Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Policy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Патрик Линч. Застрахователи

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-056-6

История

  1. — Добавяне

23.

След работа потеглиха към Ийст Сайд, всеки със своя автомобил. Когато стигнаха на Филипс стрийт, Мейви Конъли я чакаше, скръстила ръце върху стария си пеньоар. Сивата й коса беше вдигната назад със стоманени фиби. Едва когато стигна до вратата, Алекс си спомни, че е закъсняла с наема. Ремонтът на колата я бе принудил да отложи плащането, после съвсем бе забравила за него. Случваше й се за пръв път. Тя се усмихна, като се молеше възрастната жена да не я изложи пред Марк.

— Как сте, госпожо Конъли? — с престорена веселост я поздрави Алекс.

— О, много добре, много добре.

Мейви впи зачервените си очи в Марк и Алекс неловко ги запозна.

— Видях те да пристигаш — когато приключиха с любезностите, каза Мейви. — Исках да поговоря за нещо с теб, ако не възразяваш.

Алекс пъхна ръце в джобовете си.

— Може ли само… може ли само да свърша нещо, госпожо Конъли? Само за минутка. После съм на ваше разположение.

Мейви се усмихна — видя се потъмнялата й зъбна протеза. Самата тя изглеждаше малко засрамена.

— Ами всъщност… виждаш ли, Кенет пристигна от Питсбърг и…

Зетят. Алекс усети, че се изчервява.

— След като и без това си тук… — Думите й прозвучаха така, сякаш Алекс я е избягвала.

Марк презрително оглеждаше влажните петна по стената.

— Ти се качвай — подаде му ключовете Алекс.

Когато след двайсет минути най-после влезе в апартамента си, Марк стоеше все още по палто, по средата на дневната. Оскар нервно обикаляше до стената, както правеше, когато го отблъскваха.

— Пак си пропуснала да платиш наема, а? — шеговито попита Марк.

Без да откъсва поглед от котарака, Алекс си съблече палтото.

— Не, просто пристигнал зет й. Щял да ремонтира къщата и Мейви ще вдигне наема. Интересуваше се дали ще остана.

— Колко иска?

— Шестстотин месечно.

— Само толкова? Господи, мислех си, че тук е по-скъпо.

Алекс не му каза, че до този момент е плащала по четиристотин и че често дори това й е било много. Не му спомена и какво е отговорила на Кенет — че й трябва време, за да обмисли дали да продължи договора. Забеляза, че компютърните разпечатки не са на масата.

— Къде са…

— Разпечатките ли? Всичко е тук. — Марк бръкна в джоба си, извади ги и ги потупа с ръка. — Но мисля, че не трябва да ги държиш в дома си.

Той небрежно ги остави на масата. Но ги бе прибрал в джоба си. Защо? Може би беше възнамерявал да си тръгне преди тя да се върне от разговора си с Мейви? Докато Марк си събличаше палтото, тя се чудеше как да реагира.

— Защо да не ги държа тук?

Той седна на дивана и я изгледа така, като че ли му задава глупав въпрос.

— Алекс. Нали онзи човек, който и да е бил той, ти е казал, че си в опасност?

— Да, но… — Тя придърпа разпечатките и сведе очи към неразбираемите числа. — Мислех си за това.

— Естествено.

— Не, изслушай ме за минута. Онзи човек се появява изневиделица и ми казва „дай документите, те са опасни“. Не казва „дай документите, защото са мои“.

— И?

— И освен това изглеждаше адски уплашен. Когато видя полицейската кола, си плю на петите и изчезна. От какво се е страхувал? Не от документите. Той ги иска, въпреки че са опасни. Затова си мисля… мисля си, че тогава на улицата той се е страхувал, страхувал се е да не го видят, че приказва с мен. Мисля, че документите са опасни за мен, а навярно и за него, защото не би трябвало да са у мен. Не би трябвало да са у никого.

— Алекс, това…

Тя прокара пръсти през косата си.

— Искам да зная кой е този човек.

Марк смаяно зяпна.

