Патрик Линч
Застрахователи (39)

38.

Минаваше по моста над Фол, когато по радиото започнаха да излъчват предупреждения. Няколко реки в северната част на Роуд Айланд и Масачузетс вече били излезли от коритата си и полицията съветваше населението на извънградските райони да пътува само при абсолютна необходимост. Продължаваше да вали, вече не проливно, но с безмилостна равномерност, сякаш никога нямаше да спре. Фаровете на тойотата осветяваха водата, която заливаше шосето. От гористите склонове се стичаха кални порои и отмиваха бързо топящите се купчини сняг. След магистралата Алекс пътуваше най-често на втора и трета скорост, тъй като почти не виждаше пътя. Наближаваше единайсет и шофьорите очевидно бяха последвали съвета на полицията. Вече от километри не беше срещала друг автомобил.

Центърът на Нюпорт никога не й се бе струвал толкова… древен. Тъмен и пуст, осветен само от няколко слаби улични лампи, с невидими в мрака туристически магазини и реклами, той й заприлича на онова строго пристанище в Нова Англия, което бяха създали основателите му. Докато шофираше към морето, не можеше да се избави от мисълта, че е в задънена улица, че ако я открият тук, няма накъде да избяга. Нямаше и кой да й помогне. Тя вдигна очи към огледалото и се насочи към кея. В пристанището се бяха подслонили десетки яхти с подскачащи бели мачти и покрити с платнища палуби. На хоризонта бавно премигваше самотна червена светлинка.

Скоро градът остана зад нея и пътят постепенно заобиколи носа към Брентън Пойнт. Наложи се да слезе от колата, за да отвори портата. Лепкава киша покриваше отбивката и шляпаше под обувките й. Докато се приближаваше към къщата, гумите на тойотата поднасяха и двигателят започваше да се задъхва. Нямаше да издържи по обратния път до Ийст Сайд.

Прозорците не светеха. Алекс се молеше Рандъл да си е вкъщи.

На мястото, където преди бе паркиран линкълнът, в кишата имаше само размит правоъгълник. Тя се запрепъва към стъпалата с надеждата, че Рандъл просто го е прибрал в гаража. Какво щеше да прави, ако го нямаше? Не знаеше дали колата й ще успее да стигне дори до Нюпорт.

Тъкмо пресичаше отбивката, когато вратата се отвори.

— Алекс? Ти ли си?

Приличаше на гласа на Уайт, но не беше сигурна. Той стоеше на прага, полускрит зад вратата. Внезапно се смути. Не й бе идвало наум как ще приеме появяването й в този късен час.

— Опитвах се да се свържа с теб. Открих… открих някои неща, за които трябва да знаеш, Рандъл. Извинявай, ако…

— Влизай. За бога, влизай.

Алекс бързо влезе в антрето. От стаята се носеха гласове. Навярно имаше гости. После разбра, че е телевизорът.

— Сама ли си?

— Да, аз…

Уайт затвори вратата и заключи. Носеше същия зелен пуловер като преди, само че този път с кадифен панталон и маратонки. Държеше в ръка нещо, което Алекс не можеше да види.

Той проследи погледа й и й показа какво е. Автоматичен пистолет, голям, черен и тежък наглед, браунинг или берета. В ръката му изглеждаше странен, нелеп, елемент от някаква ужасна метаморфоза от човечност към бруталност. Алекс инстинктивно отстъпи назад.

— Просто предпазна мярка — смутено промърмори Уайт. — Видях колата от горния етаж. Напоследък станаха някои… инциденти.

Стори й се нервен, уплашен, сякаш е очаквал далеч не толкова приятен гост. Той отвори чекмеджето на масичката в антрето и прибра оръжието вътре.

— Боже мой, ти си вир-вода. Влизай, влизай.

Уайт я въведе в кухнята. Миришеше на чесън, на масата имаше недоядена печена патица.

— Гладна ли си? Изобщо вечеряла ли си? — попита той. — Мога да ти направя сандвич или… или…

— Не, благодаря.

— Тогава кафе? Да, ще направя кафе.

Уайт отвори хладилника и започна да рови вътре.

