Патрик Линч
Застрахователи (42)

Двадесет и първи август

Седнала зад волана на пикапа, Алекс гледаше Роби и Бък Лийт, човека от инвестиционната компания. Двамата вървяха нагоре по тясната пътека. Вятърът развяваше листовете под мишниците им. Роби вървеше сковано, все още напрегнат от спора, който трябваше да прекъснат, за да се представи на Лийт като истински професионалист. Фермерът, когото бяха дошли да видят, поправяше някакъв голям трактор. От двете му страни се олюляваха ечемичени ниви. На хоризонта се извисяваше стоманен силоз и белият му силует се очертаваше на мрачния фон на небето.

Тя прехапа устни и се помоли дъждът да почака. В момента най-малко им трябваше дъжд, защото според прогнозите на Роби поне още седмица щеше да се задържи сухо. Влажността се покачваше, но се предполагаше, че доминиращите въздушни маси над Големите езера са достатъчно топли, за да предотвратят сериозно кондензиране. Разбира се, от статистическа гледна точка, една изолирана дъждовна буря не означаваше, че целият модел на „Сънскейп“ е безполезен, но какво го интересуваше фермерът, чиято прехрана зависеше от това — фермер, който искаше да знае кога са най-благоприятните моменти за сеитба и жътва? „Сънскейп“ трябваше да докаже стойността си, иначе Лийт и неговата компания нямаше да инвестират.

След като напусна Провидънс, Алекс с радост потъна в света на метеорологията и климатологията и помагаше на Роби да усъвършенства сложните компютърни модели, които той беше разработил предишната година. Макар и незабележимо, климатът в Средния запад се променяше. Максималните температури се покачваха. Минималните — още по-бързо. Това удължаваше топлия сезон, но и въздействаше върху развитието на вредителите и многогодишните растения. Роби имаше право за едно: осъзнаването, че е възможно да се промени оптималното използване на земята, стимулираше пазара на прогнозна техника. Половината от фермерите в Мичиган вече бяха свързани в сателитната компютърна мрежа на Националния център за климатична информация.

Алекс се нуждаеше тъкмо от такова бягство. Работата, безкрайните простори и свободата на Средния запад, сближаването с Роби — всичко това й се струваше като ново начало. Но началото съвсем скоро свърши и тя се озова в „ситуация“, както казваше майка й. Въпреки нейните съмнения в бъдещето на компанията, те бяха постигнали нещо подобно на семейна стабилност, но навярно заради нестабилния характер на областта, в която работеха, Роби започваше да настоява да се оженят. След три месеца споделяне на едно и също легло Алекс осъзна, че повече от всичко останало той мечтае за дом и съпруга.

Винаги когато тя изразяваше колебанията си по въпроса, Роби незабавно го възприемаше като критика към способността му да си проправя път в живота, да създаде дом. Тя го обичаше, нали? Срещата им след две години раздяла бе почти комично страстна. И как иначе? Спорът, който току-що бяха прекъснали, се отнасяше за децата и по-точно за бебето на техен приятел, а оттук и за достойнствата на възпроизводството. Както обикновено, той смяташе, че Алекс не желае сериозно да се обвързва, само защото го смята за нестабилен.

Но причините бяха други, разбира се.

Тя почти не си спомняше нощта на убийствата. Преживяното я беше опустошило психически, знаеше го, сякаш някакво реле в мозъка й бе изгоряло. Внезапно си представяше как Грант се обръща към нея и я изпълваше ужас, като че ли отново е на пода в онази кухня — същият ужас, неуталожен от изтеклите месеци. Роби й казваше, че е станала прекалено нервна. Беше започнала да страда от мигрена.

Постоянно си спомняше отделни моменти. Стоеше навън на дъжда и трепереше — от студа, от шока или и от двете. После я обзе непреодолимо желание да избяга, да се махне и да не поглежда назад. Никога през живота си не бе изпитвала толкова силно отвращение. Прималяваше й дори само от мисълта да се върне в къщата. Вече седеше в колата си с ръка на ключа, когато осъзна какви ще са последствията от бягството й. Така щеше да даде повече време на другите да се измъкнат, да изтрият файловете и да унищожат доказателствата. Повече шансове да останат свободни. И после някой ден щеше да дойде нейният ред — поредният злощастен инцидент, един от онези, които се случват ежедневно. Алекс извади клетъчния телефон от жабката и набра номера на полицията.

