Патрик Линч
Застрахователи (35)

34.

Сградата на Клермонт авеню №14 беше от онези, които агентите на недвижими имоти наричат „къща с характер“. Не палат, но приемливо късче от Американската мечта — за човек със средни доходи. И тъкмо това бе проблемът: хората със средни доходи не застраховаха живота си за един милион долара. Алекс пресметна, че месечните вноски на Фредрик Трайбовски трябва да са били около хиляда и двеста долара, петнайсет хиляди годишно. И колко му бяха оставали от заплатата? Петдесет хиляди? Шейсет?

Беше паркирала тойотата пред номер 20 и се опитваше да събере смелост, за да почука на вратата. Щеше да излъже, че е от „Провидънс Лайф“, да покаже старата си служебна карта, ако се наложи, и да обясни, че имат софтуерен проблем, който налага да проверят изплатените застраховки. Планът й бе малко неубедителен, дори рискован. Компанията беше изплатила на Патриша Трайбовски един милион долара. А после тя бе дала десет процента от тях на Майкъл Елиот. Други бяха направили същото. Защо? Какво беше направил за тях Елиот?

След като се бе върнала от „Провидънс Лайф“ уморена до смърт, Алекс едва намери сили да се съблече. Но после спа неспокойно, час по час се будеше, всеки път подгизнала от пот, въпреки че в стаята бе студено. Когато в пет часа Оскар скочи в краката й, тя едва не падна от леглото. Сърцето й бясно туптеше, влажната й коса лепнеше — и нямаше представа защо. Сигурно бе сънувала кошмар. Защо иначе се чувстваше толкова уплашена? Но не си спомняше нищо, само някакъв неопределен страх. Ставаше нещо, което променяше живота на хората. Бе променило Майкъл Елиот, после Лиз Фостър и Марк Ферули. А може би неусетно променяше и самата нея.

Сега невиждащите й очи бяха вперени към мократа улица. Все още не можеше да повярва, че Марк я е излъгал съзнателно. Но опитите й да оправдае измамата му, да приеме, че е станало недоразумение, че не е разбрал данните, че е бил прекалено зает, за да ги провери, всичко това отстъпваше пред самото му поведение. Той бе положил толкова усилия да я накара да се откаже, после се бе опитал да я успокои с глупава лъжа. Алекс усещаше, че раздялата им е свързана с… с онова, което отравяше хората. Той участваше във всичко това, сигурно участваше.

Замисли се за повишението му. Спомняше си усмихнатото му лице, когато вечеряха в „Хемънуей“. Държеше се невероятно самодоволно, дори самонадеяно. Сякаш знаеше какъв ще е резултатът още преди обсъждането да е започнало…

После й хрумна нещо друго. Тя стисна волана. Не беше точно мисъл, не точно идея, по-скоро странна асоциация. Отнасяше се за банкера — как ли се казваше? — Мълинс, човека от „Оушън Стейт“. Ясно си представи лицето му на събирането, начина, по който слушаше прощалната реч на Гьобърт, поглаждайки брадичка с лявата си ръка. Когато разговаряха до шведската маса, тя остана поразена от скъпия му златен часовник. Стори й се странно: часовник за двайсет хиляди — най-малко двайсет хиляди — на ръката на човек, който носи дрехи за двеста долара, при това стари. По-късно часовникът вече не бе на китката му. Защо? После Марк и неговото БМВ — не порше, да, нито спортен мерцедес, но все пак автомобил, струващ над петдесет хиляди долара. Петдесет хиляди долара, които той нямаше. Разбира се, имаше много начини да си го позволи, но ако беше избрал някой от тях, защо после бе върнал колата? Първо изчезваше златен часовник, после лъскав нов кабриолет. Ами Елиот, човек, който живееше в къща за… за колко? Двеста хиляди? Мултимилионер, който умира, докато монтира лавици в дневната.

— Защо?

Собственият й глас отново я върна на дъждовната улица. И ето че седеше в тойотата пред дома на вдовицата, жена с адски много пари, макар и не чак толкова много, колкото й дължаха, жена, въпреки това живееща в къща за…

Алекс поклати глава. Числата започваха да я подлудяват. Просто не се връзваха.

 

 

Улицата пустееше. Тротоарите бяха почистени и снегът бе натрупан на купчини в дъното на отбивките. Дъждът започваше да ги топи.

Трябваше да позвъни на вратата два пъти. Накрая защракаха ключалки и резета. Разнесе се груба ругатня.

— Да, какво искате? — Иззад веригата я погледнаха кървясали очи.

Алекс положи всички усилия да се усмихне и си придаде професионален вид.