— Рандъл, мисля, че зная…

— Нямах възможност да разговарям с Уолтър Нойман. — Той извади кутия мляко и пакет смляно кафе. — За твоя… случай. Честно казано, днес не ми се ходеше дотам. А ми се струва, че е най-добре да се срещна лице в лице с него. Веднага щом се върна на работа, обещавам ти, че…

— Не съм дошла за това — прекъсна го Алекс.

Уайт рязко се обърна и я погледна.

— Мисля, че зная какво става в „Провидънс Лайф“. Поне донякъде. Зная откъде е взел онези пари Майкъл Елиот.

Той се намръщи и остави млякото и кафето на масата.

— Спомняш ли си аномалията, която открих преди няколко седмици? Странните данни в централния архив?

— Да, разбира се. Помолих те да ги прегледаш.

Алекс кимна.

— Да. Именно това е причината да ти разказвам всичко това. По-точно, една от причините.

Уайт запремигва.

— Какво да ми разказваш, Алекс? Мислех… нали решихме, че най-вероятно истинската информация е била изгубена и някой замазва грешката си?

— Не смятам, че се е случило така. Вече не. Според мен в системата има адски много фалшиви данни. Несъществуващи застраховки, подправени искове, незаконни изплащания.

Уайт пребледня, заобиколи кухненската маса и седна.

— Майкъл Елиот е възстановявал анулирани застраховки — продължи Алекс. — Не зная точно как, но съм убедена в едно: не може да го е правел без помощта на някой от централния архив. Някой като Ралф Маккормик.

Уайт поклати глава. Тя и не очакваше да го зарадва с разкритието си. Рандъл беше главният статистик на компанията, пазителят на истината. Ако данните бяха фалшифицирани, той бе също толкова измамен, колкото и всички останали.

— Маккормик е мъртъв. Не знаеше ли? Открили го сутринта. Свръхдоза. Замърсен кокаин.

Внезапно Алекс разбра защо му е пистолетът. Сърцето й се разтуптя.

— Но… Господи! Господи, аз… мислех, че е в клиника.

— Върна се. Каза, че бил приключил. С дрогирането, имам предвид.

За миг Алекс онемя. В „Провидънс Лайф“ имаше само шепа хора, които трябваше да са замесени в измамата, неколцина души, към които сочеха уликите. И двама от тях вече бяха мъртви. Кой оставаше? Навярно някой от „Искове“, може би и от „Разследване“. Но кой? Ами от „Финанси“ и „Застраховки“? Ами директорският борд?

— Рандъл, смятам, че е време да идем в полицията и да им разкажем всичко. Сигурно можем да…

— В полицията ли? Защо?

Алекс се приближи до масата. Виждаше, че Уайт е нервен, дори потресен, и все пак очевидно не беше готов да приеме истината.

— Рандъл, нали не мислиш, че е било нещастен случай?

Той прокара длан по лицето си.

— Ралф беше наркоман. Взел е свръхдоза от лоша дрога. Постоянно се случва.

Уайт се изправи и отиде до мивката.

— Двамата с Елиот са били замесени в нещо — настоя Алекс. — Елиот решава да изчезне, без да каже на никого, Маккормик се пристрастява към кокаин. Станали са ненадеждни и сега и двамата са мъртви. Не разбираш ли?

Уайт сложи две големи лъжици кафе в кафеварката и разсипа малко отстрани. Ръцете му трепереха.

— Даже… даже да си права, Алекс, какво ще им кажем? Че според нас смъртта на Маккормик не е нещастен случай ли? Какви са доказателствата? Кого ще обвиним, Алекс?

— Нямам предвид веднага. Първо трябва да идем в „Провидънс Лайф“ и да съберем още доказателства. Още съвсем малко.

— Зная, че искаш да си върнеш работата, но…

— Не ме разбираш. Става нещо ужасно. Говоря за измама, страшна измама. И убийство.

Уайт свали две чаши от лавицата над мивката.

— Теорията ти е интересна, Алекс, но без доказателства…

— Това не е теория. — Започваше да я дразни. Като че ли отказваше да приеме очевидното. — Рандъл, финансовият отдел е изплащал искове по застраховки, които не съществуват, застраховки, анулирани преди години. Проследих една от тях. „Провидънс Лайф“ е изплатила един милион долара по анулирана застраховка и Елиот е взел десет процента. Има още шест такива изплащания, всичките през ноември.

