Патрик Линч
Застрахователи (16)

15.

— Това не означава, че годината не е била добра — рече Нютън Брейди, лапна една ядка и впери очи в Хенри Гоф, един от осемте членове на директорския борд със съвещателен глас.

Гоф сви рамене.

— Не, разбира се. Е, не беше страхотна, но в сравнение с другите в бранша се справихме прилично. Казвам само, че…

— Прилично ли? — Винаги, когато се преструваше на удивен, Брейди рязко разтърсваше глава, при което челюстите му изтракваха. — Според класациите водехме конкуренцията с два процента. Господи, Хенри, да не сме софтуерна компания или нещо подобно?

— Зная.

Гоф плъзна поглед по просторния салон на Ричард Гьобърт. Минаваше седем и настроението започваше да се покачва. Във въздуха се носеше топло ухание на карамфил и канела. Хората стояха на групички, отпиваха от подсладеното вино на Ива Гьобърт и обсъждаха отвратителното време. Дали щяло да стане толкова зле, колкото през зимата на деветдесет и шеста, когато снежната покривка бе достигнала близо два и половина метра? Перспективата ужасяваше всички жени, но неколцина от мъжете смятаха, че за обществото щяло да е от полза. „Това сплотява хората — отбеляза някой. — Всички излизат навън да ринат снега.“

Гостите бяха петдесетинагодишни, местни хора, някои от стари фамилии. Гоф забеляза, че Гьобърт обикаля между групичките, кипящ от енергия въпреки своите шейсет и три години.

— Но… добре де, ще ти кажа какъв е проблемът — рече Гоф. — Безпокоим се заради оная работа с изследванията.

Брейди мълчеше, стиснал шепа ядки до изцапаната си с мазни петна чаша, и Гоф започна да заеква. Безмилостният поглед и тежкото, мрачно присъствие на финансовия директор винаги го плашеше.

— Иссскам да кажа, позицията на „Пппровидънс Лайф“ ннне ти ли се струва прекалено праволинейна? Рандъл Уайт пппревръща въпроса в кккръстоносен поход. На погребението онзи ден приказвах с няколко души. Не са много доволни.

Дебелата кожа между тъмните вежди на Брейди се сбърчи в почти драматично намръщване.

— Струва ми се, че позицията на борда по нищо не се различава от мнението на Рандъл, нито пък…

— Нютън! — възкликна Гьобърт, който минаваше покрай тях.

Макар и най-нисък от присъстващите, той веднага се набиваше на очи. Въпреки бръчките и оредялата му коса, от него се излъчваше момчешка интелигентност — дяволитост, подчертавана от блестящите му сини очи и заострените уши.

— Страхотно събиране — изсумтя Брейди. — Откъде може човек да си вземе нещо сериозно за пиене?

Без да престава да се усмихва, Гьобърт изтупа зрънцата сол, които Брейди бе посипал по ръкава му.

— Ядки — рече той. После се обърна към Гоф. — Денят на краха от осемдесет и седма. Нютън крещи по телефона на брокера си и сърцето му не издържа. — Гьобърт потупа с опакото на дланта си джоба на гърдите на Брейди. — Отказва да умре, разбира се, първо трябва да приключи оная проклета позиция. Докторът го закърпва, казва му да се пази от мазнини, пиене, цигари и солено.

Брейди лапна шепа ядки и усмихнато ги задъвка.

— Беше само пристъп, не инфаркт — с пълна уста отвърна той, после сбърчи чело. — Хенри смята, че бъркаме с изследванията. Страхува се, че Рандъл отива във Вашингтон на кръстоносен поход. Тъкмо му казвах, че всички сме единодушни…

— Името Роджър Уилямс^[1] говори ли ви нещо, господин Гоф? — изгледа го изпод гъстите си вежди Гьобърт.

Гоф сви рамене.

— Естествено. Искам да кажа, че в училище сме…

— Той основал този щат. Споровете за земя с индианците започвали да стават проблем. Хората ги наричали диваци и така нататък. Знаете ли какво е казал той за индианците?

Гоф повторно сви рамене и отпи от чашата си.