— Искаш… Алекс, защо?

— Защото трябва. Не е достатъчно да се избавя от тях. Как бих могла да докажа, че не съм направила копия?

— Но не си. Нали?

— Не. Дори не мога да му ги върна, защото той изобщо не ми каза името си. Като че ли… като че ли смяташе, че вече го познавам. Като че ли вече всичко ми е ясно.

Алекс остави разпечатките и отиде при хладилника.

— Всеки знае всичко — промълви тя.

— Какво?

— Някой ми го каза преди няколко дни. Провидънс е съвсем малък град. Навярно наистина би трябвало да го познавам. Та той беше на погребението на Майкъл Елиот, за бога.

— Ами Уайт? — попита Марк. — Може той да го познава.

— Вече го питах.

— Разказала си му за документите? — разтревожено възкликна той.

— Не. — Тя наливаше мляко в паничка, но спря и вдигна поглед към него. — Той… онзи човек с брадата, искам да кажа, ми даде носната си кърпичка на погребението. Попитах Уайт кой е, но и той не знаеше.

— Това не ми харесва — рече Марк. Гризеше нокътя си. — Изобщо не ми харесва.

— Може просто да е бил откачен — отвърна Алекс и остави млякото на пода. Оскар се приближи и започна да лочи. — Поне така смята Лиз.

— Защо не ги сложим в банка? — предложи Марк. — В сейф.

— Ние ли?

— Добре де, ти.

Последва неловко мълчание. После той внезапно избухна:

— Господи, Алекс, просто се опитвам да ти помогна!

— Да ги сложим в банка — замислено повтори тя. — Това няма ли да струва пари?

— Аз ще платя — отвърна Марк.

— Добре, стига банката да не е „Оушън Стейт“ — опита се да го обърне на шега Алекс.

Той не се засмя.

— Извинявай — каза тя. — Просто не съм свикнала да се чувствам… в опасност. Нали разбираш, такива неща обикновено не се случват със статистици.

Отиде до масата и отново взе разпечатките.

— Какво означават всички тези неща? Защо Елиот е искал да ги вземе?

Марк се приближи до нея.

— Струва ми се, че трябва да ги взема аз. — Говореше строго като родител на непослушно дете.

Тя го стрелна с поглед.

— Това ли искаше да направиш? Да ги вземеш, докато аз бях долу при Мейви?

Той смаяно поклати глава.

— Боже мой, Алекс! Ставаш параноичка. Съзнаваш ли го? Ако исках да взема тези проклети разпечатки, можех да си тръгна още преди десет минути.

Тя извърна очи.

— Добре де, не си искал да ги вземеш.

Марк ядосано въздъхна.

— Не те разбирам, Алекс. Разказваш ми всичко и после, когато се опитвам да ти помогна, ме отблъскваш.

Телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и впери очи в Марк.

— Здрасти, мамо.

Докато слушаше обичайните въпроси и жалвания на майка си, се мъчеше да си спомни кога за последен път й се е обаждала.

Както обикновено, майка й се тревожеше главно за къщата. Поддръжката й поглъщаше всичките й пари.

— И без това праговете и первазите трябваше да се поправят — каза тя. — От лошото време цялото дърво се напука. Така че повиках Джон и…

Марк й махна за сбогом и тръгна към вратата. Изражението му бе странно — смесица от тъга и раздразнение. Тя понечи да му махне, за да остане, като в същото време слушаше как Джон поправил всичко, но докато стъпвал по покрива на верандата, старите дъски се нацепили и протекли.

— Трябва да се сменят. Това ще ми струва още двеста долара.

Марк си тръгна. Алекс си представи майка си, седнала до камината и протегнала подутите си крака върху изтъркания тъмносин килим. Изпита силно желание да се метне на колата и да замине за Питсбърг.

— Не се безпокой за парите, мамо — отвърна тя. — Когато си взема заплатата, ще ги прехвърля на сметката ти. Ти само се погрижи Джон да си свърши работата както трябва.