— Госпожо Трайбовски, казвам се…

— Я чакайте.

— Моля?

— Аз не съм госпожа Трайбовски — казаха очите.

Алекс облекчено въздъхна. Явно разговаряше с прислужницата.

— А, извинете ме. Тук ли е госпожа Трайбовски?

— Не зная, трябва да почукате на нейната врата.

Алекс отстъпи и огледа улицата. Дали че беше сбъркала адреса?

Вратата се отвори докрай и пред нея застана жена с навъсено лице. Завързваше колана на розовия си пеньоар около онова, което някога трябваше да е било талията й. Не приличаше на прислужница.

— Съжалявам — рече Алекс. — Мислех…

— Да, Трайбовски наистина живееха тук. Преместиха се преди две години.

— Разбирам.

— Отнеха им къщата заради неизплащане на ипотеката.

Алекс зяпна, а жената доволно кимна.

— Знаете ли… — Тя се опита да възвърне самообладанието си. — Знаете ли къде бих могла да я намеря?

— Разбира се. И като идете при нея — жената изчезна за миг, после отново се появи с купчина списания и пликове — предайте й да уреди въпроса с пощата. Проклета да съм, ако продължа да й препращам писмата.

 

 

Алекс се върна в колата и няколко минути се мъчи да разчете почерка на жената. Когато най-после разбра какво е написано на първия плик, се обърка още повече: Патриша Трайбовски се беше преместила в Поутъкит^[1].

Докато шофираше на изток по Чокстоун авеню, по предното стъкло на тойотата яростно зашиба град. Тя излезе на междущатската магистрала и потърси шосе 1, което щеше да я отведе в района на Поутъкит, като през цялото време се опитваше да свърже всичко в правдоподобен сценарий. Имаше много случаи с хора, които се застраховаха и по-късно откриваха, че не могат да си позволят вноските. Но тогава просто преставаха да плащат. Господин Трайбовски трябваше да е продължил да превежда парите, иначе фирмата нямаше да изплати застраховката на вдовицата му.

Когато отби от магистралата, изведнъж се сети за друго. Колко често хора, изправени пред финансова катастрофа, например собственици на малки компании, които се сблъскваха с данъчните власти и знаеха, че рано или късно ще фалират, колко често такива хора си правеха голяма застраховка, изплащаха я със служебни пари, докато можеха, и после се самоубиваха, за да осигурят бъдещето на семейството си? Самоубиваха се, за да не го оставят да живее в мизерия. Трябваше грижливо да инсценират всичко, разбира се. Застраховки на явни самоубийци не се изплащаха, но компаниите можеха да бъдат заблудени. Просто трябваше да събереш смелост и да преобърнеш автомобила си в някое дере. Често ли се случваше? Естествено, нямаше статистика, защото смъртта официално се обявяваше за нещастен случай.

От друга страна, даже да имаше измама, нещо се бе объркало. Човек с много пари не отиваше да живее в Поутъкит. Докато минаваше покрай Маккой Стейдиъм и търсеше отбивката за къмпинга, който госпожа Трайбовски сега наричаше свой дом, Алекс окончателно се убеди в това. Феърлоун Парк беше мизерен дори според местните стандарти. Особено в дъждовно време. Десетината каравани по напукания асфалт приличаха на изгнили зъби. Всички бяха оградени с телена мрежа, тук-там закърпена с парчета шперплат.

Алекс спря и за момент остана в колата. Дали изобщо бе разумно да излиза? Не че къмпингът изглеждаше особено опасен. Просто й действаше потискащо. Замисли се за собствения си апартамент, също доста скромен, но в сравнение с тези кални дворчета и разпадащи се каравани… Американската мечта и Американският кошмар. Дъждът не отслабваше и макар че бе едва единайсет сутринта, започваше да притъмнява.

Алекс взе списанията и писмата.

Госпожа Трайбовски живееше на номер 4 — каравана, широка три и дълга шест метра, с кушетка и две автомобилни седалки, които играеха ролята на градински мебели. Тя постоя за минута на влажните дъсчени стъпала и се заслуша. Отвътре се чуваше телевизор или радио. Алекс почука на паянтовата врата.

— Кой е?

Раздразнен глас.

— Госпожа Трайбовски? Здравейте, казвам се Алекс Тайнън. Аз съм от…

Вратата незабавно се отвори и пред нея се изправи възрастна жена с изтъркан анцуг и мръсни розови пантофи. Сивата й коса бе вдигната назад с пъстро копринено шалче. Носеше се мирис на пържено.

— Коя?

— Алекс… Алекс Тайнън. Аз съм от „Провидънс Лайф“.

