Патрик Линч
Застрахователи (30)

29.

Отначало Алекс си помисли дали да иде при Бенедикт Елис и да провери дали е научил нещо за разпечатките, но после се сети, че грешната диагноза на Тейт — ако наистина се окажеше така — няма нищо общо със служебните й проблеми. Първо трябваше да разговаря с Рандъл Уайт. Госпожа Елиот щеше да се обади на Нойман и това можеше да й помогне, но Уайт бе по-силен съюзник. Трябваше да е сигурна, че е на нейна страна. Вечерта му позвъни по клетъчния си телефон и го попита дали има нещо против да го посети. Той току-що пристигаше от летището.

— Какво… За какво искаш да разговаряме? — попита Уайт.

— Малко е сложно — отвърна Алекс. — Всъщност е много сложно. Трябва да се срещнем.

След час вече напускаше предградията. Фаровете й осветяваха сипещия се на парцали сняг. Пътните условия бяха отвратителни и все повече се влошаваха. Докато стоеше под премигващия неонов надпис на една бензиностанция северно от Нюпорт, тя сериозно се замисли дали да не се върне. И не само заради снега. Страшният студ от последните няколко седмици сякаш усилваше отчаянието й. Изпитваше непреодолимо желание да се обади на Марк. Трябваше да чуе гласа му — искаше да го сравни с онзи, който кънтеше в главата й. Гледаше променящите се цифри на колонката и все повече се уверяваше, че всичко помежду им е свършило. Край. Плати за бензина и излезе на пътя. Когато включи радиото, за да чуе прогнозата, попадна на някакъв мрачен джаз, напълно отговарящ на черните й мисли.

После пресече Саконет Бридж — стискаше волана и се опитваше да си вдъхне увереност в път, който вече не можеше да вижда.

Рандъл Уайт беше единственият висш служител в „Провидънс Лайф“ — със сигурност единственият изпълнителен директор — който живееше извън Провидънс. Понякога нощуваше в малък служебен апартамент в града, но обикновено всяка вечер пътуваше до дома си край Нюпорт. В други райони на страната петдесет километра не се смятаха за голямо разстояние, но в Роуд Айланд — и особено в Провидънс — това граничеше с истински ексцентризъм.

Нюпорт сякаш бе затворен за зимния сезон. Шофьорите се колебаеха на кръстовищата, като че ли бяха изгубили кураж и се чудеха дали да продължат. Алекс видя изоставена в снежна преспа кола. После още една. Караше бавно и час по час регулираше повредения радиатор на тойотата. Леденият солен въздух на залива Нарагансет се просмукваше през вратите и температурата постепенно спадаше, докато накрая от устата й започна да излиза пара.

Накрая видя засипана със сняг стара тенекиена пощенска кутия и спря. Свали прозореца и прочете написания с боя номер. Къщата на Уайт се намираше стотина метра по-нататък. От двете й страни имаше ниски каменни стени. Алекс присви очи и се вгледа през вихрещия се във въздуха сняг. На отбивката беше паркиран автомобил и на първия етаж светеше, но от комина не се виеше дим. Тя продължи напред и плъзна очи по очуканата тухлена фасада. Кой знае защо, винаги си бе представяла, че Уайт живее в дървена сграда, слънчева и жълта като дома на Рузвелт, който се намираше наблизо в щатския парк Форт Адамс. Но тук нямаше нищо слънчево. Продълговата ниска къща, ориентирана с гръб към източния вятър, напомняща на преобърната настрани стара гемия. Алекс слезе и закрачи към вратата. Снегът като че ли не беше почистван от няколко дни и следите от гуми, водещи към линкълна на Уайт, бяха почти заличени.

Тя спря за момент, като потропваше с вледенени крака и търсеше звънеца. После почука. Отвътре не се чуваше нито звук. Алекс се отдръпна и погледна нагоре към прозорците.