 

 

След половин час затвори телефона и погледна разпечатките. Всички приказки за опасност й се струваха абсурдни. Единственият действителен проблем, с който можеше да се справи, беше протеклият покрив на майка й. Алекс се отпусна на фотьойла. Оскар я погледна и скочи в скута й.

— Господи!

Тя ядосано го отблъсна и той тупна на цял метър от нея. В първия момент изглеждаше зашеметен. После й обърна гръб и безшумно се отдалечи.

— Извинявай, миличък. Просто всичко… По дяволите!

Алекс грабна разпечатките и отиде при кошчето за смет в кухненския бокс. Но кошчето беше пълно. Задъхана, тя остави листовете на плота и се опита да се овладее.

— По дяволите — повтори Алекс.

После се вгледа в колоните безсмислени числа.

— Защо сериите се дублират?

Оскар я наблюдаваше недоверчиво. Тя го погледна, после отново зачете документа. Две таблици. А и В. Девет колони, осем реда. MCP1B. LQTS1. HTCH4. CFIB2. Непонятни обозначения. Опасна информация. И на края на последната страница — датата, часът и „Медан“.

Алекс притисна устата си с длан, вперила поглед в името, сякаш го виждаше за пръв път.

Измъкна телефонния указател изпод купчина рекламни листовки. Как не се бе сетила по-рано? Знаеше какво би казал Мел Хартман: „Не всички видове информация са дигитални“. Бе прекалено погълната от таблиците, за да тръгне по по-простата следа. Ако успееше да открие какво е „Медан“, може би щеше да разбере с какво се е сблъскала. Запрелиства страниците с финансови институции, като си мислеше, че „Медан“ е някаква финансова информационна компания като „Ройтерс“ или „Блумбърг“, нещо, което Елиот е използвал в работата си. Но не откри нищо и се прехвърли на общата част.

И почти незабавно се натъкна на телефона между „Медалиън Принтинг“ и „Медкол Инк.“: „Медан Инк.“. Нямаше нищо общо с финанси — трябваше да е някаква лаборатория или клиника. Намираше се на Тол Гейт Роуд №470 в западен Уоруик.

 

 

Беше сутрин и по шосе 1 нямаше много автомобили. Бе събота и повечето хора бяха послушали предупрежденията за наближаваща виелица. Сгушена в палтото и шапката си, увила се в дебел вълнен шал, Алекс бавно напредваше на юг заедно с другите предпазливи шофьори. На седалката до нея лежеше разтворена пътна карта. Мина покрай летището до началото на Гринидж Бей и проследи знаците към окръжната болница на Кент, която според картата се намираше на Тол Гейт Роуд.

Скоро сградата на болницата изплува от мъглата. Алекс видя уличен знак и после номер 351, написан на контейнер за смет. Малко по-нататък забеляза затворен магазин. На стоманените кепенци на витрината пишеше 413. Тя намали. Пустеещите терени и порутени къщи отстъпиха мястото си на ниски панелни промишлени постройки. Тук-там бяха засадени фиданки в половинчат опит за оформяне на пейзажа.

После подмина сградата.

Отби от пътя и хвърли поглед назад. Ограда от телена мрежа опасваше наскоро асфалтиран участък с обозначени места за паркиране. Край двойната врата на двуетажната тухлена постройка бе спрял олдсмобил. Малкият надпис до входа гласеше „МЕДАН ИНК. КЛИНИЧНА ДИАГНОСТИКА“. Тя угаси двигателя и плъзна очи по правоъгълните прозорци. Какво общо имаше това място с Майкъл Елиот? Не знаеше какво е очаквала, но кой знае защо, се чувстваше разочарована. Струваше й се ужасно банално. Вятърът подхвана стар вестник на паркинга и го залепи за дънера на тъжна бреза.

