Патрик Линч
Застрахователи (19)

18.

Кабинетът на Ричард Гьобърт беше най-големият на осмия етаж в сградата на „Провидънс Лайф“. Уолтър Нойман, главният юрисконсулт на компанията, имаше просторен ъглов офис пет етажа по-долу — неговият гледаше към Доранс и пищната фасада на Градския съвет, но този на Гьобърт бе още по-голям — по-голям и по-функционален. Очевидно архитектът беше отделил специално внимание на тази стая. Като погледнеше през огромния прозорец към балкона, човек се чувстваше някак точно на място, като отшелник или пастир в платно на Вато^[1]. Така поне му се струваше на Нойман, докато се взираше в гаснещата светлина на поредния сив следобед. Отдавна завиждаше на Гьобърт за кабинета и след неочакваното напускане на стареца му бе трудно от време на време да не идва тук просто за да позяпа цялата тази новоосвободила се празнота.

Не чу кога е влязъл Нютън Брейди.

— Страхотна гледка, а?

Нойман се обърна и впери очи в яката фигура на Брейди, очертана на фона на махагоновата врата.

— Здравей, Нютън.

Главният правен съветник имаше странната способност да говори почти без да отваря уста. Сякаш никога не искаше да се ангажира с нещо конкретно. Хитрият му език работеше зад стиснатите му зъби.

— Бриджит ми каза, че си тук — отвърна Брейди, като затвори вратата и се приближи, за да погледне към балкона и улицата долу.

— Да, аз…

За миг Нойман не знаеше какво да каже. Едрото му лице стана още по-безизразно, докато се мъчеше да открие изход от тази потенциално смущаваща ситуация.

— Бриджит смята, че ние трябва… че компанията трябва да ремонтира тази стая. Гьобърт съвсем я е запуснал. — Той посочи мястото, където обувките на бившия президент бяха оставили почти съвсем кръгло изтъркано петно на килима.

Брейди се вторачи в дупката, като че ли очакваше от нея да изскочи нещо.

— Предполагам, че възнамеряваш да поемеш поста му.

Той стрелна с поглед Нойман, но главният юрисконсулт отново се извърна към балкона.

— Бордът трябва да го одобри, разбира се — сардонично прибави Брейди.

— Разбира се — отвърна Нойман и приглади косата на темето си. — Някой трябва да замести Гьобърт и ми се струва, че що се отнася до теб, моментът не е подходящ.

Брейди пъхна дебелия си показалец под яката си и я разхлаби.

— Да. След смъртта на Елиот във „Финанси“ не достигат хора. Ще мине известно време, докато Ферули поеме нещата в свои ръце. Според мен трябва да си или ти, или Уайт.

Нойман пристъпи към прозореца.

— Затова ли дойде тук? За да обсъдим…

Имаше навика да оставя изреченията си недовършени, което често водеше до недоразумения. Секретарката му Бриджит трябваше да се задоволява с намеци и загатвания, но дори тя понякога се объркваше. Брейди отдавна познаваше тази негова игра. Той погледна оплешивяващото му теме и зачака Нойман да се обърне.

— Да обсъдим въпроса за президентския пост ли? — рече накрая Нойман.

Финансовият директор раздразнено поклати глава.

— Гьобърт замина за Каймановите острови — отвърна той. — За две седмици. Каза, че двамата с Ива искали да избягат от студа.

Нойман си свали очилата и започна да ги бърше с носната си кърпичка.

— Продължавай.

— Отседнали са в „Хаят“. В апартамент с изглед към игрището за голф.

— Апартамент…

— Точно така. Според Грант, искам да кажа, според неговия човек там, ходили на разходка в… — Брейди сбърчи вежди и извади от джоба си лист хартия, присви очи и се втренчи в нечетливия факс. — В Джорджтаун. Това е столицата. Разходили се дотам и се отбили в „Колумбийски смарагди“. Това е бижутериен магазин, специализиран в…

— Смарагди? — попита Нойман, като лъскаше очилата си с настойчиви кръгови движения.

— Точно така. Купил на Ива два пръстена. Голям смарагдов с малки диаманти и платинен с един камък. Двайсет хиляди долара.

— Как е платил?

— В брой.

Брейди изчака с надеждата да чуе нещо, но Нойман продължаваше да лъска очилата си, дълбоко потънал в размисъл.

— Какво смята Грант? — попита той.

