Патрик Линч
Застрахователи (21)

20.

Когато, на следващата сутрин Алекс й телефонира, служителката от „Флийт Банк“ страшно се изненада.

— Много мило, че се обаждате. — Зад машинално любезния й глас се чуваше тракане на клавиши. — Всъщност тъкмо мислехме да ви потърсим.

Жената се казваше Елън Адкок и през последната година и половина Алекс я избягваше. Знаеше, че по принцип е добре да поддържа връзка с кредиторите си, да ги уверява, че няма да изчезне с парите им, но имаше известни проблеми с изплащането на дълговете си. А и освен това зад учтивостта на госпожа Адкок се криеше някакво нетърпение, скептицизъм, който плашеше Алекс. Елън Адкок сякаш не можеше да разбере защо банката изобщо й е отпуснала заем и нито за миг не вярваше, че ще си го получи обратно.

— Просто исках да ви съобщя, че нещата вървят на добре. Казаха ми, че през лятото ще получа повишение.

Тракането на клавиатурата продължи още малко, после спря.

— Трийсет и пет хиляди деветстотин и тринайсет долара и осемдесет и пет цента — отвърна госпожа Адкок. Любезността й внезапно беше изчезнала. — Това е положението в момента. Това са деветстотин и тринайсет долара и осемдесет и пет цента над лимита, за който се договорихме.

Алекс потръпна. При предишната й проверка все още бе под лимита, но това беше преди коледните й разходи. И разбира се, лихвата безжалостно се трупаше. В сравнение със сумите, с които си бе играл Майкъл Елиот, заемът започваше да й изглежда нищожен, но гласът на госпожа Адкок отново я накара да го възприеме сериозно. Прииска й се да бе измислила друг начин да получи нужната информация.

— О, божичко… нямах представа — каза тя. — Ами, сигурна съм, че мога да се вместя в лимита. Ще…

— В момента имате в чековата си книжка седемстотин и единайсет долара. Да прехвърля ли част от тази сума?

— Да. — Алекс се опита да се съсредоточи. До следващата заплата оставаха три седмици, а междувременно имаше да плаща сметки. — Да. Може би двеста… и петдесет.

— Само двеста и петдесет ли? Така ще имате…

— Шестстотин шейсет и три долара и осемдесет и пет цента над лимита. Но другия месец ще покрия разликата.

Последва бясно тракане на клавиши. После госпожа Адкок каза:

— Добре. Но ще се наложи да си поговорим за основната сума. Вноските ви постоянно закъсняват.

Алекс се почувства като ученичка.

— Веднага щом ме приемат в дружеството, ще уредя въпроса. Това ще е през май. Най-късно юни.

Госпожа Адкок въздъхна.

— Е, надявам се да успеете. Наистина се надявам. — Тракането отново замлъкна. Деловата част беше приключила. — „Флийт Банк“ все още вярва във вас и ви желаем късмет.

— Благодаря — отвърна Алекс. — Всъщност имам въпрос към вас.

— Въпрос ли?

— Свързан е с… нещо, по което работя в момента. Банкови процедури.

— Банкови процедури ли? — Госпожа Адкок не изглеждаше ентусиазирана. — Какво ви интересува?

— Кодове. Опитвам се да открия една сметка.

— Лесна работа. Просто трябва да проверим в отдела за междубанков обмен. Какъв е номерът?

Алекс й го продиктува. Последва ново тракане, от време на време прекъсвано от въздишки и нетърпеливо мърморене.

— А, тази сметка е в тукашна банка — накрая съобщи госпожа Адкок. — В Ийст Сайд.

Беше открита в клон на „Оушън Стейт Сейвингс Банк“. Намираше се на ъгъла на Брук стрийт и Уотърман стрийт, само на няколко преки от „Браун“ — и само на неколкостотин метра от дома на Майкъл Елиот. Солидната двуетажна сграда бе със стотина години по-млада от повечето наоколо, модернистична постройка от 60-те, изпълнена с традиционни местни материали. Въпреки покрития с керемиди покрив и геометрично окастрения жив плет тя изглеждаше, сякаш архитектът я е проектирал с перспектива за ядрена война, и тесните прозорци с тъмни стъкла с нищо не разсейваха това впечатление. Алекс стотици пъти бе минавала покрай нея, без изобщо да я забелязва. Сега самото й присъствие в тихия университетски квартал й напомняше за някакъв по-мрачен свят.

