Патрик Линч
Застрахователи (31)

30.

На следващата сутрин снегорините полагаха всички усилия, за да разчистят пътищата, но въпреки това на Алекс й трябваха два часа, за да се върне в Провидънс. Нямаше какво друго да прави, освен да чака: да чака госпожа Елиот да разговаря с Уолтър Нойман, да чака Рандъл Уайт да направи каквото може, после да чака телефонът да позвъни и да я повикат на работа. Казваше си, че би могла да използва свободното си време и да учи за изпитите. Имаше чудесната възможност отново да влезе в релси и дори да вземе преднина. Но когато зави на Филипс стрийт и си представи как се прокрадва покрай вратата на госпожа Конъли, осъзна, че се самозаблуждава. Как можеше да се съсредоточи върху материала, когато нямаше представа дали изобщо ще се яви на изпит? Не можеше да продължи, сякаш нищо не се е случило, когато животът й висеше на косъм. Защото положението наистина бе такова. Шансовете не бяха на нейна страна.

Беше размишлявала за това по време на дългото шофиране: ако не изберяха за председател Рандъл Уайт, ако Нойман не бъдеше спрян, най-вероятно нямаше да я върнат на работа. Подобно отстъпление щеше да злепостави Нойман, да го представи като слаб човек, при това точно в момента, в който той полагаше всички усилия да изглежда силен. Бе рискувал да уволни статистик, без да се посъветва с ръководителя на отдела. Нещо, което можеше да направи председателят, но никой друг. Ако сега отстъпеше, нямаше ли да покаже, че оттегля кандидатурата си? Колкото повече разсъждаваше, толкова по-песимистично гледаше на нещата. Рандъл Уайт можеше да е на нейна страна, но дали това щеше да е достатъчно? Ако изберяха Нойман, дните му в компанията най-вероятно щяха да са преброени. „Предпочитам сам да напусна, отколкото да ме принудят“, така беше казал.

Алекс влезе в апартамента си и се зае да си направи кафе. Все още по палто, тя пусна телевизора и запревключва реклами, дискусионни предавания и детски програми, докато най-после попадна на прогноза за времето по местната кабелна станция. Мъж с бакенбарди и синьо сако описваше кръгови движения с ръце и говореше за въздушни маси и циклони. Това й напомни за Робърт Холидей и последната му софтуерна авантюра: компютри, които да предвиждат характера на сезоните. Навярно, ако бе приела поканата, всичко щеше да е по-добре. Нямаше да се безпокои за изпитите си, за „Провидънс Лайф“ и дори за Марк. Щеше да замине — точно както беше възнамерявал Майкъл Елиот. Но кого заблуждаваше? С всичките си дългове и сметки, тя никога нямаше да събере смелост.

Почукване по вратата я върна в действителността. Веднага се сети кой е.

— Здравейте, госпожо Конъли — каза Алекс, щом отвори.

Този път Мейви не носеше пеньоар, а широк пастелнорозов анцуг. Подаде й пощенска картичка с рисунка на „Браун“, изписана с бледо мастило.

— Беше пъхната под вратата — каза възрастната жена.

Алекс я обърна и прочете текста. Бе от Бен.

 

 

Когато най-после се свърза с него в биологичната лаборатория „Арнолд“, й се стори, че й се обажда от някакъв завод. Вой на машини заглушаваше пискливия му глас, от време на време се чуваше тракане.

— Ужас! — яростно каза той. — Някой ми е съсипал центрофугата. Всичките ми разтвори приличат на зеленчукова супа.

— О — отвърна Алекс. — Предполагам, че това е лошо.

— Да, много лошо.

Бени мрачно се засмя и тя си го представи как се изчервява.

— Виждаш ли, целта е да се пречистят — поясни той. — Разтворите трябва да приличат на… хм, на бульон. А пък тези тук са като чорба. И чуваш ли шума?

— Не чувам почти нищо друго.

— А, извинявай. Сега как е?

Воят позаглъхна.

— По-добре, благодаря. Получих писмото ти.

— Да, да. Добре. Между другото, как си?

Не й се щеше да навлиза в подробности.

— Добре съм. А ти?

— А, чудесно. Ако не се смята центрофугата. — Последва шумолене на листове. — Ето, взех ги. Онези твои разпечатки де. Помолих Бет Клайн да им хвърли един поглед. Мисля, че си я виждала. Онколожката от Харвард.

Алекс бегло си я спомняше — дребна, тиха млада жена с буйна кестенява коса.

— Да, струва ми се.

— Както и да е, тя веднага разбра за какво става дума. Както предположих, това е в нейната област.