— Според него Гьобърт й казал вчера. Излязла от стаята едва привечер. И тогава отишли да купят пръстените.

Нойман кимна. Брейди притисна ръка към стомаха си.

— Боже господи — внезапно разярен, възкликна финансовият директор, плъзна поглед по голите стени и лапна една таблетка. — Не зная, Уолтър. Наистина не зная. Първо Елиот, после Гьобърт. Апартамент в „Хаят“. А сега и тая шибана история с Маккормик… мамка му.

Нойман запремигва, но иначе избухването на Брейди не го смути. Забеляза нещо на лицето му, нещо, което до този момент не му бе правило впечатление.

— Чу ли какво се случи на събирането? — като продължаваше да притиска с длан пламтящия си от киселини стомах, попита Брейди. — Наложи се да го поваля на пода. След прощалната реч на стареца той отиде до тоалетната. Не долната, слава богу. Качи се в тоалетната на Гьобъртови — толкова е откачен — и влезе вътре, влезе в собствената им тоалетна, за да се дрогира. Сборичкахме се на пода, докато се мъчех да му изтръгна найлоновото пликче от ръката.

Брейди зачака с надеждата за някакъв признак на неодобрение или гняв, но Нойман просто го гледаше с мъртвите си очи.

— Той е неконтролируем, Уолтър! А сега се съблича в кенефа и плаши чистачките.

— Справих се с чистачките — отвърна Нойман.

— Ти?…

Брейди замълча, вперил поглед в безизразното му лице. Понякога се чудеше дали зад леденото му спокойствие всъщност не се крие нещо по-ужасно от Маккормик.

— Справил си се с чистачките?

Нойман кимна.

— Уолтър, това е все едно да кажеш…

— Откога се подлагаш на пластична хирургия? — прекъсна го по средата на изречението юридическият съветник.

В първия момент Брейди не разбра въпроса му.

— Моля?

— Вените ти. На носа ти. Оперирали са те.

Брейди слисано вдигна ръка към носа си, разсмя се, после си наложи да се овладее.

— Защо го направи?

— Ей така. Просто…

— Да привлечеш вниманието ли се опитваш? По дяволите, Нютън, ние сме служители на застрахователна компания, а не… кинозвезди.

— Е, сега… само няколко вени.

— А после какво? Липосукция ли?

Раменете на Брейди увиснаха и той внезапно заприлича на злоядо хлапе. Нойман сподави желанието си да го зашлеви.

— Просто престани — спокойно каза той. — Каквото и да замисляш, просто се откажи. Няма да стане.

— Ами Гьобърт? — изхленчи Брейди. — Той се развява…

Задъхан, финансовият директор се приближи до прозореца и се загледа в сивото небе.

— Там има страхотно игрище за голф, Уолтър.

— Гьобърт вече не влиза в сметката — каза Нойман. — Той слезе от сцената. Трябваше да се очаква, че ще си позволи почивка на Карибите. Също и да подари скъпи бижута на жена си. Гьобърт просто излезе в пенсия. Да прави каквото ще, стига да не полудява. След няколко месеца ще напусне града. Ще си купи къща някъде на Западното крайбрежие. Няма да се налага да се безпокоим за него.

— Тогава защо да плащаме…

Нойман се приближи до прозореца и притисна чело към студеното стъкло. Брейди никога не го беше виждал да прави нещо толкова спонтанно и за миг онемя. С ужас видя, че правният съветник затваря очи и на безизразното му лице като че ли пробягва нещо, подобно на болка. И разбра отговора на недовършения си въпрос. След като Гьобърт съобщи, че се пенсионира, бяха наели частен детектив да го следи. Не защото очакваха проблем, а защото Нойман искаше да знае какво прави с парите. Просто искаше да знае — искаше да придобие представа за усещането, макар и чрез друг човек.

Двамата мъже се загледаха през прозореца. Черен облак бавно закри небето и в стаята стана почти съвсем тъмно. Заваля сняг. Стояха в пълно мълчание. Навън светнаха оранжевите улични лампи. Брейди извади нова таблетка и я лапна.

— Уайт смята, че трябва да пратим Маккормик в оная модерна клиника в Ню Джърси — каза той. Нойман не отговори и финансовият директор продължи: — Едно е ясно — в това състояние не можем да го оставим да ръководи централния архив.

— Миналия път от клиниката нямаше никаква полза.

