Патрик Линч
Застрахователи (5)

4.

През остатъка от следобеда Алекс бе в шоково състояние. Не можеше да се съсредоточи. Постоянно си повтаряше, че се случва често, че секретарките винаги скачат в леглото на шефа си. Според проучване, публикувано в „Космо“, осемнайсет процента от секретарките признавали, че по едно или друго време са имали връзка с началниците си, а други двайсет и пет процента си мечтаели за това. Като се прибавеха и онези, които не си признаваха, се получаваха най-малко петдесет процента. Но Лиз не беше такава. Поне така си мислеше Алекс.

В четири и половина позвъни Марк и се извини, че не е успял да й отговори по-рано. Тя с облекчение разбра, че не й се сърди. Уговориха се да вечерят заедно. В шест часа вече слизаше с асансьора.

Когато пристигна, в „Хемънуей“ бе претъпкано. Алекс си проби път по стълбището до бара и завари Марк да пие мартини с двама от финансовия отдел. Пред тях имаше кана и очевидно вече бяха на втората чаша. Ед Бъргън, симпатичен южняк, който се занимаваше с проучванията на постоянните доходи, й се усмихна.

— Ето някой, който ще повдигне настроението — каза той.

— Правим малка неофициална панихида — рече Марк. — Ще се включиш ли?

— С Майкъл често идвахме тук — прибави Бъргън, когато Алекс се настани на стола. — Беше… — Той погледна маслинката на дъното на чашата си и усмивката му се стопи. — Все още не мога да повярвам.

— Тежък ден — многозначително повдигна вежди Марк.

Арт Райнебек, нервен червенокос мъж, който работеше заедно с Марк, постави длан върху рамото на Ед. Бъргън вече бе доста пиян.

— Целият отдел е с главата надолу — каза Райнебек. — Всички са в емоционален шок, пък и стои въпросът кой ще наследи Майкъл.

— Често идвахме тук — сякаш на себе си повтори Бъргън.

— Да, ще мине известно време, докато нещата се поуталожат — потвърди Марк.

— Но всичко ще се оправи — като почукваше с показалец по носа си, рече Райнебек. — На негово място ще назначат Дрю Когил.

Алекс вдигна очи към Марк и свъси вежди.

— Нима?

— Естествено — отвърна Райнебек. — Когато Майкъл пътуваше, той често го заместваше. Във фирмата е от близо двайсет години. Страхотен пич. Той ме взе в отдела.

— От двайсет години ли? — Алекс отново хвърли поглед към Марк.

— Да — отвърна Райнебек. — Басирам се, че Нют ще избере Когил. Обаче ще трябва да побърза. Финансите не са нещо, което можеш да оставиш на произвола на съдбата.

Тя си поръча вино и се обърна към Марк.

— Какво мислиш?

— Когил е готин — рече Бъргън. — Само дето малко се стяга.

Алекс мълчеше и чакаше Марк да й отговори.

— Няма начин да не е Когил — настоя Райнебек.

Марк сви рамене.

— Така изглежда. Но нямам представа какви са плановете на Нют.

— Малко се стяга — с надебелял език повтори Бъргън.

— Днес те видях да влизаш при него — без да му обръща внимание, каза Райнебек. — Не ти ли намекна нещо?

— Не. И той като всички е много разстроен от смъртта на Елиот. Но както казваш, Арти, ще се наложи бързо да вземе решение.

— Такова нещо не бива да се отлага — отвърна Райнебек. — Ще плъзнат всевъзможни слухове.

— Скапана работа — измърмори Бъргън.

— По-спокойно, приятел — потупа го по рамото Марк.

— Той обаче е прав — рече Райнебек. — Преценката може да е малко пристрастна. Но в този случай всичко е ясно.

— На мен пък ми се струва много пристрастна — подметна Алекс. Чудеше се защо Марк си мълчи.