— „Природата не познава разлика между европейската и индианската кръв, произход и тяло.“

Гоф погледна към Брейди.

— И какво от това?

— Уилямс виждал в индианците хора — отвърна Гьобърт. — А чували ли сте за Джейкъб Куин? Няма защо да сте чували, ако не сте историк. Търговец на роби. Едър търговец. Този град е създаден от търговци на роби, господин Гоф. Куин внасял меласа от Западна Индия, произвеждал ром и го пращал в Африка, откъдето купувал роби. Робите заминавали за Западна Индия да режат захарна тръстика, от която се прави меласа. Страхотен затворен кръг. Страхотен бизнес. Адски изгоден.

Той пипна Гоф по ръкава и впери в лицето му проницателните си сини очи.

— Хората като стока, господин Гоф. Като вещи, които използвате, за да печелите повече. — Гьобърт се отдръпна назад и отново се усмихна. — Две страни на едно и също общество. Аз лично смятам, че „Провидънс Лайф“ е на онази страна, на която е бил Роджър Уилямс. Ние виждаме хората като човешки същества, техните потребности и отговорности, техните права. Моралният императив…

— Ами техниката? — прекъсна го Гоф. — Как да се защитим от…

Гьобърт сбърчи лице. Устните му се разтвориха и показаха странно матови зъби.

— О, я стига с тия неща. — Той опря ръце на хълбоците си. — Нют, как му викаш на това?

— Пълна бълвоч.

— Да — рече Гьобърт, усмихна се и потропа с крак, като че ли Брейди го бе подсетил за сложен технически термин. — Точно така. Всички тези приказки за необходимостта от защита са… прикритие. В нашия бранш има хора като Джейкъб Куин, които искат да въведат генетичното изследване, за да изключат най-големите рискове. Просто искат здрави негри. Другите нека си гният в трюма. Мислят единствено за печалбата.

— Но…

Той предупредително вдигна показалец.

— Не твърдя, че това генетично изследване няма да породи всевъзможни сложни проблеми, но знаете ли какво? Като възприемаме такава позиция, няма да се изненадам, ако въпреки всичко спечелим.

Гьобърт кимна, за да се извини, и тръгна нанякъде.

Брейди го проследи с поглед до двукрилата врата на коридора. Там току-що се беше появила млада жена с къса руса коса и поразителни тъмни очи, облечена в черна вечерна рокля. Главата на Гьобърт изчезна, докато се покланяше да й целуне ръка, и Брейди забеляза зад нея Марк Ферули — беше я прегърнал собственически през рамо.

 

 

— Виждам, че си довел прелестната си приятелка — каза Гьобърт. — Какво удоволствие да те видя, Алекс. Изглеждаш зашеметяващо. — Алекс сви рамене и сведе поглед надолу към непознатата гледка на голите си колене. — Как е животът при Великия факлоносец?

— А, не ни оставя да седим със скръстени ръце — отвърна тя.

Гьобърт се усмихна на Марк. Сините му очи гледаха едновременно във всички посоки.

— Нютън току-що ми разказваше каква чудесна работа вършиш във финансовия — рече той. — Напрежението не е прекалено силно, надявам се.

— Харесва ми — отвърна Марк.

Гьобърт го изгледа за миг, усмихна му се пак, извини се и изчезна.

— Какво му става, по дяволите? — попита Марк.

— Може някой да му е сипал алкохол в сока — отвърна Алекс.

 

 

— Но как ще спечелим, ако поемем всички рискове? — попита Гоф.

Без да откъсва поглед от жената в черната рокля, Брейди натъпка нова шепа ядки в устата си. Внезапно осъзна, че не знае отговора на въпроса на Гьобърт. Къде бе Маккормик, по дяволите? Не го беше виждал поне от половин час.

— Известно ли ти е какъв е бил бюджетът на ЕПСН^[2] за миналата година? — отвори нова тема Гоф.

— Чий бюджет? — Брейди разсеяно се оглеждаше наоколо.

— На ЕПСН. Това е проект в Националния институт за изследване на човешкия геном. Занимава се с етичните въпроси на генетиката.