— Може би ако… може би ако поговориш с него, ако го предупредиш…

Нойман отстъпи от прозореца и поклати глава.

— Той е наркоман. Ще се съгласи с всичко и още при първа възможност ще… Ами Мери? Нищо ли не може да направи?

Брейди се обърна и го погледна. Квадратните стъкла на очилата му отразяваха гаснещата светлина.

— Дори не зная дали си е вкъщи. Подозирам… подозирам, че не е минало без скандал.

 

 

Точно минаваше пет, когато жълто-кафявият линкълн на Нойман пресече реката и навлезе в Ийст Сайд. Бялата къща на Маккормик се намираше на ъгъла на Евърет и Уейланд, съвсем близо до гробището „Суон Пойнт“. Докато крачеше по неразчистената пътека към входната врата, му се стори, че вижда нечие лице на един от прозорците на първия етаж.

Маккормик не отвори веднага. Когато най-после застана на прага, изглеждаше измъчен и уплашен. Не се бе бръснал от два дни и под очите му имаше тъмни сенки. Ъгълчето на тънките му червени устни потръпваше.

— Здравей, Уолтър.

— Просто минах да видя как си — каза Нойман. — Имаш ли всичко необходимо?

— Разбира се. Много… много мило от твоя страна да се сетиш за мен. — Той се огледа за любопитни съседи, после си спомни задълженията си на домакин. — Заповядай, Уолтър. Недей да стоиш на снега.

Нойман влезе в сумрачното антре. Вътре беше горещо като в сауна, откъм кухнята се носеше слаба миризма на боклук. Отидоха в дневната и той незабавно забеляза увехналите цветя и препълнените пепелници. Телевизорът работеше без звук.

— Къде е?…

— Мери ли? — Маккормик едва не извика името на жена си. — Отиде… отиде на гости на родителите си в Нюпорт. Миналата седмица.

Шефът на централния архив направи неуспешен опит да поразтреби стаята. После се отказа и попита:

— Кафе? Или може би едно малко?

— Кафе, благодаря — през зъби отвърна Нойман. — Черно.

Уолтър остави върху масичката плика, който носеше, и съблече тежкото си черно палто. После седна на дивана, като измъкна изпод себе си смачкана телевизионна програма. Когато Маккормик се върна, Нойман с показна съсредоточеност прелистваше някакъв документ. Докато му подаваше кафето, Ралф нервно го погледна.

— По новините предаваха за оня Ритър — опита се да завърже разговор той. — Какво ще кажеш? Мислех, че няма да му предявят обвинение.

Нойман вдигна очи.

— Е, доказателствата са доста категорични — уморено отвърна той. — И прокуратурата може да поиска каквото си ще. Което не означава, че Ритър ще плати.

— Предполагам, че в крайна сметка печелят адвокатите. Когато онзи тип… как му беше името?… когато каза, че адвокатите му работели по трийсет часа на ден, девет дни седмично, си помислих, че сигурно им плаща по нещо отгоре.

Видя, че Нойман не е в настроение за шеги, и лицето му помръкна. Седна на един очукан стол и тежко въздъхна.

— Уолтър, просто исках да кажа…

Правният съветник повдигна бледата си ръка.

— Стига, Ралф, познаваш ме достатъчно отдавна и не се налага да… Зная какво преживяваш. След смъртта на Майкъл и пенсионирането на Гьобърт всички сме подложени на страхотно напрежение. Просто всеки го понася различно.

Нойман видя, че Маккормик свежда глава, и в студените му очи проблесна презрение. Раменете на Ралф се разтърсиха и той избухна в сълзи — бършеше нос в ръкава на жилетката си и хапеше устни.

— Аз не мога… не мога да го понеса, Уолтър.

Нойман отпиваше от кафето си и чакаше.

— Мери… Мери каза, че щяла да остане при… при майка си, докато се оправя.

— Защо замина? — рязко попита Нойман.

Маккормик вдигна очи и се сви под настойчивия му поглед.

— Без… без сериозна причина. Просто не се разбираме много добре. За момента.

Той отново надзърна към документа на масата. Нойман се наведе напред и докосна с пръсти първата страница, сякаш изсвирваше акорд на пиано.

