Патрик Линч
Застрахователи (14)

13.

Във вторник Алекс си тръгна от „Прайм Нъмбър“ точно след пет и излезе през двукрилата стъклена врата заедно с групата служителки на Том Хейман. Робърта, която през тези два дни повече или по-малко я беше взела под крилото си, приятелски й махна с ръка преди да се качи на очукания си форд „Орион“. Алекс й махна в отговор и за миг проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. След осем часа убийствен за очите й труд, сега Робърта трябваше да пазарува, да готви и да бъде добра съпруга на безработния си мъж Джоуи. А и всичките други жени… колко ли от тях имаха подобна съдба? Хапещият вятър вихреше изхвърляните от ауспусите газове. Чу се клаксон, отговори му друг. Внезапно осъзнала колко е уморена, тя тръгна към собствената си кола — нейната тойота май бе най-разнебитената бричка на паркинга.

Алекс отвори вратата и метна вътре дипломатическото си куфарче. Поредният безрезултатен ден. Вече бе убедена, че ако в „Прайм Нъмбър“ има проблем, той не е свързан с начина на въвеждане на информация. Случайни грешки наистина не бяха изключени, но те обикновено се отстраняваха от качествения контрол на Хейман и повечето данни се проверяваха повторно преди да бъдат вкарани в системата. Най-вероятно се дължеше на самите компютри. Ако бяха имали хардуерни или софтуерни проблеми, „Прайм Нъмбър“ можеха да са изгубили данни и вместо наново да въвеждат стотици или дори хиляди формуляри, да са усреднили стойностите за автомобилите. Без да споменава нищо конкретно, Алекс беше разпитала Робърта и няколко други жени дали компютрите някога са блокирали или допускали грешки, но получи отрицателен отговор. А и самата тя не бе успяла да открие за двата дни ровене в системата никакъв проблем.

Алекс пъхна ключа и го завъртя. Стартерът се прокашля, после млъкна.

— Хайде, сладурче.

Тя издърпа леко смукача и с опитно движение на крака напомпи бензин. С всяко завъртане на стартера фаровете започваха да мъждукат. Алекс отново опита. После пак.

— По дяволите!

В ледения сумрак и последната от колите на служителките в „Прайм Нъмбър“ напусна паркинга. Сега оставаше само автомобилът на Хейман: черен и лъснат като ковчег форд „Лексус“. В сградата все още светеше, но Хейман съвсем скоро щеше да излезе. Алекс потръпна при спомена за зловещите му прозрачни очи. В този момент на паркинга се появи микробус. Бяха хората от „Грийнфилд Рисайклинг“. Тя облекчено въздъхна и слезе от колата.

— Как сте? — попита мъжът, който се приближи към нея, насочил към колата й фенер.

Беше Реймънд, младият мъж, по когото бяха луди всички жени от „Прайм Нъмбър“. Беше висок и мускулест и носеше косата си вързана на мазна опашка.

— Не ще да запали — отвърна тя. — Имате ли кабели, за да запаля от вашия акумулатор?

— Не, за жалост. Сутринта партньорът ми Барни ги дал на заем и още не са ни ги върнали. — Той се огледа и видя „Лексус“-а. — Това там е колата на господин Хейман. Той сигурно има кабели.

Алекс кимна и отново се качи в автомобила си.

— Все пак ще опитам още веднъж.

Тя издърпа смукача докрай и напомпи с педал. Завъртя ключа. Нищо.

— Майната му!

Отново го завъртя. Двигателят се закашля, сякаш още малко и щеше да запали, после заглъхна. Разнесе се мирис на бензин. Алекс свали прозореца.

— Какъв е проблемът, Алекс?

Беше Хейман. Стоеше до вратата заедно с един човек от охраната и безцветните му устни бяха разтеглени във весела усмивка. Тя му се усмихна в отговор.

— Замръзнала е. Проклетата бракма не ще да запали.

— Задавили сте я, струва ми се — измърмори Реймънд. Младежът с отвращение гледаше старата кола.

— Сам казва, че нямал кабели — рече Хейман. — Аз също. Обаче с удоволствие ще те закарам.

Тойотата миришеше на нова кола. Макар „Провидънс Лайф“ да бяха единствените му клиенти, Хейман очевидно се справяше чудесно. Алекс се зачуди каква ли заплата си плаща. Насочиха се към междущатската магистрала и завиха на север. Осъзнала колко е уморена, тя се отпусна назад.

— Днес си побъбрихме с Нютън Брейди — неочаквано каза Хейман.