Разпитите продължиха цяла вечност, така поне й се стори. Пристигаха автомобил след автомобил с въртящи се червени светлини. Пращенето на полицейски радиостанции постепенно заглуши плисъка на дъжда. Из къщата запроблясваха фотографски светкавици. Върволица от непознати й задаваха въпроси, много от които се повтаряха, като че ли се опитваха да я подведат. Воят на сирените прекъсваше отговорите й. Някой й донесе одеяло. После чаша кафе от термос. Когато две полицайки я откараха в шерифското управление, цялата къща бе оградена с лента за местопрестъпление.

Детективите не горяха от желание да я обвинят в убийство. Бяха открили прекалено много оръжия и трупове. Към пет часа престанаха да я разпитват и изслушаха пълните й показания. Алекс им обясни всичко, което беше научила за „Провидънс Лайф“ и нейните незаконни операции. В осем бяха издадени заповеди за арест на неколцина членове на директорския борд на компанията. В четири часа на следващия следобед най-после я откараха у тях. При пристигането си завари друг полицай да разпитва госпожа Конъли за посетителите в къщата й, както и екип, свалящ отпечатъци от бойлера. На другата сутрин в канал в източните покрайнини на Ню Лъндън откриха трупа на Лиз Фостър.

Залавянето на основните заподозрени отне доста време. Директорите на „Медан“ Харолд Тейт и Гай Пиласки бяха арестувани по домовете им, шефът на „Искове“ Дан Мичъл също. Дейвид Мълинс отишъл на работа в „Оушън Стейт“, както обикновено, разговарял с някого по телефона и внезапно решил, че има неотложен ангажимент някъде. Детективите го пресрещнаха на излизане. В куфарчето му намериха европейски корпоративни акции на стойност два милиона долара. Нютън Брейди бе арестуван на летището, след като лошото време бе забавило полета му за Монреал. Откриха тойотата на Том Хейман изоставена на международното летище „Брадли“ край Хартфорд, Кънектикът, макар че името му не фигурираше в списъците на пътниците. По-късно се установи, че е заминал за Канада. Оттогава за него не се чуваше нищо. Уолтър Нойман успя да стигне до Европа с фалшив паспорт, но в крайна сметка го заловиха в Женева и го заплашваше екстрадиране в Съединените щати. Същата процедура предприеха срещу бившия председател на директорския борд на „Провидънс Лайф“ Ричард Гьобърт, който се беше заселил във Венецуела. До този момент резултатите бяха отрицателни. Що се отнасяше до двамата мъже, заподозрени в убийството на Лиз Фостър, те изобщо не бяха идентифицирани.

Повдигането на обвинения — в измама, ако не в убийство — се оказа по-лесно. Харолд Тейт и Дейвид Мълинс се съгласиха да съдействат на щатската прокуратура и техните показания за двете страни на операцията — генетичните изследвания и фалшифицирането на искове — наред с информацията на Алекс бяха достатъчни, за да допълнят картината. Изясни се, че през седемте години от началото на измамата „Провидънс Лайф“ е спечелила повече от сто двайсет и пет милиона долара от изплащане на фалшиви застраховки — като в същото време печалбите й постоянно нараствали. На кого точно принадлежат тези скрити средства представляваше сложен въпрос. „Провидънс Лайф“ нямаше акционери и въпреки че строго погледнато парите бяха на застрахованите, предявяването на претенции към такова неетично придобито богатство щеше да е трудно. Междувременно в края на септември се очакваше да започнат съдебните процеси на обвиняемите.

Алекс знаеше, че ще я призоват да свидетелства, навярно дори няколко пъти. С ужас очакваше завръщането, разбуждането на спомените. Но също като с резултатите от изследванията на „Медан“, не можеше вечно да се крие от това. Беше дошло време да приеме фактите.

Преди две седмици бе отишла на лекар в Рочестър и поиска да й направят генетично изследване. Не че хранеше надежда резултатите да са различни от онези на „Провидънс Лайф“. Просто трябваше да поговори със специалист за практическото им значение, колкото и неприятно да се окажеше то. Беше време да каже и на Роби. До този момент не можеше да събере смелост, но щом официално получеше информацията за бъдещето си, вече нямаше оправдания да я крие. Трябваше да му признае истината: че по всяка вероятност няма да доживее до четирийсетия си рожден ден и че дори да остане жива, в резултат на превантивното лечение може да стане стерилна. И тогава щеше да се наложи да го напусне. Защото колкото и да възразяваше той — а Алекс знаеше, че Роби ще възразява — тя нямаше право да го остави без деца. Нито него, нито никой друг. Колкото и години да й оставаха, трябваше да ги изживее сама.