Очакваше поне някаква реакция, но госпожа Трайбовски просто я гледаше с тъжните си кафяви очи. Лицето й носеше следи от минала красота, но ъгълчето на устата й висеше надолу, вероятно в резултат от удар. Докато говореше, тя притискаше длан към гърдите си.

— Да. Какво обичате?

— Аз съм от „Провидънс Лайф“, застрахователната компания.

Госпожа Трайбовски кимна.

— Ако ви дължа пари, нямате късмет.

— Вие сте съпругата… вдовицата на покойния господин Фредрик…

— Фреди, да.

Фреди. Собственикът на застраховка 8356322.

— Ходих на стария ви адрес в Маунт Плезънт. Собственичката ми даде пощата ви.

— Барбара Доксопулис. Как е старата вещица?

Докато поемаше пощата от ръцете й, вятърът промени посоката си и дъждът започна да брули предната страна на караваната. Двете се спогледаха.

— Защо не…

Възрастната жена отстъпи назад и покани Алекс да влезе.

Вътре бе изненадващо топло. Лавици покриваха едната стена на помещението. Алекс забеляза евтини издания на Толстой и Достоевски, имаше и някакво голямо пълзящо растение. През алуминиевата рамка на прозореца се стичаше струйка вода. Имаше радио. Но не и телевизор. Върху дивана, който навярно служеше за легло, бяха разхвърляни дрехи. Госпожа Трайбовски събра няколко чифта чорапи и ги натъпка в една голяма раница. Ставите на пръстите й бяха подути от артрит.

— Току-що се връщам от пералнята. Какво време само, а? Първо студ, сега наводнение.

Алекс за миг си представи майка си и каза:

— Моля ви недейте… недейте да разчиствате заради мен. Няма да ви отнема много време.

Госпожа Трайбовски спря и се изправи с пробит чорап в ръка.

— Няма нищо, мила. И без това цялата къща се нуждае от чистене. — Тя каза „цялата къща“ така, като че ли караваната всъщност бе богаташка вила. — Е, какво има? Защо сте дошла?

— Аз… ами, въпросът е малко деликатен. Аз… ние в „Провидънс Лайф“ имахме проблем с един от компютрите ни.

Старицата вдигна поглед към мръсния таван и поклати глава.

— Компютри — рече тя. — Фреди казваше, че компютрите щели да ни избавят от досадната канцеларска работа. Тогава бях чиновничка и не можех да я понасям. Фреди казваше — за да ме успокои, нали разбирате, когато започвах да се отчайвам — та той казваше, че компютрите щели да ни оставят повече време за интересни неща. Само че заради тях хората си изгубиха работата.

Госпожа Трайбовски почти не си бе поела дъх — като човек, който няма с кого да си приказва. Като майката на Алекс.

— Да, разбирам какво искате да кажете — отвърна Алекс. — Е, така или иначе, имахме компютърен проблем и се налага да проверя някои застраховки, които компанията е изплатила миналата година. По-точно, през ноември.

Госпожа Трайбовски продължаваше да я гледа.

— Чудех се дали бихте потвърдили точната сума, която ви е била изплатена по застраховката на съпруга ви.

Възрастната жена остави чорапа на дивана.

— Боя се, че не ви разбирам, мила.

— Съпругът ви е починал…

— Миналата година, да. През януари. Нямаше никаква застраховка. Преди години наистина имаше… и сега се сещам, че беше точно при вас. „Провидънс Лайф“. Но това беше отдавна, когато… — Тя се замисли за времето, когато бе имала пари, дом и съпруг. Преди удара, преди всичко да отиде по дяволите. — Но вноските бяха прекалено високи. След като фалира, той просто… ами, просто престана да плаща. Когато почина, не получих нито цент.

Госпожа Трайбовски вдигна поглед към Алекс.

— Какво има, мила? Защо не седнете? — И посочи един овехтял фотьойл. — И четирите му крака още са здрави.

 

 

Старицата направи чай и двете поговориха около час. Госпожа Трайбовски подробно й разказа за живота си с всичките му възходи и падения. Фреди бил прекрасен танцьор, партньор в преуспяваща фирма за отоплителни системи. В момент на сляп оптимизъм — слепият оптимизъм бил друго негово качество — той си направил голяма застраховка, така че любимата му съпруга никога да не се страхува за бъдещето си. За съжаление компанията фалирала в резултат на съдебен процес — котлите, които Фреди монтирал, понякога избухвали и застраховката била анулирана.

Докато слушаше, Алекс изпадаше във все по-голям смут. Накрая госпожа Трайбовски забеляза, че нещо не е наред.