— Да, Ритър — тихо рече той. — Разбира се, не е лесно да осъдиш човек на смърт. Искам да кажа, даже повечето от съдебните заседатели да са бели, съмнявам се, че ще им е по-лесно да го пратят на електрическия стол. Но парите, това е съвсем друг въпрос. Някой пита дали смяташ, че го е извършил, или дали е бил в състояние да го извърши, след това ти загатва какво би могъл да го накараш да плати и това те улеснява да упражниш моралната си присъда. А сумата… е, тя не говори почти нищо на човек, който получава двайсет хиляди годишно.

Маккормик кимна и вдигна очи към него, после отново се взря в документа.

— Да… сигурно имаш право — унило отвърна той.

— Но електрическият стол… — продължи юридическият съветник. — Знаеш ли, че им слагат кожени маски, защото очите им изхвръкват от налягането? — Той поклати глава. — Само си го представи. Искам да кажа, че се изпържваш, Ралф. В буквалния смисъл.

Нойман взе документа и го запрелиства. Маккормик прочете думата „АУТОПСИЯ“, написана с големи черни букви, после „ПАТОАНАТОМИЯ — РОУД АЙЛАНД“, следвана от имената на трима патолози.

— Какво е това?

— Това ли? — сякаш изненадан, попита Нойман. — А, просто докладът за аутопсията на Елиот. Имаше застраховка живот във фирмата. Като всички други от борда. Също като теб, Ралф.

— Като мен ли? А, да. Да.

— От „Искове“ се подсигуряват за всички… подробности. Грант ми го е оставил в кабинета ми.

Той се вгледа за миг в лицето на Маккормик.

— Знаеш ли, че черният дроб на човек тежи точно колкото мозъка му? Чуй това. — Нойман присви очи, за да прочете дребния шрифт. — „Теглото на отделения мозък е хиляда петстотин и осем грама.“ А тук горе — той прокара показалец по страницата — пише за черния дроб… а, ето го: „Черният дроб тежи хиляда петстотин двайсет и осем грама.“ Голям е, нали? Като… хм, сигурно прилича на свински дроб.

Маккормик бръкна в джоба на жилетката си, извади смачкан пакет „Марлборо“ и запали. По горната му устна лъщяха капчици пот.

— Наричат мястото, където го е ударил токът — продължи Нойман, — „електрически белег“. — Той се усмихна. — Каква терминология, а? Да, Грант ми разказа всичко. През „Искове“ минават много случаи на смърт от токов удар, нещастни или пък не толкова случайни. Всъщност е много трудно за доказване. По кожата може изобщо да не остане белег. Например, когато електрически уред падне във вода. Тогава няма никакъв белег.

Маккормик колебливо дръпна от цигарата.

— При Елиот обаче всичко е ясно. Жълто-сива подутина на дясната длан. С нея е държал бормашината.

Нойман остави доклада на масата и се облегна назад.

— Тъкмо това не мога да разбера — рече той. — Искам да кажа, защо е използвал точно тази бормашина? Тя е поне трийсетгодишна. Маргарет изобщо не си спомня да я е виждала. Тя признава, че не знае всичките му инструменти, но въпреки това, изглежда, е убедена, че преди няколко години му е подарила нова за Коледа… А той използва старата — гумената изолация е пробита, разбира се — и пробива дупки за лавици в стените… — Нойман поклати глава и махна някакво влакънце от панталона си. — Явно можеш да усетиш ток със сила дори един милиампер. Десет милиампера вече боли. Между десет и двайсет може да не успееш да пуснеш уреда. Искаш, но не можеш. Мускулите ти се сгърчват. Все едно си залепнал и се мяташ като риба на кукичка.

Той се наведе и погледна доклада.

— Елиот е прехапал бузата си толкова силно, че я е пробил. Откъснал е голямо парче. Ето, пише го тук. Спукал си кътник. Предполагам, че… че болката е била ужасна.

Маккормик се изправи. Ръцете му трепереха.

— Какво ти е, Ралф?

— Не бива… не бива да се тревожа — каза той.

— От какво толкова си се разтревожил?

— Не бива.

— Седни, Ралф.

Маккормик погледна безизразното лице на Нойман и бавно седна.

— Това ли? — попита главният юридически съветник и потупа доклада. — Това ли те безпокои? Този доклад? В него няма нищо, което да те тревожи, Ралф.

Той се пресегна и взе дистанционното управление.

— Докладът просто ти показва какво може да се случи, когато не внимаваш — прибави Нойман и изключи телевизора.