— А, да. С тия съкращения напоследък…

— Е?

Брейди гневно задъвка.

— Какво „е“?

— Известен ли ти е бюджетът им за миналата година?

— Не.

— Шест милиона и триста хиляди. Най-голямата инвестиция в биоетични проучвания.

— Наистина.

— Направо не знаят какво да си правят парите, Нютън. И са гъсти с почти всички федерални институции. С Министерството на енергетиката, Центровете за контрол на заболеваемостта, Управлението на здравните ресурси, Националната научна фондация, Бюрото за храни и лекарствени…

— Онзи ден в „Кепитъл Грил“ чух страхотен виц — прекъсна го Брейди, като се наведе напред и сложи тежката си длан върху ръката му. — Каква е разликата между член на директорския борд със съвещателен глас и пазарска количка?

Гоф се намръщи и сведе очи към дебелите, мазни от ядките пръсти.

— Пазарската количка има собствено мнение — излая финансовият директор. — Но пък в члена на борда можеш да събереш повече ядене и пиене.

Той отметна глава назад и избухна в типичния си смях:

— Но пък в него можеш… ха-ха… можеш да събереш повече… ха-ха… ядене и пиене…

 

 

— Какви са всички тия: „Виждам, че си довел прелестната си приятелка“ — попита Алекс. — Какво става? Мислех си, че аз съм те поканила.

Марк сви рамене.

— Какво значение има?

— Но когато аз…

— Виж, Нют ми каза за събирането преди две седмици. Не ти споменах, защото… Е, какво значение има? Та това е просто служебно събиране, за бога. Гьобърт използва годишнината от сватбата си като повод да събере всички. Ще ида да налея вино.

Алекс проследи с поглед Марк, който си запробива път през навалицата. Намръщи се и се опита да си спомни момента, в който му съобщи за поканата на Рандъл Уайт. Тогава й се стори озадачен, после зарадван. Защо не й беше казал, че вече са го поканили? Алекс си взе чаша от таблата на минаващ покрай нея сервитьор и без да се замисля, отпи. Накрая реши, че се е срамувал, също като с паролите в „Хемънуей“. Притесняваше се от новия си пост, това беше.

После й хрумна друга мисъл. Какво щеше да се случи, ако не го бе поканила? Зачуди се дали не е възнамерявал да доведе друга… Тъкмо се канеше да тръгне след него, когато някой я потупа по ръката. Тя се усмихна и се завъртя. Беше Том Хейман.

— Изглеждаш прекрасно, Алекс.

— Благодаря.

Алекс продължи да се усмихва, но без да среща жадните му очи. Тази рокля я смущаваше. Бе я избрал Марк. Тя имаше усещането, че я е заела от някого. Просто не беше нейна. Чувстваше се разголена.

— Как е колата? Забелязах, че си пратила някой да я изтегли.

— А, всичко е наред — отвърна Алекс. — Том, виждал ли си Рандъл Уайт?

— Всъщност да. Когато го видях за последен път, се опитваше да изяде цялата пушена сьомга на шведската маса.

Тя се престраши да вдигне поглед към лицето му. Хейман бе зачервен и се олюляваше. Пиян.

— О, нима?

— Да. Както я кара, би трябвало да е най-малко деветдесет кила. Не знам как го прави.

Светлите му очи се спуснаха надолу към шията и гърдите й и Алекс намръщено се извърна.

— Нали каза, че в Провидънс всеки знаел всичко — студено рече тя.

 

 

В съседната стая беше по-топло. Скъпият наглед бюфет привличаше вниманието на много гости, но от Уайт нямаше и следа. Забелязала любопитните погледи, Алекс се престори на гладна и си взе суфле и салата.

— Изглежда вкусно, нали?

До нея стоеше мъж, натоварил чинията си със сандвичи. Той протегна дясната си ръка.

— Брад Уитни. Вие трябва да сте Алекс.

Тя се ръкува и любезно се усмихна.

— Да. Откъде…

— Том ми разказа за вас. Том Хейман. Че сте ходили в „Прайм Нъмбър“ да видите как работят. — Уитни заговорнически се наведе към нея и присви очи. — Открихте ли нещо подозрително?