Известно време постоя на отсрещния тротоар. Колебаеше се дали да влезе. Свитият й стомах настояваше да забрави за всичко и да се върне в офиса си, където щеше да е в безопасност. Тя не му обърна внимание. Не беше достатъчно да знае коя е банката — трябваше да научи дали сметките са открити на името на Елиот. Това можеше да й стигне, за да разкрие загадката. Алекс вдигна яката на палтото си и бързо пресече улицата.

Не се различаваше от другите банки — навярно малко по-модерна от повечето, с банкомати, стаи за разговори и редица касиери зад прозрачни прозорчета. Знакът над един от коридорите упътваше към личните сейфове. Ако се съдеше по хората на опашката, банката работеше с много хлапета от „Браун“. Плакатите на стената рекламираха специални отстъпки, атрактивни условия за заеми и премии за студенти. Други се хвалеха с програми за спасяване на тропически гори и помощи за Третия свят. Новият девиз на банката, „С теб навсякъде“, бе изписан с весели тебеширени ръкописни букви и придружен от картини на усмихнати клиенти, които се наслаждаваха на хубавите неща в живота благодарение на подкрепата на своята спестовна банка.

Чиновникът зад стъклото не изглеждаше особено склонен да подкрепи някого. Той не поздрави Алекс, просто зяпаше надолу към процепа под прозореца като лабораторно животно, очакващо следващата партида хапчета. Тя извади чековата си книжка и бланка за депозит, в която вече беше попълнила първия от номерата на сметките.

— Бихте ли… — Бланката в дланта й трепереше. Алекс я пъхна отдолу и отдръпна ръка. — Бихте ли проверили дали съм записала вярно номера на сметката на господин Елиот?

Чиновникът вдигна очи към нея. Той бе млад, навярно двайсет и пет годишен, със слабо лице и воднисти сиви очи. На табелката му пишеше „Джеф Гилвар“.

— Този номер тук ли? — подозрително попита Джеф и взе бланката.

Алекс му прати най-слънчевата си усмивка.

— Обещах да внеса парите днес.

Той скочи от стола си.

— Добре, само един момент. — Младежът отиде до компютърния терминал пред съседното гише. Алекс го проследи с поглед, докато усърдно вкарваше осемцифрения номер. Няколко секунди по-късно повтори същата процедура. На стената зад него тя зърна собствения си образ в телевизионен монитор и внезапно осъзна, че само на няколко метра от главата й има камера.

Джеф се върна с бланката.

— Боя се, че сметката е закрита. Сигурна ли сте, че е в тази банка?

— О, да, струва ми се. — Закрита. Това означаваше ли, че наистина е била на Елиот? — Почакайте. Имам… той ми даде още един номер. Може да е този.

Беше преписала номерата на гърба на чековата си книжка. Джеф се намуси и хвърли поглед към опашката зад нея.

— Добре, казвайте.

Алекс избра последния от шестте.

— Седем пет седем, едно две пет две.

Чиновникът го записа и се върна на терминала. Тя отново погледна към монитора. На екрана се виждаше образ от друга камера, разположена някъде над входа за личните сейфове. Там разговаряха двама мъже. Единият стоеше с гръб към обектива, но на Алекс й се стори, че познава другия. Откъде ли? После се сети: от събирането у Ричард Гьобърт. Бяха я запознали с него. Спомни си очилата с дебели стоманени рамки и кръглото, лъснало от пот лице. Казваше се Дейвид еди-кой си — Мълит или Мълинс — и бе споменал, че работи в… „Оушън Стейт Сейвингс Банк“.

Джеф най-после се върна.

— Страхувам се, че и тази сметка е закрита. Мисля, че ще се наложи пак да сверите тези номера…

Алекс му се усмихна.

— Но сметките все пак са били на господин Елиот, нали? — Помъчи се да си придаде глуповат вид. — Искам да кажа, поне това съм разбрала вярно, нали?

Сега вече Джеф я изгледа изпитателно. Алекс се опита да не мига.

— Бихте ли… — Устните му се разтеглиха в ужасяващо фалшива усмивка. — Бихте ли почакали само една минутка? Струва ми се, че зная как да ви помогна… Само една минутка, нали?

И изчезна някъде. Алекс имаше чувството, че внезапно се е озовала в капан. Мълинс сигурно бе управител на клона и Джеф навярно щеше да го доведе. И тогава тя щеше да загази, защото вече нямаше да може да заблуди никого. Беше време да си тръгва. Тя прибра чековата книжка в чантата си и спокойно закрачи към изхода, като уж гледаше плакатите по стената. Когато стигна до вратата, рискува и хвърли поглед назад. Мълинс се ръкуваше със събеседника си.

А той бе Уолтър Нойман.