Патрик Линч
Застрахователи (26)

25.

В събота вечерта Марк го нямаше. Алекс успя да го открие едва след единайсет на следващата сутрин. Не го разпитва къде е бил, нито му спомена, че го е търсила, и не каза нищо за „Медан“. Разбираше, че така само още повече ще влоши нещата. Просто направи всичко възможно да изглежда спокойна и накрая предложи да отиде при него и да приготви вечеря. Гласът му звучеше уморено, но той с готовност се съгласи. Спомена, че останал в службата почти до сутринта заради някакъв проблем с компютърната система. Алекс успя да се сдържи и не го попита дали проблемът има нещо общо с Ралф Маккормик.

Пристигна към седем и се изкачи по стъпалата с покупките в ръце. Вътре кънтеше рок и прозорецът на банята светеше. Алекс удари с лакът по вратата, но Марк очевидно не я чуваше. За щастие преди няколко месеца й беше дал ключове — когато все още разпалено й предлагаше да се премести при него. Тя ги извади от джоба на палтото си и отключи.

Когато влезе в антрето, той слизаше по стълбището, облечен в сив анцуг и с все още мокра от душа коса. Изглеждаше чудесно.

— Забравих, че имаш ключове — каза Марк. — Чудех се кой ли може да е.

— Ти ми ги даде — отвърна Алекс. — Искаш ли си ги?

Той взе покупките, целуна я по бузата и се запъти към кухнята. В дневната продължаваше да свири рок.

— Просто бях забравил. Я да видим какво има тук?

Алекс си съблече палтото и го преметна на облегалката на стола.

— Пиле — колкото може по-бодро отвърна тя. — Страхотна китайска рецепта и адски лесна. Лук, счукани орехи и соев сос с подправки. Сладко-кисел. Онзи ден го опитах.

Марк извади бутилката със сос и се зачете в етикета: състав, калории, дори рецептата за китайски ребърца на скара. Като че ли не знаеше какво да каже или го глождеше нещо, което не му позволяваше да мисли за друго. Алекс се зачуди дали не събира кураж да й съобщи нещо. Нещо за тях.

— Ще пийна една бира — накрая рече Марк. — Ти искаш ли?

— Естествено — отвърна Алекс, макар че не обичаше бира и му го бе казвала стотици пъти. Тя продължи да разопакова продуктите. — Между другото, ще ми трябва белтък. Имаш ли яйца?

Той беше приклекнал пред хладилника и търсеше бутилките бира. Трябваше му много време, докато ги открие. Когато се изправи, от яйцата нямаше и следа.

— Марк?

— Да?

— Това означава ли, че нямаш?

— Какво?

— Яйца. Трябват ми яйца.

— Нали щяхме да ядем пиле?

Алекс нервно се засмя.

— Ще ядем, Айнщайн. Но ми трябва белтък.

Марк сбърчи вежди. Шегата не му хареса.

— А, ясно. Да, имам яйца. — Той отново приклекна пред хладилника. Алекс го наблюдаваше. — Аха, ето ги.

Марк извади картон с яйца и го остави на плота. Тя започна да приготвя маринатата и разби белтъка с оризово вино и царевично брашно. Музиката спря, но той не отиде да сложи нов диск.

— Наздраве — каза Марк и й подаде чаша бира. Самият той пиеше от шишето. — Изглежда, другата седмица няма да съм тук. Разбира се, ако времето позволи.

Алекс спря да разбива белтъка и го погледна.

— Къде ще ходиш?

— В Ню Йорк. Има вероятност да участваме в онази брокерска операция. Във всеки случай Нют иска да я проверим.

— За цяла седмица ли?

— Заминавам във вторник сутринта — както казах, ако времето позволи. Ще се срещна с някои хора на Уолстрийт. Може би няма да е зле да си купя червени тиранти.

— Вече имаш едни — отвърна тя. — В гардероба, вляво.

Марк кимна и се облегна на хладилника.

— Сам ли отиваш? — не успя да се сдържи Алекс.

Той сви рамене.

— Навярно.

— Ами… — Този път се овладя. Моментът не бе подходящ за сцени на ревност, особено след като нямаше никакво основание. — Ами Нютън Брейди? Той няма ли да дойде?

— Не. Освен ако събитията не се развият прекалено бързо, но това едва ли ще стане. — Марк отпи от бирата си. — Така. Ти докъде стигна с ония разпечатки?

