Патрик Линч
Застрахователи (17)

16.

В сряда след събирането у Гьобърт Алекс работеше в база данните на „Провидънс Лайф“ със статистиката за сърдечносъдовите заболявания. И естествено дойде Мел Хартман и опря ръце на ръба на бюрото й.

— Приготви се, Алекс. Готова ли си? Защото няма да повярваш.

Той се наведе към нея. Алекс усети отвратително сладникавия му одеколон, примесен с дъх на кафе. Знаеше какво става — Хартман се опитваше да заглади впечатлението от гадното си поведение. Ядосан, че са я поканили на събирането, през последните два дни той не й беше говорил. Сега навярно си мислеше, че ако звездата й наистина изгрява, най-добре да преглътне гордостта си и да се държи приятелски с нея. Тя нямаше нищо против, но Рандъл Уайт я бе помолил да отиде при него в десет и половина, за да обобщи откритията си за аномалията, и Алекс искаше да е подготвена, в случай че шефът й попита за конкретни препоръки. Тя отегчено въздъхна и продължи да трака на клавиатурата с надеждата, че Мел може да разбере намека.

— Сандра, Сандра. Ела насам.

Сандра Бетридж минаваше покрай тях с чаша кафе в ръка.

— Какво има? — попита тя. — Заета съм.

Хартман сви рамене.

— Добре де, сигурно не искаш да си последната, която ще научи…

Сандра го изгледа скептично и колебливо се приближи.

— Надявам се, няма да ми кажеш, че Ричард Гьобърт излиза в пенсия, защото вчера вече го чух.

Той поклати глава.

— О, Сандра, някои го знаеха още миналата седмица.

Тя се усмихна саркастично.

— А тези някои знаят ли кой ще го замести?

— Естествено. Все още води Нютън Брейди, но Уолтър Нойман набира скорост. Само че не това…

Алекс вдигна поглед.

— Ами Рандъл Уайт?

Хартман се ухили многозначително. Тя незабавно съжали, че не си е държала езика зад зъбите.

— Не познаваш собствената си дисциплина, Алекс. От Втората световна война ръководният пост на „Провидънс Лайф“ не е бил заеман от статистик. Или криеш нещо от нас?

Алекс поклати глава.

— Имам работа — отегчено повтори Сандра.

Той вдигна ръце.

— Почакайте де, почакайте! Въпросът е друг.

— Какъв?

— Просто ме изслушайте. Нали познавате чистачката Инес, оная дребната латиноамериканка?

— Не — едновременно отговориха Алекс и Сандра.

— Хайде де. Та те са само четири. Идват към седем и изхвърлят кошчетата.

— Вече от чистачките ли получаваш информацията си, Мел? — като духаше кафето си, подхвърли Сандра.

— Просто чуйте какво ще ви кажа. Снощи Инес и една от другите чистачки били на последния етаж пред централния архив. Към осем. Е, малко преди осем. — Той хвърли поглед към вратата и сниши глас. — Както и да е, двете миели пода или нещо подобно и чули от мъжката тоалетна шум. По-точно рев.

— Рев ли? — попита Сандра. — Животински рев ли имаш предвид?

— Не. Човешки.

За миг настана тишина.

— И какво? Ти…

Хартман вдигна показалец.

— И влезли вътре.

— В мъжката тоалетна ли? — смаяно възкликна Сандра.

— Разбира се, защо не? Нали са чистачки. Знаете ли какво видели? Ралф Маккормик. Шефът на „Информационни системи“. В една от кабинките. И това е само първата част. — Той отново погледна към вратата. — Бил чисто… гол.

— Гол! — Сандра покри устата си с длан и прошепна: — Ама… съвсем ли?

— Да. Дрехите му били разхвърляни из цялата тоалетна. Явно е откачил и се съблякъл в кенефа.

Алекс мъчително преглътна. Нещо й подсказваше, че Хартман не си измисля. Спомняше си поведението на Маккормик на събирането у Ричард Гьобърт.

— Божичко! Той… такова, сам ли е бил? — попита Сандра.

— Сам. Доколкото ми е известно, не става дума за хомосексуална проява.

