Патрик Линч
Застрахователи (22)

21.

Марк отвори вратата. Носеше престилка.

— Е, къде е колата? — попита Алекс.

Целунаха се. От кухнята се носеше мирис на лук и чесън.

— Да — топло рече Марк, — и аз се радвам да те видя.

— Помислих, че може да са я откраднали — без да обръща внимание на сарказма му, рече тя.

Той напрегнато се усмихна.

— Не. Просто я върнах, това е.

Алекс зяпна. Но преди да успее да каже нещо, Марк се обърна. Тя го последва в кухнята.

— Защо си я върнал?

Той раздразнено сви рамене.

— Просто вече не я искам. Вино?

Алекс остави бутилката „Амароне Супериоре“ върху чистия кухненски плот и си съблече палтото, докато Марк наля две чаши.

— Е, ще ми разкажеш ли? На какво се дължи това внезапно решение?

Той отпи от виното си и започна да изгребва от миксера гъст зелен сос. Сосът изглеждаше и ухаеше божествено. Но видът на Марк бе ужасен. Мрачното му лице бе изтощено. Алекс се зачуди дали няма неприятности в службата. За миг дори си помисли, че между връщането на беемвето и състоянието му може да има връзка. Дали не го бяха уволнили?

— Значи просто си решил, че не я искаш, така ли?

— Знаех си, че ще направиш голям въпрос.

— Не правя голям въпрос. Само че… любопитна съм, това е.

Марк я стрелна със заплашителен поглед и отвърна:

— В Провидънс е прекалено студено за кабриолет.

Алекс кимна и отпи от чашата си. Надяваше се все пак да й обясни. Но Марк се засуети около димящия тиган и се зае да изсипва вътре спагетите. После разпечата пакет ядки и няколко се разпиляха по пода. В кухнята се възцари напрежение, сякаш жестоко се бяха скарали. Тя дълбоко си пое дъх.

— Е, как е? — отново опита да започне Алекс. — Искам да кажа, във финансовия.

Марк сви рамене и изсипа ядките в сух тиган.

— Нормално.

Последва мълчание. Тя реши, че най-добрата тактика е да му разкаже как е минал денят й. Не й отне много време, а и в момента Марк, изглежда, повече се интересуваше от вечерята.

— Чу ли за Маккормик? — накрая попита Алекс, сякаш единственото, което ги свързваше, беше работното им място.

— Естествено — отвърна той.

— За случката в мъжката тоалетна?

Марк я погледна и тя забеляза тъмните сенки под очите му.

— Естествено. Кой не е? Нали знаеш, хората обичат да клюкарстват.

— Искаш да кажеш, че не е вярно ли?

Той отново сви рамене.

— Нищо не искам да кажа. Просто хората обичат да си приказват. — Марк разбърка спагетите. — Ако имат свободно време, само това правят.

Алекс иронично кимна.

— Аха, ясно. Предполагам, че напоследък си прекалено зает за такива неща.

Той свали тигана от огъня.

— Хайде да не се караме. Това трябваше да е нашата романтична вечер, спомняш ли си? Нашата романтична петък вечер.

Думите му прозвучаха така, все едно е прочел за събитието във вестника.

Вечеряха в дневната. Когато Алекс се опита да изкопчи още нещо за беемвето, Марк просто отговори, че шофирането на кабриолет не се оказало толкова забавно, колкото си представял. В Провидънс било адски студено, застраховката била прекалено висока, после пък имало опасност рано или късно някой да нареже гюрука с нож, просто заради кефа. Всичко това бе логично, но Алекс усещаше, че има друга причина. Хрумна й, че след като се издига в служебната йерархия, той може би има предвид нещо не така лъскаво, нещо сиво и официално — кадилак или „Лексус“. Спомни си забележката на Доналд Грант. Беемветата бяха прекалено скъпи.