Трябваха й няколко секунди, докато се съсредоточи. Вече беше решила да не му казва нищо. След пътуването й до западен Уоруик нещата се бяха променили. Фактът, че бе успяла да открие къде работи непознатият, я караше да се чувства по-уверена и всеки изтекъл ден, в който не се случваше нищо страшно, нищо зловещо, все повече я убеждаваше, че е в безопасност. Имаше и друга причина да не сподели нищо Марк. Дразнеше я това, че той като че ли се стремеше да поеме всичко в ръцете си, сякаш нейните инициативи по някакъв начин го заплашваха.

— Не — отвърна Алекс. — Всъщност не съм мислила за това. Той сигурно просто не е наред. А може да се е опитвал и да ме сваля.

Марк отпи от бутилката, без да откъсва поглед от нея.

— Да, възможно е — съгласи се той. — В този град наистина има странни хора.

И половината от тях работят в „Провидънс Лайф“ — помисли си Алекс.

— Виждала ли си го пак? — попита Марк.

Тя извади от чекмеджето нож и започна да реже пилешките гърди, после безразлично отвърна:

— Не. Но ако го видя, ще повикам полиция.

Марк доволно изсумтя и седна до масата. Изглежда, искаше да чуе точно такъв отговор.

— Между другото — небрежно подхвърли той, — проверих в компютъра номерата на сметките, които ми даде.

Алекс остави ножа и се обърна към него.

— Наистина ли? Снощи?

— Да.

— И?

Марк въздъхна и поклати глава.

— Тези сметки просто са… били са на ползватели на застраховки на „Провидънс Лайф“. Хора, които са получили застраховка след смъртта на застрахования. Нищо необичайно.

Алекс се намръщи.

— Искаш да кажеш, че са получавали пари от фирмата ли?

— А какво друго? Подали са иск, който е бил удовлетворен. И толкова.

Тя отпусна ръце.

— В такъв случай тези… — Алекс млъкна и се опита да осмисли думите му. — Всички тези ползватели са имали сметки в „Оушън Стейт“, така ли?

Марк сви рамене.

— Е, това е една от най-големите банки в щата, знаеш го.

— И? Всичките ли са местни?

— Почти. Ние работим главно с клиенти от този район. В това няма нищо странно.

— Но защо Майкъл Елиот ги е взел? Искам да кажа, точно тези сметки?

— Може да си е носил работа вкъщи. Или просто ги е забравил в куфарчето си. Има ли значение? Виж, все още проучвам нещата в отдела и ми е ясно, че Елиот не си е падал много по документацията, уверявам те.

Алекс се чувстваше разочарована. Бе открила листа с номерата пъхнат в разпечатките и това наистина предполагаше, че е много вероятно да е попаднал там случайно.

— За какви застраховки става дума? — попита тя.

Марк остави празната бутилка и се изправи. Изглеждаше нервен.

— Не зная. Нали разбираш, съвсем обикновени. Сто хиляди, понякога по-малко. Така или иначе, важното е, че това са пари на фирмата. Съвсем законни. — Той отвори хладилника и си взе още една бира. — Така че спокойно можеш да забравиш идеята си за прането на пари.

Алекс взе ножа и продължи да реже пилешките гърди. Кръвта лепнеше по пръстите й.

— Чакай малко. — Тя погледна ръцете си. — Нали по-малките застраховки се уреждат от „Искове“ и само големите минават през финансовия отдел. Онези от половин милион нагоре.

За миг Марк изглеждаше объркан.

— Какво? Кой казва, че са минали през финансовия отдел? Аз само проверих в компютъра. Не съм споменавал кой отдел е уредил изплащането им.

— Но, Марк, какво ще правят номерата у Елиот, щом не се е занимавал с изплащането на застраховките?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Но това е абсурдно. Освен ако в тези застраховки не е имало нещо особено. Не разбираш ли?

— Не. — Той затръшна вратата на хладилника. — Ти се нахвърляш като… ти просто не знаеш нищо. Може да е…

— Виж. — Алекс погледна ножа в ръката си и го остави. — Виж, просто искам да кажа, че…

— Какво?

— Няма значение.

— Не, продължавай. Какво искаш да кажеш?

— Имената. Имената на застрахованите. Трябва да ги откриеш. Или поне номерата на застраховките. Тогава ще можем да проверим самите застраховки и да видим дали всичко е законно.