Нищо не помръдваше. От изкривения улук висяха ледени шушулки. Отново почука, този път по-силно. Вратата рязко се отвори и тя видя разтревоженото лице на Уайт.

— О, Алекс! Заповядай.

Съвсем бе забравила, че е болен — толкова беше потънала в мисли за работата си. Уайт отстъпи да й направи път.

— Внимавай да не се подхлъзнеш на стъпалото. Заледено е.

Тя влезе в антрето.

— Здрасти, аз… — Алекс започна да развързва шала си и да се разкопчава. Чувстваше се неловко под погледа му. — Чух, че си… за конференцията. Как си?

— А, добре, добре. Тъкмо се канех да… — Той прокара пръсти през разрошената си коса и за миг се замисли. — Тъкмо ще ми помогнеш да запалим камината.

Уайт я въведе в просторна дневна и включи лампата. Облицованите с дървена ламперия стени бяха покрити с книжни лавици и акварелни пейзажи, по бюфетите имаше снимки и кристални гарафи. Студеният въздух миришеше на угаснал огън, в камината димяха големи, влажни наглед дънери.

— Заради вятъра и снега… Накрая се отказах — рече той. — Не зная какъв е проблемът, но като че ли изобщо не тегли.

Остро изсвирване някъде в къщата го накара да се плесне по челото.

— А, да! Правех чай. Искаш ли?

— Естествено.

Когато пет минути по-късно се върна в стаята с поднос с чаши и чайник, Алекс вееше пред камината с „Уолстрийт Джърнъл“ и дънерите вече съскаха и пращяха.

— Какво време само, а? — каза той и остави подноса на масичката.

— И ще става още по-лошо. Така казаха по телевизията.

Настани се удобно пред съживяващите се пламъци и Алекс го разпита за конференцията. Уайт отговори, че всичко минало нормално. Наля „Ърл Грей“ в порцелановите чаши и й се усмихна през надигащата се пара.

— Просто… Не зная какво ми стана. Всички тези проблеми и напрежението трябва да са взели своето. Нищо ми нямаше, стоях на трибуната и гледах към публиката от застрахователи и политици, после изведнъж… Адски неподходящ момент. И не само заради НЗИ. — Уайт я стрелна с поглед. — Петък е големият ден, нали знаеш. Ще избираме новия папа.

— Да, чух за това.

Той въздъхна.

— Е, все пак не е настъпил краят на света, нали?

Алекс се зачуди какво ли означава това. Може би искаше да каже, че отсъствието му няма да повлияе на резултата или че резултатът всъщност няма значение? Тъкмо се канеше да го попита, когато Уайт продължи:

— Алекс, исках да ти кажа… надявам се, че снощи не съм те обезпокоил.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Ни най-малко. Беше ми много приятно да те чуя. Изненадах се, но ми беше приятно.

— После се почувствах глупаво. Да ти надрънкам онези глупости за Франция. И да ти възложа оная тъпа задача, това вече беше…

— Боя се, че нямах възможност да я довърша. Разбираш ли…

Не знаеше как да продължи. Обзе я самосъжаление и тя погледна надолу към чашата си.

— Какво има, Алекс?

Тя си пое дъх и реши, че единственият начин е да му обясни всичко.

— Тази сутрин Уолтър Нойман ме уволни.

Алекс вдигна очи. Уайт я гледаше слисано. После рязко остави чашата си и поклати глава.

— Повика ме в кабинета си и ми каза, че съм направила ужасно провинение.

— Но… какво провинение?

И Алекс му разказа за Лиз и Майкъл, за парите и за посещението си при Маргарет Елиот.

— Тя ми обеща да се обади на Нойман, но не съм сигурна, че това ще промени нещо. Нойман ми каза, че излагал позицията на борда. Това… това не е вярно, нали?

Уайт сви рамене.

— Аз съм член на борда, но го чувам за пръв път.