Сградата беше прекалено отдалечена, за да е болница. Ако това наистина бе онази „Медан“, чието име носеха разпечатките, числата бяха получени в лаборатория. Алекс извади разпечатките от джоба си, включи лампичката и за стотен път ги разгледа. Дублираните колони навярно бяха свързани с нещо медицинско, например биопсия, някакво диагностично изследване. Числата изглеждаха еднакви. Може би един и същ материал беше изследван два пъти? Само по себе си дублирането предполагаше връзка със света на медицината. В света на математиката, на чистите числа, едно и също изчисление винаги даваше един и същ резултат. Нямаше нужда да се повтаря.

Далечно затръшване на врата я накара да вдигне очи.

През паркинга към нея крачеше пазач. Забеляза, че го е видяла, вдигна ръка и се усмихна. Алекс зърна устните му да се движат. Сигурно мислеше, че се е объркала. Тя припряно завъртя ключа и запали двигателя.

Около километър нататък стигна до бензиностанция и спря до една от колонките. Отвътре излезе хлапе с обеца на носа. Алекс му подаде ключовете през прозореца.

— Догоре, моля.

Заваля сняг. Тя се отпусна назад и заразтрива уморените си очи. Безсънната нощ взимаше своето. А беше и гладна. Наведе се напред и се погледна в огледалото. И тогава видя понтиака.

Предната му броня бе огъната. Той спря до задната колонка. През заснежения преден прозорец към нея надзърташе познато брадато лице.

Тя се вцепени. В първия момент не повярва на очите си, после изпадна в паника и се заоглежда за хлапето. Но него го нямаше.

— Попитах дали искате да проверя маслото.

Внезапно изникналата до прозореца фигура я накара да подскочи. Момчето също се сепна и се отдръпна.

— Колко ви дължа? — попита Алекс.

— Дванайсет долара, госпожо.

Тя му подаде двайсетачка, грабна ключовете от ръката му и потегли.

Кръвта кънтеше в слепоочията й. Тя гледаше автомобилите, които профучаваха по пътя и не й позволяваха да завие. Вдигна очи към огледалото. Очакваше да види, че мъжът е слязъл от колата и се приближава към нея. Той спокойно разговаряше с хлапето, което посочи тойотата й и каза нещо. Двамата се усмихнаха. Алекс отново погледна към пътя.

— Хайде, хайде де!

Неспособна повече да чака, тя се придвижи малко по-напред. По шосето изрева камион и наду клаксон. За миг се мерна надписът на каросерията му — „Грийнфилд Рисайклинг“ — после изчезна. Настръхна, когато забеляза, че понтиакът спира зад нея. Какво щеше да прави, ако непознатият слезеше от автомобила си?

Шосето бе свободно. Алекс въздъхна и натисна газта.

Понтиакът я последва.

Тя увеличи скоростта, но скоро се озова зад друга кола. Помъчи се да си спомни дали го е видяла на шосе 1 или в Ийст Сайд. Дали беше паркирал на улицата? Откога я следеше? Разпечатките бяха на седалката до нея. Мъжът щеше да разбере, че се е опитвала да научи нещо повече. Алекс припряно напъха листовете в жабката, после удари спирачки, за да не се забие в колата отпред.

Отново погледна в огледалото. Той бе толкова спокоен, толкова хладнокръвен. Чакаше удобен момент. След това започна да намалява скоростта. Даде мигач и зави. Изведнъж пътят зад нея се оказа чист.

Трябваше й известно време, за да повярва. После започна да разбира, отби и спря. Вече валеше по-силно, снежинките се трупаха по предното стъкло. След минута вече го покриваше плътна бяла пелена. Тя си свали шапката и избърса потта от челото си. Не я беше познал. Беше толкова навлечена в зимни дрехи, че мъжът не бе видял лицето й. И беше спрял зад нея по чиста случайност. Навярно редовно зареждаше на тази бензиностанция. Намираше се близо до работата му…

Алекс изчака пътят да се освободи, направи обратен завой и се върна по Тол Гейт Роуд към болницата. Когато минаваше покрай сградата на „Медан“, видя понтиака паркиран до олдсмобила.

— Пипнах те!