— Стига вече! — Марк тръгна да излиза, но спря на прага и се обърна. — Мамка му, какво говориш, Алекс?

После, изненадан от избухването си, запремигва.

— Изобщо имаш ли представа на какво напрежение съм подложен в момента?

— Но ти само трябва да…

— Аз съм шеф на финансовия отдел, за бога! Изобщо имаш ли представа какво означава това? Трябва да ръководя целия скапан отдел. И това не е всичко. Половината от членовете на борда сигурно смятат, че не съм подходящ за този пост. Сериозно ли мислиш, че нямам друга работа, освен по цял ден да се ровя в централен архив? Мамка му, не ти ли стига онова, което вече направих?

Алекс го зяпаше, уплашена от яростта му.

— Недей да ругаеш, Марк — тихо каза тя.

— И всичко това, защото… защото си се вманиачила на тема Майкъл Елиот. Забрави за Майкъл Елиот. Майкъл Елиот е мъртъв. Разбираш ли? Пробил електрически кабел. Вече може ли да продължим да си живеем живота, моля?

— Марк, аз само… — За своя собствена изненада Алекс усети, че още малко и ще се разплаче. — Само попитах…

— Само значи, а? Какво само? Знаеш ли, че Нютън Брейди ме завари да се ровя в архива и не беше много доволен, че губя времето на фирмата?

— За какво време на фирмата говориш? За бога, било е събота вечер. Почивен ден.

— За него също. — Марк размаха показалец във въздуха. — За него също. И не можеше да си тръгне, докато не свършим и двамата. Освен това, както ти е… или поне би трябвало да ти е известно, не всеки има достъп до информацията за застрахованите и техните наследници.

— Зная правилника. Просто не знаех, че някой може да е толкова тъп, за да му обръща внимание. Не съм чувала по-глупаво нещо.

— Ако обръщаше съвсем малко повече внимание на глупави неща като работата и отговорностите си, сигурно нямаше да живееш в оная лайняна дупка и да се криеш от хазяйката всеки път, щом дойде да си иска наема.

За миг Алекс онемя. Все едно я бяха ударили в корема. Тя стисна зъби, решена да сдържи сълзите си. Нямаше да му достави това удоволствие.

— Променил си се, знаеш ли? — Алекс го гледаше право в очите и въпреки разтуптяното си сърце се опитваше да диша равномерно. — Откакто Нют те насърчи. Преди беше нормален. Беше забавен. Но сега… сега не зная какъв си.

Марк затвори уста и мъчително преглътна.

— Да, ти още от самото начало беше против, нали? Защо не си го признаеш? Вбеси те дори това, че си купих нова кола. Не си в състояние да ме подкрепиш. Не можеш да ми помогнеш да се възползвам от единствения — единствения — голям шанс в живота ми. Само се заяждаш. Защо, Алекс? Завиждаш ли ми? Да не си се надявала, че ще станеш старши вицепрезидент преди мен с помощта на… Рандъл Уайт?

Алекс го зяпна с отворена уста. Не можеше да повярва на ушите си. Искаше й се да го удари, но изражението му й показваше, че няма да се поколебае да й отвърне. Тя грабна палтото си.

— Кучи син. — Думите й прозвучаха като шепот. — Скапан, егоистичен…

Профуча покрай него и изтича в коридора. Не разбираше откъде е дошла цялата тази ярост. Но той наистина се бе променил. Нещо го беше променило. Просто го забелязваше прекалено късно. Да, след смъртта на Майкъл Елиот нещата постепенно бяха започнали да се влошават. Не можеше да спре този процес, нито да го проумее.

— Алекс. — В гласа на Марк не се долавяше дори нотка на угризение. По-скоро като че ли намекваше, че е крайно време да порасне. — Стига, Алекс. Аз просто…

Тя погледна назад към него. Очакваше да й се извини, да падне на колене. Но Марк не го направи. Просто стоеше на прага на кухнята с бутилка бира в ръка, после въздъхна.

Алекс отвори вратата.

— За твое сведение — каза тя — аз не се крия от госпожа Конъли. Плащам й. Къщата не е лайняна дупка и Рандъл Уайт притежава качеството, което ти никога няма да имаш: той е джентълмен.

— Алекс, не исках…

— Сам си сготви скапаната вечеря — извика Алекс и се втурна към колата си, като се молеше поне веднъж да запали от първия път.