Алекс въздъхна. Точно както си мислеше. Поради някаква неясна причина юридическият съветник бе решил да рискува. Но защо?

— Изглежда, твоята приятелка те е подвела — отбеляза той.

— Боя се, че е вярно.

Уайт кимна, после отново поклати глава. Очевидно не можеше да повярва.

— Разбира се, че ще… ще реша проблема. Не се безпокой. Сигурен съм, че ще мога… — Но избягваше очите й и вместо това гледаше огъня. — Ще мога да се справя с него.

Алекс искаше да чуе точно това, но кой знае защо, не й подейства толкова успокоително, колкото си бе мислила.

— Значи Елиот е имал… някаква връзка със секретарката си — каза Уайт. — Всичко изглежда толкова… пошло.

Той я погледна — чакаше реакцията й.

— Такива неща… хм, такива неща се случват — отвърна Алекс.

Уайт кимна и отпи от чая си.

— Бедната Маргарет. Наистина заслужаваше нещо по-добро. Тя не беше единствената, нали знаеш.

— Моля?

— Лиз, имам предвид. Имаше и други. В някои отношения Елиот беше много, хм… много лош човек. Няма друга дума за такъв егоизъм.

Алекс кимна. Чувстваше се неловко да разговаря за сексуалните похождения на Елиот. Не й се искаше да си спомня инцидента на коледното тържество.

— Трябва да призная, че повече… не зная, повече ме удиви историята с парите — каза тя.

— Да — продължи да кима Уайт. — Но… определено не може да е вярно.

— Имал е намерение да замине за Европа заедно с Лиз — убедено отвърна Алекс.

— Да замине за Европа? — Той сви рамене. — Но как? Откъде са се появили парите? Откъде биха могли да се появят?

— Нямам представа. Мисля си за това от… всъщност от седмици. Според мен…

Тя се вгледа в лицето му и осъзна, че идеята й ще прозвучи абсурдно. Шефът й бе свикнал да работи с доказуеми факти, не с откачени предположения.

— Какво? — попита Уайт.

Алекс се зачуди как да започне.

— Някога забелязвал ли си нещо странно в Нойман или Брейди? Или в Маккормик?

Той се изправи и се приближи до огъня. Ъгълчето на устата му потрепери.

— Какво да съм забелязвал?

— Не зная как да се изразя, но… мислех си, че просто си въобразявам, но днес следобед… Маргарет Елиот каза…

— Какво? Какво ти каза?

— Че след замогването на „Провидънс Лайф“ хората във фирмата, поне членовете на борда, започнали да се следят. И атмосферата в компанията внезапно се променила.

Уайт я погледна озадачено.

— Съжалявам, Алекс, не съм сигурен, че те разбирам.

Тя поклати глава.

— Не, вината е моя. Опитвам се да обясня нещо без… просто заобикалям най-важното.

— Ами недей. — Той пак седна на стола си и внимателно я изгледа. — Просто ми разкажи всичко.

Алекс протегна ръце, като че ли му показваше нещо — кутия, в която бяха скрити всичките й объркани впечатления.

— Добре. Добре. Логично. Елиот е имал всички онези пари. Несъмнено. Има доказателства, банкови съобщения.

— Виждала ли си ги?

— Не, но…

Уайт кимна да я насърчи да продължи.

— Така че ето какъв е проблемът. Имаме мултимилионер, който продължава да ходи на работа. — Алекс сви рамене, като че ли нямаше нужда от повече обяснения. — Или е откачен, или…

— Крадец — довърши изречението Уайт.

— Точно така. — Тя се усмихна, зарадвана, че толкова бързо е стигнал до същото заключение. — Това е най-вероятният извод. Елиот е постъпил в „Провидънс Лайф“ през осемдесет и пета и съвсем скоро след това компанията започва да изплува. Но нещо се променило. Поне според Маргарет Елиот. Сякаш нещо отровило живота им.