Уайт стоеше неподвижно пред мивката.

— Можеш ли да го докажеш? — попита той.

— Да — отвърна Алекс. — Ако се добера до застраховката в централния архив преди някаква „случайна“ загуба на данни да изтрие половината файлове. Точно това е проблемът: всички доказателства са електронни. Даже старата застраховка, която взех, ще си остане само лист хартия, ако не успеем да докажем, че е била изплатена.

Уайт продължаваше да стои облегнат на плота.

— Съзнаваш ли — бавно каза той, — че за да извърши такова нещо, Елиот се е нуждаел не само от помощта на Ралф Маккормик? По един или друг начин трябва да са участвали всички шефове на компанията.

Алекс кимна.

— Затова Елиот е взимал само десет процента. Останалото се е разпределяло между другите. Единствените отдели, които не са им били нужни, са „Маркетинг“ и нашият. Статистиците само работят с данните. Не проверяваме дали са действителни.

Уайт леко сведе глава.

— Мислим си, че сме адски умни, Рандъл. Но истината е, че когато става дума за реалния свят, ние научаваме последни.

Той се обърна.

— Тогава откъде са изтичали парите, Алекс? Ако сме изгубили… колко казваш? Сто милиона долара?…

— Навярно. За шест-седем години.

— Защо не сме забелязали? Защо не се е отразило на печалбите ни? От финансова гледна точка ние сме една от най-стабилните застрахователни компании в страната.

Алекс усещаше, че той прави последен опит да я убеди, да убеди и себе си в несъстоятелността на теорията й.

— Не зная, Рандъл — отвърна тя. — Не зная. Но мога да различа фалшивите данни, когато ги видя, мога да различа фалшивия иск.

Уайт уморено въздъхна. До този момент Алекс не се бе замисляла какво означава за него избухването на такъв скандал в „Провидънс Лайф“. Като член на директорския борд, нямаше ли да бъде даден под съд? Дали компанията изобщо щеше да оцелее? Преди тя смяташе, че истината трябва да се разкрие, че Рандъл Уайт ще е на същото мнение. Но навярно не беше толкова просто.

— Все пак не вярвам… не мога да… — Той захлупи лице върху масата. — Работя в тази фирма от двайсет и пет години. След седем ще изляза в пенсия. Какво да правя сега?

Алекс се пресегна и го докосна по ръката.

— Какво искаш да направиш? — чу се да казва тя.

Уайт постави длан върху нейната и вдигна очи към нея.

— Ще ти кажа какво — почти прошепна той. — Искам да не поемаш никакви рискове. Това повече не трябва да те интересува.

— Но…

— Не, Алекс, изслушай ме. Искам от този момент с проблема да се заема аз. И без това имам по-големи възможности. Ако дори половината от предположенията ти са верни, имаме работа с много опасни хора. Не искам да тръгнат по следите ти.

Внезапно в очите й бликнаха сълзи.

— Вече е късно — отвърна тя.

За миг не успя да продължи и стисна клепачи. Рандъл изглеждаше смаян.

— Тази вечер в апартамента ми… въздухът беше пълен с въглероден окис. Някой е пипал бойлера. За малко да…

Не бе сигурна как и кога да му каже. Боеше се, че ще я накара незабавно да идат в полицията. А преди това искаше да събере още доказателства. Ала смъртта на Маккормик някак променяше положението.

— О, господи! — възкликна Уайт и стисна ръцете й. — Боже мой, Алекс! Защо… защо не ми каза? Защо не…

Силната му ръка й подейства успокоително. Не се чувстваше неловко. Близостта й изглеждаше напълно естествена.

— Добре съм, Рандъл. Но съм убедена, че ме следяха. И пак ще опитат. Точно затова… точно затова трябва бързо да нанесем удар.

Уайт напрегнато я наблюдаваше. В сините му очи Алекс изведнъж откри нещо повече от човечност и мъдрост, нещо по-силно и жизнено. До този момент просто беше отказвала да го види — заради годините, които ги разделяха, защото в крайна сметка нямаше да излезе нищо. Понечи се да се отскубне, да възстанови предишната дистанция. Но когато усети, че пръстите му започват да се отпускат, Алекс откри, че ги стиска и не им позволява да се отдръпнат.