Очевидно Марк беше склонен да разговаря единствено за службата. Дрю Когил негодувал срещу повишението му. Според Арт Райнебек той се жалвал на Нютън Брейди от грешка, която Марк допуснал в отговора на предложение за инвестиране от страна на стабилна компания. И това едва на третия му ден на новия пост. Възможностите за придобиване на преференциални акции трябвало да се съобщават на Брейди, ала кой знае как, случаят попаднал при Марк. Нютън явно не обърнал внимание, но Когил вдигнал страшна врява, като че ли настъпвал краят на света. Марк разказваше с мрачна напрегнатост. Алекс отначало се изненада, после започна да се ядосва. Не й бе позволил да говори за работата си, а сега го правеше самият той. В същото време се държеше снизходително, като че ли й съобщаваше информация, до която тя няма достъп. Искаше й се да му обясни какво всъщност става през последните две седмици, макар и само за да го накара да престане да дрънка за Дрю Когил.

— Та Дрю идва днес следобед — продължи Марк, като отпи глътка вино и избърса устните си — и ми вика…

— Марк?

Той замълча, вилицата със спагети замръзна пред устата му.

— Извинявай, че те прекъсвам, просто…

Марк остави вилицата в чинията си.

— Какво?

— Зная, че според теб това са само глупави клюки, но какво всъщност става с Маккормик? Нют казвал ли ти е нещо?

Той се облегна назад.

— Нют казва много неща.

Алекс го зачака да продължи, но мълчанието му й даде да разбере, че онова, за което приказват старшите вицепрезиденти и финансовите директори, не е предназначено за чужди уши. Повече не можеше да овладее желанието си да го изкара от равновесие.

— Знаеш ли, че Маккормик е наркоман? — попита тя.

Марк премигна и отново отпи от виното си.

— Какво?

— Попитах дали знаеш, че…

— Да, чух те. Кой ти каза?

Понечи да му отговори, че го е научила от Уайт, но после реши, че информацията е поверителна, и импровизира.

— А, просто така приказват.

— Кой приказва?

— В службата — носят се клюки. Онзи ден дойде Мел Хартман и…

— Хартман е кръгла нула — разпалено я прекъсна Марк. — Би трябвало да си държи устата затворена. Той не знае нищо. Абсолютно нищо.

— Но знае доста за статистиката.

Марк се усмихна и кимна.

— Естествено, защо не?

Самодоволството му беше непоносимо.

— Както и да е — рече Алекс. Усещаше, че се изчервява. — Ти обаче не знаеше.

— Какво не съм знаел?

— За Маккормик. За кокаина.

Той се наведе напред и опря лакти на масата.

— Виж, Алекс, това не е нещо, което трябва да се разпространява.

— Защо?

— „Провидънс Лайф“ е малка компания. Ясно ти е как плъзват клюките. И после — хоп! — Марк сви рамене. — Ненадейно си спечелваш враг.

Тя си спомни за Том Хейман в „Лексуса“ му.

— Но двамата можем да си приказваме, нали? — саркастично попита Алекс. — Искам да кажа, че още сме приятели, нали? Въпреки че вече си шеф на „Финанси“.

Той кимна и отново се усмихна.

— Не се дръж като дете.

— Ти пък се държиш тайнствено, все едно… все едно че „Провидънс Лайф“ е някакво тайно общество.

Това вече бе прекалено. Марк само поклати глава и замълча.

Алекс се опита да се нахрани, но беше прекалено възбудена. Беше започнала да говори за Маккормик и не можеше да престане. Съзнаваше, че иска да свали всички карти на масата.

— Мислиш ли, че е свързано с пенсионирането на Гьобърт? — попита тя.

Вилицата на Марк отново замръзна във въздуха.

— Какво?

— Откачането на Маккормик. Ако е имало такова. Ясно, той е наркоман, но оная история в мъжката тоалетна повече прилича на нервна криза. Смяташ ли, че…

— Разбрах въпроса ти — прекъсна я той и я изгледа изпод вежди. — Просто не мога да проумея за какво говориш. Каква връзка може да има? — Марк се замисли за миг. — Да не би Уайт да ти е споменал нещо?

— Не. Защо?

Той сви рамене и извърна очи.

— Не, просто ми хрумна нещо — продължи Алекс. — Спомняш ли си как реагира Маккормик, когато Гьобърт съобщи, че излиза в пенсия?

Марк поклати глава.

— „Какво?“ — имитира тя пискливия глас на Маккормик. — Извика: „Какво?“. Явно страшно се разстрои.

Той сви рамене.

— Ами, Маккормик харесва Гьобърт. Просто е съжалявал, че се пенсионира.