Уайт запремигва и се замисли.

— Предполагам, че ако е присвоявал пари от фирмата, може да се очаква нещата да се влошат, включително по отношение на брака им. Съжалявам, Алекс, но всичко това е малко мъгляво.

Тя раздразнено поклати глава. Шефът й имаше право, разбира се: наистина беше мъгляво.

— Добре, да се спрем за момент на парите — каза Алекс. — Откъде са дошли? Освен ако всички в „Провидънс Лайф“ не участват в някаква голяма измама, което не е много вероятно, все някой щеше да забележи липсата на десет милиона. Нали?

Уайт сви рамене.

— Така че — продължи тя — парите може да не идват от компанията. Може да минават през нея. Мръсни пари. Пари, които трябва да влязат в електронната банкова система.

— Да бъдат изпрани — прибави той.

За миг й се стори, че Уайт ще избухне в смях. Алекс се облегна назад.

— Да — не особено убедително отвърна тя.

— Трябва да отбележа, че това е доста…

Той се почеса по бузата и стисна устни. Не й вярваше.

— Значи никога не си… — Изведнъж й стана горещо. — Никога не си мислил…

— Не, всъщност не. — Уайт се загледа в ръкава на пуловера си. — Двамата с Уолтър Нойман… хм, никога не сме си допадали. Но не ми прилича на перач на пари. Пък и може да има друго обяснение за парите. Ако действително съществуват. Наследство от богат чичо, печалба от лотарията или нещо подобно.

Той се засмя и си наля още чай. Алекс също се усмихна.

— Но това недоразумение — внезапно възвърнал сериозността си, продължи шефът й — е обезпокоително. Мога да си го обясня само с някаква интрига на Нойман.

— Какво искаш да кажеш?

— Пенсионирането на Гьобърт предизвика страхотно напрежение. Можеш да си представиш. Тая история с теб и… и Елиот, тази грешка — поведението на Нойман спокойно може да е резултат от всичко това. Той знае колко много те ценя. Плановете ми за теб. Не крия факта, че ти и хората като теб сте важни за бъдещето на „Провидънс Лайф“. Кой го знае? Може да се опитва да дискредитира отдела. С други думи, мен.

Алекс се зачуди доколко болестта му е свързана с тези задкулисни борби за власт в „Провидънс Лайф“. Плашеше я мисълта, че и тя участва в тях, макар и като пионка.

— Не бих се тревожил излишно за това — продължи Уайт. — Непременно ще повдигна въпроса пред самия Нойман. И дума не може да става да изгубиш работата си. Та ти си моята най-ярка звезда. Не се безпокой.

Той отново се усмихна.

— Ами ако… — Алекс се поколеба.

— Ако изберат Нойман за председател ли? — довърши въпроса Уайт.

— Съжалявам. Каква невероятна егоистка съм само. — Тя се изчерви.

— Ни най-малко. Напълно те разбирам. Съвсем естествено е да се тревожиш за бъдещето си. Що се отнася до, хм, вероятността Нойман да спечели… е, това не означава, че ще се издигне над закона. Председателят трябва да се съобразява с мнението на борда.

Алекс обаче виждаше, че го потиска дори самата мисъл юридическият съветник да оглави „Провидънс Лайф“. Самата тя също започваше да я намира за ужасно потискаща.

— Смяташ ли… смяташ ли, че наистина има възможност да спечели?

Уайт не отговори веднага.

— Уолтър е изключителен човек, но не съм убеден, че притежава необходимите качества за работа с хора, за да ръководи такава голяма компания. Ако все пак го изберат, не зная дали ще остана във фирмата. Честно казано, предпочитам сам да напусна, отколкото да ме принудят. Разбира се, това едва ли ще се случи толкова скоро. — Той се изправи и разбута дънерите в камината. В комина полетя дъжд от искри. — Не се безпокой. Ще се погрижа да получиш квалификацията си в „Провидънс Лайф“. Ако го искаш, естествено.