 

 

Дълго лежа будна на голямото легло, заслушана в дъжда и вятъра, който стенеше сред дърветата. Когато най-после заспа, сънува кошмар. Водата в кухнята на Рандъл Уайт стигаше до кръста, столовете плаваха на повърхността. Къщата на Филипс стрийт пъшкаше и се клатеше, докато основите й бавно се спускаха по склона. Видя Оскар, кацнал най-отгоре на противопожарното стълбище, госпожа Конъли се мъчеше да се измъкне през прозореца. Алекс се опита да заплува към нея, но течението я отнасяше. Вкопчваше се в потънали автомобили и бели дъсчени огради. И после се озова пред сградата на „Провидънс Лайф“. Водата плискаше в плочата, бележеща най-високата точка на наводнението от трийсет и осма година. Топенето на снега щеше да отнесе целия Провидънс в морето. Нея също. Поне Марк щеше да се спаси. В Ню Йорк не го заплашваше нищо. И тогава се сети, че Марк я е изоставил, че я е предал. Представи си го далеч в Европа с неговите десет милиона долара. До него, облечена във вечерната си рокля за хиляда и петстотин долара, стоеше Лиз Фостър. Алекс разбра, че двамата са я измамили. Те вдигнаха чашите си към нея и се засмяха.

После се събуди. Сърцето й бясно туптеше. Марк лежеше до нея и дишаше бавно и равномерно. Тя тежко въздъхна и отпусна глава на възглавницата. Страхът и отчаянието бързо я напуснаха. Струваше й се, че е сънувала дни наред. После внезапно осъзна къде се намира. До нея лежеше Рандъл Уайт, не Марк. Защото Марк наистина я беше предал.

Бяха се любили. В сумрака — почти без да разменят дума. Отведе я горе и тя го последва, защото го искаше. Спомняше си допира на дланите му, нежността и благоговението, които Марк отдавна бе забравил. Чувстваше, че така е правилно, изпитваше потребност, която заглушаваше съмненията й. Спомняше си и удоволствието.

Алекс се завъртя и го погледна. Едната му ръка лежеше върху завивката, изваяните му мускули изпъкваха на белия фон. Тя посегна да го докосне, но нещо я накара да се поколебае. Какво щеше да стане сега? Обърна се по гръб и погледна светлия таван. Нямаше представа. Не си бяха давали никакви обещания. Трябваше ли да продължат, сякаш нищо не се е случило? Или вече беше прекалено късно? Мисълта, че е отклонила живота си в нова посока, без да знае къде ще я отведе това, за миг я изпълни с паника. Какво всъщност искаше да стане?

Тя бавно седна на леглото. Завесите не бяха спуснати и през голите клони на дърветата различаваше далечното сияние на Нюпорт. Засега се намираше в безопасност, това бе главното. Той я караше да се чувства в безопасност. Можеше да се опита за пръв път да живее ден за ден, да се наслаждава на момента. Имаше ли смисъл да крои планове, когато се сриваше целият й свят? Рандъл Уайт щеше да я разбере. Имаше чувството, че той разбира много неща.

Алекс се измъкна от леглото. Не искаше да сънува повече кошмари, а и умираше от глад. Дни наред не беше хапвала прилична храна. Потърси дрехите си, откри пуловера и дънките си и се облече колкото можеше по-тихо.

Тъкмо слезе по стълбището, когато го чу. Познаваше този шум — шум, постоянно присъстващ в „Провидънс Лайф“, шум, на който постепенно свикваш да не обръщаш внимание. Принтер. Тя се закова на място, огледа се и се помъчи да установи откъде идва. Не бе сигурна дали не й се е сторило. Тръгна към кухнята и спря пред една врата от дясната страна на коридора. Заслуша се. Звукът едва се чуваше. Дъждът навън продължаваше да плющи. Някъде от запушен улук се стичаше вода. Направи няколко крачки назад. Погледна надолу. Между дъските имаше пролука. Алекс застана на колене и долепи ухо до пода. Звукът идваше от мазето.

