов патрон, прицели се, натисна спусъка…

Ферули стреля пръв. Прозорецът избухна. В тавана се забиха трески. Той се блъсна в стената. Зареди, стреля, зареди, стреля, зареди, стреля — три куршума към квадратния прозорец. По пода валяха стъкла и мазилка. Нагоре се издигаше барутен дим. От Грант нямаше и следа.

Ферули се вмъкна вътре през счупения прозорец.

— Алекс?

Тя стоеше облегната на един от шкафовете. Бледото й лице бе окървавено.

— Алекс, ранена ли си?

Като че ли не можеше да го познае. Задъхваше се, зениците й се бяха свили от ужас. Държеше пистолета право пред себе си.

— Марк?

Грант сякаш изникна от пода. Ферули се завъртя и стреля. Късно. Детективът прати два куршума в тялото му, улучи го в гърдите от няма и метър разстояние. Марк политна назад към прозореца. Мъртъв.

От гърлото на Грант се носеше странно къркорене. Алекс зърна проблясък на счупени зъби в окървавената му уста.

Беретата подскочи в ръцете й. И тя стреля, докато не изпразни пълнителя.

 

 

Валеше. Изобщо не бе спирало. Алекс седеше на пода. Опомни се от звука на собствените си ридания. Дъждът се стичаше през разкъсаните завеси. Тя погледна пистолета в ръката си. Знаеше, че е на Уайт, но нямаше представа как се е озовал у нея. Като че ли не можеше да го пусне. Кокалчетата й бяха побелели от стискане.

— А… лекс…

Глас. Неясен, гробовен. Като глас от отвъдното. Алекс го позна и запълзя по пода.

Той лежеше на една страна. Очите му блуждаеха, мъчеше се да си поеме дъх.

— Ал… кс…

Мъчеше се да изговори името й. Тя захвърли пистолета и обхвана с длани лицето му. Челото му бе цялото в кръв.

— Ранен ли си, Рандъл?

Навсякъде имаше кръв. Ужасно много. Кръв, примесена с пясък, стъкло, мазилка, трески. Потърси рани, но не успя да открие.

— А… лекс…

Алекс го обърна по гръб и се опита да го повдигне. Нещо се скъса с тихо изпльокване. През дупката на палтото му щръкна червено ребро. Платът бе подгизнал от кръв. Уайт потръпна и конвулсивно сгърчи крака.

— Алекс — вече със съвсем ясен глас каза той.

— Тук съм.

Очите му продължиха да блуждаят. После я откриха. И се впиха в лицето й.

— Много… много съжалявам. Исках…

Зрението й се замъгли. Той се мъчеше да й каже още нещо, но дъждът не й позволяваше да го чуе. Алекс се наведе към устата му.

— Исках само… — промълви Уайт.

— Да?

— Заедно…

Тя се отдръпна и се вгледа в лицето му. Трябваше да спре кръвта. Алекс разтвори палтото му и й прилоша. Дупката беше голяма колкото грейпфрут. Парче кожа задържаше счупени ребра. Кръвта ритмично шуртеше.

— Исках да сме… — Той хвана ръката й и я стисна.

Алекс затаи дъх.

— Заедно. На същото…

Езикът в устата му мърдаше. Той мъчително преглътна и се закашля.

— Рандъл?

— Заедно.

На лицето му се изписа озадачено изражение и Уайт издаде напред белите си устни, сякаш за целувка.

 

 

Тя излезе под дъжда. Валеше така, като че ли настъпваше краят на света. Потоп. Дъждът изми кръвта от ръцете й, първо от дланите, после от опакото. Кръвта под ноктите й образуваше тъмни дъги.