 

 

Уайт я покани да остане за вечеря. Просторната кухня се отопляваше със стара газова печка. Той отвори бутилка монталчино и докато отпиваше от чашата си, отваряше бюфети и чекмеджета и разказваше за семейството си и района на залива Нарагансет. Родът му живеел в Нюпорт повече от век и същата тази къща била тяхна от три поколения. Самият Уайт израснал тук и като малък плувал из целия залив. Алекс никога не бе мислила за него по друг начин освен като за застрахователен статистик на средна възраст и това, че и той е бил младеж, я накара да се усмихне. Докато го наблюдаваше да се движи сред тенджери и тигани и да отпива от превъзходното вино, тя усети, че въпреки тежкия си ден се отпуска. Уайт готвеше бьоф бургиньон — наряза лук и чесън, запържи месото с бекон и го поръси с брашно. После прибави вино и завързани на китка свежи подправки. Кухнята се изпълни с възхитителен аромат.

Когато най-после седнаха на масата, Алекс откри, че е ужасно гладна. Уайт усмихнато я гледаше. След като се справи с месото, тя отопи гъстия винен сос. Чинията й беше почти празна, когато забеляза изражението му. Внезапно осъзна, че държи в ръка голямо парче хляб. Остави го на масата, поклати глава и се засмя.

— Господи, ужасно съжалявам. Просто не съм яла толкова вкусно нещо от… всъщност никога. Къде си се научил да готвиш така?

— Жена ми Хариет ме научи… Тя обичаше да готви. — Уайт хвърли поглед към печката и се усмихна. — Обичаше да пече хляб. Тук винаги са се носили прелестни аромати.

Алекс не знаеше почти нищо за Хариет Уайт — знаеше само, че е починала някъде в началото на осемдесетте. Сред фотографиите в дневната бе видяла снимка на жена, отдъхваща на тераса на кафене, вдигнала лице към слънцето. Трябваше да е тя. Изглеждаше симпатична, къдравата й кестенява коса бе завързана отзад с шалче. Зачуди се защо не са имали деца и от какво е умряла, но чувстваше, че не трябва да слага пръст в раната.

— Обичам вкусната храна, винаги съм я обичал — рече Уайт. — Истинско удоволствие е да готвиш за някого.

— Тогава как си запазил такава страхотна форма? Искам да кажа, като ядеш такива неща. Ако аз си го позволя, ще…

Тя наду бузи и се засмя.

— Просто имам късмет — усмихна се Уайт. — Трябва да е от гените.

И сякаш за да потвърди думите си, той придърпа към себе си купата с месо, за да допълни чинията си.

— Искаш ли още?

Алекс го погледна над ръба на чашата си.

— Не, благодаря. Струва ми се, че ще се пръсна.

Уайт мълчаливо си сипа и започна да яде, забил очи в чинията си. Алекс едва сега осъзна, че и той е свършил първата си порция, всъщност още преди нея. За миг се загледа в него. Явно имаше вълчи апетит. Тя си спомни думите на Хейман за пушената сьомга на събирането у Гьобърт. Накрая Уайт вдигна очи и се усмихна.

— Мислех си… — рече той.

— За какво?

— За онова, което ми каза. За плановете на Елиот да избяга. Убедена ли си, че наистина е било така?

— Самолетните билети бяха у Лиз. Еднопосочни. За Париж. После за Ница. Щял е да избяга.

Уайт поклати глава.