Бързо откри стълбището. Отвори вратата и потъна в пълен мрак. От основите на къщата се надигаше мирис на мухъл, леко сладникав като от стар картон. Звукът стана по-силен. Босите й крака стъпиха върху студен цимент. Отнякъде се процеждаше светлина. Когато очите й се приспособиха, Алекс различи коридор.

 

 

Уайт се претърколи по гръб и погледна към тавана. Леглото бе празно и за момент той си помисли, че е сънувал. Но тялото му подсказваше какво се е случило. И нейният аромат. Нейният аромат беше навсякъде.

— Алекс.

Повика я съвсем тихо. Заслуша се. После провеси крака от леглото и стана.

 

 

Тя безшумно продължи напред. Принтерът усилено работеше. Вече съвсем ясно го чуваше — мастилно-струен, ако се съдеше по отчетливото стържене на валяка. Озова се пред затворено помещение. Напрегна слух за други звуци — шумолене на дрехи, дишане — но не чу нищо. Алекс натисна бравата.

Отключено. Внимателно отвори вратата. Пантите едва доловимо проскърцаха. Видя метални лавици, запълнени с подвързани отчети, бюро, настолна лампа със зелен абажур, компютър, после самия принтер отстрани. Това не бе кабинетът на Уайт. Той се намираше горе. Повече приличаше на работно място.

Влезе вътре. Компютърът и принтерът продължаваха да работят. Изглежда, отнякъде пристигаше информация, която се качваше на харддиска и в същото време се разпечатваше. Този терминал трябваше да е част от мрежа — като вътрешната мрежа на „Провидънс Лайф“ — освен ако Рандъл не беше влязъл в Интернет и не бе забравил да се изключи. Тъкмо се канеше да се върне горе, когато й хрумна нещо: дали компютърът наистина не беше част от мрежата на „Провидънс Лайф“? Когато Уайт работеше тук, дали нямаше същия достъп до централния архив като в служебния си кабинет? Защото ако имаше, събирането на доказателства щеше да е много по-лесно.

Тя се приближи до бюрото. Сякаш усетил присъствието на натрапник, принтерът внезапно престана да печата. Последният лист се измъкна от валяка и прилежно се сгъна върху вече натрупалата се купчина. На екрана имаше прозорец с надпис:

ДАННИТЕ ПОЛУЧЕНИ И ПРОВЕРЕНИ

ПРЕГЛЕД АНАЛИЗ ИЗХОД

Зачуди се какви данни могат да се получават посред нощ. Не статистически естествено. Статистическите данни усърдно се извличаха от суровата информация, най-новите изчисления и тенденции се публикуваха в специализираните периодични издания. Алекс повдигна последния лист към светлината. И незабавно го позна. Две групи идентични числа, редове и колони, носещи обозначенията MCP1B, LQTS1, HTCH4. Това бяха резултати от друго генетично изследване, също като онова, което Елиот беше взел от „Медан“. А в горния десен ъгъл се виждаше номерът на кандидата: К-1005178.

Обзе я тревога. Защо главният статистик на „Провидънс Лайф“ се интересуваше от генетичните изследвания на хората? Защо се интересуваше Рандъл Уайт, след като постоянно твърдеше, че по принцип е против генетичното изследване?

Обърна друга страница, после още една. Всички съдържаха резултатите от изследвания на различни кандидати. В един и същ формат, с различни числа. Неразкъсаните листове се разгъваха и се трупаха в краката й. Имаше десетки, стотици изследвания. Толкова, колкото бяха на месец кандидатите за застраховка в „Провидънс Лайф“. И изведнъж й просветна: това не бяха медицински изследвания, провеждани само на кандидатите за големи застраховки. Бяха прекалено много. „Провидънс Лайф“ изследваше всички. Нима Бени не й беше казал, че процесът изглеждал автоматизиран? Автоматизацията бе излишна, освен ако не се касаеше за обработка на данни в промишлени мащаби.

