Патрик Линч
Застрахователи (37)

36.

Алекс седеше на дивана, механично галеше меките като кадифе уши на Оскар и си представяше какво ще каже компанията, какво ще каже Нойман, ако тя започне да отправя обвинения: „Нали разбирате, наскоро госпожица Тайнън загуби мястото си при нас. При такива обстоятелства, струва ми се, често се случва да…“.

Нойман щеше да е спокоен, безстрастен, унищожителен. Именно мисълта, че отново ще се изправи пред него, дори в присъствието на полицай, я накара да вземе решението си. Трябваше да говори с Уайт. Нямаше друг начин. Уайт бе единственият, който познаваше компанията — нейната структура и служители — единственият човек, който я познаваше достатъчно добре, за да продължи разкритията й.

Но нямаше да е лесно да се свърже с него. Повечето телефонни линии в Нюпорт бяха прекъснати. Според съобщенията по телевизията топящият се сняг се оказал по-опасен от леда. Били мобилизирани всички спасителни служби в Роуд Айланд, евакуирали наводнени селища, спасявали хората от автомобилите им, вдигали повалени дървета от пътищата.

Алекс отиде до прозореца и погледна навън. Тук-там по тревата все още имаше сняг, но проливният дъжд беше измил по-голямата част от улицата. Реката в центъра на Провидънс беше заляла любимите кейове на кмета Монтанели, но тук горе бяха в безопасност.

Въпреки това жителите на Ийст Сайд проявяваха обичайната си за такива случаи солидарност. Тази сутрин, докато Алекс обикаляше из града в търсене на Трайбовски, при Мейви Конъли се отбили представители на две различни инициативни групи, за да проверят дали всичко е наред. Единият искал да й даде топла храна, докато другият, блед и сипаничав, се интересувал дали в къщата е студено. Дори настоявал да обиколи апартаментите и да провери изолацията, като обяснил, че много възрастни хора вече били пострадали от измръзване. „Казах му го направо — рече Мейви, която очевидно не обичаше да я смятат за стара, — че ако съм имала намерение да умра от студ, щях да го направя още преди два дни. Нямаше да чакам дъжда.“

Алекс се засмя и след това половин час остана на стълбището, за да приказват за ужасното време. Обикновено не се държеше толкова любезно с хазяйката си, но сега смяташе, че ще е от полза старицата да е на нейна страна, когато се наложи да обяснява защо може би няма да е в състояние да плаща по-високия наем, предложен от Кенет. След веселия разговор имаше чувството, че е най-голямата лицемерка в Роуд Айланд.

До отсрещния тротоар беше паркиран сив бус и две жени в светлосини гащеризони носеха увити във фолио подноси и флуоресциращи термоси към номер 27, където живееше възрастна двойка. Алекс едва сега осъзна, че не е обядвала. Минаваше четири и половина, скоро щеше да започне да се смрачава, а от сутринта не бе хапвала нищо. Изобщо не се чувстваше гладна, дори малко й се гадеше. Освен това я болеше глава. Тя докосна челото си, за да провери дали няма температура. Сега само трябваше да я тръшне някой грип.

Оскар отново мяукаше. Правеше го цял следобед, разхождаше се насам-натам и жално мяукаше.

— Какво има, миличък?

Алекс го вдигна и го погали по главата. Котаракът се държеше сковано и мърдаше с уши, като че ли милувките й го дразнеха. Тя го почеса по шията, тактика, която само за две секунди го превръщаше в хипнотизирано мекотело. Но този път не подейства. Той скочи на пода, погледна храната в паничката си и укоризнено вдигна очи към Алекс.

— Това е сьомга и заек, Оскар. Любимите ти.

В този момент Оскар направи нещо абсолютно необичайно. Облегна се на бюфета — облегна се така, като че ли е уморен, като през цялото време не преставаше да мяука. Алекс вдигна слушалката и набра номера на Уайт. Все още нямаше връзка.

— По дяволите!

Слепоочията й пулсираха. Главата я болеше толкова силно, че не можеше да се съсредоточи. Тя затръшна телефона и си облече палтото.