Алекс проучи дребните му подвижни черти, сякаш смачкани в долната половина на лицето му. Напомняше й за водния плъх от един балет, който беше гледала.

— Щото на мен са ми адски подозрителни — с половин уста прибави той.

— Кой е подозрителен? — попита друг мъж, който застана до него, така че тримата образуваха триъгълник.

Уитни погледна новодошлия и лапна парче солен пай.

— Как си, Дейв?

Но Дейв зяпаше Алекс, примижал зад дебелите си очила със стоманени рамки.

— Не вярвайте нито дума на този човек — весело каза той. После протегна ръка и едва не събори чинията й. — Дейвид Мълинс, „Оушън Стейт Сейвингс Банк“. Приятно ми е да се запознаем, госпожице…

— Тайнън. — Алекс стисна меката му, изненадващо влажна длан.

— Това е Алекс — прошепна в ухото му Уитни.

Мълинс запремигва и кимна. Носеше евтин наглед полиестерен костюм, който миришеше на пот.

— Сигурно сте приятел на Гьобъртови, господин Мълинс? — попита тя.

— А, да. Познаваме се отдавна — отвърна той.

Алекс го наблюдаваше, докато Мълинс вдигаше парче пай към устата си. Тя с изненада видя, че под маншета на ризата му се подава лъскав златен часовник. Уитни също го забеляза.

Лъхна студен въздух и тримата завъртяха глави.

— Господи, да не би да отварят прозорците? — възкликна Мълинс.

Уитни се извърна да погледне през двукрилата врата.

— Не, просто… някой пристига. — Веждите му изненадано се повдигнаха. — Уолтър Нойман!

Тримата застанаха на прага на оживения салон. Уолтър Нойман се ръкуваше с Гьобърт и кимаше на Ива. Пъхнал ръце в джобовете си, до него стоеше изгърбен Доналд Грант. Лицата им бяха зачервени от студ и рядката безцветна коса на Нойман лепнеше по темето му от влага. Той бе висок мъж с тесни рамене и шията му изглеждаше прекалено тънка, за да крепи голямата му костелива глава. Докато си разменяше любезности с дребния Гьобърт, тъмните му, почти черни немигащи очи обхождаха залата и гостите.

— Мислех, че няма да дойде — прошепна Мълинс.

— Сигурно са се върнали по-рано от Бостън.

Алекс погледна двамата си събеседници. Мълинс и Уитни приличаха на хлапета, изненадани от неочакваната поява на родителите си.

Уитни плахо побутна Мълинс.

— Може ли да ти кажа няколко думи насаме, Дейв?

— Разбира се.

Главният редактор на „Ню Порт Пейпър“ гузно се ухили на Алекс и двамата се отдалечиха.

 

 

Към девет домът на Гьобърт вече беше ужасно претъпкан. Притисната сред разгорещените гости, Алекс любезно разговаряше със съпруги на високопоставени служители — доста от тях бяха пияни. Забеляза Марк да приказва с някакъв възрастен мъж, проби си път до него и го стисна за лакътя.

— А, скъпа! — Той внимателно се освободи от ръката й. — Това е господин Уикънбърг.

— Томас, моля — добродушно каза мъжът.

— Томас, това е Алекс Тайнън, моя… колежка.

Алекс стисна поредната ръка и положи всички усилия да се усмихне.

— Мразя тази дума — рече тя. — Все едно сме седели на един чин.

— Томас е в борда на „Провидънс Лайф“ от години — без да обръща внимание на забележката й, поясни Марк, като че ли събеседникът му чакаше на опашка за Нобелова награда.

— Само със съвещателен глас — прибави Уикънбърг. — От седемдесетте. Всъщност откакто Ричард Гьобърт пое председателството. — Той й се усмихна. — Приказвахме си за коли.

— Нима? — иронично отвърна Алекс. — Нека се досетя: за беемвета.

— Точно така. Томас има от големите модели — каза Марк. — Седемстотин и тринайсетица.

— Леле, тя е ужасно скъпа!