— Не се безпокойте за компютъра си, мила — каза тя. — Тези неща постоянно се развалят. Уверявам ви. Сигурно просто трябва да почистите дискетното устройство, да го рестартирате или нещо подобно.

 

 

Тичаше към тойотата, когато й хрумна нова мисъл и я накара да се закове на място. Тя се обърна и погледна към госпожа Трайбовски, която продължаваше да стои на вратата на тъжния си дом.

— Какво има, мила? Ще настинете.

— Госпожо Трайбовски — надвика дъжда Алекс, — съпругът ви някога имал ли е сметка в „Оушън Стейт Сейвингс Банк“?

Старицата се замисли за миг.

— Не. Държеше парите си в „Провидънс Тръст“ — отвърна тя. — Винаги.

 

 

Алекс седеше в едно ресторантче някъде между Поутъкит и Ийст Сайд. Хората около нея се криеха от дъжда, ядяха палачинки или бъркани яйца и продължаваха да живеят живота си като че ли всичко е нормално. Но не беше. От една от водещите корпорации в Провидънс източваха милиони долари. Фреди Трайбовски отдавна не превеждаше вноските си, но някой го бе правил вместо него, така че когато настъпи моментът, когато Фреди умре, да може да прибере застраховката му.

И Фреди не правеше изключение. Алекс подозираше, че сметките от списъка на Елиот сочат други подобни случаи. Откога продължаваше всичко това? Ако парите се източваха с такава скорост, защо това не се отразяваше върху баланса на компанията? Все същият стар проблем. Някой мамеше „Провидънс Лайф“. Наред с рутинното изплащане на застраховки група хора фалшифицираха искове за големи суми. Но защо все пак не се отразяваше върху баланса?

Тя отпи от изстиналото си кафе. Всичко й се струваше недействително. Парите, превеждани на сметката на Майкъл Елиот обаче, бяха съвсем реални. Десет процента от застраховката три работни дни след изплащането й. Кой получаваше останалото? Не госпожа Трайбовски. Може би имаше още девет души, всеки от които взимаше по десет процента? Никой не би могъл да извърши такава измама сам. Алекс се опита внимателно да обмисли всичко.

Първо откриваха анулирани застраховки. Защо? Щом си готов да фалшифицираш иска, защо да не фалшифицираш и самата застраховка? После се сети. Когато се издаваше нова застраховка, винаги участваше застрахователен агент, който получаваше комисиона. Докато анулираните застраховки бяха минала работа, история. Комисионите отдавна бяха платени. Никой не се интересуваше от тях.

Алекс кимна. Изглеждаше логично. Колкото повече лъжи се трупаха, толкова по-голяма вероятност имаше да ги забележат. Затова ли единствената застраховка, която успя да проследи, принадлежеше на жител на Роуд Айланд? Разбира се. Местните хора често влагаха париите си в „Оушън Стейт“. Но не и жителите на Тенеси или Минесота — определено не в ийстсайдски клон.

Кой можеше да участва в измамата? Със сигурност някой от „Искове“. И от „Разследване“. Тя запрехвърля наум имената на хората и отделите: Ралф Маккормик, Дан Мичъл, Доналд Грант. И Дейвид Мълинс, за да отваря фалшивите сметки в „Оушън Стейт“ и още на същия ден да превежда парите в чужбина. И Елиот, разбира се, шефът на „Финанси“, за да подписва големите чекове и да се грижи никой да не задава въпроси. Но Елиот бе умрял. И трябваше да му намерят заместник. Някой, който да се съгласи да участва. Някой, на когото могат да се доверят.

Алекс настръхна. Този човек беше Марк. Млад, алчен, готов да нарушава правилата. Кръвта кънтеше в ушите й. Тъкмо затова бяха прескочили Дрю Когил: опитен, компетентен, но прекалено честен.

Мъж с дебела работна риза блъсна масата й, докато минаваше покрай нея.

— Прощавай, малката.

Тя не му обърна внимание. Трябваше да направи нещо. Трябваше да каже на някого. Алекс се изправи. Но на кого?

Замисли се за полицията. Имаше ли достатъчно доказателства, за да ги убеди? Достатъчно, за да ги накара поне да проверят случая? Може би. А може би не. Всъщност не разполагаше с почти никакви факти. Стара застраховка, която сама по себе си не доказваше нищо. А и бе откраднала информацията за нея, незаконно навлизайки на територията на компания в която вече не работеше. Освен това, ако измамниците от „Провидънс Лайф“ бяха хитри, нямаше да има уличаващи документи. Всички данни във фирмата се обработваха електронно. Алекс изпитваше странното чувство, че веднага щом полицаите влязат в залата на дванайсетия етаж, компютърната система на централния архив ще блокира.