Откри отворен магазин на Тейбър авеню и купи хляб, сирене и тиленол. Разходката на чист въздух сякаш проясни главата й. Върна се в апартамента няколко минути след шест и отново опита да се свърже с Уайт. Никой не отговаряше.

Направи си сандвич, но когато седна да го изяде, установи, че все още няма апетит. Всъщност от мисълта да сложи нещо в уста й се гадеше. Алекс сбърчи вежди, изправи се и отиде да хвърли сандвича в кошчето, но то не се отвори и сандвичът падна на пода.

— По дяволите!

Наистина отвратителен ден. Тя се наведе да повдигне капака и болката запулсира зад очите й. Смачкано на топка парче домакинска хартия, изцапана с черни сажди, подпираше ръба на капака и му пречеше да се отвори. Алекс го натика навътре и пусна сандвича. После изпи два тиленола и седна на леглото.

Оскар се цупеше в ъгъла — не в панера си, а между пейката под прозореца и стената.

— Оскар, миличък. Какво правиш?

Очите му бяха затворени и дишаше тежко, сякаш сънуваше кошмар. Алекс никога не го бе виждала да спи извън панера си. Усети, че и на нея й се спи, и реши да подремне.

В стаята беше приятно топло.

Въглеродният окис изтичаше от шкафа с бойлера точно срещу леглото й. Там, където опитни пръсти бяха скъсали гумената изолация на отвеждащата тръба, не бяха останали мръсни отпечатъци. Бойлерът бе стар. Дори не се беше наложило да докосват кислородната горелка. Тя гореше с типичния жълт пламък и дори около сервизната врата имаше сажди — още един признак за опасен дефект. Очевидно старата госпожа изобщо не викаше техници да го поддържат и сигурно отдавна отделяше известно количество въглероден окис, вторичен продукт на непълно горене. Докато системата разполагаше с нужната вентилация, докато отделяните газове — въглероден двуокис и по-страшният окис — се отвеждаха навън, нямаше риск. Но ако отвеждащата система се повредеше… Ако изобщо си направеше труда да провери, местната полиция нямаше да открие нищо друго, освен поредния развален домакински уред. Дефектно или зле вентилирано отоплително съоръжение, запушени комини, използване на скари с дървени въглища в апартаментите, отопляване на стаите с готварски печки — причините за такива нещастни случаи бяха безброй и застрахователните компании отлично ги познаваха. Не се случваше непрекъснато, ала все пак се случваше. Със студенти или наематели на евтини квартири, хора, които имаха навика да вярват в провидението.

Вратата на шкафа беше открехната. Газът се процеждаше в стаята — без цвят и мирис, абсолютно незабележим.

Алекс дишаше тежко, с леко разтворени устни.

Стоеше на пясъчна ивица. Небето бе сиво, черното море — гладко като огледало. Приличаше на стъкло, но тя виждаше, че е течно. Движеше се бавно, сънливо, по повърхността се плъзгаха гънки. Марк седеше в лодка с гребла. Приближаваше се към нея. Викаше я при себе си. Алекс просто стоеше неподвижно. Той й махаше и сочеше към краката й. Очите му бяха черни и стъклени като морето. Тя се опита да извика, но нямаше глас. Сърцето й туптеше бързо и сякаш искаше да изскочи от гърдите й.

Въглеродният окис проникваше дълбоко в белите й дробове, вихър от молекули, търсещи хемоглобина в кръвта й. Там, където окисът се свързваше с хемоглобина, не можеше да проникне необходимият за тялото й кислород. Алекс започваше да се задушава. Първо щяха да запулсират слепоочията й. Следваше виене на свят, гадене, замъглено зрение. Сънят щеше да премине в кома, комата — в смърт.

В съня си Алекс прочете името на лодката и с усилие на волята произнесе буквите: Л-И-Р-А. Марк отчаяно сочеше. Алекс сведе поглед и разбра, че черната течност се надига — вече заливаше пръстите й. Беше ледена. Съзнаваше, че водата означава смърт. Отново погледна към него, но Марк бавно се отдалечаваше към хоризонта на стъкленото море. Лодката не оставяше следа. Силуетът му се сля с лодката. После се превърна в точица и изчезна. Алекс вдигна ръце към лицето си и изкрещя.