Тримата се обърнаха. Зад тях стоеше Доналд Грант, шефът на отдел „Разследване“, с чаша скоч със сода в грубата си ръка. Той кимна на Алекс и Марк ги запозна.

— Адски скъпа — повтори Грант след представянето.

Уикънбърг повдигна вежди и кимна.

— Обаче е красива — рече Марк. — Страхотна машина. Струва си парите.

— Естествено — като гледаше право в него, отвърна Грант. — Просто казвам, че е доста скъпичка.

Присъствието му действаше потискащо и след секунди разговорът окончателно секна. Алекс погледна към пръстите, стиснали чашата му. Бяха дебели, леко пълни, с ниско изрязани нокти. Той се усмихваше на Марк, но в никакъв случай приятелски.

Изведнъж до тях се извиси фигурата на Уолтър Нойман. Последваха нови представяния. Алекс често го бе виждала отдалеч, но никога отблизо. Изглеждаше много затворен и човек оставаше с впечатлението, че те наблюдава някъде иззад очите си. Двамата с Уикънбърг се заприказваха за работа. Нещо за Бостън. Нойман говореше почти без да движи челюсти и й заприлича на вентрилоквист. Той стоеше точно зад Грант и внезапно й хрумна, че шефът на „Разследване“ е като кукла. Не успя да се сдържи и се засмя, после със закъснение затули устата си с шепа. Четиримата мъже се обърнаха към нея. Марк се мръщеше.

— Извинете ме — повдигна празната си чаша Алекс. — Май че се понапих.

— Тъкмо казвах колко скъпи са онези беемвета — сякаш не забелязал думите й, рече Грант.

Обръщаше се директно към Нойман. Последва неловко мълчание. Алекс поклати глава. Грант наистина се държеше странно. Зачуди се дали не е пиян.

— Ти как смяташ, Уолтър? — попита Уикънбърг.

Нойман втренчи немигащите си очи в Марк.

— Е, общо взето, Доналд разбира от цени — отвърна той. Говореше абсолютно сериозно, като че ли не водеше лек разговор, а разясняваше положението в Босна.

Потънал в оживен разговор, Гьобърт профуча покрай тях. Всички го проследиха с погледи.

— Никога не съм виждал Ричард в толкова добра форма — рече Уикънбърг. Очевидно искаше да промени темата за беемветата. — Ужасно ще съжалявам, когато напусне.

— Когато напусне ли? — възкликна Марк. — Пенсионира ли се?

— Няма начин — измърмори Грант.

— Засега не, поне още няколко години — отвърна Нойман.

— Той определено си обича работата — каза Уикънбърг — и е в страхотна форма за възрастта си. Просто исках да кажа, че с неговото пенсиониране ще приключи цяла глава от историята на „Провидънс Лайф“. — Той се усмихна на Алекс. — Нали знаете, през осемдесетте едва не фалирахме. Бизнесът вървеше зле и конкуренцията ни смазваше. Имате ли представа какво беше съотношението между изплащаните застраховки и постъпващите вноски?

— Не — каза тя и хвърли поглед към Марк.

— Едно към едно — продължи Уикънбърг. — Бяхме на ръба.

— Едно към едно — повтори Алекс и впери очи в странно безизразното лице на Нойман, който зяпаше някаква картина на стената. — Не знаех, че е било толкова зле.

— О, беше. Приказваше се за сливане и така нататък. Именно Гьобърт настоя да останем самостоятелни. И пак той държеше да не продаваме акциите си. Казваше, че не искал Уолстрийт да определя как да си вършим работата.

— Трябва да е било тежко решение — сериозно кимна Марк и погледна към Нойман, за да види реакцията му. Грант като че ли повече се интересуваше от чашата си.

— Не продадохме акциите си и ето че сега, десет години по-късно — Уикънбърг разпери ръце, — се справяме чудесно. Трябва да му го признаем. Гьобърт може да е малко старомоден, но винаги е държал кормилото със здрава ръка.

— Е, да си старомоден невинаги е зле — отбеляза Марк.

Грант вдигна поглед.