— Имаше още нещо.

Марк се изправи и отиде в кухнята. Гласът му заглуши къркоренето на кафеварката.

— Знаеш ли какъв е проблемът, Алекс? Вие по цял ден си седите на седмия етаж, играете си с модели, разработвате прогнози. Откъсвате се от действителността и започвате да вярвате в собствените си предвиждания.

Тя погледна отражението си в прозореца и леко кимна, като че ли потвърждаваше някакво решение.

— От действителността — повтори Алекс.

— Да, от действителността. — Марк се върна от кухнята с кафето и чиния бишкоти.

— Добре, ще ти кажа каква е действителността — рече тя. — Знаеш ли, че Майкъл Елиот е бил мултимилионер?

Марк остави подноса на масата.

— Какво?

— Майкъл Елиот. Човекът, чието място зае ти. Над десет милиона долара в Швейцария.

— За какво говориш? — Лицето му пребледня.

— Видях банковите съобщения — отвърна Алекс, като се наслаждаваше на удивлението му. — Или поне зная кой ги е виждал.

— Знаеш кой ги е виждал ли? Това са глупости.

— Казвам ти, Марк, бил е адски богат.

— Но…

Той седна на масата и наля кафе в две чашки. После сложи в едната захар и я разбърка. Не преставаше да клати глава. Сякаш не искаше да чуе какво му говори Алекс.

— Марк?

Той вдигна поглед.

— Не… Не криеш нищо от мен, нали?

— Но… — Като че ли го измъчваше някаква мисъл. — Но, Алекс, защо някой е имал достъп до банковите му съобщения?

Тя отново се обърна към прозореца и се вгледа в мрака зад отражението си. Бе обещала да запази тайната, да не споменава името на Лиз, но напоследък лоялността й се беше разколебала.

— Алекс?

Алекс се обърна към него.

— Майкъл е имал връзка с Лиз Фостър.

Марк най-после престана да клати глава. На намръщеното му лице се изписа скептично изражение.

— Това не… не е възможно. Щяхме да знаем.

— Кой?

— Моля?

— Кой щеше да знае?

— В… в отдела. Работехме точно до тях. Щяхме да знаем.

Алекс сложи ръка на сърцето си.

— Аз бях… аз съм една от най-близките приятелки на Лиз, а изобщо не подозирах. Срещали са се повече от година. Имали намерение да избягат в деня, в който Майкъл… в деня на нещастния случай.

— Не вярвам. — Напълно объркан, Марк прокара пръсти през косата си.

— Ами повярвай тогава. Истина е.

— Но… банковите съобщения?

— Оставил е дипломатическо куфарче в жилището на Лиз.

— И тя го отворила, така ли?

— Не й останало нищо друго. От него. Беше съсипана. Можеш ли да си представиш как се е чувствала? Щели да заминат за Европа. За Южна Франция.

Той допи еспресото си и се втренчи в дъното на чашката.

— И къде… къде е тя сега?

— Още е тук. В Провидънс. Поне така предполагам.

— Но не идва на работа, нали? Взела си е отпуска.

— Не зная. Не зная какви са плановете й. Държи се малко странно.

Марк кимна.

— Да, представям си.

— Щяла е да заживее нов, по-добър живот.

— Поне с по-тлъста банкова сметка.

— Наистина го е обичала, Марк. — Алекс отпи от кафето си. — Не са я привличали само… парите му — не особено убедително прибави тя.

— Нима?

Алекс остави чашата си на масата. Не бе оправдала доверието на Лиз и това я смущаваше. Но след като истината беше излязла наяве, искаше да обсъдят нещата докрай.

— Е? — попита тя. — Какво мислиш?

— За какво?

— За парите. Защо човек, който има в банката десет милиона долара, всеки ден ще продължава да ходи на работа?

— Може да си е обичал професията — криво се усмихна той.

— Не се шегувам, Марк. Има нещо много… Според мен той просто е трябвало да ходи на работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами помисли логично. Каква би могла да е причината човек, който има десет милиона, да ходи на работа?

Марк сви рамене.

— Хм, вече ти казах…

— Не, имам предвид сериозна причина.

Той не отговори.

— Помисли. Ами ако е крадял от фирмата?

— О, я стига!