Алекс го погледна. Не го беше забелязала, но от този ъгъл ясно личеше, че носът му е бил чупен.

— Наистина ли?

— Да. Първо се обадих на Маккормик — нали знаеш, често поддържам връзка с централния архив — и си поприказвахме за туй-онуй. После споменах, че Уайт те е пратил при нас да ни понаглеждаш.

— Да ви „понаглеждам“ ли?

— Така е думата. Не, казах, че си тук, за да се „запознаеш“ с методите ни, нали така се изрази ти? — Хейман я стрелна с очи и отново насочи вниманието си към пътя. — Според него това било чудесно. Колкото по-интегрирана била фирмата, колкото повече знаел всеки отдел за работата в другите отдели, толкова по-добре било за „Провидънс Лайф“.

Алекс впери поглед напред.

— И аз мисля така.

Той плъзна ръце по волана. Разнесе се тих неприятен звук, като че ли дланите му бяха влажни.

— После ми се обади Брейди.

Алекс не отговори, просто го изчака да продължи.

— Трябва да му го е споменал Маккормик. Брейди ме попита какво точно правиш при нас. Искаше да знае защо те е пратил Уайт.

— Нали ти казах, че…

— Че искал да се запознаеш с методите ни. Да, да. Точно това обясних и на Нют. — Той я погледна и се усмихна. — Добре де, какво толкова. Просто ти разказвам.

Алекс сви рамене.

— За мен няма значение — прибави Хейман. — Просто ти разказвам.

Тя започна да брои изходите: петнайсет, четиринайсет, тринайсет. Нямаше голямо движение, но напредваха бавно, защото всички шофьори се страхуваха от поледицата. Спътникът й мълчеше. Двигателят на форда работеше толкова тихо, че Алекс чуваше как Хейман диша през носа си.

— Обаче е странно — след няколко минути подхвърли той. — Не мислиш ли?

— Не съм сигурна, че…

— Искам да кажа, че всеки знае всичко. Този направил това, онзи направил онова. Нали разбираш? Всеки държи всички в малкото си джобче.

— И какво каза Брейди? За това, че съм в „Прайм Нъмбър“.

— А, нищо. Но от мен да знаеш — директорите са най-гадни. — Той увеличи скоростта и мощният автомобил подскочи напред. — Това си е Провидънс. Не си тукашна, нали?

Алекс поклати глава.

— От Питсфилд съм.

— Янки значи. — Хейман се засмя. — Можеш ли да повярваш? Така ви викат местните от Роуд Айланд. Янки. Все едно сте чужденци. — Хейман се понамести на седалката. — Тук е така. Миналата седмица излязохме с жена ми на вечеря. Във вторник вечерта. На другия ден си приказвам с Брад Уитни — сигурно не го знаеш, главният редактор на „Нюпорт Пейпър“ — и той ме пита: „Как бяха спагетите с морски дарове снощи?“. — Хейман хвърли поглед към нея. — Знае какво съм вечерял! Добре де, предположих, че е бил в ресторанта, и се учудих, че не се е обадил. Оказа се, че там бил негов познат, който му казал. Разбираш ли?

— Провидънс е малко градче — отвърна Алекс. Питаше се защо й разказва всичко това.

— Естествено. Но има още нещо. Става въпрос за манталитет.

Той се наведе напред и погледна нагоре към небето.

— Пак заваля — отбеляза Хейман и после замислено, но бавно, като че ли я предупреждаваше, прибави: — Всеки знае всичко.

Освен за Майкъл Елиот, с известно задоволство си каза Алекс. За Елиот и Лиз. Никой не знаеше за връзката им и за парите. Човек спокойно можеше да има тайни от фирмата. Най-после стигнаха до техния изход и завиха към центъра на Провидънс.

— Значи живееш в Ийст Сайд — вече по-бодро рече Хейман.

— Всъщност малко по на север, но можеш да ме хвърлиш до службата — отвърна тя. Не искаше да я изпраща до дома й. — Имам да свърша малко работа.

Той кимна.

— Естествено, естествено. Предполагам, че вие на седмия етаж бачкате здраво.

Алекс сви рамене. Не чак толкова, колкото той караше да работят служителките си.

— Е, не се оплаквам. Плащат ни добре.

Автомобилът зави по Уестминстър стрийт и спря пред входа на „Провидънс Лайф“. Тя едва сподави облекчената си въздишка, взе куфарчето си от задната седалка и каза:

— Благодаря, че ме докара.

Хейман се усмихваше, но очите му бяха абсолютно сериозни.

— Моля — отвърна той. — Но не е зле да помислиш за нова кола.