Алекс осъзна, че се е загледала в телевизора. Прогнозата вече бе свършила и тъкмо започваха новините в дванайсет. Показваха щатски полицаи, които изравяха шофьори от снежни преспи, и хеликоптер, който евакуираше някаква старица от забутаната й къща. През последните две седмици такива кадри бяха станали нещо обичайно.

— Според нея наистина били интересни — продължаваше Бени. — Попита ме откъде си ги взела.

Алекс се извърна от екрана. Нещо в гласа му й подсказваше, че въпросът му е сериозен.

— Откъде съм ги взела ли? От един приятел. Това е дълга история.

— Аха…

Последва мълчание. Бени очевидно очакваше да му разкаже, но тя не беше сигурна, че е разумно. В края на краищата нали според Харолд Тейт разпечатките бяха откраднати.

— Самата аз не зная много — отвърна Алекс. — В Уоруик имало някаква диагностична компания. Струва ми се, че са оттам. Така или иначе, какво е толкова интересно? Това е някакво генетично изследване, нали?

— Точно така — потвърди той. — Всъщност няколко. Бет каза, че било страхотна работа.

— Не съм сигурна, че разбирам. Какво показва изследването?

— Хм. — Бени се прокашля. — Много неща. Зависи какво търсиш.

Алекс сподави въздишката си. Бе забравила колко е педантичен, когато приказва за наука с лаици като нея. Понякога можеше да е наистина досаден.

— Добре. Ще бъда конкретна. Да речем, че изследваш нечии гени, за да провериш дали човекът ще се разболее от хорея на Хънтингтън. Какво ще покаже изследването?

— А, ясно. Изследването показва, че всички са здрави.

Тя се намръщи.

— Кои „всички“?

— Всички хора, чиито гени са били изследвани. Тук има данни за десет души. Навярно изследването е било извършено автоматизирано. Иначе защо ти трябва компютър, за да получиш резултатите?

— Чакай малко, чакай малко, Бени. — Алекс прокара пръсти през косата си. — Казваш, че тези хора, които и да са те, със сигурност нямат хорея на Хънтингтън. Нито един от тях ли?

— Точно така. Спомняш ли си обозначенията над всяка колона? HPC1, MCP1B и така нататък?

— Да.

— Е, едно от тях е за гена на Хънтингтън: HTCH1. И резултатът при всички тези хора е отрицателен. Числата отдолу, между другото, са лумени, мерна единица за светлина. Когато числото е по-голямо, резултатът от флуоресцентния тест е положителен. А числата долу встрани са различните хромозоми, в които се намират гените на болестта.

Алекс бавно седна. Не бе очаквала нищо подобно. Цялата й теория отиваше по дяволите. Защо Майкъл Елиот би откраднал резултатите от генетични изследвания на други хора, при това отрицателни? Каква стойност можеха да имат?

— Така или иначе — продължи Бени, — Бет се заинтригува от някои от другите обозначения. Например MCP1B. Знаеш ли какво е това?

— Извинявай, Бени, какво… Искаш да кажеш, че това е изследване за повече от една болест, така ли?

— Естествено. Е, за повече от един ген, отговорен за болестта. По-точно девет. Имаш гени за наследствен рак на простатата, гърдите и яйчниците, фиброза, хорея на Хънтингтън. Всички обичайни заподозрени.

Капакът на вратата изтрака и от прозорчето се появи Оскар. Козината му лъщеше от разтопени снежинки. Котаракът безшумно заприпка по пода и скочи на дивана.

— Господи! Нямах представа. Мислех си… Но тези изследвания… всички резултати са негативни, така ли?

— Не, миличка.

— Не ли?

— Точно това заинтригува Бет. Един от резултатите е ограден с червено. Спомняш ли си го?

— Да, да. Мислех, че трябва да е за хореята.

— Не. — В слушалката се разнесе звук от затваряне на врата и Бени продължи шепнешком: — Това е положителен резултат за наличие на гена MCP1B. MCP1B означава макрофаген хемоатрактантен протеин едно. Ние наричаме явлението „полиморфизъм“: здрав ген, който е дефектирал. Хората като Бет го търсят от години. Всички предполагат, че този ген съществува някъде в човешкия геном, но никой още не го е намерил. Или поне така си мислехме. Струва ми се, че в тази клиника в Уоруик най-после са го открили.

Внезапно Алекс разбра защо Бени е бързал да влезе във връзка с нея. Не толкова за да й даде информация, колкото за да получи такава от нея. Тя му беше предоставила доказателство за важно медицинско откритие, за което все още не знаеше никой.

— Бени, този дефектен ген какво точно прави? Каква болест… предизвиква?

— Ами, ако теорията е вярна, кара макрофагите — това са клетки, почистващи мъртвата материя, част от имунната система — да повреждат основни кръвоносни съдове. Разбира се, докато не открием виновния ген, няма да сме сигурни колко по-уязвими прави хората.