— Ами ако е трябвало да ходи на работа, за да следи как се развиват нещата? Канил се е да напусне без предупреждение, без да каже нищо на никого. Щял е да изчезне. Защо? Може би защото по някакъв начин е източвал пари от компанията и…

— Алекс!

— И се е уплашил. Може да е наближавал някакъв срок. Може… Не зная, ти си специалист по финанси, може да става дума за акции или нещо такова, но „Провидънс Лайф“ изобщо е нямало да види парите, защото той вече е продал акциите. И е прибрал парите. Нали ръководеше финансите. Трудно ли е да се извърши такова нещо?

— Алекс, Нют доста здраво държи юздите. Мисля, че щеше да забележи липсата на десет милиона долара.

— Защо? Искам да кажа, без да прави ревизия? Имаме резервни фондове, специални резерви, да не споменавам за недвижимите имоти, акциите и ипотеките. Балансът ни не е съвсем прозрачен. Малко творчество в счетоводството…

Марк не й вярваше. Отпуснат на стола си, той я гледаше така, сякаш е побъркана тийнейджърка, която го е хванала за канарче на семейно събиране.

— Добре — каза Алекс, — какво е положението с акциите на „Провидънс Лайф“?

Марк отново сви рамене. Това започваше да я дразни.

— Не зная, шестстотин милиона, нещо такова.

— Отлично. Малки позиции, нищо очебийно.

— Има правила, които ограничават придобиването на акции от страна на компании.

— Малки позиции. Десет милиона тук, двайсет милиона там.

— Алекс, не можеш просто да извадиш акциите от бюрото си и да ги продадеш на пазара. Има строго установени процедури.

— Нима? И даже шефът на отдела не е в състояние да открие начин да ги заобиколи, така ли?

— Не — категорично отвърна той, но Алекс виждаше, че започва да се съмнява.

— Парите все трябва да идват отнякъде. Ако са били негови, няма причина да ходи на работа. Ако са били спечелени честно, щеше да каже на Маргарет.

— Откъде знаеш, че не й е казал?

— Не зная. Просто…

Алекс се поколеба. Чувстваше, че вече достатъчно е предала доверието на Лиз.

— Алекс? — Марк напрегнато я наблюдаваше. — Недей сега пък ти да криеш нещо от мен. Всичко това може да…

— Какво?

Той се изправи и отиде до един шкаф, който до този момент Алекс не бе забелязала. Натисна някакъв бутон и вратичките се плъзнаха и разкриха лъскава аудиоуредба „Банг & Олъфсен“.

— Какво му е на стария ти „Текникс“? — попита тя.

— Горе е. Нищо му няма.

— И?…

Внезапно Марк избухна.

— Боже господи, Алекс! Гледаш ме подозрително всеки път щом извадя кредитната си карта. Да купуваш, е нормално. Нормално е да имаш хубави нови неща. Това, че ти постоянно си на червено, не означава, че и другите са така.

Алекс притисна длан към лицето си, сякаш я беше зашлевил. Нямаше представа откъде се е взел гневът му. Марк също изглеждаше стреснат.

— Съжалявам — каза той. — Миличка, съжалявам. Просто… знаеш, че на работа всичко е с главата надолу и…

— Естествено.

Марк я прегърна. Тя се отскубна от ръцете му и се втурна по стълбището към спалнята.

Горе спря и се опита да се овладее. Очакваше да я последва. Марк знаеше всичко за проблемите с майка й, бяха му известни причините за скромния й живот. Не можеше да повярва, че е толкова безчувствен.

Минутите се точеха. Тя се колебаеше дали да не си тръгне. В стаята бе хладно, но пък навън се пукаха дърво и камък. Мисълта да се върне в колата я накара да потрепери. Алекс разкопча роклята си и я остави да се свлече на пода, после се изправи пред огледалото по бельо. Специално за романтичната вечер носеше черна дантела, коледен подарък от Марк. Сутиенът се закопчаваше под мишниците й. Тя го свали и въздъхна от облекчение. Извади от скрина чиста тениска, облече я и се пъхна в леглото.

Известно време го чуваше в кухнята — изхвърляше боклука, зареждаше съдомиялната машина. Алекс се пресегна под леглото за будилника. Ако искаше да се отбие вкъщи, за да се преоблече, трябваше да стане рано.