— Искам да кажа, че при сегашните обстоятелства — продължи Марк и махна с чашата си, — като имаме предвид новите предизвикателства, съсредоточаването върху някои неща като например върху отговорността на компанията към нейните клиенти, върху моралните императиви, ако щете, съсредоточаването върху такива проблеми не е в ущърб на фирмата.

— Абсолютно — кимна Уикънбърг.

Групата се раздели. Нойман и Грант отидоха да потърсят нещо за хапване. Уикънбърг се заговори с Ива Гьобърт за завесите.

Алекс сподави прозявката си и дискретно подръпна Марк за ръката.

— Не беше много любезна — каза той, когато се отдалечиха. — Пияна ли си?

Тя притисна длан към бузата си. Лицето й гореше.

— Не бих се изненадала. Едва издържах. Какви бяха всички тези глупости за беемвета и… морални императиви? Преди две седмици ти приказваше за чудни нови светове.

Алекс погледна красивото му лице и внезапно изпита чувството, че го изгубва, ако вече не го е изгубила. В същото време я изпълни непреодолимо желание да избяга оттук.

— И освен това не беше много любезно от твоя страна да не ме поканиш, след като още преди две седмици си знаел за събирането.

— Какво?

— Не ми се прави на изненадан. Нют те е поканил, но ти не ми каза нищо.

— Не мога да повярвам, че продължаваш да ми опяваш за това. — Той нетърпеливо се огледа.

— Май си се канил да доведеш Катрин Пел.

— Недей да…

Изведнъж на лицето му се изписа фалшива усмивка. Алекс се обърна и видя, че към тях се приближава Рандъл Уайт. Следваше го Ралф Маккормик, силно стиснал устни и с изцъклени очи.

— Забавлявате ли се? — попита Уайт.

— Много — отвърна Марк. Алекс с изненада усети ръката му на рамото си. — Чудесно е да имаш възможност да си поприказваш с толкова много хора.

Уайт го изгледа така, сякаш е казал нещо странно, и безизразно попита:

— Защо, вие не излизате ли често?

Алекс премигна, после вдигна очи към Марк и видя, че е също толкова изненадан от тона му, колкото и самата тя.

— Имам предвид хора от фирмата — изчерви се Марк. — Членовете на директорския борд и така нататък. Човек получава представа за бизнеса.

— Стълбове — монотонно рече Уайт, после прибави: — На обществото.

Маккормик се засмя — едно-единствено мрачно излайване. По масивната му брадичка се проточи слюнка.

— Би се получила странна колонада — подхвърли той.

Сякаш едва сега забелязал присъствието му, Уайт се засуети и ги запозна.

— Алекс, това е Ралф Маккормик, шефът на „Информационни системи“. Ралф, запознай се с Алекс Тайнън, една от най-блестящите ни статистички.

Маккормик дълбоко се поклони.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Тайнън. Рандъл ми разказа за интересното ви откритие в…

Уайт го хвана за ръката и го прекъсна:

— Нека се забавляваме, без да приказваме за работа.

Музиката бе спряла. Гостите се насочваха към съседната стая.

— Изглежда, е време за речта на Ричард — отегчено каза Уайт, погледна Алекс и й се усмихна с очи. — Ричард винаги казва по няколко думи. За сплотяването на колектива и прочее.

Двамата с Маккормик се обърнаха и тръгнаха след другите към двукрилата врата.

— Щях да те поканя — рече Марк и я хвана за ръката.

Тя я дръпна, блъсна се в някаква жена с червена рокля и й се извини.

После колкото можеше по-достойно тръгна да настигне Уайт и Маккормик.

Светлините на полилеите бяха намалени и гипсовите орнаменти на високия таван бяха потънали в полусянка. Алекс — наистина беше изпила прекалено много вино — внимателно си проби път към първите редици на образувалия се около камината полукръг. Гьобърт подреждаше три големи тома един върху друг на персийския килим. Когато свърши, стъпи върху тях и за миг плъзна поглед по тълпата.

— Мили боже, Нютън, ама ти наистина оплешивяваш — изненадано каза Гьобърт.

Брейди смутено попипа темето си, навъси се и отвърна:

— Това е признак за мъжественост.