Тази сутрин от болницата бяха оставили съобщение на телефонния й секретар. Молеха я да им позвъни. Имаше възможност да го направи, докато Роби се мъчеше да впечатли Лийт. Алекс въздъхна. Най-после започваше да приема, че няма начин да избяга. И без това трябваше да се върне в Провидънс за няколко дни за процеса. И тогава щеше да каже на Роби, че всичко е свършило. После отново щеше да изчезне, може би у дома при майка си. Тя избърса очите си с ръка. Краткият й миг на сладки заблуди се приближаваше към края си.

Алекс пресече двора към къщата. Колито, което дремеше на верандата, се изправи и предпазливо излая. Тъкмо се канеше да почука на вратата, когато иззад ъгъла на сградата се появи жена с топ лека мрежа в ръце.

— Госпожа Харис?

— Аз съм — бодро отвърна жената. — Вие трябва да сте от метеоролозите, нали?

Тя остави мрежата до вратата и подаде ръка на Алекс. Бе на около трийсет и пет години, с дълга, завързана на опашка кестенява коса и бледи лунички.

— Алекс Тайнън.

— Беки. Искате ли кафе или кола?

— Не, благодаря, много мило от ваша страна. Дали бих могла да използвам телефона ви? Няма да разговарям дълго.

— Разбира се. Заповядайте.

Тя я отведе в тесен коридор. Покрай едната стена бяха наредени обувки. Голям кашон с ябълки отчасти задръстваше стълбището.

— Тук не сме точно като в лъскавите списания — подсмихна се госпожа Харис и вдигна от пода един гумен динозавър. — Някой ден може и да станем. Телефонът е ей там.

Алекс набра номера на болницата в Рочестър и я свързаха с доктор Съсмън. Гласът му веднага й подсказа, че не знае как да се държи в такива случаи. Беше нов и навярно смяташе, че новината ще й дойде като гръм от ясно небе.

— Хм, получихме резултатите от вашето изследване — накрая каза той, след като подробно я разпита как се чувства и как вървят нещата в службата. — И реших, че сигурно бързате да научите… Но нещо ме озадачава.

Алекс въздъхна. Защо не изплюеше камъчето?

— Какво ви е накарало да си направите това изследване? Някой от семейството ви имал ли е някакви… някакви специални болести?

— Имате предвид рак?

— Ами…

— На мен поне не ми е известно.

— Тогава защо…

— Това е дълга история, докторе. Да речем, че имам предчувствие. Не е ли най-добре да си уговорим среща, за да обсъдим проблема? Възможностите, искам да кажа.

Доктор Съсмън се поколеба.

— Ами, разбира се, ако желаете. Ако смятате, че имате други причини за притеснение.

Алекс запремигва.

— Други причини ли? Не разбирам. Онзи ген не е ли достатъчна причина?

Лекарят се прокашля.

— За какъв ген говорите?

— BRCA1. Рак на гърдата и яйчниците. Осемдесет и пет процента вероятност, нали така?

— Хм, аз… според мен не е толкова висока. Освен това, изглежда, го нямате.

Тя залитна и се облегна на стената. Струваше й се невъзможно. Беше видяла резултатите със собствените си очи на компютъра на Рандъл Уайт. Изследванията на „Медан“ бяха донесли на измамниците от „Провидънс Лайф“ над сто милиона долара. Как можеха да грешат?

— Да не би да искате да кажете, че съм здрава, докторе? Че нямам този ген?

— BRCA1 ли? Не, Категорично не. Тъкмо затова ви попитах за семейството ви. Чудех се защо сте решили, че има някакъв проблем.

Алекс затвори очи и се наслади на вълната от облекчение, изпълнило я като силен наркотик. Бе толкова убедена, че анализът на „Медан“ е верен. Компания, спечелила сто милиона долара, не можеше да се пренебрегне с лека ръка. Но бяха допуснали грешка. И тя им беше повярвала — също като Майкъл Елиот.