Тя избра опцията АНАЛИЗ. Две секунди не се случи нищо, после в горната част на екрана се появиха няколко реда:

№ К-1005178	Име: Т. Д. АДЕЪР	Пол: Мъжки
Серия: 84/1.1.98	Дата на раждане:	17.03.59
ПОЗИТИВНИ:	Не са известни
НЯМА	рискови фактори
СТЕПЕН НА РИСК:	НИСКА

УТВЪРЖДАВАНЕ

ПРЕДИШЕН

СЛЕДВАЩ

ТЪРСЕНЕ

ИЗХОД

Номерът на кандидата показваше, че това е анализът на резултатите от първото изследване в серията, на някой си Адеър, чиято застраховка най-вероятно щеше да бъде одобрена. Девет изследвани гена, девет негативни резултата. Не представляваше почти никакъв риск. Той нямаше нито хорея на Хънтингтън, нито рак на простатата, нямаше… как се казваше генът, който толкова вълнуваше Бени? MCP1B. „Убиец номер едно“, така й бе казал. Генът на инфаркта.

 

 

Уайт се закова по средата на стълбището. Нещо зад завесите на площадката се движеше. Сърцето му се разтуптя. Той продължи напред. В къщата имаше някой. Бяха хванали Алекс. Рязко дръпна завесата. Вятърът и дъждът свиреха през пролука в прозореца. Ледът трябваше да е разширил дървената рамка и да я е разцепил. Уайт се взираше в нея, хипнотизиран от тъжния звук. После отново заслиза надолу. Отиде при масичката в антрето и извади пистолета.

 

 

Алекс се отпусна на стола. До този момент не беше мислила за това. Сърдечносъдовите заболявания определено бяха най-големият източник на искове в застрахователния бранш — над една трета от всички. Колко щяха да спечелят, ако успееха да изолират част от потенциалните жертви? Колко милиона щеше да донесе това на застрахователните компании? С колко щяха да нараснат печалбите на фирма като „Провидънс Лайф“?

Сърцето й се разтуптя. Отново се пресегна към клавиатурата и избра ТЪРСЕНЕ. В средата на екрана се отвори прозорец, който поиска да конкретизира точно какво търси. Алекс написа „ИНФАРКТ“.

Курсорът запремигва и се появи съобщение:

НЯМА ДАННИ — НОВО ТЪРСЕНЕ? Д/Н?

— Идиотка!

„Инфаркт“ не беше точен термин нито за лекарите, нито за застрахователните статистици. Тя опита повторно, но този път написа „ИНФАРКТ НА МИОКАРДА“. Курсорът отново запремигва. Отвори се нова страница с анализ.

№ К-1004812	Име: У. А. ХЮИТ	Дата на раждане: 18.11.55
Серия: 81/2.12.97	Пол: Мъжки
ПОЗИТИВНИ:	1	MCP1B генетичен комплекс
СТЕПЕН НА РИСК:	Коронарна тромбоза/ инфаркт на миокарда	ВИСОКА
Вероятност за смърт	след < 10 г. = 60%

ОТКАЗ

ПРЕДИШЕН

СЛЕДВАЩ

ТЪРСЕНЕ

ИЗХОД

Тя повика следващата страница: пак дефектен ген, пак висок риск — този път по-висок, защото имаше нещо, наречено „синдром на дълъг интервал Q-T“^[1]. Третата страница повтаряше първата, само че се отнасяше за жена, при която рискът, кой знае защо, бе по-нисък. Алекс продължи да чете нататък. Имената и присъдите се нижеха: хора, чиито генетични съдби бяха разкрити, анализирани и намерени за незадоволителни — без те да подозират нищо за това. И накрая на всяка страница се повтаряше една и съща проста препоръка: „ОТКАЗ“.

За миг й се стори, че ще повърне. Тя притисна челото си с длани и се опита да преодолее замайването. Представяше си ги там, в бедняшките къмпинги, в раздрънканите каравани, на опашка пред бюрата за социално слаби: хората, представляващи висок риск, хората с дефектни гени. Неподлежащи на застраховане. Неспособни да си намерят работа. Бреме върху все по-стесняващите се рамене на обществото. Това беше точно онзи кошмар, за който често приказваше Уайт: скрита евгеника.

