Патрик Линч
Застрахователи (18)

17.

Харолд Тейт изчака до шест часа и излезе от бара. Потегли покрай гигантския конгресен комплекс към реката. Цял следобед валеше сняг и трябваше да пълзи на втора. Ако Пиласки позвънеше на мобилния му телефон, нямаше да успее да се свърже — Тейт нарочно беше оставил батерията да се изтощи.

Той издърпа ръкава на якето си и смъкна ръкавицата надолу, за да си погледне часовника. Но маншетът на дебелата му вълнена риза бе прекалено тесен. Като пухтеше тежко с отворена уста, Тейт се помъчи да го откопчае. Накрая захапа ръкавицата на дясната си ръка и я свали, после откопча маншета и откри циферблата. Защо искаше да знае колко е часът, по дяволите? Тейт внезапно избухна в смях.

На Кенеди Плаза зави надясно към Уестминстър стрийт и още повече намали скоростта.

Не му се искаше да приближава толкова до сградата на „Провидънс Лайф“. Дори сериозно се беше замислил преди да отиде на погребението на Майкъл Елиот — нали там щяха да са всички от компанията. Но пък познаваше Майкъл от двайсет и пет години. Отсъствието му щеше да изглежда странно, особено на вдовицата. Беше разговарял с нея по телефона няма и десет дни преди смъртта на съпруга й. Дори можеше да й се стори подозрително. Тейт изчака на светофара, после спря откъм южната страна на Доранс стрийт. Покрай него бавно се нижеха автомобили. Вечерният час пик бе в разгара си. От близкия магазин се носеше сладко-кисел аромат на пържен лук и топъл хляб.

Когато Маргарет Елиот му разказа за парите на Майкъл и за жената, която й се обадила, той бързо стигна до заключението, че по един или друг начин е изтекла важна информация. Не можеше да повярва, че Майкъл е проявил глупостта да признае на жената откъде са парите, но мисълта, че тя знае за тях, че разполага с всички документи и е в състояние да потвърди твърденията си с веществени доказателства, не му позволяваше да заспи нощем. Най-лошото беше, че тези веществени доказателства идваха от него. Именно той бе нарушил правилата, като бе повикал Елиот в кабинета си му бе съобщил лично за резултатите от изследванията. Иначе Майкъл нямаше да има възможност да открадне документите. Информацията беше изтекла заради него. Ако някой трябваше да плати, това щеше да е той.

Първата му реакция бе да набере номера, който му бе дала Маргарет. Звъня три пъти, но жената не му отговори. Включваше се телефонен секретар и бодър глас му предлагаше да остави съобщение. Някъде в далечината се чуваше шум. Като от бебе или котка. Третия път той понечи да каже нещо, като започна с „Ало, вие не ме познавате…“, после млъкна. Ако оставеше името си, щеше да се изложи на още по-голям риск. Разбираше, че каквито и да са догадките на Маргарет, той не знае нищо за тази жена. Ставаше въпрос за огромни суми и за кариерата на решени на всичко и — предполагаше Тейт — все по-отчаяни хора. Ако някой научеше какво е допуснал да се случи… е, всичко беше възможно. Нямаше ли да привлече вниманието към себе си, като й телефонираше? В крайна сметка, ако наистина бе само въпрос на пари, нямаше причини да се забърква. Цялата вина щеше да падне върху Елиот. Но го плашеше мисълта, че тази жена, която и да беше тя, който и да стоеше зад нея, разполага с всички документи.

Три нощи лежа буден и мислеше какво да прави. Маргарет бе видяла жената на погребението. Той също. По време на службата тя седеше от дясната му страна. Дори й даде кърпичката си, когато се разплака. Маргарет имаше право: тя беше любовницата на Майкъл. Коя друга можеше да е? И в такъв случай работеше в „Провидънс Лайф“, бе му го казал Елиот. Искаше му се да го бе разпитал за повече подробности, поне за името й, вместо да се държи толкова дискретно. Сега щеше да му се наложи да я открие. А после? Да я проследи до дома й, навярно да се вмъкне вътре, да разбере точно с какви доказателства разполага, така ли? Господи, та той дори нямаше смелост да й позвъни. Но колкото повече мислеше, толкова по-ясно виждаше, че не му остава друг избор.