Райнебек се усмихна. После лицето му се вцепени. Всички се завъртяха.

През навалицата приближаваше Катрин Пел с чаша бяло вино в ръка. Носеше скъпо сако от туид с предизвикателна жокейска кройка, която подчертаваше тясната й талия. Изглеждаше не на място сред група средни служители във фирмата с техните измачкани готови костюми — или по-скоро, те изглеждаха не на място до нея.

— Катрин спомена, че може да намине — рече Марк и прегърна Алекс през рамо, докато Пел си пробиваше път покрай Ед Бъргън. — Познавате ли се с Алекс, Катрин?

Алекс стисна подадената й ръка и положи всички усилия да се усмихне.

— Разговаряли сме по телефона — отвърна Катрин и показа съвършените си бели зъби.

Алекс се зачуди дали са истински.

— Да — потвърди тя. — Разбира се.

И забеляза, че Марк леко се навежда напред.

— Днес Катрин ни помогна с работата на Лиз — каза той. — Между другото, чувала ли си се с нея?

Алекс откъсна очи от Катрин и погледна изчервеното лице на Марк.

— Какво? А, да. Да, разговаряхме по обяд. После отидох у тях.

— Болна ли е?

— Тя… — Алекс се завъртя към Ед Бъргън. Не бе решила какво да каже за Лиз. Нямаше представа дали някой от близките приятели на Елиот знае за връзката им. — Потресена е.

Отново се завъртя към Бъргън, но той изглеждаше потънал в собствените си мисли.

— Всички сме потресени — отвърна Райнебек.

— Е, надявам се, че утре ще дойде на работа — с принудено загрижен глас рече Марк.

Алекс си спомни изправената на прага Лиз — после си представи металното дипломатическо куфарче на пода в дневната. Какво имаше вътре? Беше оставила приятелката си отпусната на фотьойла и вперила поглед в него.

Марк я хвана за ръката. Пейджърът в дланта му вибрираше. Заведението използваше системата, за да съобщи на клиентите, че масата им е готова.

— За нас е — каза той и погледна Бъргън и Райнебек, после Катрин. — До скоро, приятели.

От мястото си в края на бара Доналд Грант проследи с поглед младата двойка, която се насочи към ресторанта, извади клетъчния си телефон и набра един номер.

 

 

Снегът се сипеше на парцали по Филипс стрийт. Мъжът в черно скиорско яке се приближаваше към входа на номер двайсет и девет. След почти час в ледения мрак той се радваше, че отново може да се раздвижи. Светлината от стаята на първия етаж изглеждаше примамлива и топла. През евтините мрежести завеси виждаше трептящите отблясъци на телевизора по лицето на старица с големи слушалки на главата. Или беше глуха, или искаше по-добро качество на звука. Нямаше значение каква е причината, това щеше да улесни работата му. Мъжът огледа улицата и пусна черния найлонов сак на прага.

Вратата бе с обикновена ключалка и залостена с резе. Той извади комплекта си за влизане с взлом — стоманен лост, найлоново въже, лепенки и клин — и застана на колене. Трябваха му трийсет секунди, за да пъхне лоста и да подхване езичето на резето. После отключи ключалката с шперц.

В коридора с наслада вдиша топлия, ухаещ на супа въздух. Откъм чамовата врата се носеше тихо тананикане. Старицата припяваше на нещо религиозно, което се разнасяше в слушалките й. „Господ обича всички ни.“ Той се заизкачва по стълбището. Оная Тайнън живееше на последния етаж.

