Патрик Линч
Застрахователи (33)

32.

Брайтън стрийт бе неузнаваема. Пожарни и линейки задръстваха целия път, светеха цветни лампи като на панаир. Тътнеха помпи и генератори. Дълги дебели маркучи се изтягаха в почернялата киша. Алекс остави тойотата на съседната пряка и се втурна към къщата. Рядък жълтеникав дим обгръщаше всичко, силно миришеше на химикали. От тълпата бяха останали само десетина замръзнали зяпачи, които подскачаха от крак на крак на отсрещния тротоар. Не се забелязваше телевизионният екип, нито репортерката с бялата канадка.

Номер седем беше в развалини. Цялата източна стена липсваше. Алекс видя на втория етаж печка, хладилник, фотьойл с изгоряла дамаска и оголени метални пружини. Мивката в съседната баня висеше във въздуха — държеше се само на двете тръби. Апартаментът на Лиз се бе превърнал в овъглени останки.

— Хей, махайте се оттук!

Пред нея стоеше един от пожарникарите. Сажди покриваха лицето му, очите му бяха кървясали. Гласът му подсказваше, че е по-млад, отколкото изглеждаше.

— Какво… какво се е случило? Как е…

— Моля, госпожо, зад въжето.

Високо над тях негов колега се прехвърляше от стълбата на последния етаж. Част от покрива се поклащаше над главата му и заплашваше всеки момент да се срути. На няколко крачки от него имаше легло с розова завивка, почерняла от сажди. По стените висяха овъглени кафяви парчета от тапети — напомняха на гигантски пергаментови свитъци.

— Тук живее моя приятелка — отвърна Алекс на пожарникаря, който се опитваше да я избута назад. — Казва се Лиз Фостър. Тя… тя живее на първия етаж.

Мъжът се поколеба.

— Идете при онзи човек там.

И й посочи отсрещния тротоар, където един полицай разговаряше с възрастна двойка, навярно съседи.

— Жената, която е загинала — попита Алекс. — Знаете ли дали…

Зад нея внезапно се разнесе вик. От покрива се засрутваха керемиди — само на един-два метра от пожарникаря. Цялата сграда сякаш щеше да рухне всеки момент.

— Моля, идете там.

Алекс се подчини. Горе продължаваха да търсят оцелели — или трупове. От противопожарното стълбище в дъното на къщата бяха останали само парчета огънат метал.

— Тук ли живеете, госпожо?

Полицаят я гледаше нетърпеливо. Имаше пясъчноруси увиснали мустаци и червендалесто лице.

— Не. — Алекс се мъчеше да запази самообладание. — Моя приятелка живее на първия етаж. Искам да разбера дали…

Ченгето се обърна към съседите.

— Добре, приятели, благодаря ви за помощта. Сега най-добре да си идете. — Той отново се обърна към Алекс. — Как се казва приятелката ви?

— Лиз Фостър. Живее на първия етаж, апартаментът в дъното.

Той хвърли поглед към сградата. Алекс знаеше какво си мисли: там вече нямаше апартамент.

— Приятелката ви работи ли? — попита той и прелисти няколко страници от бележника си. — Пожарът е започнал към десет часа.

— В момента не. По новините казаха, че открили жена…

Полицаят кимна.

— Някаква възрастна госпожа на последния етаж. Изглежда, се е задушила от дима. Според съседите се казвала Самюълс.

Алекс затвори очи. Не беше Лиз.

Той започна да пише, подпрял бележника си върху предния капак на патрулната кола. Алекс изпита желание да му разкаже за Майкъл Елиот, за парите, за предупреждението на Харолд Тейт: „Вие не знаете в каква опасност се намирате“. Но какъв смисъл имаше? Мъгляви обвинения, отправени от наскоро уволнена служителка. А и засега дори не можеше да каже със сигурност какво точно се е случило.

— Боя се, че все още не сме открили всички. Сама ли живее госпожица Фостър? — попита полицаят.

Алекс се сепна.

— Искате да кажете, че може още да е вътре?

— Едва ли. Но докато не претърсим сградата, не трябва да изключваме тази възможност. Изглежда, пожарът е избухнал в задната част на къщата. Е, сама ли живее?

— Да, сама.

— Кога сте я виждали за последен път?

Алекс се замисли.

— Ами… преди около две седмици. Вижте, колко време ще продължи търсенето? Може още да е жива.

Той вдигна ръка.

— Правят всичко възможно. Най-вероятно приятелката ви дори не си е била вкъщи. Успокойте се.

Алекс кимна.

— Добре.

— Имате ли представа къде може да е отишла? Мислите ли, че може да е извън града?

— Възможно е. Сестра й живее в Мериленд.

— Ясно. Има ли приятел?

— Ами… не. Вижте, знаете ли как точно се е случило?

Полицаят поклати глава.

— На тези стари сгради не им трябва много. Сухите греди пламват мигновено. — Радиостанцията в автомобила запращя, но той като че ли не бързаше да отговори. — Едно от момчетата казва, че открили остатъци от стара печка, включена в контакт за лампа. Предполагам, че тя е причината.