Разнесе се снизходителен смях. Закачките между двамата бяха коронен номер на събиранията на „Провидънс Лайф“. Алекс забеляза, че Уайт е застанал пред другите и приветливо се усмихва. До него Маккормик напрегнато се взираше в лицето на Гьобърт и от време на време облизваше устни. Изправеният зад него Грант наблюдаваше с каменно изражение.

— Дами и господа, колеги и приятели — започна Гьобърт. — Някои от вас знаят, че миналата седмица с Ива отпразнувахме трийсет и петата годишнина от сватбата си.

Той вдигна малките си ръце, за да приеме аплодисментите. Ива Гьобърт, пълна жена с пъстра рокля на цветя, топло се усмихваше.

— Трийсет и пет години — поклати глава Гьобърт. — Можете ли да повярвате? И всички до една бяха прекрасни, разбира се. Трябва да кажа, че не забелязах как лети времето. Яворът в предния двор твърди съвсем друго, уверявам ви. Не сме го засадили ние, но когато през шейсет и пета се нанесохме тук, още беше фиданка. Когато тази сутрин го погледнах, той ми напомни за това, колко отдавна живеем заедно в тази къща и колко отдавна всеки ден изминавам ободрителния път през хълма и реката до службата.

Алекс забеляза, че мъжът с дебелите очила е застанал точно зад Уайт. Милър? Мелър? Мълинс. Той наблюдаваше изпълнителния директор с присвити очи и поглаждаше брадичка като Шекспиров заговорник, пъхнал дясната си ръка под полиестерната си мишница.

— Бяхме свидетели на много промени — продължи Гьобърт. — Промени, които идват с развитието, разбира се, но и с… хм, с промяната. И този процес не свършва. Както навярно знаете, след две седмици нашият главен статистик Рандъл Уайт… — той посочи с ръка и Уайт кимна — заминава за Вашингтон, за да участва в обсъждането на въпроса за генетичната информация и нейното използване в застрахователното дело. — Гьобърт млъкна и погледна Уайт. — Правилно ли се изразих, Рандъл?

— Абсолютно точно, както винаги — отвърна той.

— Федералните законодатели ще определят рамките, в които ние ще действаме в бъдеще. Това само по себе си е промяна. До този момент нашият бранш се радваше на значителна независимост, контролирана главно от щатските власти. В бъдеще федералното правителство ще има по-тежка дума, поне аз предполагам така. Но действителната промяна ще дойде от самата техника. Тя ще донесе, а и вече носи, по-големи промени, отколкото някога съм си представял. Ще ви призная нещо: това мъничко ме безпокои.

Лицето на Гьобърт бе изгубило добродушното си, леко смутено изражение. Сега той изглеждаше абсолютно сериозен. И очите му бяха вперени в Рандъл Уайт.

— Ето защо, докато гледах онова старо дърво, изпитах чувството, че е време да се оттегля. Да направя място за някой, който по-добре ще се справи с надвисналите промени.

— Какво?

Беше извикал Маккормик. Алекс с изненада видя, че Грант е пристъпил напред и го е стиснал за лакътя. Лицето на Уайт пребледня и стана мрачно.

— Не можеш да го направиш, Ричард — възрази Нютън Брейди.

Гьобърт слезе от книгите, сякаш абдикираше от трон.

— Мога, разбира се — тихо отвърна той. — Малко по-рано, отколкото се очакваше, зная. Но, по дяволите, аз съм на шейсет и три, скоро ще навърша шейсет и четири. Убеден съм, че бордът е в състояние да гласува за компетентен заместник.

Незабавно го заобиколи цяла тълпа. Алекс потърси Уайт, но него вече го нямаше. Чуваха се множество озадачени въпроси. Грант си пробиваше път нанякъде и влачеше Маккормик след себе си.

— Ами Коледа на деветдесет и девета? — зашеметено попита шефът на централния архив.

Макар и притискан отвсякъде, Дейвид Мълинс не бе помръднал от мястото си. Продължаваше да поглажда брадичката си и напрегнато гледаше групата около Гьобърт. Алекс забеляза, че вече не носи часовника си.