 

 

Алекс гледаше снега, който се сипеше над черните води на река Уунаскуатъкит. Кметът Монтанели бе хвърлил цяло състояние, за да ремонтира кейовете и мостовете и да постави старовремски лампи с надеждата да превърне Провидънс в перлата на Източното крайбрежие. Не му харесваше, че туристите профучават покрай тях на път за Бостън, без изобщо да им обръщат внимание, и рядко отбиват, за да похарчат доларите си в неговия град. Просто не беше честно. Роуд Айланд можеше и да е най-малкият щат, но в него се намираха двайсет процента от историческите забележителности на страната и Провидънс притежаваше лъвския пай от тях. Не всеки одобряваше разходите. Някои от висшите служители на „Провидънс Лайф“ смятаха Монтанели за идиот. Не го заявяваха на всеослушание естествено, но при закрити врати обсъждаха колко време ще му трябва, за да разори града. Трупащият се по богато орнаментираните лампи сняг напомни на Алекс за състоянието на собствените й финанси и тя с мъка се сдържа да не потрепери.

— Какво има? — попита Марк.

Алекс се обърна към него.

— А, нищо.

Лицето му все още беше изчервено и тя се зачуди дали е от мартинито, или заради Катрин Пел.

— Значи днес си бил много зает — каза Алекс.

Марк се усмихна.

— Бях при Нют.

— Нют? Мислех си, че е Нютън. Досега винаги си го наричал Нютън.

— Той предпочита Нют. Така се чувства като един от нас.

— И? Какво ти каза?

Усмивката му стана още по-широка.

— Ти какво мислиш?

Тя сви рамене.

— Не зная какво да мисля. Казал ти е, че ще даде работата на Елиот на Дрю Когил, така ли?

Марк се засмя.

— Как ли не!

— Арт Райнебек смята, че така е редно.

— Арти смята, че Когил ще избута и него нагоре, затова говори така.

— И? Когил ли ще назначи?

Той приглади с длан червената карирана покривка и бавно поклати глава.

— Нют ме попита дали се чувствам готов да оглавя отдела.

— Боже мой!

— Зная, че не ме смяташ за подходящ, но…

— Не съм казала такова нещо, Марк. Просто бях малко… когато ми каза сутринта, се изненадах. Струваше ми се прекалено хубаво, за да е вярно.

— Понякога истината е хубава.

— Но…

— Какво?

— Ами… как ще го приеме отделът? Искам да кажа, че си във фирмата едва от пет години.

— От пет и половина.

— Пет и половина години, през които си се занимавал с изплащане на застраховки, а сега ще трябва да ръководиш всички… Искам да кажа, как ще го приемат хора като Арт?

— Само след седмица Арти ще разправя наляво и надясно: „Марк е точно каквото ни трябва — млад и енергичен“. Той не е глупак.

— Ами Когил?

— Бита карта. Още живее в седемдесетте, за бога! Алекс, не зная дали можеш да го видиш от статистическия отдел, но нещата се променят. Променя се пазарът. — Марк се наведе към нея и възбудено продължи: — С всички тези нови постижения — напредъкът на медицината, генетичните изследвания — става нестабилен целият бизнес, свързан с преценката на риска. След десет, даже след пет години няма да можеш да познаеш застрахователния пазар. И старите методи просто няма да вървят. Нют го знае, знае го и Нойман — господи, сигурно дори Рандъл Уайт. Или поне щеше да го знае, ако някога си подаваше носа навън от ония стари таблици на смъртността.

Алекс отпусна ръце в скута си и се облегна назад. Нещо във внезапния трудов ентусиазъм на Марк я смущаваше. Навярно просто от смъртта на Елиот беше минало съвсем малко време.

— Щом ще поемаш ръководството на финансовия отдел — каза тя, — трябва да получиш одобрението на Рандъл Уайт. Така че по-добре да не те чуе да говориш така.

Марк пресуши последната глътка от бирата си.

— Естествено, Рандъл е от големите клечки, ясно ми е. — Той избърса уста и се огледа наоколо. — Всъщност той ще представлява фирмата на конференцията на НЗИ в края на месеца. Чу ли за това?

