Патрик Линч
Застрахователи (3)

2.

Доналд Грант влезе в залата за аутопсии така, сякаш е неин собственик. Съблече си палтото, метна го върху една от чистите стоманени маси и се настани на стол на около метър от Сали Рудник, окръжния патоанатом. Тя погледна към него и повдигна вежди в отговор на поздрава му, но не прекъсна тихото си монотонно диктуване.

— … неустановено обезцветяване главно по гърба. Не се наблюдава цианоза. Няма признаци за периферен едем. Добра лична хигиена.

Грант беше петдесетинагодишен и имаше младежко румено лице с кървясали, удивително тъмносини очи. Дълбокият белег на лявото му слепоочие караше човек да се чуди как е оцелял след такава рана. И да се пита какво са видели тези сини очи преди Грант да напусне предишната си служба и да оглави отдел „Разследване“ в „Провидънс Лайф“. Във фирмата се смяташе, че е работил в армията или полицията — определено се обличаше като таен агент — но никой извън директорския борд и малката му група детективи не бе имал възможност да го попита. Повечето знаеха само, че преди Уолтър Нойман да го привлече в „Провидънс Лайф“ през 1984-та, е ръководил малка охранителна фирма.

Грант запали цигара и продължи да наблюдава Рудник, вперил поглед в тесните й рамене и широкия й ханш. Виждаше десния крак на Майкъл Елиот — от палеца висеше син етикет.

— Тази сутрин е студено, Сали.

— Да, наистина. — Рудник още повече наведе глава. Не харесваше Грант и той го знаеше. — Нормално мъжко телесно окосмяване. Зениците са кръгли, еднакви и стеснени.

Тя повдигна чаршафа и Грант се размърда на стола си.

— Боже господи!

— Какво има?

— Тоя тип е умрял от страшна смърт.

Рудник замръзна, после изключи диктофона си, завъртя се и го изгледа през лъснатите си до блясък даскалски очила.

— Ако не възразявате, господин Грант, аз се опитвам да работя.

— Извинявай. Просто…

Тя пак се обърна към трупа и извади от джоба си медицинско фенерче.

— Колко дължите? — хладно попита тя и се вгледа в едното от мъртвите очи на Елиот.

— Какво означава това, Сал?

— Най-добре ще е да ме наричате доктор Рудник. Колко дължи „Провидънс Лайф“? Вие никога не идвате тук, ако фирмата не се опитва да се измъкне от изплащане на някоя полица.

Грант разтри гърлото си.

— Виж, Сали, просто си върша работата, също като теб.

— Точно това е трагедията.

Той силно дръпна от цигарата. В залата бе хладно, но все пак по-топло, отколкото навън. Рудник беше в особено лошо настроение. Грант следеше действията й и разглеждаше трупа. Зачуди се какво са мислили проститутките за щедрата надареност на Елиот, после реши, че за тях това навярно е било без значение. След работа Елиот често бе посещавал „Холидей Ин“. След издигането на конгресния комплекс в центъра в Провидънс нямаше недостиг на професионалисти, които прекрасно обслужваха гостуващите зъболекари, адвокати и търговци. „Холидей Ин“ се намираше точно до конгресния комплекс. И двете сгради бяха на не повече от пет минути пеша от „Провидънс Лайф“.

Рудник проучваше устната кухина на Елиот и диктуваше наблюденията си. По време на предсмъртните си гърчове той бе отхапал парче от лявата си буза, голямо колкото монета от двайсет и пет цента, което сега се държало само на лигавицата. От натиска на челюстите единият от кътниците му се пропукал.

Лицето му, както виждаше Грант, все още беше изкривено от болка. Мускулите на скулите му се бяха свили на възли и вече нищо нямаше да ги отпусне. Детективът се опита да си представи какво е да светиш като коледна елха.

Рудник отстъпи от масата.

— Двеста хиляди долара — безизразно рече Грант. — Обичайната застраховка за служители на фирмата. Парите получава съпругата.

Тя кимна.

— Е, спокойно можете да се свържете с банкерите си. Защото това тук е случайна смърт от токов удар.

— Откъде знаеш?

Рудник презрително изсумтя.

— Откъде зная ли? От дългогодишен опит. От пет-шест подобни случая. Не си ли спомняте онзи от миналата година, зъболекарят?

Грант просто я гледаше.

— А би трябвало. Той ви струваше половин милион. Абсолютно същият случай. И вие пак дойдохте да душите тук.

— Нима?

Рудник с отвращение поклати глава.

— Много добре го знаете. Но все пак се наложи да платите. Защото беше нещастен случай. — Тя повдигна безжизнената дясна ръка на Елиот. — Виждате ли белега?

Грант се наведе напред и се втренчи в сиво-жълтеникавата подута кожа около суха наглед рана върху възглавничката на палеца на мъртвеца. После кимна.

— С тази ръка е държал бормашината. Оттук го е ударил електрическият ток.

— Нима? Ти виждала ли си бормашината?

Рудник тъжно се усмихна.

— Не, естествено. Измислям си всичко.

Тя посочи една маса в отсрещната част на залата — върху нея лежеше малка метална бормашина в найлонова торбичка. Грант се изправи и отиде при нея.

— Не разбирам как можете да сте толкова подозрителни към един от своите — рече тя. — Искам да кажа, средният човек, може би — вашите клиенти, хората, от които получавате вноските, от които получавате заплатите си — явно е, че искате да ги прецакате, така правят всички застрахователни компании. Но този тук? Той е бил важна клечка във фирмата. Вие сте го познавали, нали?

— Естествено.

— Тогава не ви ли се струва, че това малко прилича на човекоядство?

— Ние не го ядем. Сади. Просто проверяваме — само искаме да сме сигурни, че всичко е чисто. Винаги го правим.

Рудник опря ръце на хълбоците си.

— С други думи, имате основания да смятате, че може народно да се е самоубил, така ли?

Грант взе торбичката с бормашината.

— Семейният му живот не е бил блестящ. Зная го.

— Какво точно означава това?

Той сви рамене. Рудник го гледаше настойчиво, без да крие презрението си.

— Разбирам — каза накрая тя. — Е, мога само да кажа, че има безброй по-прости начини да се самоубиеш.

Грант бавно кимна.

— По-прости, да. Но няма да приличат на нещастни случаи.

Жената въздъхна.

— Изглежда стара — посочи бормашината той.

— Произведена е около шейсета година. Компанията отдавна е фалирала. Изолацията е била пробита. Не е чудно, че го е убила. — Рудник държеше скалпел и се готвеше да направи първия разрез. — Съжалявам, Грант. Що се отнася до мен, „Провидънс Лайф“ ще трябва да плати.

Възцари се мълчание. Тя си пое дъх и го задържа.

В този момент Грант обикновено се извръщаше. Можеше да гледа разчленени трупове, но първият разрез от рамото до гръдната кост, изненадващото разкриване на вътрешностите, накърняването на тялото — от всичко това му се гадеше. Този път обаче не се извърна. И внимателно проследи как Майкъл Елиот, старши вицепрезидент, семеен човек, стълб на обществото и заклет курвар, остава без сърце и бял дроб.

Навън беше под нулата. От сивото небе се стелеха снежинки. Грант си вдигна реверите и потърси с поглед понтиака. Когато се спусна по стълбището, автомобилът се появи на улицата и спря пред сградата.

Той се качи и затвори вратата. Светофарът на кръстовището бе повреден и имаше регулировчик.

— Как мина? — попита шофьорът, слаб мъж с хлътнали очи и болнав цвят на лицето.

— Страхотно — отвърна Грант.