— Представяш ли си какъв хаос щеше да настъпи? Хората щяха да си помислят, че е отвлечен, убит или нещо подобно. Или че е станал член на секта. Щеше да се наложи да съобщим в полицията. Полицията щеше да уведоми Интерпол. И даже истината да излезеше наяве, мисля, че Маргарет Елиот нямаше да се примири. Щеше да прати по петите му частни детективи. Процеси за изоставяне и изневяра. Бог знае какво. Първо щеше да се заинтересува от какво живее, защото има право на половината. Искам да кажа, не смяташ ли, че… че човек без връзки, без отговорности, човек, който отказва да признае, че изобщо съществуват такива неща, е просто… просто…

Тя затаи дъх в очакване Уайт да издаде присъда над някогашния си колега. Искаше да чуе какъв според него е Майкъл Елиот. Но вместо това Уайт внезапно се сепна, сякаш осъзнал, че едва не е казал нещо лошо за мъртвия.

— Имаш ли нещо против да се преместим? — Той посочи към дивана. — Вземи си чашата. Имам… имам нещо специално, което сигурно ще искаш да опиташ.

Уайт прибави дънери в огъня и изчака да се разпалят. Влажното дърво яростно засъска върху тлеещите въглени и после избухна в пламъци. Вятърът навън се усилваше. Свиреше ноктюрно на Шопен. Алекс се отпусна върху възглавниците на дивана и отпи от най-необикновеното вино, което бе опитвала.

— Франсис Бейкън — каза Уайт, — художникът, не философът, веднъж приготвил задушено с такова вино.

Очите му бяха вперени в пламъците.

— Нали си чувала за Бейкън? Ирландец. Но в същото време типичен англичанин. Онези ужасни разкривени лица. Скиците за едно разпятие. Никога не е работил пиян или поне рядко, но често се напивал, когато не работел. Както и да е, един път бил много пиян и готвел задушено. Искал да го разнообрази с малко червено вино. Отворил някаква бутилка и я излял вътре. Задушеното станало прекрасно. Великолепно. Най-доброто задушено, което бил готвил. После разбрал, че виното било шато петрус петдесет и осма. Това се случило през шейсетте, когато бутилка петрус се продаваше за по двеста долара. Бейкън казал, че било жалко да похаби виното, но че задушеното наистина било много вкусно.

Той се усмихна и погледна Алекс. Тя вдигна чашата си и каза:

— За Бейкън.

Уайт вдигна своята.

— Да. Шампанско за истинските приятели и истински мъки за престорените. — Забеляза въпросителното й изражение и поясни: — Една от любимите наздравици на Бейкън.

Макар и замаяна от виното, Алекс усещаше, че той също е малко пиян и съвсем не прилича на себе си, не прилича на човека, когото си мислеше, че познава. Тя отпи от чашата си и се отпусна назад.

 

 

Събуди се от тихата музика на пиано. Бетховен. Огънят догаряше. Чуваше, че Уайт прави нещо в кухнята. Алекс отиде до камината. Отгоре бяха наредени сребърни купи от регати, в които той бе участвал преди години. Върху стар дъбов бюфет видя снимка на много по-младия Уайт зад руля на яхта. Косата му беше отметната над загорялото му чело. Изглеждаше ужасно щастлив. До нея бе фотографията на жената в кафенето. По старата каменна стена и зелените кепенци Алекс предположи, че е направена някъде в Европа.

— Това е Хариет — каза Уайт.

Стоеше до нея с чаша вода в ръка. Тя се усмихна.

— Извинявай, Рандъл. Мисля, че виното ме довърши. Напоследък не спя добре.

Уайт я погледна за миг в очите, после се обърна към огъня.

— И аз.

— Кога е направена снимката? — попита Алекс.

Той взе дървената рамка.

— През седемдесет и втора. Бяхме на почивка във Франция.

— При твоя манастир ли?

Уайт усмихнато поклати глава.

— Не. Не, това беше по-късно. След смъртта на Хариет. Не, тогава се изкачихме на Монблан. Пеш. Доста тежък преход.

Тя кимна и взе чашата от ръката му.

— Може ли?

— Разбира се, донесох я за теб. Реших, че гърлото ти ще е пресъхнало от толкова вино.