Алекс поклати глава. Конференцията на Националните здравни институти във Вашингтон бе важно събитие. Щеше да се обсъжда въпросът дали и до каква степен застрахователите да имат право да проучват гените на потенциалните си клиенти — и съответно да ги дискриминират. Повечето професионалисти от бранша искаха пълна свобода, но някои политици бяха склонни да наложат ограничения и дори пълна забрана. Според тях генетичните изследвания нарушаваха принципа на споделения риск и заплашваха да доведат до появата на група хора, които не по своя вина не са в състояние да застраховат живота или здравето си. С намесата на федералното законодателство застрахователните компании залагаха извънредно много.

— Да, вярно е — каза Марк. — Нашият пръв статистик ще изложи позицията на „Провидънс Лайф“.

— И по-точно? — попита Алекс.

Той сви рамене, като че ли нямаше нужда от обяснения.

— Явно е, че искаме да изследваме гените. Разбира се, щом стане икономически изгодно. Трябва да ги изследваме.

Алекс отпи глътка вино и погледна Марк. Не беше сигурна дали го харесва такъв: толкова дързък и самоуверен. Когато обсъждаха филми, храна или автомобили, всичко бе чудесно и забавно. Ала тук ставаше дума за работа — не само неговата, но и нейната.

— Нима? — рече тя. — Защо?

Той преглътна.

— Защото ако не ги изследваме, конкурентите ни ще ни пометат с един замах.

— Значи трябва да ги изследваме, защото може да го направят другите, така ли?

— Разбира се. Око за око, зъб за зъб, миличка.

— Но ако Конгресът постанови, че никой не може да го прави, всички би трябвало да останат доволни, нали?

Марк се облещи, сякаш Алекс водеше абсолютно безсмислен спор.

— Не. Защото ако изследват собствените си гени и предварително знаят дали и кога има вероятност да се разболеят, хората ще ни поставят в неизгодна ситуация. Онези с лоши гени ще ни измъкват огромни суми, а здравите изобщо няма да се застраховат. Стига, Алекс, всичко това ти е пределно ясно.

Искаше й се да продължи разговора, но се отказа и промени темата.

— Та кога „Нют“ ще съобщи новината? — закачливо попита тя.

Раменете на Марк се отпуснаха.

— Ами, както самата ти казваш, трябва да се произнесе бордът. Така че ще е някъде през идната седмица.

— Тогава наздраве за повишението ти — вдигна чаша Алекс.

Марк взе своята, но в нея вече нямаше нищо.

 

 

Евтини мебели, евтин протрит килим, чамова масичка, върху която жената навярно кръстосваше крака, докато четеше дебелите си застрахователни книги. И студ. Той отвори няколко шкафа и накрая откри бойлера. Нямаше таймер. Явно Тайнън не можеше да си позволи дори това. А и самият бойлер се намираше в ужасно състояние. Мъжът гледаше излизащите от горелката сажди, когато нещо зад него прошумоля. Рязко се завъртя и насочи лъча на фенерчето към ъглите в търсене на котката. Котките го изнервяха, особено на тъмно. Когато влезе в апартамента, тя се сви и засъска под един от столовете — проблясък на сиви очи, после нищо. Но нямаше време да гони котки. Грант бе казал четирийсет и пет минути. Никакви подслушвателни устройства, само бързо претърсване на жилището за някакви следи.

Затвори шперплатовата врата и се върна при масата. Нямаше чекмеджета. После видя на пода до изтърбушения диван кашон. Отвори го и се усмихна. Лични документи. Сметки, банкови съобщения, информация за кредитни карти. Никакви самолетни билети. Захапа фенерчето в уста и седна на дивана. За двайсет минути прегледа последните четири месеца от живота на Алекс. Все старата история на човек, който със зъби и нокти се бори за оцеляване. По Коледа се беше охарчила за няколко подаръка, но иначе си стягаше кесията. Върна документите на място. Ако нямаше нищо друго, Алекс Тайнън не знаеше за парите.