 

 

Когато се прибра вкъщи, Алекс се обади на Марк. Но него го нямаше. През следващия час тя крачеше из дневната и се опитваше да разбере какво означава всичко това. Непознатият работеше в „Медан“ или познаваше някой от компанията. „Не ми пука за парите. Правете с тях каквото щете. Но трябва да получа разпечатките.“ Защо? Защо документите се бяха озовали у Елиот? Дали ги бе откраднал? Трябваше да открие какво представляват. Биопсия? Диагностично изследване? Трябваше й специалист, който да й обясни.

Спомни си за Бени.

Бенедикт Елис работеше в биологичната лаборатория „Арнолд“ на Уотърман стрийт. Бяха се запознали в един студентски бар и известно време се срещаха в компания, която постепенно се разпадна, защото хората един по един напуснаха града. Макар че живееха само на три преки един от друг, двамата вече почти не се виждаха.

Той поправяше някакъв велосипед пред дома си — лицето му бе зачервено от студ и тя си спомни причината за отчуждаването им: Бени бе странен. Винаги й се беше струвал особен, но през годините съчетанието от напрегната работа, тясна професионална област (той бе всепризнат авторитет по мукополизахаридния метаболизъм) и приятели с подобни интереси бяха ограничили контактите му.

— О, Алекс!

Той остави на земята гаечния ключ и се изправи.

— Здрасти, Бен. Как си?

Бени й се усмихна и я огледа, очевидно изненадан от появата й.

— Онзи ден видях Бийнър — каза той.

Алекс нямаше представа за кого говори.

— Как е той? — импровизира тя с надеждата, че Бийнър е някой от старата им тайфа.

— Все си е същият — усмихнато отвърна Бени.

Последва кратко мълчание. Той й се усмихна въпросително.

— Какво има все пак?

— Просто минавах оттук. — Сякаш за да потвърди думите си, Алекс посочи към улицата. — И си помислих, че ще можеш да ми помогнеш с едно нещо.

Той отново кимна.

— Попаднах на това… виж. — Тя му показа разпечатките. — Не зная какво представлява и реших, че сигурно ти ще можеш да ми обясниш.

Бени избърса ръце в дънките си и взе разпечатките. Беше забравила за ръцете му — красиви, с дълги, фини пръсти и бадемовидни, винаги малко мръсни нокти.

— Маркери — рече той. — Поне приличат.

— Маркери ли?

— Да. Определят части от ДНК. Гени. Така ли е?

Алекс сви рамене.

— Да — усмихна се той. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се засмее. — Използва се сонда. Това е радиоактивно обозначен участък от ДНК. Продават се. Служат за разпознаване на идентични участъци нуклеинова киселина. Северен сектор, южен сектор. Като ехо.

Бени доближи шепи към устата си и извика:

— Хееей! — После по-тихо: — Хееей.

— Сонда, така ли?

— Да. Нали разбираш, като онези, които се използват за идентифициране на ДНК в съдебен процес.

— Искаш да кажеш, че това е… че това е свързано със съдебен процес, така ли?

— Възможно е. А може и да не е. Това е просто информация. Може да се използва за всичко. Зависи какво търсиш.

— Има ли диагностично приложение?

— Естествено. Ако търсиш някакъв дефект или мутация, като при… — Бени внимателно проучи първата страница. — Не зная какво…

После усмихнато я погледна.

— Виж сега какво ще направим. Една приятелка, казва се Бет Клайн, се занимава с такива неща. Тя ще ти каже какво е това.

— Благодаря, Бени, много съм ти задължена.

— Няма проблем.

Той напъха разпечатките в задния си джоб. Алекс се зачуди дали да го предупреди, че може да са опасни, после реши, че това само ще усложни нещата.

— Още ли живееш при дъртата Конъли? — попита Бени.

— Естествено. С Оскар.

Той сбърчи вежди, но устните му продължаваха да се усмихват.

— Оскар ли? А, да, оня високият с пуловерите.

— Всъщност е доста нисичък и е с козина — отвърна Алекс. — Оскар е моят котарак.

Бени смутено се усмихна и каза:

— Много време мина.