Патрик Линч
Застрахователи (8)

7.

Харолд Тейт остави вестника и погледна към паркинга. Захапал незапалена цигара, Гай Пиласки крачеше по хрупкавия сняг в дългото си палто на Кристиан Диор. Беше седем и двайсет, доста късничко за Гай. Въпреки президентския си пост той обикновено не се задържаше в кабинета си след шест часа. Тейт видя олдсмобила да излиза от паркинга и да се влива в движението по Тол Гейт Роуд. Поредният безсмислен ден. Един ден по-малко до пенсия. Колко време бе минало? Той пресметна наум: четири години, два месеца и девет дни.

Изборът на Пиласки за президент беше истинска изненада. Нямаше опит в областта на науката — преди бе работил като финансов директор на компания, произвеждаща промишлени газове — и с набитата си фигура, черни мустаци и склонност към ярки вратовръзки повече приличаше на управител на нощен клуб във Флорида. Но новите собственици се бяха спрели на него: човек, който не се интересуваше толкова от науката, колкото от бизнеса, и на когото можеха да разчитат да хване здраво юздите на управлението. Ала „Медан“ не се нуждаеше от здрави юзди и тъй като нямаше техника, с която Пиласки да се занимава, прехвалените му ръководни качества до известна степен оставаха неизползвани. Тейт се зачуди какво го е задържало до толкова късен час. Надяваше се, че не е нещо, свързано с Майкъл Елиот.

От смъртта му бяха изтекли две седмици и до този момент в „Провидънс Джърнъл“ не се бяха появявали намеци, че става дума за нещо повече от обикновен домашен инцидент. Тейт всяка сутрин преглеждаше вестника и освен онези три колони на пета страница за случая не се споменаваше нищо. Нямаше следствие, нямаше никакво загатване, че обстоятелствата са необичайни. А и самите те не бяха необичайни: както бяха писали в „Джърнъл“, по време на домашни ремонти всяка година загиваха или получаваха сериозни наранявания стотици американци. Но пък полицията и репортерите не знаеха, че Елиот бе възнамерявал да използва по възможно най-добрия начин оставащите му две-три години живот — и в плановете му не влизаше довършването на ремонта в дневната.

Отначало Тейт си помисли, че Елиот всъщност се е самоубил. Старият му приятел бе приел новината със странно спокойствие, но може би след известно време бе осъзнал точното й значение. Навярно през следващите дни се беше замислил за онова, което го очаква, и бе решил, че е най-добре веднага да сложи край. Дали Тейт имаше някаква вина? Елиот знаеше, че ще му правят изследвания. Идеята не беше на Тейт — той просто му съобщи резултатите и го предупреди, че за да са сигурни с диагнозата, ще трябва да ги анализират повторно. Но все пак в известен смисъл вината бе негова. Искаше му се да бе скрил резултатите или поне да бе изчакал второто изследване. Или още по-добре да беше информирал домашния лекар на Блиот и да бе оставил всичко на него. Лекарите имаха опит с такива ситуации. За разлика от него. Обикновено не му се налагаше да се занимава с пациенти, а само с анонимни проби: с цифри, не с имена. И когато се касаеше за нещо лошо, новината се предаваше от една компютърна база данни на друга. Пациентите бяха проблем на други хора.

Тейт не спеше добре още отпреди Коледа. Искаше му се да поговори с някого за случилото се, но не можеше. Дори Сюзи не знаеше всичко и нещо му подсказваше, че ще е най-добре да не го научава. Не че не й вярваше. Просто дискретността не беше силната й страна. Нито търпението.

Последният му разговор с Майкъл бе тежък. Тейт му се обади няколко дни след срещата им, за да провери как е и дали може да му помогне с нещо. В слушалката се чуваха други гласове — навярно на родителите на Маргарет — и хорова музика. Представи си как Елиот стои в кухнята и се оглежда дали някой не го подслушва. Щяло да има някакви промени, рече той, макар че още не можел да каже точно какви. Решил да не съобщава на жена си за болестта. Нямало да й споменава нищо, поне засега. Тейт се съгласи, че така ще е най-разумно. Нямаше смисъл да тревожи Маргарет, докато не получеха резултатите от второто изследване. Но не това интересуваше Елиот. Той попита колко време може да запази в тайна първите резултати. И Тейт го увери, че заради коледните празници никой нямало да пита за тях поне две-три седмици.