Малкия дигитален часовник го нямаше на обичайното място. Тя заопипва с ръка. Пръстите й докоснаха нещо твърдо и гладко. Алекс се наведе и надникна. Купчина списания, може би десетина.

— Алекс? — извика от дневната Марк.

Гласът му звучеше умолително. Навярно искаше да се сдобрят. Тя остана неподвижна и се заслуша, отпуснала ръка върху студената гланцирана хартия на списанията. Марк ядосано измърмори нещо и се върна в кухнята. Алекс взе най-горното списание.

Не беше каквото очакваше. Не съвсем. Жените носеха бански костюми и неофициални рокли и не лежаха върху водни легла или шезлонги. Затова пък предизвикателно цупеха устни и се излягаха върху покриви на автомобили. Бързи автомобили. Лъскави автомобили. Мазерати, ламборгини, ферари. Дори само имената предполагаха бясна скорост и рев на мощни двигатели. Странно. Ако Марк се опитваше да си изгради нова, сериозна професионална самоличност, защо държеше списанията под леглото си като порнография? Тя прелисти страниците. Вниманието й привлече цената на една от колите. После на друга. Алекс стигна до края, където имаше няколко листа с обяви. Някой си от Манхатън продаваше своя астън мартин „Воланте“. Искаше му двеста хиляди долара. Друг от Кънектикът продаваше ферари „Теста Роса“. За седемстотин хиляди. Втората реклама бе оградена с черен маркер.

 

 

Събуди се в три сутринта. Чувстваше се съвсем бодра, сякаш беше обед.

— Пране на пари — каза тя.

— Какво…

Марк се претърколи и сънено примижа.

— Пране на пари. Това е. Това замислят.

Алекс се облегна на таблата и го погледна.

— Марк, струва ми се, че зная какво става. Какво мислиш? Както самият ти казваш, въпросът е защо никой не е забелязал липсващите пари. Защото не е имало липсващи пари. Марк?

Той зарови глава във възглавниците и изпъшка.

— Какво?

— Няма липсващи пари. Елиот е прекарвал мръсни пари през компанията и е взимал дял от тях. Той ежедневно се занимаваше с всевъзможни трансакции.

— За бога, Алекс, заспивай.

— Не. Може да е важно.

Марк се зави презглава.

— Имаше и банкови документи. В куфарчето на Елиот.

— Банкови съобщения ли имаш предвид?

— Не. Други документи. Списък с номера на сметки.

Сега вече той внимателно я слушаше.

— Проверих ги — продължи Алекс. — Кодът е от клон на „Оушън Стейт Сейвингс Банк“. Намира се съвсем близо до жилището на Елиот. В Ийст Сайд.

Марк се претърколи и я погледна.

— Господи, Алекс! Да не си ходила там?

Тя кимна.

— Защо не? Защо да не ида?

— Струва ми се, че въпросът по-скоро е защо да идеш?

— И знаеш ли кой е управител на клона? — попита Алекс. — Дейвид Мълинс. Онова смешно човече с очила. Беше на събирането у Гьобърт. И още нещо. Когато отидох там, видях Уолтър Нойман. Разговаряше с Мълинс.

Марк рязко се повдигна на лакти.

— Нойман видя ли те?

— Не зная. Възможно е. — Тя потрепери и се зави. После й хрумна нещо. — Боже мой, това е!

— Какво?

— Разбира се.

— Какво?

— Нойман.

— Какво Нойман?

— Ами нали знаеш как се перат пари? Основният проблем е да ги вкараш от улицата в банковата система. Щом видят куфарчета, натъпкани с долари, банкерите започват да нервничат, защото би трябвало да декларират всичко, което им се стори съмнително.

— И?

— Но според закона за запазване на тайната на клиента адвокатите не могат да разкриват информация за парите на клиентите си.

— Алекс, не разбирам…

— Клиентите често си откриват сметки на името на адвоката си, за да скрият определени разходи, да речем по текущ съдебен процес. Адвокатът открива законна банкова сметка и влага пари, като заявява, че са на клиента му. Банкерът няма право да го разпитва за нищо. Тъкмо това привлича перачите на пари към адвокатите. Хората им плащат, за да откриват сметки, през които да могат да прекарват парите си. Щом попаднат в системата, те могат да се прехвърлят по електронен път из целия свят.