Сандра беше зяпнала.

— Ралф Маккормик гол? Това е ужасно! И какво направили? Чистачките де?

— Разпищели се и избягали. Някой повикал охраната. Настанал истински ад. И после ги привикали в кабинета на Уолтър Нойман. Казал им, че много съжалявал за неприятното им преживяване, че напоследък господин Маккормик бил под страшно напрежение и така нататък, и така нататък. И им натъпкал джобовете с петдесетачки срещу обещанието да запазят случая в тайна. — Той скръсти ръце. — Сега сами се сетете кой не е дошъл на работа днес.

— А стига бе!

— Няма майтап. Аз лично предполагам, че няма да е за кратко. Сигурно завинаги.

— Божичко! — ужасено рече Сандра. — Та той е във фирмата само от половин година! Първо Кен Милър, сега Ралф Маккормик.

— Да, абсолютно — отвърна Хартман. — Проклятието на централния архив. Може пък цялата оная информация да е вредна, да унищожава волята ти за живот. Както се казва, познанието е опасно нещо.

— Знанието! — почти извика Алекс. Внезапно усети, че повече не може да го слуша. — И става въпрос за половинчатото знание. „Половинчатото знание е опасно нещо.“ Александър Поуп^[1].

Хартман свали лакътя си от монитора и я изгледа.

— Моля?

— Така или иначе — всичко това е смешно. Това са глупави клюки.

Драматично повдигнал вежди, той я стрелна с поглед.

— Е, Алекс, убеден съм, че позицията на фирмата ще е такава. Другарят Ралф Маккормик е малко настинал и в близко бъдеще ще се завърне към държавните си задължения. Силно ретуширана снимка в „Правда“, страница трийсет и седма.

Сандра се подсмихна.

— Много смешно — рече Алекс. — Както и да е, защо си толкова сигурен, че е вярно?

Хартман се поизправи. В стаята влязоха двама старши служители на път за кабинета на Рандъл Уайт.

— Имам пълно доверие в източниците си — отвърна той. — Не всички видове информация са дигитални. Може би някой ден ще го разбереш.

И тръгна към бюрото си преди Алекс да успее да му каже да се разкара.

Алекс се опита да се съсредоточи върху работата си, но мислите й постоянно се връщаха към Ралф Маккормик. Мел Хартман и останалите в отдела, изглежда, виждаха нещата само откъм смешната им страна — някакъв вицепрезидент, когото почти не познаваха, се побъркал в мъжката тоалетна, съблякъл си дрехите и подплашил чистачките. Приемаха го като глътка свеж въздух, забавна изненада в иначе прекалено подредения им живот, изненада, да, но не и изключително събитие. Хората непрекъснато полудяваха. Имаше го в статистиката, в графата „Искове за психически заболявания“. И тъкмо затова не означаваше нищо.

Но Алекс беше убедена, че означава нещо. Усещаше, че случаят е част от някаква загадка, която постепенно се разкрива пред очите й. Ако можеше да я разгадае, да види цялата картина, навярно щеше да разбере в какво се замесват двамата с Марк. Ако можеше да вземе отделните късчета от мозайката като колоните от числа, които в този момент се нижеха на екрана й, да ги подреди и да ги накара да й разкрият тайните си! Но не знаеше как. Съвсем ненадейно преуспяващ изпълнителен директор решава да се откаже от живота си и да го започне наново там, където никой не може да го открие, и да се наслаждава на огромно богатство, за чието съществуване никой не знае. А само след седмици негов колега, също преуспяващ, уважаван човек, внезапно превърта, сякаш подложен на непоносимо напрежение. И в същото време всички се опитват да потулят случилото се. Единственият, който се усмихва, е Ричард Гьобърт. Президентът, когото щяло да се наложи да теглят с кран от мястото му, така казваха хората. Президентът, който съвсем внезапно преждевременно беше излязъл в пенсия.