Не можеше да повярва. Не искаше да повярва. Алекс дълбоко си пое дъх, после още веднъж си каза, че трябва да се успокои. В предположенията й имаше поне един проблемен момент. Ако „Провидънс Лайф“ изследваше гените на новите си клиенти, трябваше да им взимат проби — кръв, кожа или слюнка. А това не бе възможно. Вярно, кандидатите за големи застраховки се подлагаха на медицински преглед, но те бяха съвсем малък процент. Обикновено в пряк контакт с потенциалните клиенти влизаха само застрахователните агенти. Що се отнасяше до тях, единственият физически материал, предаван между кандидатите и компанията, бяха стандартните формуляри, които се обработваха с хиляди в „Прайм Нъмбър“.

Тя притисна устата си с длан и едва не се засмя, спомнила си Робърта и другите жени, които разпечатваха пликовете с малките си пластмасови ножове и ги трупаха на купчини на бюрата си. Пликовете. Трябваше да са пликовете. „Хейман адски си пада по рециклирането. Това е първото нещо, което трябва да научиш, щом постъпиш на работа тук.“ Том Хейман не й приличаше на голям еколог. Нищо чудно, че бе станал малко нервен, когато във фирмата му се беше появила стажантка, горяща от нетърпение да се запознае с… как му го бе обяснила? „С начините за събиране на данни в «Провидънс Лайф».“ Жалко, че толкова бързаше да си тръгне оттам. Иначе навярно щеше да си зададе въпроса защо бусовете на „Грийнфилд Рисайклинг“ минават ежедневно и къде всъщност отиват: не в някой завод за рециклиране извън щата, а в „Медан“, само на един-два километра оттам.

Точно затова съществуваше „Прайм Нъмбър“. Сега го разбираше. Споразумението с компанията нямаше нищо общо с икономиите. Просто бе по-безопасно да скрият дейността си в някаква евтина бетонна постройка, в която жените вършеха каквото им кажат, без да задават въпроси. В офисите на „Провидънс Лайф“ работеха безброй средни служители, специално назначени да се занимават с неща като рециклиране на хартия, които можеха да се зачудят защо новите кандидати не се обработват малко по-бързо.

Откога датираше договорът с „Прайм Нъмбър“? Според Уайт поне от седем години. Дали изследването продължаваше оттогава — или бе още отпреди това? Преди седем години „Провидънс Лайф“ се беше борила за оцеляването си. И после нещата бяха започнали да вървят нагоре, година след година, до утвърждаването й като една от най-печелившите застрахователни компании в страната. И това дори не беше незаконно, само неетично. Никой закон не забраняваше да анализираш нечия слюнка, ако ти я пратят. И хиляди хора пращаха слюнката си, смесена със странното на вкус лепило на пликовете. Безочливо. И елементарно.

А сред тези хиляди — и един от членовете на директорския борд на „Провидънс Лайф“. Майкъл Елиот. Защо след всички тези години изведнъж го интересуваше генетичната му съдба? Защо бе чакал до миналия ноември, за да се възползва от уникалните възможности на компанията? Алекс настръхна. Знаеше отговора на този въпрос. През ноември компанията беше стартирала пилотния си здравноосигурителен проект. Участваха всички служители — точно като обикновени клиенти, само че не трябваше да плащат. Участваше и самата тя.

Вятърът отново се усили, чуваше воя му горе. После долови още нещо. Стъпки? Проскърцване на дъска. Алекс затаи дъх и за пореден път избра опцията ТЪРСЕНЕ. Сега обаче написа шестте букви на собственото си име.

На компютъра като че ли му трябваше цяла вечност, за да го открие. Харддискът бръмчеше, зелената му лампичка премигваше, после спря. Вече си мислеше, че връзката с мрежата е прекъснала, както по-рано телефоните.

И внезапно на екрана проблесна:

№ К-5000438	Име: А. С. ТАЙНЪН	Пол: Женски
Серия: 80/1.11.97	Дата на раждане: 25.06.73
ПОЗИТИВНИ:	1	BRCA1 генетичен комплекс
СТЕПЕН НА РИСК:	Рак на гърдата/яйчниците	МАКСИМАЛНА
Вероятност за смърт	след < 10 г. = 85%

ОТКАЗ

ПРЕДИШЕН

СЛЕДВАЩ

ТЪРСЕНЕ

ИЗХОД