— И какво общо има с това Елиот? Нойман няма нужда от него, нали? Трябва му само послушен банков управител. Ако приемем, че пере пари, разбира се.

— Ами… — Алекс нямаше какво да му възрази. — Може да е по-удобно да ги изпира чрез фирмата. Поради… поради някаква причина.

Той отново се зави презглава.

— Но ако провериш тези сметки — продължи Алекс, — можеш да откриеш евентуална следа, да разбереш дали става нещо нечисто. Дали в тях отиват пари, които не би трябвало да са там. Ти вече имаш достъп до файловете. Марк?

Тя го разтърси за рамото.

— Какво?

— Казах, че трябва да провериш тези сметки.

— Да, да, естествено. Ще ги проверя. Заспивай.

— Марк?

Той раздразнено въздъхна.

— Не съм ти казала още нещо.

— Какво?

— Онзи човек, когото срещнахме преди няколко дни, спомняш ли си? Вчера ме проследи от службата. Каза, че трябвало да унищожа всички документи на Елиот. И че не съм знаела в каква опасност се намирам.

Марк отметна завивката и скочи от леглото. За миг застана неподвижен, забил поглед в краката си.

— Какъв човек? — тихо попита той.

— Онзи с брадата. Виждала съм го и преди. Беше на…

— Къде? — Марк вдигна очи към нея. Изглеждаше уплашен.

— Беше на погребението на Майкъл Елиот.

Той внезапно започна да я засипва с въпроси. Алекс му разказа за зловещото телефонно обаждане, за това как видяла непознатия да души около сградата на „Провидънс Лайф“ и как накрая блъснал колата й.

— Ами разпечатките? — попита той. — Да не би да е говорел за онзи лист с номерата на сметките?

— Едва ли. Мисля, че имаше предвид онази купчина разпечатки на Елиот. В дипломатическото куфарче бяха банковите съобщения от Швейцария, списъкът със сметки в „Оушън Стейт“ и накрая разпечатките. Човекът, който ме проследи, определено каза „разпечатки“.

— Не разбирам. Защо… Какво ги прави по-важни от… от парите?

— Нямам представа. Това са просто колони от числа — отвърна Алекс.

— Как изглеждат? Като банкови сметки или като парични суми?

— Не, не. Има цифри и букви. Например ABCD1, нещо такова.

— ABC…

— Не ABC, а нещо от този род… не зная, струва ми се, че имаше LQTS или LQTS1.

— Какво би трябвало да означава това, по дяволите?

— Не зная. Но си помислих, че буквите са обозначение на конкретна банка.

Той я изгледа скептично.

Алекс поклати глава.

— Просто нямам представа. Казах ти, не зная какво представляват.

— И онзи човек е искал да му ги дадеш?

— Да. До как мога да му ги дам, щом дори не зная кой е?

Марк кимна.

— И къде са?

— Вкъщи.

Той си обу боксерите и започна да си търси панталона.

— Какво правиш? — попита Алекс.

— Трябва да идем у вас. И да видим какви са тези документи.

— Марк, четири сутринта е.

— И какво от това?

Алекс придърпа завивката.

— Марк?

— Какво?

— Плашиш ме.

Марк вече закопчаваше панталона си, но като видя изражението й, се усмихна. Събу се и си легна до нея.

— Съжалявам, скъпа. Всичко е толкова объркано…

Тя внимателно се вгледа в лицето му и се опита да прочете мислите му. Бе очаквала, че ще го заинтригува, но поведението му й се струваше повече от странно.

— Може би трябва да съобщим в полицията — въздъхна Алекс.

Той поклати глава.

— Не. Какво ще им кажем?

Алекс също бе мислила за това. Можеше да иде при Уайт, но той бе отсъствал по болест няколко дни, а сега заминаваше за Вашингтон на конференцията на НЗИ. Не знаеше какво да каже в полицията. „В компанията става нещо странно“, това ли? Марк я целуна по челото.

— Нека да поспим, а утре ще идем у вас.

И угаси лампата. Алекс лежеше в мрака и гледаше към тавана. Имаше чувството, че той бавно се спуска надолу към нея.