Трябваше й доста време, за да забележи, че числата на екрана са различни. Тя запремигва, доближи лице до монитора и отново ги прочете в очакване мозъкът й да се съсредоточи върху проблема и да й обясни защо е допуснала грешка. Но мозъкът й не се подчиняваше. Алекс си погледна часовника. До срещата с Уайт оставаха десет минути. А имаше проблем.

Тя прелисти бележките си, които документираха — по-скоро заради Рандъл Уайт, отколкото заради самата нея — етапите на анализа й. Всичко бе съвсем ясно. Числата, пред нея представяха разделено по години статистическо обобщение на автомобилите, собственост на конкретна категория клиенти на „Провидънс Лайф“: мъже, починали от инфаркт. Но от последния път обобщението се беше променило. Преди 4.2% от тази група бяха притежавали кабрио. По 4.2% всяка година — статистически невъзможно съвпадение. Сега обаче, кой знае как, числата варираха, както би трябвало: от 2 до 7.5%.

Изведнъж усети, че се задушава от топлина. Разговорът й с Рандъл Уайт, неговите дискусии с Ралф Маккормик, престоят й в „Прайм Нъмбър“, всичко това бяха резултати от аномалията, която твърдеше, че е открила. Уайт не беше проверявал данните лично. Просто се бе доверил на аналитичната й компетентност. Но сега като че ли нямаше аномалия. Просто губеше времето на хората. Поне така щеше да изглежда.

— Но аз съм убедена, че бяха еднакви! — рече Алекс на глас.

В този момент телефонът иззвъня. Беше Джанис Ейткин, секретарката на Рандъл Уайт.

— Александра? Рандъл е готов да те приеме. Заповядай.

 

 

Уайт стоеше до прозореца и гледаше към далечната сива река. Когато Алекс влезе, той се обърна и като че ли отначало не я позна или поне не можеше да си спомни защо е тук.

— Добро утро — каза тя. Чувстваше се ужасно неловко. — Да не би… моментът да не е подходящ…

— Не. — Уайт се овладя. — Заповядай, Алекс. Седни. Щяхме да… А, да — проблемът. Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна Алекс и седна срещу бюрото му.

Камарите документи все още бяха там и отгоре едва се крепеше чиния с бисквити — несъмнено подарък от „Маркетинг“.

Тя знаеше, че трябва да премине към въпроса, но все още не бе готова.

— В петък прекарахме чудесно — каза Алекс. — И двамата с Марк. Много мило от страна на господин Гьобърт да ни покани.

Уайт се пресегна и включи лампата на бюрото, макар че не беше тъмно. В поведението му имаше нещо различно, мрачно. Като че ли избягваше да я погледне в очите. Тя не бе сигурна дали е недоволен от нещо, или просто е разсеян.

— Радвам се — отвърна той. — Каква вечер само, а? С онова заявление.

— Да. Истинска изненада. Поне за мен.

— А, не само за теб — рече Уайт и затърси нещо по бюрото. — Обаче ще се оправим, убеден съм. — Той вдигна поглед към нея. — В крайна сметка никой не е незаменим, нали?

Алекс му отговори с лека усмивка.

— Някъде тук имах едни бележки. За тая твоя аномалия. Аха, ето ги. — Уайт издърпа бележник с твърди сини корици изпод една разтворена книга. — Най-после намерих време да прегледам данните.

Тя затвори очи за миг. Ето защо й се струваше недоволен. Просто беше открил същото като нея: че аномалията, за която толкова настойчиво му говореше, не съществува.

— Да, исках да обсъдим проблема. Много е странно, но…

— Да, да, наистина. Кажи ми, ако пропускам нещо, но не мога да открия… — Уайт прелисти няколко страници — съотношенията, за които ми спомена. Предполагам, че сме работили с една и съща информация — архивът на исковете в „Провидънс Лайф“.

— Точно така. Въпросът е, че… — Алекс дълбоко си пое дъх. Нападението бе най-добрата защита. — Числата са били променени.

Той отново я изгледа, затвори бележника и внимателно го остави на бюрото.

— Променени ли?

— Преди две седмици процентът на собствениците на кабриолети беше еднакъв за всички години.

— Да, всичко това ми е ясно…

— Само че сега изведнъж числата изглеждат съвсем случайни. Били са променени.