За миг отдръпна слушалката от ухото си. В случая с Майкъл Елиот грешката не се дължеше на „Медан“. Пробите бяха подменени още преди да стигнат до лабораторията. От Рандъл Уайт. Бе го заявил Харолд Тейт и медиите бяха успели да се доберат до информацията. Можеше ли да…

Тя отново чу последните думи на Уайт: „Исках да сме заедно“. Беше се опитвал да й обясни. По някое време, навярно след като данните са били въведени в системата, той бе подправил резултатите от изследването й. За да ги открие тя. За да открие, че нейният свят, бъдещето й внезапно се е свило в няколко кратки години. И да постъпи така, както е искал да стори Елиот, както всъщност и беше постъпила — да избяга. Да избяга заедно с него, защото бъдещето вече нямаше да има значение. И защото неговото богатство можеше да й купи какъвто живот поиска. Каква алтернатива би имала? Да прекара последните си няколко години зад бюро, да се труди, за да придобие квалификация, която няма да има шанс да използва. Нищо чудно, че не бързаше да я върне на работа в „Провидънс Лайф“. Бе имал други планове за нея: да се грижи за него в дома му във Франция, а той да осигури верността й с перспективата да й остави всичко. Може би дори се беше съгласил с уволнението й просто за да подкрепи предложението си.

Отвратителен егоизъм!

Доктор Съсмън говореше нещо. Алекс доближи слушалката до ухото си.

— Извинете ме, докторе. Аз… всичко това ме шокира. Но имате право, не очаквах резултатите от изследването да са негативни.

Той се засмя.

— Ами, що се отнася до BRCA1, можете да сте спокойна. Няма никакво съмнение. — Алекс чу шумолене на листове. — Има обаче… един момент да го открия. Да. Да, ако искате да знаете всичко, трябва да ви кажа, че установихме малка аномалия на хромозом седем. Има някои данни, съвсем косвени, че това може да доведе до…

— Почакайте — прекъсна го тя. — Моля ви, почакайте.

— Моля?

— Не казвайте нищо повече, доктор Съсмън. Разбирате ли… разбирате ли, истината е, че предпочитам да не зная.

 

 

Когато се върна в пикапа, Роби бе нервен и мрачен. Алекс остана с впечатлението, че разговорът с Бък Лийт не е минал много добре. Изгаряше от нетърпение да му съобщи добрата новина, но трябваше да почака. Това бе изключително важен въпрос, а до този момент тя го беше крила от него. Пък и Роби си имаше други проблеми.

— Разбира се, Лийт не каза нищо — й обясни той, когато потеглиха. — Но мисля, че няма да видим тия пари.

— Господин Харис не се ли ентусиазира?

— О, да. Симпатичен човек. Щял да се радва на всичко, което му помогне да проумее данните. Не е някой селяндур. Всъщност знае адски много за метеорологията.

— Тогава какъв е проблемът?

— Лийт. Мисля, че не разбира нищо. Постоянно зяпаше облаците и по лицето му виждах, че е тотално объркан. Нямаше никаква база за сравнение: нито акции, нито анализи на печалбите. Щеше да е много по-доволен, ако продавахме плочки за баня.

Алекс го слушаше, но без да го чува. Мислите й постоянно се връщаха към последния й спомен от Уайт. Беше се опитал да я манипулира, да я измами, сякаш нейният живот не означаваше нищо. В цялата история с „Провидънс Лайф“ най-много я смущаваше това, че Уайт е бил в основата на програмата за изолиране на риска. А после бе открил, че е един от генетичните парии. Фактът, че Уайт никога нямаше да бъде изправен пред съда, даваше на някои журналисти чувство за собственост върху случая. Най-подробно бяха разисквали състоянието му, онова, което му бе готвела хореята на Хънтингтън. Силата на страданията му, действителни и очаквани, не позволяваше на Алекс да му се сърди. Той също беше жертва на този ужасен бизнес. И сега, след като скъсваше и последната си връзка с него — неговата жестока лъжа за бъдещето й — тя изпитваше само тъга.

Бяха спрели на железопътен прелез. Последните няколко вагона на някакъв товарен влак бавно минаваха пред тях. Роби я гледаше и сериозно й говореше нещо. Алекс разбра, че сигурно е приел разсеяното й мълчание като поредното съмнение в общото им бъдеще.

— … да продължаваме да правим опити — накрая рече той. — Зная колко ти е трудно да живееш така, но дълбоко в себе си знаеш, че с компютърната техника, която вече имаме, със софтуера, който разработихме, всичко това просто няма начин да не проработи.

Влакът отмина и пред тях се разкри пътят, прав и с металически блясък. После се изсипа дъждът. Внезапен проливен дъжд, който изличи всичко останало освен жълтия сигнал на прелеза. Роби зяпаше пороя с отворена уста.

— Леле! — каза Алекс и избухна в смях.