Патрик Линч
Застрахователи (15)

14.

На следващата сутрин Уайт още с пристигането си я повика в кабинета си.

— Значи се върна при нас, а? — докато наливаше кафе, попита той.

Алекс сви рамене.

— Нали се разбрахме да остана там само два дни. Пък и честно казано, мисля, че няма какво повече да правя там. Том Хейман, изглежда, здраво дърпа юздите и не успях да открия никакви проблеми с компютрите. Тъй като всъщност ние използваме данните, предполагам, че проблемът най-вероятно е възникнал тук.

— Тук ли? — повтори Уайт. — Искаш да кажеш в централния архив?

— Ами… нашите системи са по-стари. Навярно си струва да поговорим с Ралф Маккормик. — Той повдигна вежди, сякаш идеята му се струваше необичайна. — Искам да кажа, като с шеф на „Информационни системи“. Може да знае какъв е проблемът.

Уайт отпи от кафето си.

— Не съм убеден… — Внимателно подбираше думите си. — Не съм убеден, че точно сега Ралф ще ни е от… от полза.

Уайт погледна компютърния екран, после се усмихна, протегна ръка, откъсна една от самозалепващите се бележки и я хвърли в кошчето.

— Ти не познаваш Ралф, нали, Алекс?

Тя поклати глава.

— Не.

— Мислех си… всъщност след вчерашния ни разговор си помислих, че е време да се запознаеш с хората, който ръководят тази компания. За петък вечер се планира малко събиране. Ще пийнем нещо и, надявам се, Ива Гьобърт ще ни даде по някой сандвич. — Той забеляза озадаченото й изражение. — Да, събирането е у Ричард Гьобърт. Защо не дойдеш? Доведи и Марк.

Когато се върна на бюрото си, Алекс се опита да се съсредоточи върху таблиците за здравното осигуряване, ала всички случили се напоследък събития я разсейваха. Първо Марк, сега тя. Като че ли допускаха и двамата във вътрешния кръг на „Провидънс Лайф“. Вярно, не се споменаваше за повишение. Но поканата за погребението, сега това събиране… как иначе можеше да си го обясни? Струваше й се, че й дават зелена светлина. Малко по-висока заплата нямаше да й се отрази зле. Поне щеше да си покаже главата на повърхността.

— Какво ти е толкова смешно?

Мел Хартман. Държеше стиропорена чашка и се облягаше на бюрото й.

— Моля?

— Усмихваше се. Знаеш, че не можеш да скриеш от мен личния си живот. Имам право да зная какво става.

— Нищо не става, Мел.

— Добре ли е дъртият?

— Кой?

— Рандъл Уайт. Държи се малко странно, не смяташ ли? Направи ли ти впечатление хаосът на бюрото му?

Алекс се ядоса.

— Той не е стар, Мел. И е в по-добра форма от теб.

Хартман престорено вдигна ръце.

— Добре, предавам се. Извинявай. Не знаех, че си толкова привързана към него.

— Какво означава това?

— Нищо. Той е много привързан към теб. Няма причина и ти да не му отвръщаш със същото.

Тя поклати глава. Не можеше да повярва на ушите си.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— О, я стига, Алекс. Ами новогодишното тържество?

Алекс усети, че се изчервява. Спомняше си само за Майкъл Елиот, устните му, притиснати към нейните, ръцете му, обгърнали тялото й. Тя вдигна очи към Хартман, който въртеше глава, пъхнал език в бузата си.

— Искаш да кажеш, че не си чула?

Алекс погледна компютърния екран. Сега Мел щеше да й каже нещо мръсно, нещо, което не искаше да знае. Той се наведе към нея и тя усети дъха му. Миришеше на кафе. Алекс се напрегна.

— Добреее — многозначително зашепна Хартман. — Значи оная история с Елиот на тържеството. Не ми казвай, че си забравила как се опита да те прегърне.

Тя рязко вдигна поглед, което го накара да се поотдръпне. Но успя само да го сепне — Мел нямаше намерение да си затвори устата.

— След като Елиот те прегърна — като шареше с очи, продължи той, — двамата с Уайт си размениха няколко приказки. В асансьора.

Алекс презрително поклати глава.

— Нима? Ти пък откъде знаеш за това, Мел? Да не си ги подслушвал от покрива на кабината?

Хартман се подсмихна самодоволно.

— Елиот си тръгваше. Уайт застана на вратата на асансьора и му каза какво мисли за него. Видях всичко.

Въпреки волята си Алекс си представи сцената. Не можеше да повярва, че Уайт се е държал така. Мел я докосна по ръката. Още не беше свършил.

— Елиот му отвърна, че бил дърт пръдльо. И че това, че вече… — той плахо се озърна и се понаведе — … това, че Уайт вече не бил способен да го вдига, не означавало, че той не можел да се позабавлява.

Хартман отстъпи и се изправи, за да види ефекта от думите си.

— Можеш ли да повярваш?

Алекс поклати глава. Искаше да научи какво е отговорил Уайт, но не й се щеше да пита. За щастие, Мел нямаше нужда от окуражаване.

— И после настъпи зловещо мълчание. Адски ми се пикаеше и бях тръгнал към тоалетната, когато ги видях и чух. Настъпи зловещо мълчание. Предполагам, че Уайт просто го е измерил с оня негов поглед, нали го знаеш. Повече никой не каза нищо и вратата на асансьора се затвори.

— И Уайт е бил вътре?

— Естествено. Искаше ми се да мога да ги проследя до долу.