Плъзна лъча по стените, докато освети стъкло в сребърна рамка. Остави кашона на пода и се изправи, за да хвърли един поглед. Скрин от около 1970-а година. Евтиният лак се лющеше от талашита. Отгоре имаше три снимки в рамки. Черно-бяла фотография на младеж в униформа. Самата Тайнън с възрастна жена, навярно майка й. Не си приличаха особено много. Тайнън имаше чертите на баща си, ако това бе мъжът в униформата. На последната снимка ухиленият до уши Ферули вкарваше кош на баскетболно игрище.

Отвори най-горното чекмедже. Тениски, от които се носеше мирис на чисто. Следващото: пуловери, цял куп дебели пуловери. Сигурно компенсираха лошото отопление. Най-долното: бельо. Семпло, памучно. И доста старо, дори разнищено между краката. Сложи си ръкавица, зарови пръсти вътре, хвана няколко чифта бикини и ги поднесе към носа си. Аромат на лимонов сапун. Зърна отражението си в огледалото: червендалесто сипаничаво лице, проницателни очи. Остана неподвижен за миг, после върна бельото в чекмеджето. Според думите на Грант, Елиот не би си скъпил парите. Дантели, коприна, сатен. Червено и черно. Но пък може да харесваше и момиченца — за разнообразие. Отново си сложи ръкавицата и взе снимката на Алекс с майка й. Госпожица Тайнън може и да се преструваше на самата невинност с тази нейна прическа в стил Миа Фароу и големите си сиви очи.

 

 

Марк настоя да плати сметката. Когато вадеше кредитната си карта, изпусна на масата няколко листчета. На едно от тях Алекс видя дълъг списък четирибуквени думи, написани с черна писалка. Докато ги събираше и ги пъхаше обратно в портфейла си, Марк забеляза изражението й.

— Какво?

— Тези думи. Кръстословици ли съставяш?

Лицето му стана тъмночервено.

Алекс толкова се изненада, че незабавно съжали за думите си. Тя махна с ръка и нервно се засмя.

— Не, не. Не е моя работа.

Марк извади листчето и го остави върху покривката.

— Виж, аз… Малко ме е срам. Нют каза… — Той дълбоко си пое дъх и отново седна на стола си. — Нют каза, че трябвало да имам парола за достъп до някои данни от централния архив. Нали знаеш, че има информация, до която, хм…

— Обикновените служители?

— До която обикновените служители нямат право на достъп. Става въпрос за тайната на клиента, разбира се.

— Разбира се.

— Алекс!

— Шегувам се. Виж, чудесно е, че са ти дали ключовете за царството. Естествено, остава одобрението на директорския борд. Няма защо да се срамуваш.

Марк внимателно я изгледа.

— Да, ама можеш да си представиш какво би казал Арт Райнебек.

— Или Дрю Когил.

— Точно така. Затова няма нужда да се хваля, нали?

Алекс погледна към листа.

— И какво измисли?

— Нищо. Искам да кажа, не че има значение, но трябва да е нещо, което да не забравя.

— Защо не използваш рождената си дата?

— Трябва да са букви, не цифри. Пък и Нют каза да не е нещо толкова очевидно.

— Как ти звучи НЮТИ?

Марк се усмихна, но Алекс усещаше, че все още се чувства неловко.

— Сигурно това е неговата парола. Или поне щеше да е, ако не беше толкова очевидна. Не, без имена.

Тя извади химикалката си.

— Ами това? — И написа четири букви.

— ЛИРА ли?

— Да. В чест на италианския ти произход и на купищата пари, които ще спечелиш.

Марк погледна листчето, после вдигна очи към нея и се усмихна.

— Ще си помисля.

 

 

Когато излезе на улицата, мъжът отвори клетъчния си телефон. Отговориха му на второто иззвъняване.

— Навън съм.

Седнал на бара в „Хемънуей“, Грант ровичкаше пържолата си.

— Е, имаме ли проблем? — попита той.