— Стара печка ли?

— Да. Бушонът просто не е гръмнал. — Той отвори вратата на автомобила. — И като се има предвид състоянието на електрическата инсталация на тези сгради…

Алекс погледна назад към улицата. Лиз наистина се бе оплакала, че хазаинът не се грижи за нищо. Но пък стара печка, включена в контакт за лампа? Лиз не би направила такова нещо.

— Просто ми се струва адски тъпо — каза тя.

— Естествено — съгласи се полицаят. — Но се случва непрекъснато. Просто попитайте застрахователната си компания.

 

 

Докато Алекс караше по междущатската магистрала на юг към Еджууд, мобилният й телефон иззвъня. Тя припряно отвори жабката и го извади.

— Ало?

Изпревари я камион, от колелата му хвърчеше киша. Ревът на двигателя му заглуши всичко.

— Ало? Алекс, аз съм.

Сигналът не беше силен, но Алекс веднага позна гласа.

— Лиз?

— Да.

— Господи, добре ли си? Уплаших се — видях какво се е случило с дома ти. Казаха ми…

Лиз заговори, ала сигналът продължаваше да прекъсва. Алекс не успяваше да разбере всичко, но усещаше, че приятелката й е ужасена.

— Лиз, не те чувам добре. На магистралата съм. Ти къде си?

— Извън града. Мисля, че се опитват да ме убият.

— Кой? Лиз?

Сигналът отново прекъсна, когато пътят се спусна в малка клисура, заобиколена от складове и евтини къщи. Едно от платната бе затворено и автомобилите задръстваха другите две.

— Кой се е опитал да те убие?

— Нали ти казах, не зная. Снощи ги видях да наблюдават къщата — мъже в кола.

— Добре, просто ми кажи къде си сега.

Последва изщракване и сигналът изведнъж се усили.

— В един мотел. Близо до Ню Лъндън.

— Ню Лъндън ли? Какво правиш там, по дяволите?

— Не исках да оставам в Роуд Айланд. Исках да се махна от щата. Не зная защо, Алекс. Видях какво направиха с къщата и просто се метнах в колата.

Автомобилите отпред рязко спряха и Алекс удари спирачки. Предното стъкло бе мръсно и тя включи чистачките.

— Лиз, полицията смята, пожарът е избухнал случайно. — Алекс се отита да говори спокойно, като че ли вярва на думите си. — Приказвах с едно от ченгетата. Някой включил печка в слаб контакт и бушонът не гръмнал.

— Смяташ, че всичко е било нещастен случай, така ли?

Алекс се престрои в бавното платно. Предните гуми поднесоха, когато пресякоха ивица мокър сняг.

— Не зная, но явно…

— Явно се случва непрекъснато, нали? Стига, Алекс. Преди две седмици ме уговаряше да се пазя. Защото Майкъл бил в комбина с някакви лоши хора.

Алекс си спомни случая, което внезапно я подсети за собствения й проблем. И за това кой е виновен за него.

— Преди две седмици, Лиз, ти ми се кълнеше, че не си приказвала с Маргарет Елиот. Спомняш ли си?

Лиз не отговори — или пък думите й бяха заглушени от високо пращене.

— Лиз? — Алекс разтърси телефона. — По дяволите!

Зад нея се разнесе клаксон. Бе навлязла между двете платна. Тя включи мигача и се насочи към рампата на изход шестнадесет.

— Съжалявам — каза Лиз. — Не исках да те забърквам. Мислех си, че… — Гласът й не звучеше разкаяно, по-скоро се опитваше да се защити, но навярно не знаеше какви неприятности й е причинила. — Как разбра?

— Това е дълга история. Ще ти разкажа, когато се видим. Само недей да го правиш пак, нали?

— Няма. Струва ми се… струва ми се, че трябва да идем в полицията. Ти как смяташ? — Не изглеждаше особено убедена.

— Мислих за това. Но не съм много сигурна, че ще има полза. Поне засега.

— Тогава какво да правя? Какво… къде да ида? Страх ме е, Алекс. — Лиз още малко и щеше да се разплаче. — Ами ако пак се опитат да ме убият? Даже не зная кои са.

— Просто стой там — отвърна Алекс. — Не казвай на никой друг къде си. И в никакъв случай не се обаждай на никой от „Провидънс Лайф“, нали?

— А после? Какво ще стане после?

— Ако успеем да разберем в какво точно е бил замесен Майкъл, ще можем да идем в полицията. Но ми трябват доказателства.

— Доказателства за какво?

— Остави това на мен. Работя по въпроса.

— Какво ще правиш, Алекс? Кажи ми, моля те.

Пътят започна да се спуска надолу по западния склон на Роджър Уилямс Парк и Алекс намали скоростта. Къщата на Марк бе на километър и половина. През редките дървета се виждаше побелялото от снега езеро Кънлиф.

— Просто стой на телефона — каза тя.