В понеделник по обед потегли от лабораторията и паркира близо до сградата на „Провидънс Лайф“. Във вторник, докато се разхождаше по заледения тротоар и ядеше изстинал хотдог, видя жената на съседната пряка. Едва не се подхлъзна. Беше с мъж в модерни дрехи, който приличаше на италианец. Очевидно спореха за нещо. Тя говореше с тих, ядосан глас и изброяваше нещо на пръсти. Когато се обърна и погледна към него, Тейт замръзна на място. После изчезнаха. Той зави зад ъгъла и ги проследи с поглед до кръстовището на Доранс и Уестминстър, където двамата влязоха в „Провидънс Лайф“. Ободрен и ужасен едновременно, Тейт побърза да се върне в колата си. Вече знаеше със сигурност къде работи. Само трябваше да я изчака да излезе и да я проследи до дома й.

Сградата на „Провидънс Лайф“ се извисяваше над него в снежния мрак и абсурдната й зидария напомняше глазура на торта. Той вдигна яката на якето и нахлупи шапката си по-ниско. Смешните дрехи, които носеше, имаха едно преимущество: с тях никой нямаше да го познае.

Алекс Тайнън го видя веднага щом излезе. Стоеше на отсрещния тротоар до син понтиак и държеше полуизяден хотдог. Носеше ловджийска шапка и яке, и същите глупави апрески, с които го бе забелязала преди два дни. Тя зави наляво и се насочи към входа на открития паркинг на „Провидънс Лайф“, като овладя желанието си да погледне назад, за да види дали я следи. Параноята подсилваше убедеността й, че е същият човек, който беше оставил странното съобщение на телефонния й секретар. „Ало, вие не ме познавате…“ Но това не бе вярно. Позна го веднага по брадата и моряшкото му лице. Когато го видя на погребението, той й заприлича на капитан на германска подводница от стар черно-бял филм за войната. Когато го срещна на улицата в деня на онзи ужасен обяд с Марк, Алекс си спомни за кърпичката на погребението и в разгара на кавгата си помисли дали да не спре, за да му благодари и да се уговорят да му я върне. Но сега го виждаше за трети път и това я безпокоеше. Не можеше да е съвпадение. Напрегнатият му, уплашен поглед предполагаше тъкмо обратното. Изглеждаше като човек, който събира кураж да направи нещо.

Тя ускори крачка и плахо завъртя глава наляво, за да види дали Мак още работи. Вратата на мазето бе отворена, но наоколо нямаше никого. Продължаваше да вали сняг. Алекс се качи в тойотата си. Когато излизаше от паркинга, забеляза, че фаровете на понтиака се включват. Той потегли зад нея и започна да я следи, колата му поднасяше по заледената улица.

Алекс видя автобуса в последния момент и едва успя да удари спирачки. В следващия миг тойотата се разтърси, защото понтиакът се заби отзад в нея.

Някъде запищя клаксон. Алекс слезе от колата. Мъжът вече оглеждаше повредите.

— Какво… — Тя вдигна очи към ужасеното му лице и усети, че гневът й се стопява. — Какво правите, по дяволите?

— Съжалявам. Бях… бях прекалено близо. Шофирах бързо.

— Вие ме следяхте — каза Алекс. — Защо?

Той погледна към сградата на „Провидънс Лайф“.

— Не зная дали ме помните. От погребението. От погребението на Майкъл.

Впила очи в лицето му, Алекс рязко кимна. Той продължаваше да се озърта, като че ли бяха следили него.

— Вижте, може ли да… има ли къде да поговорим?

Алекс поклати глава. На улицата зад тях се събираха коли. Автобуса отдавна го нямаше и кръстовището бе свободно. От спрелия зад понтиака форд слезе жена в канадка с кожена качулка и започна да им крещи и да им маха да отбият до тротоара.

— Разкарайте се от пътя, по дяволите!

Мъжът пристъпи напред.

— Ако се приближите още, ще викам! — Алекс сви юмруци.

— За бога, вие… тук сте в опасност. Разбирате ли ме? Това не е игра.

Тя стоеше като вцепенена.

— Зная, че документите са у вас — каза мъжът. — Не се опитвайте да отричате. Зная всичко: за разговора с госпожа Елиот, за самолетния билет, всичко. Тя е засякла номера ви.

— Какво…

— Изслушайте ме! Не ми пука за парите. Правете с тях каквото щете. Но трябва да получа онези разпечатки.

Алекс се опита да се съсредоточи. Клаксоните оглушително виеха. По другото платно към тях се приближаваше патрулна кола с включени светлини.

— Какви… какви разпечатки? — Тя поклати глава. — Не…

— Казвам ви, вие не знаете в каква опасност се намирате.

Той се огледа, забеляза полицията, втурна се към автомобила си и потегли назад. После рязко завъртя волана и изчезна в една от страничните улици. Последното нещо, което зърна, беше пребледнялото му лице. Никога не бе виждала по-уплашен човек.