Тя настойчиво се взираше в очите му. Надяваше се да изглежда по-уверена, отколкото се чувстваше.

Уайт дълбоко си пое дъх и ноздрите му се разшириха. Той се отпусна назад.

— Добре. От кого?

— Ами, предполагам… искам да кажа, има две възможности. Първо, може да е самият компютър, софтуерът. Ако е имало загуба на данни, възможно е системата да е програмирана така, че да попълва празнотите с известните средни стойности. — Алекс импровизираше, но хипотезата й не звучеше съвсем неправдоподобно. — После, ако информацията някак си е възстановена, да речем, изтеглена от поддържаща система, може да са били върнати действителните числа.

— В такъв случай програмистът е хвърлил много труд за нищо, защото нас ни интересува единствено действителната информация.

— Така е.

— Ами втората възможност?

Алекс прехапа устни. Уайт очевидно не намираше теорията й за много убедителна.

— Струва ми се… — Тя се понаведе напред. — Втората възможност е някой от централния архив да се е прецакал и да се опитва да го прикрие.

Уайт я зяпна. За миг й се стори, че ще й се разкрещи, но той неочаквано се разсмя.

— О, Алекс. Бях убеден, че нещо ме будалкаш, но се радвам, че съм сбъркал. Възхищавам се на твоята упоритост. Кой е казал, че статистиците били плахи?

Алекс му се усмихна. Бе му се искало да вярва, че аномалията наистина съществува, че тя има право. Но преди да го каже, трябваше да е сигурен, че самата тя си вярва. Такъв си беше Уайт: честността на първо място.

— Значи проблемът е в централния архив.

— Изглежда логично. „Прайм Нъмбър“ въвеждат първичните данни и ги обобщават статистически. Но цялата статистическа информация се съхранява тук. „Прайм Нъмбър“ не разполагат с нея и не съм убедена, че знаят как да проникнат в системата. Така че, ако някой съзнателно иска да замени средните стойности за липсващите данни от действителни искове, трябва отлично да е запознат със системата на централния архив.

Той кимна.

— Но защо, Алекс? Защо?

Отговорът й вече бе готов.

— Предполагам, че случайно са били изгубени данни. За да не прави голям проблем, някой просто се е опитал да възстанови щетите колкото може по-незабележимо. Единственият въпрос е каква друга информация е била изгубена.

Уайт тежко въздъхна.

— Боях се, че ще кажеш нещо такова.

— Наистина ли?

— Да. Защото и аз стигнах до същото заключение. И защото моментът изобщо не е подходящ за преоценка на информационните ни системи.

Алекс мълчеше. Представи си голия Ралф Маккормик, който вилнее в една от зелените гетинаксови кабинки в мъжката тоалетна.

— Между нас да си остане, Алекс — продължи Уайт, — изпитваме известни трудности с персонала в този отдел.

— Хм… подочух някои неща — отвърна тя.

Уайт кимна.

— Значи знаеш. Ралф Маккормик е… не е добре. Честно казано, изглежда, че сериозно се е пристрастил към кокаин.

Алекс зяпна. Дори Мел Хартман не подозираше, че Маккормик е наркоман.

— И е възможно това да не е всичко. Според мен той има психически проблеми. Съжалявам го, разбира се, но е факт, че Ралф отговаря за най-важната функция в тази фирма. Дори не ми се мисли какво е ставало горе.

— Но той, не може да остане в… — Алекс замълча. — Всъщност не е моя работа…

— Разбира се, че е и твоя работа. Състоянието на компанията, самото й бъдеще зависи от качеството на информацията. Без нея сме като слепи. Проблемът засяга всички служители и най-вече статистиците.

— Господин Маккормик… ще напусне ли?

— Не зная. Би трябвало — колкото заради компанията, толкова и заради здравето си. Но не всички в борда смятат така. Не мога да кажа, че го разбирам, но особено нашият главен юридически съветник предпочита статуквото да се запази. Но пък… — Уайт стисна устни, сякаш премълчаваше някои неща — предполагам, че адвокатите получават пари, за да са предпазливи.