И после Тейт повдигна въпроса за изчезналите разпечатки. Смяташе, че Елиот може да ги е взел случайно, просто от любопитство. За какво му бяха иначе? Майкъл дълго мълча преди да отговори. Накрая каза само една дума: „застраховка“.

„Каква застраховка?“ — попита Тейт, но внезапно гласовете в слушалката станаха по-високи. Явно викаха Елиот на вечеря. Той се сбогува и затвори. Тейт изчака час и отново телефонира, но този път попадна на Маргарет. Изглежда, че се зарадва да го чуе, и му пожела весела Коледа. Майкъл бил в дневната с тъст си. Щяла да му предаде, че го е търсил. Но Елиот повече не му се обади.

Случи се така, че поискаха резултатите от изследването много по-рано, отколкото очакваше Тейт. Всъщност още на следващия ден. Опита се да ги задържи, но Пиласки му дишаше във врата и нямаше начин да измисли някакво оправдание. А и не беше в положение да дразни клиента.

Тейт продължаваше да зяпа през прозореца, когато компютърът на бюрото му запиука и в средата на екрана се появи сив прозорец.

Анализирани нови данни

Вкарайте паролата

Първите компютърни доклади обикновено не излизаха преди обед, но този ден нещата вървяха по-бързо, защото през коледните празници беше отхвърлена голямата част от материалите. „Медан Инк.“ обработваше по около сто и двайсет ДНК проби едновременно, огромна работа, възможна само с помощта на последната дума на техниката и поради ограничения характер на самия анализ. Компютърът сканираше последните фази от обработката и докладваше по три пъти дневно. Използваха сравнително елементарен изкуствен интелект и работата на Тейт отчасти се състоеше в това да преглежда резултатите и да праща съмнителните в лабораторията. Едва след като се убедеше, че всичко е наред, предаваше информацията на клиента. Поне така му се искаше да бъде. В последно време Пиласки бе започнал да пита дали не могат да ускорят процедурата: да анализират повече проби, като съкратят проверките и ограничат човешкия контрол. Твърдеше, че бил загрижен за клиента, но не споменаваше за нови инвестиции. А без нови инвестиции, както отбеляза Тейт, резултатът можеше да е единствено грешки.

Издирването на гените, виновни за определени заболявания, изискваше усърдна изследователска работа. Те въздействаха на тялото, като произвеждаха уникални протеини в определено време и на определено място. Понякога появата им можеше да се проследи до биохимичната активност в хромозомите или дори в отделни техни участъци. След това бе въпрос само на търсене на игла в копа сено. С една съществена разлика: иглата и сеното изглеждаха абсолютно еднакви. Бяха необходими безкрайни сравнения между ДНК на болните от съответната болест и здравите индивиди. В зависимост от сложността на гените, този процес можеше да отнеме години.

За щастие за „Медан“ и нейните клиенти, щом се установяха съставът и местоположението на дефектния ген, оставаше да се извърши сравнително простата проверка дали той присъства в дадена проба. В лабораториите на компанията се анализираха девет такива гени в осем различни хромозома, макар че това представляваше анализ на съвсем малка част от генетичната информация в пробите. Първо с помощта на лазерно устройство се определяха и отделяха отделните хромозоми. После използваха катализатор, наречен „Taq-ензим“^[1] за да умножат милиони пъти техни по-малки участъци. В получените супи от генетичен материал се вкарваха специални радиоактивни сонди, които се „залепваха“ за разпознатите дефектни гени и ги правеха радиоактивни, за да могат да бъдат регистрирани с помощта на елементарна фотография. Всички тези дейности бяха автоматизирани, но когато преди осем години купи и инсталира необходимата техника, „Медан Инк.“ едва не фалира. Спаси я само появата на нови финансови партньори. Тъкмо тогава назначиха за президент Гай Пиласки. Като съосновател на компанията, Тейт беше длъжен да приеме поста заместник-директор по техническите въпроси.