— Трябва да си тръгвам — каза Алекс.

Уайт продължи да се взира в гаснещия огън.

— Не бъди глупава. Тук има достатъчно място. Веднага ще ти оправя леглото. Стаята е до кухнята, затова винаги е затоплена.

Алекс седна на фотьойла до камината.

— Какво има? — попита той.

— Защо?

— Не зная. Изглеждаш… още ли се притесняваш за оная история с Нойман?

— Не, аз… Просто си помислих, че трябва да знаеш. За Майкъл Елиот. Разбирам, че се е готвил да направи нещо… нещо нечестно. Но виждаш ли, той е смятал, че е болен от хорея на Хънтингтън.

Уайт я зяпна с отворена уста. Но Алекс трябваше да му го каже. Двамата можеше и да не са били приятели, но мисълта, че Уайт ще продължи да го презира, още повече сега, когато Елиот беше мъртъв, не й даваше мира.

— Според мен тъкмо затова се е готвел да напусне Провидънс — продължи тя. — Искал е да похарчи парите си преди да започне да… преди да се разболее.

Уайт изглеждаше поразен.

— Откъде знаеш?

— Има една компания, казва се „Медан“. В Уоруик. Правят диагностични изследвания на ДНК. Струва ми се, че те са изследвали Майкъл. Спомняш ли си онзи човек на погребението? Онзи с брадата? Тогава те попитах и ти ми каза, че не го познаваш.

Уайт бавно кимна.

— Да. Да, помня го.

— Той работи в „Медан“. Видях го да влиза в тяхната сграда.

— Ти…

— Да. Отидох в Уоруик. Малко е… Малко е сложно, но онзи човек с брадата — казва се Тейт — ме спря на улицата и поиска да му дам някакви документи, които според него били у мен. Само че не бяха. Бяха у Лиз. Останали от Майкъл. Някакви разпечатки. Реших, че са резултатите от изследването. Всъщност мисля, че доказват злоупотреба или небрежност от страна на „Медан“.

— Злоупотреба ли?

— Един от родителите трябва да е носител на болестта. При хореята винаги е така. Но нито бащата, нито майката на Елиот са били болни. Майкъл не може да е имал дефектния ген.

Уайт притисна длан към устата си.

— Това… всичко това е…

— Ужасно, зная. Но обяснява защо Майкъл е искал да избяга. Вярвал е, че ще умре. Изследването е било смъртната му присъда. Нещо повече. Невродегенериране. Загуба на контрол. Накрая деменция. Елиот по някакъв начин е взел разпечатките от „Медан“. И Тейт си ги искаше.

— Да — замислено каза Уайт. — Да, разбирам.

Алекс се отпусна. Чувстваше се по-добре, след като сподели с него всичко.

— Когато ме спря на улицата, изглеждаше по-уплашен дори от мен. Това е единственото, което не разбирам. Като че ли са замесени и други хора. Хора, от които се страхува.

— Може би хората в „Медан“ — рече Уайт.

— Възможно е.

— Ти даде ли му ги?

— Моля?

— Върна ли му разпечатките?

— Не. Дадох ги на един приятел, учен. Той ще ми обясни точно какво означават.

Уайт напрегнато се вгледа в лицето й.

— Защо не ми разказа всичко това по-рано?

Алекс сбърчи вежди, после сви рамене.

— Ами… не знаех какво да правя. И все още не съм решила. Пък и това не е твой проблем. Не исках да те безпокоя.

Той кимна.

— Да… да, разбирам. Но… И повече не си виждала този Тейт, така ли?

— Не. Изчезна.

— Съобщи ли в полицията?

— Не. Смяташ ли, че е трябвало?

Уайт сви рамене.

— Ако този мой приятел потвърди подозренията ми — каза Алекс, — мисля, че трябва да отида при Маргарет Елиот. В крайна сметка тя е ощетената.

— Да — каза той. — Да, разбира се.