— Уязвими към какво, Бени?

— Към атерома, тромбоза, инфаркт на миокарда. Убиец номер едно.

— Номер едно… Значи води до инфаркт, така ли?

— Да, общо взето.

По гърба я полазиха тръпки. Аномалията, на която се бе натъкнала в централния архив и която внезапно беше изчезнала, се отнасяше за хора, починали от сърдечносъдови заболявания. Съотношения, които бяха невъзможни. Данни, които изглеждаха изкуствени — сякаш някой просто си ги бе измислил, за да попълни празнота. Нима всичко това можеше да е съвпадение? Да — освен ако „Медан“ и „Провидънс Лайф“ не бяха свързани. Разбира се, в известен смисъл ги свързваха Майкъл Елиот и Харолд Тейт. Но те бяха просто стари приятели, които имаха обща тайна.

— Както и да е — продължи Бени. — Предполагам, че господин К-1005052 трябва да се подложи на преглед и да се откаже от холестерола. Ако този ген наистина е толкова гаден, колкото допускат някои, той може всеки момент да умре.

— Извинявай, Бени, кой господин каза?

— Господин или госпожа, няма значение — който е под този номер. Всеки лист си има номер. Предполагам, че те се отнасят до изследвания човек. Но нямам представа какво означава буквата „К“.

— Буквата „К“ — повтори Алекс.

— Да. Може би…

Внезапно й хрумна.

— Кандидат. Това означава „кандидат“.

— Нима?

Алекс поклати глава. Защо не си го бе спомнила по-рано? Беше виждала стотици такива обозначения в „Прайм Нъмбър“: номера на застраховки. Такъв номер имаше всеки формуляр, който пращаха на потенциалните клиенти. И всеки от тях носеше временния префикс „К“, за да ги разграничат от вече утвърдените застраховки.

— И за какво кандидатстват? — попита Бени.

— За застраховка живот. Това трябва да са… предполагам, че това трябва да са хора, кандидатстващи за големи застраховки. Няколко милиона долара. За обикновените не се изисква медицински преглед, но в подобни случаи това е стандартна процедура. Генетичните изследвания биха могли да са част от нея, макар да не мисля, че в „Провидънс Лайф“ сме го правили. Поне досега.

— Е — рече Бени, — може всичко това да е само хипотетично. Като някакво предложение. Това може да не са реални изследвания. Тези хора може изобщо да не съществуват.

— А може и да съществуват. Въпреки това…

В главата на Алекс се оформяше идея. Ако успееше да разбере дали кандидатите съществуват и кои са, навярно щеше да открие защо Майкъл Елиот е откраднал резултатите от изследванията им. Но нямаше да е лесно.

— Бени, би ли ми дал тези номера? Може би ще съм в състояние да ги проверя.

— Естествено.

Той й ги продиктува и Алекс ги записа в бележника, който държеше до телефона.

— Благодаря ти за всичко, Бени — каза накрая тя. — Ако открия нещо, ще ти съобщя.

— Ще съм ти много задължен. Ако се окаже, че този ген е действителен, мисля, че трябва да го знаем.

Алекс затвори и за момент се загледа в телевизора. „Прайм Нъмбър“ качваха цялата си информация в компютъра на централния архив. Там се пазеха всички досиета на бивши и настоящи клиенти: лични данни, кредитни карти, искове, изплащания и — от време на време, когато сумата възлизаше на повече от половин милион долара — медицински данни. Досиетата не съществуваха никъде другаде. Но се охраняваха строго, всъщност по-строго, отколкото изискваше законът. До тях имаха достъп само старши вицепрезидентите и членовете на директорския борд — ключовете за царството. Въпросът бе дали не се случва да забравят накъде тези ключове.

Тя взе дистанционното управление и понечи да изключи телевизора, когато нещо на екрана привлече вниманието й. Репортерка с широка бяла канадка говореше нещо. На улицата зад нея се виждаха пожарни коли и линейка с включени червени светлини. И квадратни дървени къщи, също като онези на Брайтън стрийт.

— Поне едно тригодишно дете е било откарано в интензивното отделение — с школуван от дългия опит мрачен глас казваше репортерката — и по все още непотвърдени съобщения е бил открит труп на жена.

Камерата се завъртя и показа втора линейка, която си пробиваше път през малка тълпа. После в близък план се появиха димящите развалини на къща. Бяха оцелели само розовата фасада и част от покрива. През зейналите прозорци на горните етажи се виждаше небето. На прозореца на първия етаж висяха почернели останки от плюшено животинче.

Къщата на Лиз Фостър.