Харолд вкара паролата в компютъра и на екрана се появи първият доклад. Той представляваше просто списък от деветцифрени числа, всяко от които се отнасяше за различен анонимен човек. Отдолу имаше друг прозорец:

Изберете профил или натиснете шпация за нова команда

Тейт продължи до края на списъка. Едно от числата се различаваше от останалите. Бе го измислил самият той, за да може лесно да го разпознава: К-91919191-9. Втората проба на Майкъл Елиот. След кратко колебание го избра с мишката и нареди на компютъра да разпечата резултатите.

Отначало реши, че е сбъркал профила. Мутацията, предизвикала хорея на Хънтингтън, се намираше в края на късото рамо на хромозом четири. Представляваше нестабилен ДНК сегмент в ген, чиято функция все още оставаше неизвестна. При здрави хора този сегмент се състоеше от единайсет до трийсет и четири специфични триплета. При страдащите от хорея броят им бе между четирийсет и две и сто. Не беше ясно как този генетичен дефект причинява симптомите на болестта. Знаеше се, че заболяването е наследствено, с други думи, че всеки с дефектен ген рано или късно става негова жертва.

Само че този път нямаше генетичен дефект.

Тейт припряно се върна пред компютъра и започна проверката отначало. На екрана се появиха същите данни. Хореята на Хънтингтън се включваше в списъка на болестите, които търсеше „Медан“. Срещаше се само при един на двайсет хиляди души, но продължителността и сравнително лесното й откриване оправдаваха анализа. Той се изправи и отиде до прозореца. Въпреки всичко, което бе казал на Елиот, второто изследване си беше чиста формалност. Две проби от един и същ човек винаги даваха еднакъв резултат, освен в случаите, в които въпросната болест се причиняваше от различни гени — и тогава противоречието обикновено се криеше в компютърния анализ, а не в самите данни. Но този резултат категорично показваше, че Майкъл Елиот не бе носил гена на хореята на Хънтингтън.

Внезапно му призля. Тейт си разхлаби вратовръзката и разкопча яката на ризата си. Не можеше да повярва, че радиоактивните сонди са пропуснали генетичния дефект в хромозом четири — или пък че са си въобразили съществуването му, ако не го е имало. За да се случи такова нещо, трябваше да се е повредила цялата апаратура.

Освен ако нямаше някакво замърсяване. Разбира се. По някакъв начин първата или втората проба се бе замърсила с ДНК от друг човек. Люспица кожа, слюнка, косъм — можеше да е всичко. Не се случваше често — всъщност почти никога, ако се следваше нормалната процедура — и наличието на две различни групи хромозоми в една и съща проба обикновено бързо се откриваше. Но все пак можеше да се случи. След определянето на хромозомите процедурата продължаваше както преди, само че анализираната ДНК просто щеше да принадлежи на някой друг.

Тейт излезе от програмата и включи миникомпютъра с целия архив. Там беше анализът на първата проба на Майкъл Елиот. Няколко минути по-късно предположението му се потвърди. Двете проби бяха съвсем различни. Принадлежаха на различни хора. Въпросът бе коя от тях е на Елиот.

Той остави разпечатката и седна на стола си. Опита се да разсъждава логично. Имаше по-голяма вероятност да е замърсена първата проба. Лично беше взел втората в лабораторията с оптимални процедури при оптимални условия. Първата не бе направена тук и макар, общо взето, да се смятаха за надеждни, използваните методи далеч не бяха абсолютно сигурни.

За миг го изпълни облекчение. Вината не беше негова. Бе изпълнил стандартните процедури. Само че тъкмо той бе съобщил на Майкъл лошата новина — лоша новина, която не бе окончателно проверена. Елиот си беше отишъл с мисълта, че страда от фатална невродегенеративна болест, която не може да се излекува. И десет дни по-късно бе умрял.

Телефонът иззвъня. Тейт не му обърна внимание. Спомняше си лицето на Майкъл, докато слушаше смъртната си присъда — страха и после, с изтичането на минутите, странното ледено спокойствие. Щяло да има някакви промени…

И внезапно го порази нова мисъл: ако Майкъл Елиот не бе носил гена на хореята на Хънтингтън, кой беше болният?