И видя, че седи на леглото в стаята си. Ужасна болка разцепваше черепа й. Тя докосна главата си и потърси раната. Пръстите й бяха изтръпнали. После забеляза зачервените си нокти. Запремигва и ги доближи до очите си. Сякаш бяха покрити с флуоресцентен лак, какъвто никога не използваше. И изведнъж някъде дълбоко от паметта й изплува смисълът на всичко това: карбоксихемоглобин. Беше обгазена. Тя потърси с поглед Оскар. Котаракът не бе помръднал от мястото си. Но имаше нещо… нещо… с внезапен ужас Алекс разбра, че Оскар вече не диша.

Тя се изправи. Подът сякаш се клатеше като корабна палуба. Алекс с препъване отиде при Оскар и вдигна отпуснатото му тяло. Сивите очи под полузатворените му клепачи бяха изцъклени.

От гърлото й се изтръгна сухо ридание. Изтече цяла вечност, докато намери вратата. Накрая успя да я отвори и жадно си пое дъх.

„Искат да те убият.“ Мисълта се появи в главата й, сякаш някой се опитваше да й го обясни. „Искат да те убият.“ Тя остави Оскар на пода и се върна в стаята. Отвори прозореца и вдиша чистия въздух. Леденият дъжд я поосвежи. Алекс прокара длан по лицето си.

Разтърсваше се от гняв. Отиде право при шкафа и отвори вратата. Не знаеше какво очаква да види, но нямаше нищо. Само мръсният стар бойлер. После си спомни за измазаната със сажди хартия. Бяха пипали бойлера и после си бяха изчистили ръцете. Алекс пусна дръжката на вратата. Трябваше да внимава, за да не унищожи уликите. Тя се пресегна и изключи горелката.

Набра номера на полицията. Едва когато полицаят й каза да се успокои, осъзна, че плаче.

— Извинете ме, аз… — Алекс стисна клепачи. — Убиха… убиха котката ми.

— Какво? — ядосано попита мъжът.

— Убиха котката ми. Някой…

— Слушайте, госпожо. Щом някой е убил котката ви, ще се наложи утре сутрин да дойдете тук и…

— Не, вие не разбирате, опитали са се да убият мен.

— Но нали току-що ми казахте…

— Опитали са се да убият мен, но са убили котката ми.

— Кой?

Алекс се помъчи да проясни мислите си. През отворения прозорец нахлуваше леден въздух. По масата се образуваха капчици.

— Видяхте ли ги? — попита ядосаният глас. — Видяхте ли лицата им?

— Не, аз…

— Още ли са в сградата?

— Не… не, предполагам, че не.

— Добре, слушайте. — Говореше така, като че ли притискаше под брадичката си поне още две слушалки. — Ако ми дадете името и адреса си, веднага ще пратим някого.

Тя му обясни къде живее и затвори.

— Опитаха се да ме отровят — каза на празната стая Алекс.

После застана пред отворения прозорец. Какво щяха да направят сега? Какво щяха да направят сега, след като се бяха провалили? Да се върнат и да я застрелят ли? Загледана към улицата, тя се зачуди дали в момента я наблюдават. Втренчи се в сенките между старите къщи, помъчи се да различи лица в мрачните купета на паркираните автомобили, заслуша се за стъпки.

Излезе на площадката и взе трупчето на Оскар. По лъскавата му козина закапаха сълзи. Въпросът безмилостно се въртеше в главата й. Кои бяха те? Кой искаше да я убие? Същите хора, които бяха унищожили къщата на Лиз ли? Хората, които знаеха достатъчно за нещастните случаи, за да включат печка в контакт за лампа? Хората, които знаеха достатъчно, за да инсценират токов удар?

Мисълта я връхлетя като мълния и тя дори се зачуди как не й е хрумнала по-рано. Майкъл Елиот не бе умрял при нещастен случай. Бяха го инсценирали. Също както щеше да изглежда нейната смърт. Също като пожара в дома на Лиз. А кой знаеше повече за нещастните случаи от застрахователните компании?